Виктор Димитриевич Кудрявцев

За да познаем един реален пред­мет, е необходимо: 1) този предмет да действа върху нас; 2) да остави впе­чатление у нас, тоест да имаме усеща­не за него; и 3) да мислим за пред­мета съобразно законите на нашия познаващ дух. Действието на предмета върху нас и полученото от него впе­чатление ни уверяват в съществуването на предмета; мисленето за предмета, което подлага на процеса на своята законосъобразна дейност впечатлението, ни дава познание за предмета, което, разбира се, може да бъде твърде раз­лично по степен на ясност и верност, в зависимост от степента на яснотата и силата на впечатлението, и в зависи­мост от мярката, с която участва и се проявява мислителната сила на духа. Прилагайки към идеята за Божеството този способ за придобиване познания за реалните предмети, ние идваме до заключението, че първоначалното и единствено основание за признаване съществуването на Бога (или иначе казано – за вярата в Бога) е усе­щането, съзнаването на действието на Божеството върху нашия дух; що се отнася до дейността на познаващата сила на човешкия дух (представи, ми­слене), то тя съставлява по-нататъш­но условие за нашето богопознание и определя за нас не толкова самата увереност в съществуването на Боже­ството, колкото качеството и достой­нството на тези представи и понятия за Него, каквито човекът може да си състави.

Но при атеизма не става дума за качеството на понятието за Бога; атеизмът не е някакво едностранно или лъжливо понятие за Него; безбожието отрича самото съществуване на Божеството; оттук е ясно, че основ­ната причина за неверието ще да се заключава във второто условие от три­те, които способстват да се образува религиозната идея, а именно в извън­редното ослабване на усещането за Бога. Само този може да отрича би­тието на Бога, който не усеща или съвършено слабо усеща в собствения си дух Божието действие.

Но по какъв начин може да произ­лезе в душата на човека такава нечувствителност към божественото, стигаща до отричане на Божието съществуване? Ако в човека има способност да усеща и да познава божественото начало, ако признаваме, че Бог не само може, но и действително непосредствено се от­крива на нашия дух, тогава как да си обясним такова отсъствие на възприемчивост към божественото, което стига до отричане на Божието битие? Самото съществуване на атеизма се представ­лява невъзможно, тъй като това би означавало отричане на човека от соб­ствената си природа, изчезване в него на най-съществената принадлежност на духа му – способността да усеща и познава сръхчувственото.

Що се отнася до пълното изчез­ване в човека на всякакво усещане за действието на божественото начало, ние сме готови да се съгласим, че това явление е невъзможно, и че атеизъм в най-точното значение на тази дума не съществува. Откритото и решително отричане на истината за Божието битие, изказвано от така наречените атеисти, тук още нищо не значи. Твърде е въз­можно това отрицание да съществува само на думи, основано на недоразу­мение, и всъщност засяга само едно или друго определено понятие за Бога, а не докосва най-дълбоката, никога неизличима основа на това понятие, която и не може да бъде изкоренена. Че е възможно такова теоретическо мнимо отричане на неотрицаемите фак­тически и в живота основни истини на нашето съзнание, примери за това ни дава историята на човешката мисъл. Субективният идеалист например отрича истината, че съществува външният свят, но на практика живее и действа така, както е възможно да живее само при условието, че признава неговата реал­ност; в действителност признава това, което на теория отрича и с това си противоречи. Абсолютният скептик, от­ричайки достоверността на нашето поз­нание, при самото отричане на позна­нието той мисли и разсъждава според същите закони на мисленето, които теоретически признава за недостоверни. Така е и с атеиста, който на теория отрича истината за Божието битие: и той в практическия живот проявява някои неща, които са възможни само при признаването на тази истина, само при допускането, че идеята за Божест­вото е съществена и неотемлема при­надлежност на нашия ум. И действи­телно, ние виждаме, че и атеистите, като другите хора, не са лишени от стремежи към висши, идеални цели в живота: най-добрите между тях се грижат за благосъстоянието на човече­ството, за разпространяване на знания и добро; в наше време мнозина от тях със всичката си искреност про­повядват вместо служене Богу, служе­не на идеала. Но биха ли могли да имат някакъв смисъл всички тези стре­межи и убеждения, ако атеизмът бе последователен, ако той напълно беше уверен, че не съществува нищо извън сетивното? За да се стремиш към идеала, необходима е вяра в идеала, че той действително съществува, съще­ствува нещо такова съвършено, към което човек трябва да се стреми, трябва да го търси. Ако идеалът не беше нищо повече от една пуста мечта, то­гава всички идеални стремежи биха били празно самозалъгване; за да не бъде той мечта, за да бъдат стреме­жите към него разумни и оправдани, необходимо е да се признае, че има нещо реално съвършено, към което, като към цел, трябва да се приближава човекът; а това реално съвършено може да бъде само Същество абсо­лютно съвършено. Затова, ако човек сериозно се стреми към някакво съвър­шенство, подбуждан от увереността в неговото истинско съществуване, то извор на този стремеж всъщност може да бъде само несъзнаваната от него ясно идея за абсолютно съвър­шеното Божество. Също трябва да кажем и за стремежите на човека към истината, доброто и правдата, които не са чужди и на атеистите; ако истина, добро и правда не са празни думи, а реални сили, които движат човека и човечеството, то трябва да съществува и реална субстанциална основа на тези сили – абсолютна истина, абсо­лютно добро и абсолютна правда; и ако човек, независимо от това какви са неговите теоретически убеждения за религията, повече или по-малко се стреми към тях, то това е възможно пак по силата на тайната и подсъзна­телна увереност в съществуването на реалната последна цел на неговите стре­межи, а именно – абсолютната истина, абсолютното добро и абсолютната прав­да. При по-дълбок анализ на понятията съвършенство, истина, добро, правда, излиза, че техен център и основа, а заедно с това и последната гаранция за тяхната реалност и задължителност за нас е идеята за Божеството. Бог е абсолютното съвършенство и добро, абсолютната истина и правда; затова и стремежът към усъвършенстване, към знание, към добро всъщност е един ясно неосъзнат стремеж към Бога. И ако сега този стремеж срещаме и у атеиста също така, както и у всеки друг човек, то, така да се рече, може в известен смисъл да кажем, че всъщ­ност няма атеисти, че самият атеизъм не е нищо друго, а  съдбоносно недоразумение, понеже атеизмът, отричайки на думи истината за Бо­жието битие, в своя практически жи­вот не може да се отрече от онези принципи, които предполагат тази истина и получават смисъл само с нейното признание.

Но не само общите начала на разумната, истинско-човешка дейност, свидетелстват за присъствието на ре­лигиозната идея в душата на атеистите. У безбожниците често срещаме и по-конкретни изрази на тази идея, макар в твърде несъвършена и повредена нейна форма. Тук имаме предвид онзи из древност установен факт, че с атеизма често съжителства грубо, безсмислено суеверие. За мнозина не­вярващи може да се каже, че те в Бога не вярват, но от дявола се боят. Епохите, през които неверието се шири сред обществото, са епохи и на разни суеверия. Така в епохата на упадъка и нравственото разложение в Римската империя, сред чувствеността и неве­рието, с особена сила се разпростра­нявали магията, некромантията, гада­нията, извикване на духове, предсказа­ния и други. Същото било в епохата на Френската революция. В наше време виждаме материалисти атеисти да се занимават едновременнно със спиритизъм, чийто главен мотив е жела­нието да се надникне зад пределите на сетивния свят. Какво показват тези и подобни на тях явления, ако не това, че в дълбината на човешкия дух е заложена идеята за свърхчувственото и че тази идея, потискана насил­ствено от софизмите на ума в епохата на неверието, неволно си пробива път в изопачената форма на суверия, в най-дълбоката основа на които лежи пот­ребността от свърхсетивното и призна­ването на нещо такова, което излиза зад границите на сетивната действител­ност, която ни заобикаля? Суеверието е също вяра, макар и в най-нисша и груба нейна форма.

Но ако за честта на човешката при­рода ние сме готови да признаем, че ате­измът е само недоразумение, тъй като и най-решителният атеист, без да се гледа на неговото отрицание, всъщ­ност инстинктивно признава реално­стта на свърхсетивното, в каквато и да е форма, то все пак трябва да от­бележим, че това недоразумение е тол­кова голямо, че показва, ако не пъл­но изчезване, то крайно ослабване на религиозното усещане, което е едно от условията за образуване на идеята за Божеството. Като признаваме на човека способността да познава свърх­сетивното, да усеща неговото дейст­вие, и като се допуска възможност от страна на Божеството да се открива на нашия дух, ние бихме имали пъл­но право да очакваме, че нашето позна­ние за Божеството ще бъде поне дотол­кова живо, силно и ясно, както позна­нието за предметите от сетивния свят, които действат върху нас. Но на практика виждаме съвършено друго нещо. Самата истина за Божието би­тие не се представя на нашия ум с та­кава ясност и сила на убедителност, както съществуването на външните предмети; доказателство за това служи вече възможността да съществува безбожие.

Къде се крие причината за това? Ако нашата увереност в Божието битие възниква от една страна като резултат на Божието действие върху човешкия дух, а от друга – вслед­ствие на възприемането на това дей­ствие; ако не можем да допуснем без­причинно прекратяване на това дей­ствие върху нас от страна на височайшето Същество, Което обуславя вис­шия духовен живот на човека, то оста­ва да търсим тази причина само във втория елемент – в нашата възприе­маща способност, в някакъв неин осно­вен и съществен недостатък. Ако предметите на външния свят биха се пред­ставили на нашето зрение така смът­но и неясно, че ние дори бихме се усъмнили, дали те съществуват или не, то причината за това разбира се бихме потърсили най-напред в ненор­малното състояние на нашето зрение. Така и тук най-близката причина за недостатъчността и неясността на нашите представи за свърхсетивното ние имаме право да търсим в някакво ненормално състояние на нашия дух по отношение към Бога.

Тук няма да засягаме въпроса, как и от какво е могло да произлезе та­кова ненормално състояние; достатъч­но е това, че действителното положе­ние на нашето религиозно знание, в частност, самата възможност на ате­изма, заставя по необходимост да го предполагаме. Разбира се, най-дълбокото разстройство на човешкия дух не може да унищожи напълно неговите съществени стремежи и способности; не може следователно да унищожи способността му да долавя естестве­ното откриване на Божеството в на­шия дух и в природата; но това раз­стройство може да бъде причина, щото дейността на тази способност да спадне до най-нисшия предел на зна­нието – именно до тъмния и неопре­делен стремеж към свърхсетивното, с отсъствие на отчетлива идея за Бога. Това се дължи на туй, че за ясното и вярно усещане на предмета, както в сетивния свят, така и в духовния, свръхсетивния, освен действието на обекта върху нас, необходимо е и правилно отношение към него от стра­на на субекта, нужно е здраво, нор­мално състояние на органа на позна­нието. Както разликата в остротата и финността на външното сетиво опре­деля степента на живост и пълнота на външното възприятие, а след това и на сетивното познание, така също различното качество на вътрешното чувство определя разликата във въз­приемането на свърхсетивните истини. Но в какво може да се състои сега чистотата и нормалната живост на въ­трешното чувство или на онази спо­собност, чрез която ние познаваме бо­жественото? Така като най-висшият обект на това чувство – Бог не е ня­какъв си безразличен и безучастен, нямащ към нас никакви нравствени отношения, предмет на познание, както са например предметите на външния свят, но Той е живо същество и във висша степен съвършено, то и в по­знаващия субект, за съответното богопознание, необходимо е да предполо­жим също известна степен и на нрав­ствено съвършенство. Оттук е видно, че чистотата, живостта и яснотата на вътрешното чувство е собствено нрав­ствена чистота, а упражнението, което го изостря, се състои в нравствен или добродетелен живот. Бог не е само предмет на познание за ума, но е цел на живия и всестранен стремеж на нашия дух; Бог е най-високото съ­вършенство и добро, и затова интен­зивният стремеж към Него и ясното Негово усещане са възможни само за човек с нравствено чисто око на ду­шата, със сила на ума, постоянно развивана и упражнявана чрез нрав­ствен живот. Докато при познанието на другите предмети нравственият еле­мент има само второстепенно значе­ние и истината при познанието на се­тивния свят е еднаква, независимо да­ли това познание принадлежи на нрав­ствен или безнравствен човек, при богопознанието този нравствен елемент е съществен и от него зависи самият характер на познанието и степента на неговата истина. Но ако от нравстве­ния живот се обуславя главно ясността и силата на религиозния усет, то оттук е понятно, защо поня­кога нашите представи за Бога биват така замъглени, защо у някои хора усещането на свръхсетивното спада понякога до нула. Опитът показва, че в духовния живот нравствените прояви вървят, съвсем не така, както необходи­мо законосъобразно протичат функ­циите на външните сетива. Какво уди­вително има тогава в това, ако чувст­вото за божественото понякога бива така неясно и слабо, че у някои лица може да сигне до съмнение, дори до отричане на истината за Божието битие?

Затова и правилното разбиране същността на работата е довеждало много философи до мисълта, че дей­ствителният и главен извор на неверието е не толкова заблуждението на ума, колкото нравствената пов­реда на човека. „Никой не отрича би­тието на Бога, освен този, комуто е изгодно да няма Бог“ – в тази за­бележка на Бейкън Веруламски се крие дълбок смисъл. Нравственият ха­рактер на лицето има твърде силно влия­ние върху начина на мисленето, и от лич­ността на човека се обуславя дори скла­да на неговите философски възгледи; какъвто е човекът, такава е и избира­ната от него философия, вярно забе­лязва Фихте. Това влияние нараства и се усилва до такава степен, до каквато известна теоретическа истина има значение за практическия живот. Тъй като истината за Божието битие по­вече от всяка друга има съществено определящо влияние върху нашата нравственост, то естествено е, че у хора, за които нравственият закон е тежко бреме, което задържа тех­ните страсти и чувствени влечения, леко се поражда тайното желание да се отстрани и отдалечи из нрав­ственото им съзнание тази висша истина, която служи като основа за задължителността на нравстве­ния закон, а разсъдъкът, подбуждан от тайното желание и личния интерес, всякога е готов да оправдае със софизмите на ума заблуждението на сър­цето и волята. В това отношение нашият разсъдък е необикновено гъв­кав и способен да предлага своите услуги; силата на тази гъвкавост са посочили софистите, които без вся­какво убеждение в обективната исти­на, по изисквания на момента, били го­тови с еднакво диалектическо изкуст­во да доказват коренно противопо­ложни възгледи за един и същ пред­мет. Малбранш достатъчно вярно е охарактеризирал тази  способност на разсъдъка да се отклонява от очевид­ната истина под влияние на нравст­вени подбуди, когато е заявил: „Ако хората биха имали някаква изгода от това, щото страните на подобните триъгълници да не бъдат равни, и ако лъжливата геометрия би била също удобна за техните порочни склонности както е лъжливият морал, то те лесно биха могли и в геометрията да поддър­жат такива мисловни заблуди, както в сферата на нравствеността, понеже тези техни заблуди биха им били при­ятни, а истината само би ги затрудня­вала и сърдила“.

__________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1948, кн. 5, с. 18-22. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът проф. д-р Виктор Димитриевич Кудрявцев (1828-1891). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-ec6