I.

Проблемът

Професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков

Питането за жената е наистина един проблем, тоест един голям, сло­жен, тежък за разясняване и отговор въпрос, една загадка, каквато в много отношения е била или още остава са­мата жена.

Какво собствено е жената по ней­ната природа – физическа и духовна, – по нейните сили и способности, по нейните слабости и недостатъци, по нейното назначение и роля в живота? Човек ли е тя въобще? Или пък е ангел? Или демон, или звяр? Свърхчовек ли е тя или пък по-долна от човек? Дали тя не е човек, за да може да бъде ангел или звяр?

Ако пък и тя е наистина човек, то какъв род човек със своите спе­цифични способности? Дали като чо­век „въобще“, жената наистина има пълно човешко достойнство като пъл­ноценна човешка личност? Или пък тя е (из)останала повече като една натуралистическо-биологическа, или пси­хологическа или социологическа част (единица) от родовия вид, тоест без (пълноценно) аксиологическо духовно, религиозно-нравствено човешко досто­йнство, като единна, цялостна личност от вечно значение?

Различието между мъжа и жената е преди всичко полово. Човекът е двуполово същество и в смисъл на инди­видуална полова очертаност и на мъжа, като мъж, и на жената, като жена. Разгадано ли е това полово различие (тази полова тайна)? Половото разли­чие е една полова полярност. Дали в нейната тайна лежи главно силата на взаимно притегляне към съединение, единство, водеща до раждане на нов човек (детето) и до творчество на взаимното допълване (пълният, цяло­стен, единен човек е единството на двата пола, мъжа и жената)? Или пък тази полярност води и до противопо­ложност, до борба и вражда между двата пола, до половото егоцентрическо утвърждение? Мъжът оплодява (от половото съединение), жената за­чева и ражда (дава живот, „Ева“ значи живот), е „майка на всички живеещи“ (Битие 3:20), майка кърмачка (физически, а и духовно), стълб на семейството (в някои места или периоди – до го­сподарка на семейството, „гинекократия“ или „матриархат“). Но в коя на­сока, в кой дух се развива тази актуал­ност на жената? Дали тази роля на жената в човешкия, семейния, социал­ния живот не е едно повече натурално-биологическо и най-вече психологиче­ско-емоционално, отколкото духовно (нравствено религиозно) служение, тоест едно слугарство за продължение на човешкия род? И кое е собствено вътрешната и висшата динамическа сила, която притегля половете? Дали „еросът“, тоест чисто половата (плът­ската) любов? Или пък „агапе“,тоест чистата (сърдечна, духовна) любов? Или и двете? И у кого повече – едната или другата? И поддава ли се еросът и полът на една духовна сублимация? И ако, да, то у кого повече, у мъжа или жената? И несублимираният пол не води ли до вражда между полове­те или пък до смърт („Тристан и Изолда“)?

Доколко е вярно, че жената, по силата на своя пол, е една стихийна битийност за раждане и кърмачество, не (твърде) податлива на по-висше духовно развитие, като една пълно­ценна човешка личност? Или доколко са верни твърденията на някои съвре­менни учени (като онези на професора в Ленинградския университет Антон Виталиевич Немилов, изложени в книгата му „Биоло­гическата трагедия на жената“), че биологическите тежести на жената са един ярем за нея; че най-страшната трагедия на жената лежи в нейната природа, в нейния пол; че тя не може да се избави от него; че всичките жизнени функции на организма ѝ и на живота ѝ са свързани с пола ѝ; че целият ѝ живот е една непрекъсната никога непреставаща болест, често идваща до патологичност – и в поло­вия акт, и в бременността, и при раж­дането, и в периода на сукалчеството; и че биологическата трагедия и роб­ство на жената са налични не по-малко през периода на критическата ѝ въз­раст, когато чрез това естествено ка­стриране, свързано с редица патоло­гични явления, тя става „физиологи­чески индивид“ и заприличва на „на­пусната къща“? Или пък как да се гледа на излаганите пак в ново време и по същата линия на половата при­рода на жената твърдения за психоло­гическото слабоумие на жената (срв. много шум подигналата книга на д-р Паул Юлиус Мобиус „Психологическото сла­боумие на жената“)? Накрая на на­стоящата си статия ние ще приведем аналогични отрицателни възгледи на модерни мислители и писатели за же­ната. А сега вече отбелязваме и твърде разпространените възгледи за жената, че тя била лекомислена, безволна, страхлива, неустойчива, капризна, ли­цемерна, лъжлива, лукава, дребнава, суетна и така нататък. И доколкото това е вярно, отнася ли се то въобще до жените и само до жените? Иде ли то от ней­ната природа или пък са недостатъци, обясними от редица условности на ми­налото? И наред с Ева, Далила, Ве­нера, Афродита, гръцките хетери, Елена, Ксантипа, Клеопатра, Месалина, Агрипина младша, Попея, Сабина и прочее, нямаме ли благородните майки на ве­лики мъже, Андромаха, Пенелопа, Клитемнестра, Хекуба (у Омир), Атина, Жана д’Арк, дьо Стал, Рекамье, Кьори, Беатриче и така нататък, и кралици и царици като Екатерина Велика, Виктория, Вилхелмина и така нататък? И напротив, какви са в мъжкия свят Каин, Ксеркс, Нерон, Каракала, Атила, Тимур, Ирод, Юда, Каияфа, Торквемада, Тартюф, Борджиите и така нататък?

И друга една съпоставка в нашия проблем: ако и в нашата съвременност увлеченията в така нареченото женско „еманципаторско движение“ зарегистрирват така наречената „свободна любов“, водеща и до бягство от брак и деца, до безотговорност, сладострастие и безпътство (Жорж Санд и цяла плеада от модерни жени и мъже) и до така наречената „чаша вода“ теория (тоест, че половата жажда трябвало така без упрек да се удовлетворява, както се спи, яде и пие, както се пие чаша вода – Август Бебел), която теория така подлудява младежите в Съветския съюз в първите години на револю­цията, че и Ленин излезе с решително осъждане на тази теория (в разговорите си с Клара Цеткин), то не по-малко ли е вярно, че през цялата история на чо­вечеството у жената като най-отличителна черта на „вечната женственост“ се манифестират най-висшите човешки духовни и религиозно-нравствени до­стойнства на сърдечност и целомъдрие, на скромност и преданост, на велико­душие и съчувствие, на благост и ми­лосърдие, на чиста любов и саможертвеност – било като майки и съ­пруги, било като човеци въобще към човека? И не главно на тези ли сюблимни качества жената е станала и останала светлият и топъл огън на семейството и на обществеността в човешкия род и живот?

Всичките тези съпоставки, разбира се, не изличават полярността в нашия проблем за жената – нито истори­чески сложилите се слабости и недо­статъци у жената, нито основните опазвания на благородните задатъци и постиже­ния в човешкия ѝ живот, въпреки всичката тяхна смесица или сменливост.

Но ако, както ще видим по-долу, дори в Индия, гдето на жената се е гледало (а и до днес общо се гледа) като на нечовешко същество, като на домашно животно, подхвърлено на ро­бия и мъченичество, се явяват гласове, като онзи на модерния индийски писа­тел Рабиндранат Тагор (вж. книгата му „Личност“) в смисъл, че именно жената се отличава с твърдост и устой­чивост, че (в успоредица на мъжката интелектуална култура и на властолю­биe) жената е целомъдра, скромна, предана, жертвена, дълбоко душевна и сърдечна и чаровна със своя дар на любов и че само с този дар Божи („Бог е изпратил жената, за да обича света“) ще се преодолеят недъзите на вся­каква материалистическа и империали­стическа култура, за „да стане нашият духовен живот богослужение, богослу­жението на любовта“, то пита се: през какви фази се е минало, какви духовни и световни движения или фактори са били в действие, за да се дойде дори и в азиатския свят до едно ново гле­дище и отношение към жената, до едно слънчево развиделяване на проблема за жената, на същината (при­родата) и призванието на жената?

Нашата централна тема е собствено „Жената и християнството“, „Жената и християнската църква“ (предмет на втора и трета статия). Но за да се хвърли по-пълна светлина на тази тема, за да се разбере, какъв обрат е на­стъпил в света (и първом в християн­ския свят) в оценката на достойнствата на жената и в новото отношение към жената вследствие на въздействието на християнството, нужно е, тази тема и целия проблем да бъдат разгле­дани не откъснато от условията, при които християнството е започнало и развило своето велико дело по отно­шение на жената, а с това и въобще по отношение на човека и на човеш­кия живот. Защото – проблемът за жената е проблем не само женски, а и мъжки, проблем човешки, общо­човешки. И така,

II.

Какво е било (или още е) отношението към жената в дохристиянския и в извънхристиянския свят?

Общо взето, в древните номадизиращи (скитнически) народи положе­нието на жената е плачевно-робско. У заседналите (земеделски народи) то, чрез и в семейството, малко се по­добрява, но жената е все пак собстве­ност на мъжа. У арийските народи тя е почти безправна (изгаряне на вдо­виците). На Изток царува полигамията (робия, харемство). Почти общо на же­ната се гледа като на нечовек (човек е мъжът), като на нечисто същество, като на зло, като на работно животно или вещ.

У египтяните първоначално по­ложението е било по-сносно. По-късно, особено под елиническото влияние, то се влошава.

За Буда жената е коренът на всички злини. За нея няма място в рая. „Как може да иде добро от жените, когато техният ум е едва два пръста широк? Скрито е съществото на же­ната, както пътят на рибата във во­дата. Трудно е да намериш у жената истината, защото у жената лъжата е като истината, и истината като лъжата. Сутрин жената е обзета от скъперни­чество, денем – от завист, вечер от сладострастие. Нея не я е грижа за никакъв закон и тя е способна за всяко безсрамие“.

Според Конфуций, разликата между мъжа и жената е такава, каквато е между небето и земята. Мъжът въплъщава мъдростта, а жената е родената глупост. И в ново време един ки­таец в разговор с един християнски мисионер, казал на последния: „Аз чувах често, че християнството го прие­мат, за да спасят душата си. Така ли?“ „Да“, – отговорил мисионерът. „Но в такъв случай, защо и жените го приемат?“ – пита китаецът. Отговор: „За да спасят и те душата си, както и мъжете“. Китаецът възкликнал: „Но нали те нямат душа и вие не трябва да ги правите християни… Като се върна вкъщи, аз ще кажа на жена си, че тя има душа и тя, разбира се, съвсем ще бъде учудена от това“ (Hessenmüller, „Die Frauen und das Christentum“).

Според Мохамед (Коранът, сура II, 223) жената е вещна собственост на мъжа. Мохамедовият рай, според Ко­рана (сура 55) е предназначен само за мъже, които там ще ядат и пият и полово ще се наслаждават от „специ­ално от Аллаха създадени за тази цел красиви девици – „хурии“ (които не са превъплътени жени от земята). Спо­ред мохамеданските мъдреци, „жената поначало е нещо съвсем противопо­ложно на доброто, разумното и светото. Всичкото ѝ значение се ограничава в това, да служи за средство на удовле­творение на необуздания чувствен ин­стинкт на страстния жител на Изток или пък се явява производителна жиз­нена сила. Всичкото ѝ достойнство се определя от качеството на физическите ѝ полови принадлежности. Тя е жертва на похотската страст на мъжа и е приравнена с неговия веществен имот. Богатството и знатността на рода се определят от числото на жените, за­прени в харем“ (Александър Николаевич Надеждин, Права и значенiе женщины: в ХристiанствЪ, Спб. 1873, стр. 14).

У гърците и римляните жената релативно (отколкото на Изток) е гле­дана по-добре: главно като майка и домакиня, но е под властта на мъжа; бракът е моногамичен, но у гърците жената вън от къщи е почти нищо (те, като кучетата, както забелязва Аристофан, пазят къщата), а навън мъжът живее със своите приятелки – „хетерите“, а римляните – със своите конкубини и куртизанки; по-късното еманципиране на римлянката пък до­принася още повече за разпада на брака и семейството и за голямо разпътство. Римлянките (според Сенека) броели годините не според центуриите, а според броя на мъжете, които са имали.

Как са гледали у гърците беле­житите техни мъже, може да се за­ключи и от следното:

Според Аристотел жените на варварите са робини, защото приро­дата на последните била такава („По­литика“, 1, 1, 5-6). Гръцката жена той поставя по-горе от тях, но и тя е по-долна и лоша от мъжа, и ако тя проя­вява воля, то е воля без право, и макар да е способна за добродетел, то тази добродетел никога не може да се равнява на добродетелта на свободния гражданин и само с малко се отличава от добродетелта, на която е способен робът.

Според Платон, добродетелта на жената се състои само в това „да гледа добре къщата си, като пази имота и се подчинява на мъжа си“ (Менон 3). Както е известно, Платон е проповяд­вал за своята идеална република общ­ност на жените за мъжете („Полития“), и е смятал, че жените, свикнали да живеят скришом и в тъмнина, ще се противопоставят с всички сили и ще вдигат най-голям шум срещу по­ставяне на живота им под законен ред („Закони“ 6, 781). Изобщо Платон цени жената предимно като детеродителница и тя трябвало да се учи, според него, само на музика и гимнастика.

Еврипид (въпреки неговата Ифигения) е бил голям женомразец. „Един-единствен мъж (казва той) е очевидно повече ценен, отколкото десет хиляди жени“ и нямало никакво съмнение, че жената е едно голямо зло (в „Ифигения“).

Тукидит (най-големият гръцки ис­торик) до каква степен е незачитал или презирал жената, се вижда от факта, че в своите осем книги той нито веднъж не споменава жена, освен една жрица и то за да хвърли на нея вината за пожара в Аргос. Пак той предава ду­мите на Перикъл, че „Най-добра жена е онази, за която не се говори“. И пак той казва, че нито в един брак не за­белязал любовта да е в основата му.

Праксител е излял паметник за презрението у гърка към жената в статуята, изобразяваща една срещу друга кикотеща се хетера и плачеща съпруга.

Или у римляните: Строгият Катон подарява своята Марция на прия­теля си Хортензий. Цензор Цецилий Мател Македоний говори на римския народ: „Ако да позволяваше приро­дата да минем без жени, ние бихме се избавили от твърде досадни другари“. По-късно Август (според Светоний) е привел тези думи и в сената. В черно ри­сува жените и Хораций, а още по-черно съвременникът му Проперций: „По-лесно е да пресушиш морето и с ръка да снемеш звезди от небето, отколкото да попречиш на нашите жени да грешат. Женска вярност може да се намери в далечния Изток, гдето вдовицата своята гордост полага в това, да се даде да бъде изгорена заедно с мъртвия си съпруг. Тук (у нас) съпру­гите са неверни. Между тях няма една Евадна или Пенелопа“. Дори и Сенека (който заедно със стоиците правят опити за спасението на семейството и издигането на жената) казва за (римлянката) жена: „Жената е (станала?) „безразлично животно, и ако не се заемеш много с възпитанието ѝ аз виж­дам в нея само дива твар, неспособна да въздържа страстите си“.

Много по-добро и почтено е било запазеното в древно време от патриар­халния период положение на жената у германците (свидетелството на Тацит), а също и у келтите и галите, както и у славяните, и то, разбира се, в кръга на семейството (като майка и съпруга).

Като изключение от общото принизено и подтиснато положение на жената в древността са фактите, че у някои народи срещаме жени главатарки, амазонки, весталки, предсказателки (вещици, врачки, чародейки).

Но общото заключение на изсле­дователите за положението на жената в предхристиянско време у народите е, че то е било най-вече безотрадно, зна­чението ѝ нищожно или ненормално, отношенията към нея неправилни, пра­вата ѝ унижени. Положението на жената в древния Израил, ще разгледаме по-късно.

Какво е направило християнството за жената при това заварено положе­ние в света за оценката и издигането на жената като човек и личност, като съпруга и майка, като равнодостоен член в живота и културата на наро­дите, ще разгледаме специално в от­делна статия. Но уместна, указателна съпоставка на проблема въобще, както и по характера и значението на това християнско дело е да се види още тук, във връзка с гореизложеното, какво становище заемат към нашия проблем за жената по-видни нови европейски мислители и писатели, които имат едно извън християнско гледище.

Те не са малцина, някои от тях ще отбележим бегло, а на по-маркантните ще се спрем повече.

Спиноза гледа унизително на же­ната: жената, твърди той, по природа е в душата и ума си по-ниска от мъжа, за когото тя е обект на полова наслада и комуто тя трябва да се подчинява.

Огюст Конт в цялата своя фило­софска система на позитивизма пре­небрегва напълно жената, и едва след срещата си и страстната си любов с Клотилда де Во става землен мистик, измъдрител на своята фетишистка „позитивистическа религия“ и ценител на половата любов.

Джон Стюарт казва, че добродетелността на жените не почива на тяхната природа, а на обстоятелството, че те се намират в подчинено на мъжа, контролирано от него положе­ние. „Също поради това и престъп­ността на робите негри е по-малка спрямо тази на свободните граждани. И затова, безсъдържателно е хваленето на добродетелността на жената“.

Волтер осмива учените жени.

Дидро цени жената само като куртизанка.

Според Монтескьо, „Природата е надарила мъжете със сила и разум. За граници на тяхното могъщество тя е поставила само пределите на тази сила и на разума. А на жените тя е дала красота и установила, че влиянието им трябва да се ограничава в тези предели“.

Дори Русо има за жената въз­глед, аналогичен на възгледа на Мон­тескьо.

Според Фурие всяка жена може едновременно да има един ероих (съ­пруг), от когото да има две деца, един geniteur (полов оплодител), от когото да има едно дете, един favori (фаворит), и колкото иска amants (любовници, „приятели“).

За Бакхофен мъжкото начало е дух, слънце; а жената – посредствено начало: луна, земя, плът, материнство.

Според Фройд, мъжът е личност, логос, а жената – космос, земя (ми­тът за Едип в „Пара“ от Платон).

Но особено отрицателни са въз­гледите на Шопенхауер, Хартман, Ницше, Вайнингер, Стриндберг и при­вържениците на така наречената „свободна любов“.

Шопенхауер (бащата на песимизма в ново време) отрича равноценността на жената в сравнение с мъжа. Той осъжда моногамията, която създавала за жената едно предимство, противно на природата ѝ и проповядва полигамията като истинско благодеяние за жената. Модерната „дама“ била един монструм на християнско-европейската глупост. Трябвало да изчезнат смеш­ните претенции на жената за респект и почит. Трябвало да се премахне и правото на жената за наследство, понеже жената била разсипница и наследеното от мъжа си богатство, вместо за децата го пропилява с любовници. Жената била „sexus sequior“, един вид среда между дете и мъж, който собствено е човек (срв. „Парерга и Паралипомена“, II т.). В брака нямало ни­каква любов, а само инстинкт – като средство за продължение на рода, и за това всички сключени от любов бракове били по правило нещастни бракове: с удовлетворение на плътската наслада изчезвала любовта.

Общо казано, според Шопенхауер, жената била късоумна, безсъвестна, без­честна и лицемерна. „Какво добро може да се мисли за жените, щом вземем предвид, че целият техен пол не е дал нито един истински велик ум, нито една завършена самобитна творба на изкуството, нищо, което да има дъл­готрайна ценност“.

Хартман (ученик на Шопенхауер) поддържа, че у женския пол нямало чувство за право и правда; че жената инстинктивно била склонна към лъжа­та и фалша и че женският пол като цялост бил „един морален паразит за мъжкия пол“ (Срв. във „Философия на несъзнателното“ и особено във „Фено­менологията“). И въпреки тази полярност между мъжа и жената, Хартман (за продължение и съвършенство на чо­вешкия род) се застъпва за моногамията, за (взаимно допълващо) приятелство между мъжа и жената, макар че, все пак, бракът си оставал една „досадна принуда“.

Ницше (твърде много повлиян от Шопенхауер) величае робството у ази­атската жена. Мъжът и жената били из основа различни. „Един типичен знак на плиткоумие е да се отрича бездън­ният антагонизъм между мъжа и же­ната и необходимостта от вечно враж­дебното напрежение между тях“. На жената трябва да се гледа винаги по ориенталски: Тя била определена за слугуване и послушание; мъжът тряб­вало да притежава жената като заключима собственост. Именно в това раз­биране за жената Азия проявила своя колосален разум и Гърция го приема в наследство.

За господство и господар бил мъжът. А жената – да ражда, служи и слуша. „Щастието на мъжа е – „аз искам“. Щастието на жената – това е: „той иска“. „Ти отиваш при жените? – не забравяй – камшика“.

„Кой голям философ досега е бил женен? – пита Ницше. Хераклит? Платон? Декарт? Спиноза? Лайбниц? Кант? Шопенхауер? Те не са били (же­нени). Нещо повече, човек и не може да си ги представи женени. Един оже­нен философ принадлежи на коме­дията. И онова изключение със Сократ изглежда една ирония именно, за да се демонстрира това положение“.

Стриндберг в своите по-ранни художествени творби рисува полярно­стта между мъжа и жената и вечната борба и вражда между тях като една неизбежна съдба на човешкия род. В тази борба жената изкориствала своята нелогичност, тоест своето равнодушие към самопротиворечивостта и своята безсъвестност. За мъжа мисълта била път към истината. Жената въобще не познавала целта на истината, тя и не се интересувала от нея. За нея имало само една цел: да победи в жизнената борба за мощ. Мисълта за нея била само средство за достигане на тази цел. Изобщо животът бил само борба за мощ. В тази борба се раждала пияви­цата, „вампирът“ за надмощие, който разрушава своята жертва като само­битна, свободна духовна личност. Този вампир бил жената и то главно в брака. Имало особен вид женска любов. Жената сама по себе си била душевно пуста. Тя се нуждаела от мъж, за да може от него да получи духовност. Без него тя била изложена на смъртна досадност. Но и мъжът сам доприна­сял за възрастването на този вампир и то – чрез тази своя склонност, да вижда в жената едно по-висше същество, да гледа на нея като на своето „по-висше аз“. И съвместното живеене с жената постепенно го лишавало от самосъз­нанието му, гръбнакът на неговия жи­вот. Мъжът искал да обича. Жената – да бъде обичана… Но жената била вампир не само като съпруга, но и като майка. Дори нейната майчинска любов и в най-благородните ѝ форми, била една пиявица за изсмукване самобит­ността на детето, за неговото душевно потискане, за попречването му да стане личност.

По-късно Стриндберг напуска песимизма на този така наречен „психологически натурализъм“ и през християнския мистически път той се прониква от на­деждата във вечността и в Бога: жиз­нената борба за него вече не е една сляпа борба за надмощие, а една дра­ма на изкупление от греха и вината, на разкаянието, прошката, на сърдеч­ността, на любовта на християнския идеализъм и оптимизъм.

Вайнингер обаче („Пол и харак­тер“)достига върха на страстен женоотрицател Според него, мъжът и же­ната били две различни природи (суб­станции). Жената била нисше същест­во и сама по себе си била секс. Цялостната жена била лишена от памет, логика и стремеж към истината, от нравствени чувства. Тя нямала и не можела да има „аз“ (личност). Тя била безсрамна, безсърдечна, безсъвестна, крадлива, завистлива, суетна, безхарак­терна, безволна. Женското аз било нейното тяло, нейният „най-висш го­сподар е нейният фалос“. „Най-ниско стоящият мъж стои безкрайно по-ви­соко от най-високостоящата жена“. „Чистият мъж е подобие на Бога, на абсолютното нещо; а жената (както и женското в мъжа) е символ на ни­щото“. „Жената е вината, грехът на мъжа“. У Вайнингер дори и майчин­ството у жената е оплюто. Кокетката, хетерата, проститутката лежели в при­родата на жената. „Абсолютната майка е абсолютна проститутка – две вро­дени противоположности у жената: майката лежи в целта на рода; про­ститутката – извън него“. „Отноше­нията между майката и детето остават винаги физически (животински, инстинк­тивни). Проститутката в известен сми­съл стояла по-високо от майката. Же­ната била негодна за висша (платоническа) любов. Красотата и любовта нямали нищо с пола. Сексуалната еро­тика била свинство (в нея мъжът и жената губели себе си, съзнанието си). Майчинството било животински инстинкт, а майчинската любов – проява на сляп егоизъм… Но въпреки „безсмислеността и нищожността на же­ната“ природата ѝ дала определена за­дача (като, неизбежна съдба). И то: сводничеството! Тоест, телесното сно­шение – сближението и покровителстването на съединението на мъжа и жената, в каквато и да било форма. Разбира се, че така мислейки за майчинството, Вайнингер съвсем не цени съпружеството.

Като край на своята истерична драма, Вайнингер завършва живота си със самоубийство, на 23-годишна възраст.

Най-сетне, в някои (женски и мъж­ки) среди на така нареченото еманципационно дви­жение (за жените) и движението за така наречената „свободна любов“ (Жорж Санд, Паул Хайзе, Д’анунцио, Теодор Готке, Евгения Сю, Александър Дюма, Август Бебел, Елен Кей, Пшибишевски, Арцибашев, Феодор Сологуб, Александра Колонтай, Лиляна Зиновиева и прочее) избива в разюздано сладострастие, в освобождение или даже култ на плътта, които като се свържат с теорията на „Чаша вода“ или и с „биологическата трагедия“ на жената (Антон Виталиевич Немилов) обръщат же­ната в една играчка на сладострастие или даже в една жалка отрепка. Пред тази съблазнителна възможност и вече печална действителност сам Ленин в първата година след революцията в Съветския съюз (срв. Разговори с Клара Цеткин) излезе да се противопостави най-решително. „Вие сигурно знаете (казва той между другото) „фамозната“ теория, че в комунистическото обще­ство удовлетворението на сексуалния нагон, на любовната нужда било тъй просто и незначително, както изпива­нето на чаша вода. Тази чаша-вода теория подлуди нашата младеж, под­луди я съвсем. Тя стана за много млади момчета и момичета съдба. Нейните привърженици твърдят, че тя била марксическа. Аз благодаря за такъв марксизъм … Прочутата чаша-вода тео­рия аз считам за съвсем немарксическа, а на това отгоре още несоциална … В сексуалния живот се проявява не само естествено даденото, но и кул­турно станалото, та било то високо или ниско. Като комунист, аз нямам ни най-малка симпатия за чашата-вода теория, макар и да би носела хубавия етикет „освобождение на любовта“. Впрочем, това освобождение на лю­бовта нито е ново, нито комунистиче­ско. Вие ще си спомняте, че то още към средата на миналото столетие бе проповядвано в художествената лите­ратура като „еманципация на сърцето“. В практиката на буржоазията тя се оказа като еманципация на плътта. Тази проповед тогава бе по-талантлива, от­колкото днес; а как е на практика – не мога да съдя. Не че, в своята кри­тика, аз като че ли искам да пропо­вядвам аскетизъм. Съвсем и не мисля това. Комунизмът не трябва да донася аскетизъм, а жизнена радост, също и чрез изпълнен любовен живот. Обаче, според моя възглед, сега често наблю­даваната хипертрофия на сексуалния живот, дава не жизнена радост и жизнена сила, а само ги отнема. В епохата на революцията, това е лошо, твърде лошо… Нито монах, нито Дон Жуан, нито пък срединността на нем­ския филистер (дребнав, ограничен чо­век)… Разюздаността на сексуалния живот е разпадно явление…“

Ясно е, че в такава еманципация и свободна любов няма или не остава ни лично достойнство, ни социално-етическо служение, ни истински брак, нито семейство, ни вярност, ни пре­любодеяние, ни блуд, ни любов, а по­лова оргиястичност, в която най-първо жената загива духовно и физически, целият живот на хората се преобръща на един всеобщ публичен дом, из­раждат се духовно и физически и бъ­дещите поколения и родените в тази разюздана стихия на плътоугодие деца изпадат в една безпризорност далеч под линията на материнството в жи­вотинското царство.

***

„Разносителите на мрака на тъмни­ната говорят надути празни думи и, живеещи в заблуда и прелъстяващи в плътски похоти и разпътство, обе­щават свобода, когато те сами са роби на развалата“ (2 Петр. 2:17-19).

„Бъдете свободни не като употре­бяващи свободата за було на злобата и за злотворство“ (1 Петр. 2:16).

„Гневът Божи се открива от не­бето върху всяко нечестие и неправда на човеците“.

„Неразумното им сърце се помрачи. Наричайки себе си мъдри, те обезумяха“.

„Затова и Бог, според похотите на сърцата им, ги предаде на нечистота, за да се безчестят телата им сами в себе си“.

„Затова Бог ги предаде на сра­мотни страсти: жените им замениха естественото употребление с противо­естественото“.

„Също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един мъж към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда“.

„А понеже не се опитаха да имат Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум – да вършат онова, що не прилича, бидейки изпълнени с всяка неправда, блудство, лукавство, користолюбие, злоба; пълни със завист, убий­ство, разпри, измама, злонравие; би­дейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изо­бретатели на зло, непослушни към ро­дители, безсърдечни,вероломни, недру­желюбни, непримирими,немилостиви “.

„И макар да знаят правдата Божия, вършат такива дела, и са достойни за смърт“ (Римляни 1:18-32).

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 4, с. 12-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков (1881-1965). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e6D