Архимандрит Серафим

Така са измамени много хора, под­дали се на спиритизъм, на разни ви­дения и откровения, на врачуване и духообщение. Такива хора неусетно из­сушават душите си, нервно се изтоща­ват от напрегнатост при спиритическите и други подобни тайнствени прежи­вявания и свършват обикновено или с умствено разстройство или със само­убийство[10]. Защото явилите се тъмни духове не радват и не възвисяват ду­шата, а както казва епископ Игнатий Брянчанинов, всякога я изпълват със стра­шен „смут, омрачение и недоумение[11]“).

„В наше време – казва епископ Игнатий Брянчанинов[12], – мнозина си позво­ляват да влизат в общение с падна­лите духове посредством магнетизма (сроден със спиритизма – в скоби наши), при което падналите духове обикновено се явяват във вид на светли ангели, лъжат и мамят с разни интересни из­казвания, като смесват истината с лъжа и винаги причиняват крайно душевно и даже умствено разстройство. Употре­бяването на магнетизма е отрасъл от чародейството.“ То води към посте­пенно отричане от Бога, разбира се, по един тънък и незабележим начин.

Абсолютно прав е епископ Игнатий Брян­чанинов, когато казва: „Желанието да се виждат духове, любопитството да се узнава нещо за тях и от тях е приз­нак на най-голямо безразсъдство и на съвършено непознаване нравствените и подвижнически предания на Право­славната църква. Познаването на ду­ховете се придобива съвсем иначе, отколкото предполага това неопитният и невнимателен изпитател. Откритото общуване с духове за неопитния е най-голямо бедствие, или служи за извор на най-големи бедствия“[13].

Нека си послужим тук с един на­гледен светоотечески пример.

В един манастир живял някой си млад монах. Той пожелал да спасява душата си в една пещера, намираща се над манастира, и открил на игумена желанието си. Игуменът, мъж разсъдителен и свят, му рекъл:

– О, чедо, как можеш ти да жи­вееш сам в пещерата, без да си побе­дил плътските си и душевни страсти? Който иска да се уедини на безмълвие, трябва да има наставник, а не самочинно да постъпва. Ти си още много млад и не си достигнал тази степен да се уединяваш. Ти не виждаш различ­ните дяволски примки. Много по-добре е за тебе да слугуваш на отците, да живееш в послушание, отколкото сам да се бориш с нечестивите мисли. Не си ли слушал, какво казва богогласният отец Иоан Лествичник: „Горко на уединения, защото ако изпадне в уни­ние, или в леност, няма кой да го из­прави.“ А където са събрани двама или трима в Моето име, там съм и Аз посред тях – говори Господ.

Напразно игуменът дълго го съвет­вал. Младият монах настоявал на своето. Тогава игуменът със скръб в душата си го отпуснал на уединение. Младият монах се затворил в пещерата и поч­нал да се подвизава. Един от братята му донасял храна. Той живял тъй из­вестно време в пещерата. Отначало дя­волът го смущавал с лоши мисли де­нонощно. Но не след дълго той се преобразил на светъл ангел, явил му се и рекъл:

– Знай, заради чистотата на твоя живот и добродетелите ти Господ ме изпрати да ти служа!

– Какво добро съм сторил аз, та ангели да ми служат? – отвърнал приятно изненаданият монах. Но бесът му отговорил:

– Всичко, що си извършил, е ве­лико и високо. Ти си напуснал хуба­вия свят, станал си монах, подвизаваш се с пост, молитва и бдения и дори манастира си оставил и си се заселил в тази пещера. Как да не си достоен да ти слугуват ангели?

С тези думи душегубителният враг подкупил доверието му, подтик­нал го към гордост и редовно му се явявал. Към прежните свои козни дя­волът прибавил и нова хитрост.

Един ден се запътил към монаха за съвет някой си човек, когото крадци обрали. Нечистият дух пак се явил на младия отшелник във вид на светъл ангел и му рекъл:

– При тебе ще дойде един човек, обран от крадци. Ти му кажи, че от­краднатите му неща са на еди-кое си място. Там ще си ги намери.

Човекът дошъл и се поклонил пред пещерата. Монахът му рекъл:

– Добре си дошъл, брате! Знам, че скръб те е споходила. Крадци са те обрали. Но ти не се опечалявай, защото те скриха нещата ти на еди-кое си място. Ти иди там, ще намериш всичко и помоли се за мен!

Човекът се зачудил, като чул всичко това. Той наистина намерил на посоче­ното място откраднатите вещи, и на­вред разгласил славата на младия пророк в пещерата, който всичко му бил казал. Отвсякъде почнали да се стичат при чудотвореца множество люде, които, слушайки го, се чудели на „прозорливостта“ му. Защото, каквото кажел на хората, бидейки сам подучаван от хитрия дявол, сбъдвало се. От такъв неочакван бърз успех, от голямата слава и почести, замаяла се главата на младия пустиножител и той окончателно си въобразил, че е велик чудотворец и пророк.

Не след много дяволът пак му се явил и му казал:

– Знай, отче, че заради твоя не­порочен и равноангелен живот и други ангели ще те посетят и така, както си в плът, ще те възнесат на небето, за да съзерцаваш вечно заедно с всички ангели небесните красоти. – Като ре­къл това, бесът станал невидим.

А човеколюбивият Бог, Който не иска ничия погибел, внушил на монаха да разкаже всичко на игумена. По оня брат, който носел храна, той по­ръчал да дойде игуменът при него. Добрият игумен веднага отишъл. Като го видял, подвижникът радостно изви­кал:

– Ах, как ще ти се отплатя, отче, за всичко, което ти направи за мен!

– Та какво съм сторил за тебе? – запитал игуменът.

– Как какво? – отговорил мона­хът: – чрез тебе аз се удостоих да се облека в ангелски образ, чрез тебе виждам ангели и дори разговарям с тях. Чрез тебе приех дара на проро­чеството и прозорливостта.

Игуменът се учудил, че толкова дълбоко е прелъстен монахът и рекъл:

– Нещастнико, ти ли виждаш анге­ли, ти ли си станал прозорливец? Горко ти! Не ти ли казвах аз да не влизаш в тази пещера, за да не бъдеш прелъстен от бесовете… Братът прекъснал игумена и казал:

– Не говори така, честнѝ отче! Ето утре аз дори ще бъда възнесен на небето в плът. Дори ще се помоля на Бога и тебе да те вземат ангелите, та да се наслаждаваш с мене на онази слава.

Като чул това светият игумен, уда­рил го по лицето и рекъл:

– Окаянико, ти си изгубил ума си! Аз няма да мръдна оттук докато не видя, какво ти се готви. – И той взел да се моли, да чете псалми и да чака.

Когато дошъл часът, в който пре­лъстеният очаквал да бъде грабнат на небето, той видял явилите се бесове и възкликнал:

– Ето, отче, дойдоха!

Игуменът, ужасèн, го прегърнал и извикал със силен глас:

– Господи Иисусе Христе, Сине Бо­жи! Помогни на този Твой прелъстен раб и не го оставяй да стане плячка на бесовете!

Демоните повлекли жертвата си, като искали да я отскубнат от стареца. Но той с молитва им забранил. Те грабнали мантията на прелъстения и станали невидими. Мантията била от­несена във въздуха.

– Моли се! – извикал игуменът на изтръпналия от страх монах. – Моли се, Господ да отвори ослепените твои очи! – И двамата почнали да се молят.

След известно време мантията, ле­тейки, паднала на земята.

– Видиш ли, безумецо – казал старецът, – какво направиха бесовете с твоята мантия? Така щяха те и с тебе да постъпят: да те издигнат във въздуха като Симон влъхва и от високо да те пуснат, за да се убиеш и в тяхна власт да падне душата ти.

Тогава игуменът завел отново в манастира самочинния монах и му за­повядал да изпълнява най-долните по­слушания – да помага в кухнята, в хлебопекарницата и прочее, за да се смири душата му, пленена от гибелна гордост.

Така мъдрият игумен спасил мла­дия монах.

Ето от такъв род са общуванията с духове у нашите „чудотворци“, духовидци, спиритисти, врачки и гледачки. Без да са очистили душите си от страстите и пороците, свойствени на падналото човешко естество, те пре­тендират да общуват със светлите небожители. И не подозират тук явната бесовска измама. Затова светите отци ни предупреждават да бъдем внимателни и да не се увличаме в непозволено любопитство. Дори и на истински явления на ангели и светци да не повярваме – от страх да не по­грешим – не е грях, според св. Иоан Лествичник. Грях е лекомислено и прибързано на всичко да хващаме вяра. „Възлюблени, не на всеки дух вярвайте – поучава св. Иоан Богослов, – а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света“ (1 Иоан 4:1).

Една характерна особеност на бесовската прозорливост е тази, че дяво­лът разкрива безпогрешно чрез по­средниците си само минали и настоящи неща. За бъдещето той рядко говори, понеже не го познава. До него се докосва само тогава, когато има до­статъчно материал, за да съобрази от настоящето, какво може да произлезе в недалечното бъдеще[14]. Ето какво говори по този повод епископ Игнатий Брянчанинов: „Демоните не знаят бъ­дещето, което е известно само на Бога и на онези Негови разумни твари, на които Бог е благоволил да открие бъдещето; но както умните и опитни хора предвиждат и предугаждат съби­тията, които има да станат, въз основа на станалите вече или на ставащите събития, така и хитрите, многоопитни и лукави духове могат понякога да предполагат с увереност и да пред­сказват бъдещето. Често те объркват, много често лъжат и с неясни пред­сказания довеждат в недоумение и съмнение[15]“.

Интересно е, че древната жрица наречена Пития, чрез която е говорел скритият в Делфийския идол зъл дух, е давала двусмислени отговори, когато я питали за бъдещето. Тъй са отгова­ряли в подобни случаи и другите ези­чески оракули, защото бесовете, които говорели чрез тях, не знаели бъдещето. Известен е следният класически при­мер. При една прорицателка дохожда един знаменит пълководец, който иска предварително да узнае, какъв ще бъде изходът от войната и дали той ще се върне жив и здрав назад. Отгово­рът бил загадъчен: „ibis, redibis – non – morieris in bello“, тоест ще отидеш, ще се върнеш – не – ще умреш във войната. В зависимост от препина­телните знакове това мнимо проро­чество могло да се разбере в два про­тивоположни смисъла: 1) Ще отидеш, ще се върнеш; не ще умреш във вой­ната; и 2) Ще отидеш, не ще се вър­неш; ще умреш във войната.

Ето това е картината на бесовските пророчества. Св. Антоний Велики, този дивен подвижник, който от опит изу­чил всички коварства на бесовете, казвал: „Ако демоните предсказват бъдещето, никой да не ги слуша. Често те предсказват идването на братя няколко дена по-рано, и братята наи­стина идват… Какво удивително в това, че те, които имат по-леки тела, отколкото са телата на човеците, като видят някого отправил се на път, идват преди него и съобщават за него? По същия начин пътуващите на коне могат да преварват пешеходците… Само Бог знае всички събития преди извършването им… Ако отправилите се на път се върнат назад, демоните се оказват, че са излъгали… “[16]

* * *

След като видяхме, колко опасности крие за духовния ни живот увличането по спиритизъм, духовидство и врачу­ване, нека си поставим сега изкусител­ния за мнозина въпрос: тези явления, колкото и опасни, не могат ли да се използват апологетически? Не се ли поддържа чрез тях вярата в духовния свят и чрез това вярата в Бога? Ако те са бесовски явления, не доказват ли поне съществуването на демоните? И не бива ли ние само поради това дори да ги практикуваме и използваме в защита на нашето учение за демоните и ангелите?

На тези недоумения трябва да отго­ворим, че мнимата полза тук съвсем се губи пред грамадата от вреди и злини, които ни причиняват бесовете чрез общуването с тях. Преди всичко, макар и да казват демоните понякога верни и добри неща, не истината е тяхната крайна цел[17]. Чрез малката истина като чрез червейче те примам­ват лековерните души, за да ги уловят на своята въдица – лъжата. Демоните не се показват в отвратителния си об­раз, а добиват привлекателен вид, за да си спечелят повече приятели. Така, спечелили веднъж доверието на хо­рата, те ги повеждат по гибелните ла­биринти на съдбоносните от гледище на душевното спасение заблуди. Об­щуването с бесове, този демонизъм – вместо да бъде една подпора на вяра­та в Бога, в безсмъртието, в Христа, в изкуплението, въобще подпора на уче­нието на светата Православна църква, със своите откровения, които не съвпадат с учението на Божественото открове­ние, полека-лека неусетно въвежда хората в непоправимо кривоверие, което е толкова по-опасно, че има под себе си „твърдата“ основа на непо­средствения опит.

Според учението например на спиритистите, които съставляват един сек­тор само от областта на демонизма, няма чисти духове. Иисус Христос не е Бог, а един от първенците на духов­ния мир, велик медиум покрай другите основатели на религии – също ме­диуми (оттук дори само могат ясно да се схванат кощунствените тенденции на спиритизма). Чрез смъртта не се прекратява животът. Развитието на личността продължава и зад гроба, дето няма дяволи и ад. Всички духове са добри, но не всички са еднакво съвършени и светли. Душата е ня­каква тънка материя и прочее. Така спиритизмът проповядва учение, напълно чуждо на светата Църква и доближаващо се повече до материализма[18].

Чувствайки лъжата на спиритизма и сродните му явления, светите отци са за­бранявали под какъвто и да е предлог общуването с бесове. Никой от тях не е смятал, че трябва да се практикува това гибелно общуване, за да се из­ползва апологетически.

Характерно е, че Иисус Христос не приел услугата на бесовете, които първи Го познали и разгласили като Син Божи (Марк, 3:11). Той строго забранявал на тези тъмни и лукави „апостоли“ да разгласяват за Него. Също и св. апостол Павел забранил на не­чистия дух, живеещ в слугинята от Филипи, да вика след него и придру­жаващите го: „Тия човеци са раби на Бога Всевишни и ни възвестяват път за спасение“ (Деяния на светите апостоли 16:17). Макар че тоя дух казвал нещо вярно и самò по себе си полезно, св. апостол Павел го про­гонил. Много интересни разсъждения във връзка с тези въпроси намираме у богомъдрия св. Иоан Златоуст. Той говори: „Демоните казват: аз съм ду­шата на еди-кой си монах. Разбира се аз не вярвам на това тъкмо затова, защото демони го казват. Те лъжат онези, които им отдават внимание. По тази причина и Павел заповядал на де­мона да мълчи, макар че тоя е казал истината, за да не би да използва той тази истина като повод да смеси с нея лъжата и да привлече доверието на хората към себе си. Дяволът каз­вал: „Тия човеци са раби на Бога Все­вишни и ни възвестяват път на спа­сение“ (Деяния на светите апостоли 16:17). Апостолът отегчен от това, заповядал на прорицателния дух да излезе от девицата. Какво лошо е говорел духът, когато казвал: „Тия човеци са раби на Бога Всевиш­ни“? Но апостолът решително от­хвърлил всяко доверие към демона. „Ти принадлежиш към числото на от­хвърлените – говори апостолът на демона. – Ти нямаш право да говориш свободно. Млъкни, онемей! Не е твоя работа да проповядваш. Това е пре­доставено на апостолите. Защо си при­свояваш чуждото право? Млъкни, от­хвърлени!“ Така и Христос, когато демоните Му казвали: „Знаем Те, Кой си Ти“ (Mapк 1:24), много строго им забранявал да говорят, поставяйки ни чрез това за правило да не се дове­ряваме под никакъв предлог на демо­на, дори и когато той би говорил нещо вярно.

Като знаем това, ние трябва да не вярваме решително в нищо на демона. Дори и когато той би говорил нещо справедливо, да бягаме, да се отстра­няваме от него. На здрави и спасител­ни знания ние трябва да се учим не от демоните, а от Божественото Пи­сание“[19].

Крайната цел на бесовете, подкупващи по един или друг начин дове­рието на хората, е да принудят жерт­вите си да им се поклонят като на божества. Вниманието и доверието към тях води неминуемо към това съдбо­носно падение. Да си спомним, че Ии­сус Христос, когато бе изкушаван от дявола в пустинята, не се поддаде на нито едно съблазнително негово пред­ложение, а с решителност отхвърли всички изкушения. И все пак в на­глостта си дяволът поиска от Спаси­теля да падне пред него и да му се поклони. Тогава Богочовекът каза: „Махни се от Мене, сатана! Защото писано е: Господу Богу твоему ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Матей 4:10). Ако дяволът дръзнал и от Спасителя да поиска да му се по­клони, с колко повече дързост ще иска той това от нас.

Като имаме предвид, че чрез малки примамки дяволът ни въвлича в без­изходните лабиринти на вечната гибел, ще се съгласим с ценната препоръка, която дава епископ Игнатий Брянчанинов: „Макар демоните и да се стараят по­някога да уверяват, че те са човешки души, а не бесове, макар и да „пред­сказват“ понякога бъдещето, макар и да откриват тайни, никак не бива да им се доверява човек“[20].

Не бива да се самозалъгваме с празната надежда, че упражняването на тези демонични явления все пак в известни отношения би могло да бъде полезно на вярата. Един свеще­ник разказва за себе си, че често сре­щал из улиците пияници, които добре познавал. В трезво състояние те ни­кога не го поздравявали, защото би­ли свободомислещи люде, но под влия­ние на винените пари ставали без­крайно вежливи и почтителни и още отдалеч му се кланяли и правели сър­дечни пиянски излияния.

Ако някой по този повод рече: – „Виж, колко е полезен алкохолът за религиозността на хората! Той ги пра­ви по-вярващи и по-учтиви към све­щениците. Трябва прочее да поощря­ваме пиянството, за да стават хората по-религиозни“! – няма ли с право трезвомислещите хора да му се из­смеят? Също така смях заслужава твърдението, че спиритизмът, духовидството и врачуването били полезни на вярата, понеже утвърждавали в хората убеждението в съществуването на ду­ховния мир. Както пиянската религиозност е болнава, така и бесовската религиозност е болнава. Тя не съзижда в човека истинска, спасителна вяра, а го отклонява от нея.

Вярващи, които са се занимавали със спиритизъм, духовидство и врачу­ване, обикновено са изкривявали вя­рата си и са погивали духом. А не­вярващи, дори и да допуснем, че чрез заниманията си с тези забранени неща са стигали понякога до някаква вяра, не са ставали чрез спиритизма и прочее убедени православни християни, тоест не са стигали до спасителната вяра, а са спирали в най-добрия случай пред суеверието и кривоверието, неща еднакво гибелни за душата, както и неверието. Оттук се вижда, че занима­нията с демонизъм носят само вреда.

Словото Божие ни учи, че не ни е позволено да прекрачваме преждевре­менно и насилнически границата на невидимия мир. „Понеже с вяра ходим, а не с виждане“ (2 Коринтяни 5:7). „Кога пък се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме“ (Римляни 8:25). „Сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както си е. И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както Той е чист“ (1 Иоан 3:2-3).

Който с нетърпение бърза да над­никне в невидимия свят, става съобщник на бесовете и се огрешава. Такъв не може да стане съучастник на Бо­жествения живот във вечността. Зато­ва и Словото Божие, и светата Църква из­рично ни забраняват предаването на пагубни увлечения в демонизъм

Ето увещанията на Библията! В книгата Второзаконие 18-та глава стихове 9-11 четем следната заповед Господня, от­правена към еврейския народ: „Кога влезеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, да се не учиш да вър­шиш гнусотии, каквито са вършили тия народи; не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказ­ван, гадател, врач, магесник, омайник, ни който извиква духове, ни магьосник, нито който пита мъртви, защото, всеки, който върши това, е гнусен пред Го­спода“.

Ето увещанието и на светата право­славна Църква!

На VI-тия Вселенски събор светите отци съз­дали за борба със всевъзможните де­монични увлечения на вярващите пра­вославни християни 61-вото правило, в което се казва, че ония, които се об­ръщат към вълшебници и гадатели с цел да узнаят неща, недостъпни за нас, трябва да бъдат отлъчвани за 6 години от Църквата. Ако пък упорстват и след това в увлечението си по магьосничество, да бъдат напълно отсичани от Църквата. Защото според църковното разбиране всеки, общуващ с духове, е служител на сатаната.

Много характерен е завършекът на споменатото 61-во правило. „Какво общо има между светлина и тъмнина? Каква прилика между Божия храм и идолите? Или какво общо има верният с неверния? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара?“ (срв. 2 Коринтяни 6:14-16).

В цитираното място от Библията и в указаното 61-во правило на VI-тия Вселенски събор се напълно изчерпва въпросът: какво отношение трябва да имаме ние, днешните православни хри-стияни, към спиритизма, духовидството и врачуването. То не може да бъде друго освен отрицателно. И който, въпреки категоричните указания на словото Божие и на църковния канон, държи друго поведение и упорства в своите заблуди, не остава освен да приеме тежките санкции на църковния съд!
______________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 9-10, с. 13-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[10].Христо Попов, Християнството и спиритизмът, Кюстендил 1910, стр. 12.

[11].Сочинненiя, том V, стр. 335.

[12].Сочинненiя, том III, стр. 19.

[13].Сочинненiя, том III, стр. 11.

[14]. Св. Iоаннъ ЛЪствичникъ – ЛЪствица, Москва 1812 г., Степень III – о сновидЬнiяхъ, стр. 10.

[15]. Том III, стр. 10.

[16].Том III, стр. 35.

[17].Виж: Наръчна книга за духовен живот съставена от архимандрит Климент Рилец, стр. 36.

[18]. Kirchenlexikon, Spiritualismus: вж. Христо Попов, посоченото съчинение, стр. 3-4.

[19]. 2-ра беседа за богаташа и бедния Лазар: срв. Епископ Игнатий Брянчанинов – Сочиненнiя том III, стр. 31.

[20]. Том III, стр. 9.

Изображения: авторът архимандрит Серафим (1912-1993) и същият с архимандрит Сергий Язаджиев (1924-2008). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e6b