Виктор Димитриевич Кудрявцев

Теорията на немския философ Фойер­бах за произхода и същината на рели­гията е изложена главно в неговите две съчинения: Das Wesen des Christentums и Vorlesungen über das Wesen der Religion, Aufl. 1850.

Според тоя философ, освен приро­дата и човека не съществува нищо реално; само сетивното е действително и истинско[1]. Но ако в ума на човека съществуват различни представи и по­нятия за някакви предмети, за които неговите сетива не знаят нищо и които той нарича свърхсетивни, то тези поня­тия разбира се не могат да бъдат отображение на нещо реално; за тяхна основа служат някакви свойства или качества на сетивните предмети, които единствено съществуват и единствено са достъпни за нашето съзнание, свой­ства, които само по недоразумение мо­гат да бъдат отнасяни към нещо, което лежи извън и по-високо от природата и човека.

Такова е понятието за Бога, което образува основата на религията. Като не говорим вече за нравствените предикати на Божеството, каквито са например могъщество, благост, правосъдие, мъд­рост и други, които вече по своето сход­ство с действителните психически ка­чества на човека издават своя произ­ход, най-отвлечените наглед свойства на Съществото, наричано от нас абсолютно, имат своя извор в същия човешки дух. Например, имайки съзнание за безконечност, ние всъщност съзнаваме само безконечността на нашето съзнание; чувствайки нещо като безконечно ние само чувстваме и удостоверяваме без­конечността на нашата способност на чувстването; мислейки за безконечното, ние мислим и удостоверяваме само без­конечността на нашата мислителна сила; накратко казано: каквото високо и съ­вършено да си помислим, ние ще го намерим като съставен елемент в соб­ственото ни човешко същество[2].

Затуй онова същество, което чове­кът нарича Бог, в действителност не е нищо друго освен неговият собствен дух, който се представя като същест­вуващ извън него и по-високо от него. „Съзнаваното от нас Божество не е нищо друго освен самосъзнанието на човека, а познанието за Бога – самопознание на човека[3]. Свойствата на Божеството са идеализирани свойства на самия човек, и Бог въобще е днев­ник на човека за неговите най-висши чувства и мисли[4].

Какво ще бъде религията при та­кова понятие за Бога? – Религията не е някакво отношение на човека към реално същество, което се намира из­вън и по-високо от него, но е негово отношение към собственото му съще­ство, обаче като към друг, противопо­ложен нему обект[5]. В религията човек олицетворява и противополага на себе си своето собствено същество и влиза в различни отношения към него като към реален предмет[6]. Съдържанието и предметът на религията са напълно човешки; мъдростта на Божеството е човешка мъдрост; тайната на богословието е антропология, а тайната на та­ка наречения абсолютен дух е тайна на ограничения субективен дух[7]. В зависимост от това в каква степен чо­векът съзнава тази тайна, религията се явява пред него като „тържествена изява на най-скритите съкровища на собствения му дух“, А доколкото тя е скрита за него, религията се явява гибелно заблуждение. „Религията е отношение на човека към собствено­то му същество – в това се крие нейната истина и нравствена сила; но в същото време тя е негово отноше­ние към самия него, но не като към себе си, а като към друго, различно от него, дори противоположно същество; и в това се забелязва нейната неисти­на, нейното противоречие на разума и нравствеността; тук е злокобният извор на фанатизма, тук е висшето метафизическо начало на всички кървави чо­вешки жертви, накратко казано, тук е изворът на всички ужаси в историята на религиите[8].“

А коя е причината на това толкова гибелно за човека явление – религията? Где е изворът на този странен наглед стремеж да олицетворява човек себе си и да влиза в мечтателно отношение със своето собствено създание?

Причината на това се крие в чув­ството и фантазията. Основата на рели­гията е сърцето и фантазията. Нашето отношение към предметите, в частност и към самите нас, може да бъде или теоретическо, гдето главен деятел се явява умът, или практическо, гдето главното място принадлежи на сърцето. Теоретически ние се отнасяме хладно­кръвно към предмета, заради самия предмет и неговото опознаване; тук на­шите лични интереси не са намесени и не повреждат предмета на нашето поз­нание. Практическото отношение към предметите, по своята същност, е егоистическо; ние искаме предметът да бъде не такъв, какъвто е, а какъвто ние го желаем да бъде. Религията е именно такова практическо, егоистическо отношение на нашето аз към себе си; в нея ние си представяме нашето същество не такова, каквото е, но такова, каквото ние го искаме да бъде; върху него пренасяме желанията, нуждите, стреме­жите на нашето нисше, сетивно, егои­стическо аз[9].

Оттук се вижда, че религията не е плод на нормалната дейност на сърцето, понеже сърцето не е извор само на егоизма, но и на много възвишени и благородни чувства и стремежи. Затова Фойербах различава сърце (Gemüth), кое­то служи за начало на религията, от съ­щинското така наречено сърце (Herz). Последното е сбор от достойни, разум­ни, основани върху действителността, стремежи. Първото е болно, скъсало с природата сърце, пълно не с истински, а с мечтателни стремежи. Сърцето изобщо (Herz) е областта на всичко фи­лософско, рационално, светло, открито за света; сърцето като извор на рели­гията е областта на всичко мистическо, тъмно, което бяга от светлината и дей­ствителността[10].

Но сърцето самò по себе си може да бъде само извор на тъмни, неопре­делени стремежи; необходима е сила, която би давала живот, облик и предметност на тези стремежи. Такава сила е фантазията; ако сърцето е субективното начало на религията, то фантазията е нейният орган и същност[11]. Фантазията е послушна слугиня на сърцето и дава облик на всички негови желания, тя е собствено творческата сила на религията, виновницата на нейното предметно съ­държание. Недоволно от окръжаващата го действителност, нашето сърце се стре­ми към по-хубав, според неговия егоистически възглед, ред на нещата; фанта­зията бърза на помощ на тоя стремеж и създава идеалите на този по-добър ред – небе и висш свят. Недоволно от окръжаващото го човечество, нашето сърце желае съвършенство на хората, и нашата фантазия създава идеалите на съвършени хора, създава богове[12]. Така възниква религията, която всъщност, е идеализация на нашето собствено аз, като се развива и видоизменя заедно със самопознанието на човека и с про­мяната на неговите понятия за своето съвършенство.

Теорията на Фойербах служи като ясен пример до каква степен на самоунижение и присмех над себе си може да дойде човешкият разум, щом той от­хвърли истината за съществуването на висшия творчески Разум. Религията не е нищо друго освен илюзия, плод на фантазията и егоизма. Но тая илюзия в действителност е явление, което при­надлежи на всички векове, на всички народи във всичките им степени на раз­витие; това е илюзия не само на мла­денческата възраст на човечеството, но и на множество здрави и зрели умове, на мислители, които се тачат като про­гресивни водачи на човечеството по пътя на духовния живот; това е илюзия не само на покварени егоисти, но и на хора с висока нравствена чистота и самоотверженост; тая илюзия ни се явява най-сетне като велика всемирно-историческа сила, която изменя съдбата на царства и народи. А след всичко това какво да мислим за човека, за неговия разум, за неговото достойнство, когато едно от главните ръководни начала на неговия живот е било и е празна из­мислица на поквареното му сърце и на необузданото му въображение? Какво да си помислим за най-добрите пред­ставители на човечеството в областта на знанието и живота? Да считаш религията, най-същественото, най-скъ­пото за човека съкровище, за илюзия, не значи ли това да признаеш целия човешки род за обхванат от хрони­ческа лудост? Та какво друго, ако не лудост трябва да наречем онова съ­стояние на душата, при което човекът счита за реално съществуващи извън себе си предмети образите, създадени от собствената му фантазия, и по­стоянно преплита тези образи във всич­ки отношения на своя живот? Фойербах започва своята прочута книга „За същината на християнството“ с ду­мите: „Религията се основава на съ­ществената отлика на човека от жи­вотните, зверовете нямат никаква ре­лигия“[13]; но няма ли това да бъде най-жестока подигравка с тази отлика, щом тя ще се състои в туй, да при­знаваш недействителното за действи­телно, лъжата и мечтата за истина?

Изобщо трудно е и да си предста­вим по-малко уважение към човечест­вото, към човешкия разум и историята от неуважението, което прозира в по­нятието на Фойербах за същината на религията. В сравнение с това понятие дори онези възгледи за религията, които я представят като измислица на жреци или законодатели, независимо от тяхната лекомисленост и несъстоя­телност, имат несравнено по-голямо достойнство. Нека религията да бъде измислица на отделни лица; все пак това ще бъде измислица до известна степен разумна и достойна за човеш­кия ум; с нея са целели някаква об­ществена полза, например укрепване на нравствеността, законите, или най-после поне личната полза на онези, които са изобретили религията: и в последния случай тя би служила като образец за изобретателността на чо­вешкия ум. Но религията на Фойербаха е безсмислена измислица, безцелна и безполезна, която свидетелства не за ума на човека, а за неговото безумие. Независимо от измерваната с хиляди години възраст на човешкия род, чо­векът се представя като жалко и без­умно същество, което дори до там няма сила и умствено здраве, че да се разубеди в реалността на виденията на своята разстроена фантазия.

Фойербах сочи преди всичко нашето сърце, нашите егоистически стремежи и желания като извор на религията. В религията човекът, тъй да се рече, измисля фантастично удовлетворение на онези свои нужди и желания, които действителността не удовлетворява; в измисления, фантастичния свят на рели­гиозните призраци той намира това, което желае, но което окръжаващият го свят не му дава. Истина е, че религията удовлетворява всички висши потреб­ности на нашия дух, задоволява и стремежите на нашето сърце към пъл­но щастие и блаженство. Но какви са тези стремежи? Онези ли „нисши, егоистически, чувствени, противонравствени“ стремежи, които има предвид Фойербах? Не! Такъв род желания и нужди биха си произвели и съответна на себе си религия, религия на чувст­вени наслади, която и, рисувайки свърхестествения мир с плътски черти, би позволявала и оправдавала плътските и егоистически стремежи. Но рели­гията всъщност не е такава. Дори в най-нисшите и груби свои разновид­ности тя всякога изисква повече или по-малко отричане от чувствеността, господство над страстите, пожертване на своето егоистическо аз и на него­вите стремежи в полза на задълже­нията и наредбите, които се налагат от името на Висшето същество. Рели­гията всякога се явява като нещо, което стеснява и ограничава плътските желания и стремежи чрез връзките на висшия закон. Колкото е по-висока религията, толкова по-ясно и по-изразително изпъква тази нейна характер­на черта по отношение към личното чувство и нашето егоистическо аз – това е изискване на самоотричане, самопожертване на най-скъпите лични желания, нужди, наслади в името на висшите религиозни интереси. Чове­кът принася в жертва на Божеството най-ценните и най-хубавите неща от своето имане, ограничава задоволява­нето на своите собствени нужди, под­лага себе си на лишения, осезателни за организма, понякога жертва жи­вота си, за да угоди на Бога. Това удовлетворяване ли е на егоистическите плътски потребности ? Да не го­ворим за най-висшата и най-съвърше­ната религия, християнската, която изисква не само външни и материални жертви, но пълно самоотричане, която заповядва да се откажем от себе си, да намразим своето греховно егоисти­ческо аз, за да намерим истинския живот и блаженство в Бога, по пътя на кръста и страданията. Не виждаме ли тук пълна противоположност на егоизма и плътско-егоистическите стре­межи, които смятат да намерят своето удовлетворение във фантастичната сфера на религиозните измислици?

Вярно е, че при ниските степени на религиозното съзнание свърхестественият свят понякога се представя в такива черти, които наглед дават повод да се мисли, че човекът при изобразя­ването на тоя свят се е ръководил от желанието да създаде, поради липса на действителен, такъв свят, в който биха могли да намерят пълно удовлетворение неговите плътски влечения; такъв е Олимп на гръцката митология, такъв е раят на Мохамед. Но не бива да се забравя, че заедно с Олимп, ре­лигиозната фантазия на гърците е съз­дала и тартара, че, освен рая, за после­дователите на Мохамед съществува и ад, с всичките ужасни мъчения, и че поради това при представата на свърхестествения и задгробен свят човекът може да изпитва толкова, ако не повече, тревоги, съмнения и лишения, колкото и задоволство при представата на прият­ния за неговата чувственост ред на нещата. Изобщо религията във всички степени на своето развитие, свързвайки неразделно с понятието за божество, понятието за нравствен законодател и съдия, а с представата за задгробния живот – не само награди, но и нака­зания, по своята същина никога не е могла и не може да служи на задово­ляването на плътските и егоистически желания и надежди, и поради това ни­кога не може да бъде създание на тези желания и надежди.

Оттук се вижда, че ако религията действително задоволява нуждите и же­ланията на човека, то тя задоволява не онези нисши егоистически потребности, за които говори Фойербах. Това не са нуждите на „болното и самолюбиво сърце“, но висшите потребности на ду­шата, която търси щастие и блажен­ство не в ограничените неща и не в задоволяване на плътските и земни же­лания, но в Бога и в задоволяването на висшите стремежи на духа към безкрайната истина и доброто. Както тези потребности, така и тяхното удовлетво­ряване се намират в остро противоре­чие с потребностите и склонностите на нисшата плътска природа. Но ако ре­лигията задоволява тези висши потреб­ности, оттук съвсем не следва, че и сама тя е била само техен продукт, тяхно самоизмислено, фантастично удо­влетворение. Би било съвършено нело­гично да се прави извод, че щом даден предмет удовлетворява някоя наша пот­ребност, то той е и продукт на тази потребност. Ако такова заключение беше правилно, тогава и хляба трябва да признаем за произведение на глада и водата – за продукт на жаждата. На­против, задоволяването от някой пред­мет на известна съществена наша пот­ребност служи като ясно доказателство за реалността и истинността на този предмет; нуждата не може да бъде задоволена сама от себе си или чрез фантастичната представа за удовлетво­рение, както гладният не може да се задоволи само с представата за хляба, жадният – само с мечтата за вода. И тъй, ако религията задоволява нуж­дите на човешкото сърце, то поради самото това тя не е вече някаква фан­тастична, но истинска и действителна сила, и нейният извор не е в човека и в неговите безсилни желания, но извън него, в онова Същество, което пред­ставлява най-високият, макар и не вся­кога ясно съзнаван, предмет и цел на всички най-красиви и висши стремежи на човека.

Вторият извор на религията, който облича в ясни образи и представи смът­ните стремежи и желания на нашето сърце, по мнението на Фойербах, е фантазията. Нашето сърце, недоволно от недостатъците и пророците на окръ­жаващите ни хора, смътно търси съ­вършен, цялостен човек и се стреми към него със своите желания; нашата фантазия се явява на помощ на нашите желания, създава идеалния образ на съвършения човек, и ние се прекланяме пред този сътворен от нас образ, на­ричаме го всесъвършено същество, божество.

Че в религиозните представи, осо­бено на ниските степени на религията, наред с другите познавателни сили, взема значително участие и представ­ката сила, чието развитие е фантазията, че на тези степени Божеството се пред­ставя понякога във формата на идеален човек, това е вярно. Но крайно леко­мислено и несправедливо е въз основа на тая форма на религиозната идея да се смесва формата със съдържанието, да не се вижда нищо освен и по-далеч от тази форма и да се отъждествява идеята за божеството с идеалните създания на нашата фантазия.

Разбира се, в нас има способност и стремеж да създаваме образи на несъ­ществуващи реално предмети. Тази спо­собност в своята нисша степен е фан­тазията, а в своята висша форма – естетическото творчество. Тя се про­явява преди всичко в езика, в образ­ността на изразите, в метафорите и олицетворенията, а сетне – в създава­нето на художествени идеали. Но не е потребна голяма проницателност, за да се види, че между идеалите, създаде­ни от тази способност, и основната ре­лигиозна идея, идеята за Божеството, всъщност няма нищо общо освен външ­ната естетическа форма, която поради самото свойство на нашето познание може да послужи на тази идея, тъй както същата идея може да приеме формата на разсъдъчните понятия, на чувствата, на стремежите.

Основната черта, която отличава всички възможни идеални представи на нашата фантазия, е придружаващо­то ги ясно съзнание за тяхната нереалност. Колкото и привлекателно да би било за нашето сърце произведението на собствената ни фантазия, било то обикновена приказка, или високохудожествено произведение на поета, твър­де определено съзнаваме, че това про­изведение е субективно създание на човешкия ум, което няма реално зна­чение и истинност. Само детето може да повярва в истинността на една фан­тастична приказка, която му разказват; само онзи, който не владее напълно своите способности, може да счита за действително съществуващи образите, създадени от неговата фантазия, и да се отнася към тях като към живи съ­щества. Висшите произведения на есте­тическата способност – идеалите не се отличават в това отношение от обик­новените произведения на въображе­нието. Всички идеали, създавани от чо­века, включително и идеалът на собст­веното ни аз имат тази особеност, че човекът всякога ясно съзнава техния идеален, субективен характер. Всеки съзнава, че идеалът е създадената под влияние на ума фантазна представа за това, какво трябва да бъде известен предмет; но вече самото туй, че тук се представя какво трябва да бъде предметът, служи като ясно свидетел­ство за всекиго, че такъв идеален пред­мет още не съществува в дадения мо­мент, че той не съществува реално.

Съвсем друг характер има религи­озната идея. Ние необходимо си пред­ставяме нейния предмет, Божеството – като реално съществуващ; тя е и немислима без придружаващото я съз­нание за нейната обективна истина. Това съзнание е до такава степен сил­но и живо, че при недостатъчно ясно различаване на тази идея от формите на човешкото съзнание и при смесва­нето ѝ с тези форми (което става при ниските степени на религиозното съз­нание и при недостатъчното умствено развитие), то може да увлече човека към признаване за реални и самите тези форми, които са тясно свързани с нея и които той още не е в състоя­ние да ги отдели от същността. Ето от какво получават за недостатъчно ясния още умствен поглед на човека жизне­ност и реалност и самите религиозни образи и представи, създадени от фан­тазията, в които той се старае да из­рази идеята за Божеството от различни страни и в различните ѝ отношения. С туй се обяснява и онова, необяснимо за разглежданата от нас теория, явле­ние, защо щом представата на фанта­зията е представа религиозна, тоест има някакво отношение към идеята за Бо­жеството или към свърхестествения свят, то колкото и да изглежда поня­кога нелепо (например в езическите мито­ве), получава за съзнанието необикно­вена сила; човекът лесно и скоро се заблуждава, приемайки формата на ре­лигиозната идея за нейна същност. Но щом като произведението на фантази­ята няма религиозен характер, колкото и правдоподобно да е то, никой човек със здрав разум не го счита за реално. Очевидно е, че причината за такава съ­ществена разлика в отношенията на съзнанието към нашите представи е тази, че в религиозните представи се прибавя съвършено нов елемент – идеята за Божеството, от която живо­то и неизкоренимо съзнание за нейна­та реалност, което я придружава, не­волно се пренася и върху свързаните с нея сетивни представи. Иначе ние не ще намерим никакво основание защо при допусканата у човека способност да счита за действителни образите, съз­давани от фантазията, тази способност действа само във връзка с една из­вестна представа (за Божеството) и мигновено изгубва своята сила в дру­ги случаи. Защо например човек не счита за действителна приказката, поемата, създадения от него идеал за учен, за войник, за гражданин и прочее, а само предполагаемия идеал за всесъвършеното Същество и другите, свързани с този идеал, представи? Първият род, идеали са много по-близки до дейст­вителността, отколкото представите за абсолютното същество и наглед е по-лесно да повярва човек в тяхното ре­ално съществуване, отколкото в битие­то на Бога; обаче на практика виж­даме съвършено друго. Очевидно е, че способността, която ни заставя с непо­колебима увереност да признаваме ре­алното битие на свърхестественото Съ­щество, е нещо съвсем различно от способността да създаваме образи на несъществуващи предмети. Съзнанието за реалност, което съпровожда идеята за Божеството и свързаните с нея пред­стави, показва, че тази идея извира от друг източник и по други мотиви, от­колкото обикновените идеали.

Следва…(виж тук).

________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 9-10, с. 29-41. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Уточняваме, че статията е обнародвана по повод въпрос на читател, който пита редакцията наистина ли религията е илюзия, както твърдял немският философ Лудвиг Фойербах (1804-1872).

[1].Wesen d. Chr. 29. Wesen d. Rel. 25-29.

[2].Wesen d. Chr. S. 34, 51, 54, 60 и други.

[3].Wesen d. Chr., S. 39.

[4].Ibid., S. 104.

[5].Ibid., S. 40.

[6].Ibid., S. 61.

[7].Ibid., S. 40 и 360; Wesen d. Rel., S. 21.

[8].Wesen d. Chr., S. 269.

[9].Wes. d. Rel., S. 62, 227, 241, 255,559и други.

[10].Ueber Philos, u. Christ., 1893, S. 49.

[11].Wes. d. Christ., 2 Аufl., S. 318.

[12].Wes. d. Christ., S. 49, 284, 325 и други.

[13].Wes. d. Christ,. S 24.

Изображения: авторът проф. д-р Виктор Дмитриевич Кудрявцев (1828-1891) и Лудвиг Фойербах (1804-1872). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e5d