Иван Георгиев Панчовски

Съкровището на добротата е по-високо от всяка цена; за неговото измерване не са пригодни никакви монетни системи, никакви еталони. Достойнството, което човек си припечелва чрез проявите и делата на своята доброта, намира всеобщо признание. Няма по-пълно щастие и блаженство от това, което дарява добротата. От всички венци най-славен, неувяхващ и безсмъртен е този, който изплита добро­тата и с който украсява челото на човека. Затова – според израза на Максим Горки от пиесата му „На дъното“ – „всички хора, до един, живеят за най-добрия!… Всеки мисли, че живее за себе си, а излиза, че живее за най-добрия! По сто години…, а може и повече, за най-добрият човек живеят!… Човекът се ражда за най-добрия!“

Щом добротата е толкова велико съкровище, то наложително е да се запитаме: Как да развиваме, да възпитаваме и да усъвършенстваме природната предразположеност към доброта и да я превърнем в съзнателна сила? Как да изучаваме, да усвояваме и да прилагаме „трудното изкуство да бъдем добри“?

Нека още в началото се отбележи, че тук нямаме работа с непосилна задача. Достатъчно е човек да пожелае да стане добър и той ще намери сили в себе си да бъде такъв. Добротата е достъпна и по силите на всеки човек. Тя е скъпоценно съкровище, което всеки човек спотайва и собствената си душа. С малко напрежение на съзнанието и усилие на волята той може да го открие и да стане негов владетел и разпоредник. Безбройните телесни, нравствени и социални блага на добротата не са заключени за никого. В чудната градина на добротата може да влезе всеки човек и да се радва и наслаждава до насита на най-хубавите и бла­гоухании цветя на живота.

Вратата, през която се влиза в съкровището на добротата, е самопознанието. Ето защо преди всичко ние трябва да познаваме своята духовна природа, своето достойнство и призвание. Никога да не забравяме, че ние сме човеци, следователно нам най-много подхожда и прилича да проявяваме човечност, хуманност, добродетел или с една дума казано доброта. Значи да живеем в съгласие с духовната си природа, да оставаме верни на себе си, да изпълняваме призванието си, да стоим на висотата на човешкото си достойнство, ще рече да възпитаваме в себе си и да проявяваме в дейността си доброта. Много правилно е отбелязал още стоическият мъдрец Марк Аврелий: „Никой никога не се е уморявал да си доставя всевъзможни блага. Но най-великото благо, което човек може да си достави, е да действа съобразно със своята висша природа; а висшата, божествената природа на твоята душа ти заповядва неуморно да вършиш добро на другите като най-висше благо на самия себе си.“ Добротата не е дразнеща чуждица, прилепена отвън кожа или заето покривало: тя е осъзнаване и проявяване на своята ду­ховна самосъщност. При това положение не е достатъчно, че сме се родили хора: ние трябва още да станем човеци, тоест да възпитаваме в себе си и да проявяваме из себе си човечност, доброта. Ето защо който всекидневно изпълнява повелята: „Бъди човек!“ – заедно с това той непрекъснато се утвърждава в добротата и възраства в нейното достойнство.

По-нататък сигурен път за събуждане и утвърждаване на своята предразположеност към доброта е всекидневно да желаем и да извършваме добрини. Всяко добро дело увеличава добротата и радостта в собствената душа и в света. Който веднъж извърши добро дело, той може да познае превъзходната красота и ценност на доброто въобще. Тогава той така ще го обикне, че никога не ще иска да престане да му служи и да се наслаждава на прекрасните му плодове. Извършеното добро дело, макар да е незначително на пръв поглед, влече подире си друго  по-значително, по-велико. Така се идва до една добродетел, която поражда друга добродетел и води по сигурния път на нравственото усъвършенстване, защото добродетелите една на друга са приемствени и една от друга се пораждат.

Да тръгнем по пътя на добрината и да вървим по друма на добродетелта, може би отначало ще ни бъде трудно, ала колкото повече напредваме, толкова повече ще опознаваме красотата на доброто и ще изпитваме неговата превъзходна радост и сладост. В моралните си наставления Сократ обичал да припомня прекрасните стихове на Хезиод от поемата му „Дела и дни“ (287 и сл.): „Пред добро­детелта безсмъртните богове поставиха потта; пътят към нея е дълъг и стръмен и неравен отначало; но стигнал горе, той става по-нататък лесен и удобен, колкото и труден да е бил.“

Добро и зло, добрина и злина не са цветен дим и човешка измислица. Те са нравствени реалности, които всеки миг се изправят пред съзнанието и волята на човека и очакват неговото становище и решение. Доброто и добрината са здраве, красота, радост, щастие, живот; а злото и злината са болест, грозота, мъка, нещастие, смърт. Поради това ние трябва винаги да предпочитаме доброто пред злото, добрината пред злината! Дори тогава, когато извършването на една добрина ни заплашва с по-малко или по-голямо лично затруднение, ние пак не трябва да се спираме и да отпускаме ръце, защото добрината не ще закъснее да ороси раната ни със своя божествен балсам и да ни дари с най-светлата утеха и надежда. Дори злините, бедствията и страданията, които според древногръцката митология се излели върху целия свят из кутията на Пандора, не загасили светлата и окриляща надежда в доброто и в неговата победа. Който е извършил добрина и е страдал за нея, той не само в душата си, но също и в тялото си ще бъде обладан от освежаваща приятност и от блажена сладост. Щом човек веднъж е изживял такива мигове,той ще познае безценното съкровище на добротата и ще я обикне както майка своята свидна рожба; тогава той никога и за нищо на света не ще отстъпи от нея и не ще се лиши от нейното щастие. Та нали добротата прилича на небесен лъч, който осенява цялото съзнание на човека и изпълва душата му с неземен мир, с божествено блаженство!

За християнина евангелската му вяра притежава огромна мощ бързо да възпламенява и да разгаря в буен и неугасим огън присъщата на човешката душа искра на доброта. Самопонятно е, че всяка доброта, а още повече безпределната, божествената, има сила да привежда в движение и да води към разцвет заложбата за доброта. Щом душата на вярващия човек се озари от слънцето на Божията доброта, щом чрез благодатния полъх на вярата очите му се отварят за Божия благ поглед, веднага сърцето му се отключва за добротата – подобно на разцъф- тяването на цветето, както художествено го представя Рабиндранат Тагор. Той пише: „Вам не е отредено да отключите пъпките за цветовете. Ако разклащате пъпката, ако я удряте, вашето допиране само ще я замърси; тогава ще я разкъсате на парчета и ще я захвърлите в праха. Обаче цветове не ще се появят нито бла­гоуханна миризма. Ах, вам не е дадено да отключите пъпките за цветовете. Обаче Този, Който може да отвори пъпката, прави това тъй просто: Той ѝ дарява само един поглед и жизнената сила потича през нейните жили. По Неговото дихание цветето разперва своите криле и ги разклаща във вятъра, цветовете изскачат навън като копнежи, благоуханието издава сладка тайна. Този, Който може да отвори пъпката, прави това тъй просто.“

Истинската религиозност, която поставя човешката душа в тайнствен допир с Божия дух и я потопява в безбрежния океан на Неговата съвършена доброта, с вътрешна непринуденост и необходимост подтиква към нравствено усъвършенстване, към добродетелно подвижничество, към небесно чиста доброта. Озарената от божествената доброта и възрастваща под небесната благодат доброта се прелива в светост. Тази доброта никога не изчезва и не променя прекрасния си образ, защото над нея сияе непотъмняващият нимб на светостта.

Най-прекият път, по който можем да приведем другите хора към доброта, е да им дадем възможност да видят в живота и дейността ни, в поведението и в делата ни нейната превъзходна ценностна красота. Мартин Идън, герой на Джек Лондон, под влияние на нравствената чистота и на сърдечната доброта на Рут Морзи, извършил морален прелом в живота и поведението си: той решава да живее като порядъчен човек, да престане да пие и псува, да стане по-добър, да извърши нещо велико. Самата мисъл за Рут го възвисява и очиства, приближава го до съвършенството и възбужда у него стремеж към доброто. Непорочността ѝ, духовната ѝ чистота му действат тъй, че той чувства потребност да бъде чист; иначе ще бъде завинаги недостоен да диша въздуха, който тя диша. Под влиянието на нейната девствена чистота чувствата му се смекчават, стават по-възвишени, а мислите му се извисяват в звездни, непорочно безстрастни висини. Очите му блестят с някакъв неземен блясък и лицето му сякаш се преобразява, очиства се от всичко низко и става чисто и свято.

Не по-малко могъщи фактори, чрез които се раздухва спотаената в ду­шата искра на доброта, са вярата в човека и обичта към него, уважението към неговата личност и зачитането на неговото достойнство. Разумът и житейският опит доказват, че зло съществува и че много хора се намират в негов плен. Те обаче също така свидетелстват, че всички хора са способни да обикнат доброто и да го извършват. Ние трябва да вярваме не в злото, а в доброто и тази вяра е силна да събужда желанието за доброто и да поражда добрини.

Погрешен е песимистичният възглед на Артур Шопенхауер, че характерът е метафизична даденост, която човек притежава от рождение и която не може да се измени. По силата на духовната си природа, на моралната си потребност и на нравствената си свобода всеки човек винаги има власт над себе си, всякога може да се откаже от стария си живот и да тръгне по нов път, може да направи по-голям или по-малък завой или пълен прелом в линията на поведението си, може да внесе едни или други изменения в характера си или изцяло да го промени. Световната история и литература посочват много примери как хора по собствена подбуда или под чужди влияния коренно са променяли характера и живота си. Савел от жесток гонител на християнската вяра се обърнал в неин ревностен по­борник – станал апостол Павел. Непокорният Сигизмунд в пиесата на Калдерон „Живот-сън“ се смирява пред баща си Василий, когото малко преди това безсрамно и нагло е унижавал.

В нравствения си живот човек никога не се намира в пълен застой; той по­стоянно е в процес на движение и изменение, като или възхожда и се доближава до нравствения идеал на съвършенството, което не изключва връщане назад, или пък нравствено се препъва, морално пада и стремглаво затъва в бездната на порока, което не означава, че той не може да се опомни и да тръгне отново по пътя на добродетелта и спасението. Ето защо св. Иоан Лествичник („Лествица“, X, 5) напълно основателно наставлява: „Ще почнеш да се предпазваш да осъждаш съгрешаващите, ако помниш, че Юда е бил в редовете на Христовите ученици, а разбойникът – в сборището на убийците; но в един миг е станало с него чудото на прераждането“.

Във всеки човек има скрита сила на доброто. При благоприятен момент, и чрез умело въздействие тя може да се пробуди и да извърши същинско чудо с характера му. Затова докато е жив човек, никога не трябва да се загубва вяра в него и надежда за поправянето му, постоянно трябва да се работи за нравственото му осъзнаване и възпитаване. При това безмерна е заслугата, която човек си придобива, когато съумее да поправи свой брат, когато го отклони от гибелния път на злината и го възвърне в спасителния друм на добрината. Св. апостол Яков (5:19-20) отбелязва: „Ако някой измежду вас, братя, се отклони от истината, а друг го обърне, нека той знае, че който е обърнал грешник от лъжливия му път, ще спаси една душа от смърт и ще покрие много грехове.“

В духа на Христовото нравствено учение блажени Августин наставлява да виждаме в лицето на всеки човек Божи образ, който колкото и да е потъмнен и обезобразен от греха, може отново да бъде очистен и възстановен в първоначалната му чистота. Въз основа на това блажени Августин обявява всеки човек за достоен да бъде обект на християнската любов и възпитателна грижа. Също и порочният човек може да се поправи и да се върне в лоното на Отца. Заради това той не следва да бъде мразен и отхвърлян; ненавистта към него е омраза към Божия син. Докато човек живее на земята, неговият край е скрит в неизследимата дълбочина на Божия Промисъл и да не се съмняваме в неговото спасение! „Ти често пъти виждаш само един Петър, който не се осмелява да се признае за ученик на Господа; обаче който вижда в бъдещето, той съглежда в него вече мъченика, който е изкупил своята грешка със сълзи и най-после с кръвта си.“

Блажени Августин предпазва да не се смесва грехът с грешника и заради греха да бъде мразен грешникът. Небето изисква да бъде ненавиждан грехът. Тази ненавист трябва да бъде непримирима и вечна. Но същото Небе чрев Своята мъдрост повелява да обичаме човека и изисква тази любов да бъде вечна и да побеждава всяко изпитание. „Нито ти е позволено от любов към човек да сключваш мир или примирие с греха, нито следва от любов към греха да мразиш човека. Само глупостта може да смесва толкова различии неща. Човекът е творение на Онзи, Чиито дела винаги са съвършени; той Му е толкова скъп, че го изкупи с кръвта Си. Грехът е дело на човешката злина. Бог се отвращава от него с безкрайна омраза, понеже той се опълчва против светостта Му и е враждебен към човека, Неговото живо подобие. Мразиш ли вината? Небето ти дава пример и те учи докъде трябва да простираш омразата си. Обяви ѝ вечна война и я дръж далеч от себе си и от братята си. Прогонѝ я от тяхната среда! Всемогъщият слезна от небето, за да ги освободи от нейното тежко иго; Той прекара тук дните Си в постоянен труд и най-после отдаде и живота Си в ужасна мъка, за да я прогони от Своите творения. Непримиримата и неотстъпна борба против греха трябва да се води много внимателно, за да не би заедно с греха да бъде погубен самият грешник. Тази идея блажени Августин онагледява със следната картинна реч. Разярена мечка напада брата ти и го хваща здраво с ужасните си лапи, за да го разкъса. Ти си въоръжен и се хвърляш върху нея. Аз одобрявам твоето мъжество, твоята смела и бърза помощ. Обаче какво правиш, нещастнико? Каква ярост те подбужда да убиеш заедно с дивото животно и човека? Раздели ги и не ставай човекоубиец! Твоята омраза се простира само върху дивото животно, но не и върху нещастника, който трябва да ти е скъп. Любовта към него трябва да усмирява яростта ти. Внимателно извършвай работата: убий звяра, обаче спаси онзи, който е попаднал в ноктите му!

В безпределната си обич към доброто и в безмерното си желание всички хора да станат добри истинската доброта проявява голяма съобразителност и далновидност, педагогическа тактичност и дипломатичност. Тя вярва, че няма непоправими хора и знае, че дори най-зъл човек, когато му се окаже внимание и уважение и когато почувства вяра и доверие в своята способност за благородна задача и за добър подвиг, може да се увлече от доброто, да го обикне и да му се посвети в служба. Ето два съвременни примери!

В своята реч на 3-тия конгрес на съветските писатели, произнесена на 22 май 1959 година, тогавашният председател на Министерския съвет на СССР, като изказал вярата си, „че няма непоправим човек“, привел в нейна подкрепа следния случай: Нему писал писмо, а сетне и разговярял с него, един млад, 30-годишен човек, който се занимавал с кражба още от 12-годишната си възраст и за това бил осъждан вече четири пъти. У него обаче се породило желание да се поправи, което срещнало спънка от оказваното му недоверие: не го приемали на работа или му поверявали малко квалифицирана работа, понеже гледали на него като на крадец. Той потърсил помощ, като обещал да се заеме с честен труд и да стане порядъчен човек. Председателят на Министерския съвет на СССР повярвал в този човек, който му изглеждал добър и проявил към него либерален подход, като му помогнал да се върне при семейството си и да се настани на работа. От получените после сведения за този човек се установило, че засвидетелстваното му доверие и оказаната му помощ дали добър резултат: той работил добросъвестно, водил порядъчен живот и благодарил за помощта. В заключението си Председателят на Министерския съвет на СССР, припомняйки за „Педагогическата поема“ от Антон Семьонович Макаренко, където са описани много подобни случаи, отбелязва в неин дух напълно правилно: за да поставиш такъв човек на правилен път, трябва да повярвяш в него, в неговото благородство, в неговите добри качества; вярата в човека е велика сила; „и всички ние знаем, как стократно била отплащана тази вяра в човека от онзи, към когото е било проявено внимание и доверие – от бивши углавни престъпници и убийци“[1].

Като втори пример за силата на вниманието, уважението и доверието към човека за неговото поправяне и възпитаване в доброта може да бъде посочен образът на отчаяния, пропил се и пропаднал морално общински служител от прожектирания неотдавна източногермански филм „Лекарят от Ботено“. Като се проя­вило внимание към него, оказало му се доверие и му била възложена благородна задача – прокарване на водопровод; той се заел усърдно с нея и заедно с това забравил и изоставил предишния си празен и порочен живот.

За постигане целите на доброто и за възпитаване към доброта в никои случаи се препоръчва да се проявява снизходителна вяра в човека. Гьоте правилно е забелязал: „Когато се отнасяме към ближните си, както те заслужават, ние ги правим само по-лоши. А като се отнасяме към тях тъй, като че ли те са по-добри, отколкото са в действителност, ние ги заставяме да станат по-добри.“ Най-зле служат на доброто онези строги моралисти и съдници, които си въобразяват, че могат да изменят хората, като отричат всеки импулс към доброто у тях, като ги убеждават в тяхното безчестие. Истинската доброта се ужасява от такъв жесток песимизъм, който не вижда в човешката природа нищо светло и добро, а открива само вродена наклонност към грях, порок и престъпление. Грубата система на изправително и възпитателно въздействие е обречена на неуспех. Ето защо добрият възпитател никога не казва на провинилия се: „Поправи се, вагабонтино! Стани добър, нехранимайко!“ Това ще оскърби и унизи виновния и вместо да го опомни и поправи, по-скоро ще го озлоби и ожесточи в злото. Добротата не употребява тази груба и безплодна възпитателна система: тя е по-изтънчена, по-деликатна, по-дипломатична, по-далновидна. Нейната ръка може да бъде желязна, ала тя е покрита с мека кадифена ръкавица.

В същия дух една стара мъдрост препоръчва да се улавят хората откъм добрата им страна, за да им се дава възможност да забравят и потискат лошите наклонности и да се насърчават и увличат от доброто. Тази мъдрост изисква при подходящ случай да не говорим на хората за злото у тях, дори да не даваме вид, че подозираме неговото съществуване. Напротив, да им казваме, че са добри и че могат да станат още по-добри. Тогава те постепенно ще почнат да вярват, че действително са добри и накрая могат да станат такива, защото добротата е много пленителна и изгодна. Нима не постъпва така Лука, героят, на Максим Горки като съветва Наташа по-често да напомня на Вася Пепел, че е добър, за да не го забравя? Той ще повярва и ще бъде добър.

Дори само привидността на доброто, когато бъде надлежно ценена и насърчавана, може да доведе до истинско добро и да издигне до доброта. Проникновен е в това отношение съветът на немския философ и моралист Имануел Кант: „Ние трябва да ценим дори само видимостта за добро у другите хора, защото от тази игра на преструване, с която те си спечелват уважение – може би незаслужено, – в края на краищата може да възникне и нещо сериозно. Само видимостта за добро у нас самите ние трябва безпощадно да изтриваме – да снемаме онази покривка, с която самолюбието прикрива нашите недостатъци“.

Може би някой ще направи не съвсем неоснователния упрек, че така ще се доближим до лицемерието и може да се подхлъзнем по неговото нанадолнище. Разбира се, този възпитателен път и метод крие в себе си опасности, ала те лесно могат да бъдат предотвратени от далновидния поглед и умелата ръка на истинската доброта. Нека не се забравя, че лицемерието наред с цялата си отвратителна морална физиономия може да бъде разглеждано още като почит, която порокът отдава на добродетелта. Тази страна на лицемерието е забелязана от тънкия аналитичен и наблюдателен ум на известния френски моралист Франсоа Ларош­фуко и е изразена в следния му афоризъм: „Лицемерието е знак на уважение, което порокът оказва на добродетелта.“ Без друго по своята структура лицемерието е фалшива добродетел. Все пак то съдържа в себе си някакво признание за добродетелта – за нейната ценност и за нейното достойнство. Затова за целите на доброто понякога е по-препоръчително да не смъкваме дръзко маската на лицемерието и да не го разголваме безцеремонно, като го съблечем от дрехата, която то е заело от добродетелта. Предвидливата и далновидна доброта умее да се удивлява на тази заета дреха и да убеждава измамника, че никоя друга дреха не му приляга тъй добре. Чрез своята мъдра дипломация добротата си служи с най-подходящи методи и средства, за да внуши на лицемереца да се облича всеки ден с облеклото на добродетелта. По този начин той все повече ще навлиза във водите на добродетелта и ще може да разбере нейната превъзходна ценност и ненадмината красота. Тогава той ще отхвърли фалшивата мантия и ще прегърне чистата, неподправената добродетел.

В подкрепа на тези мисли ще е полезно да се направи бегло сравнение между циника и лицемереца. Циникът, който без всякакъв срам излага на показ своите пороци, дори нагло се гордее с тях, е или безвъзвратно загубен, или има много малка надежда за нравствено опомняне, поправяне и спасяване. Не е така обаче с лицемереца, който се бои да не бъдат открити неговите лоши наклонности и пороци и полага всички старания да ги прикрива. Ясно е, че у лицемереца има някакво съзнание за моралната грозота и за отвратителната природа на злото и чувства някакъв срам, че му е станал пленник. Това съзнание и това чувство могат да стават все по-силни и накрая да надделеят влечението към злото с неговата лъжлива ценност и измамна сладост. Този процес трябва умело да бъде подтикван, насърчаван и подпомаган от добротата. Не ще съмнение, че добротата не се отчайва за моралното поправяне и спасение и на безсрамния циник. Ала това по­правяне и спасение може би би се извършило по-лесно и по-безболезнено, ако от­качало смогнем да накараме циника да се почувства неизгодно и неудобно в безсрамието си и да се облече поне наглед в дрехата на добродетелта. Безспорно е, че пътят до истинската добродетел е много по-къс и по-лесен от лицемерната до- бродетелност, отколкото от безсрамната порочност.

Семената на добротата са вложени дълбоко в душата на всеки човек. Ала за да могат те да се пробудят за живот, да израстнат и да дават плод, необходима е не само благоприятна почва, но и подходящи условия. Цветето залинява и изсъхва, ако бъде лишено от влага и слънчева светлина. Също така и добротата линее и не дава добри плодове, ако бъде поставена да се развива и проявява в такъв обществено-икономически строй, който изсушава нейните корени и отрязва нейните криле. Така например поради крайно ниското равнище на икономическото и културното развитие на обществото, поради липса на достатъчно средства за съществуване в условията на ранния първобитно-общинен строй, добротата твърде често се огъвала, като давала простор дори на човекоядството. По-късно, при разделянето на обществото на класи, добротата пак нямала широк простор за проява: тук привилегированото експлоататорско малцинство живеело за сметка на грамадното мнозинство на трудещите се. Моралът на робовладелския строй не признавал роба за човек и жената за пълноправен член на обществото – към тях поначало се отричали проявите на добротата. Във феодалния обществен строй „благородното“ съсловие потискало и презирало закрепостените; в очите на феодалните аристократи закрепостените селяни били принизявани до обикновени негодяи и злодеи. Капиталистическият строй разкъса крепостническите вериги, но на тяхно място постави икономическите. Отделни капиталисти могат да имат добра воля и да притежават природна доброта. Ала тяхната добра воля се оковава и тяхната доброта се парализира от иманентните закони на капиталистическото производство, под чиято външна принуда се намира отделният капиталист. Него­вите действия и постъпки в края на краищата са само функция на безогледния капитал, който не признава работника за личност, а само за работна сила, за средство за производство и за извор на печалба. Парите, златото и богатството са „най-интимният жизнен принцип“ на буржоазното общество. Те определят всички мисли, чувства и стремежи на буржоата, формират всичките му отношения към хората и го извращават като човек — правят го вулгарен кариерист и ненаситен егоист. Най-пригоден за капиталистическото общество е така нареченият вълчи морал, чийто основен принцип гласи: „Човек за човека е вълк“. Фашистките и империалистическите издънки на капитализма пък полагат старания да изкоренят всяка доброта из човешката душа, да превърнат човека в аморален автомат, който без никаква задръжка да хвърли света в пламъците на унищожителна ядрена война. Та нали техният философски вдъхновител, Фридрих Ницше, ги наставлява да бъдат не добри и състрадателни, а зли и жестоки, съветва ги не за работа, а за борба, не за мир, а за война – да обичат мира като средство за нови войни и късия мир повече отколкото дългия!

С победата на социализма, с ликвидирането на експлоататорските класи се създават такива обществено-икономически условия, в които добротата не среща никакви спънки в своето развитие и проявяване и успешно движи прогреса към бъдещото безкласово общество с неговия общочовешки морал. В това общество всички отношения между хората ще се регулират единствено от принципа на со­циалистическия хуманизъм и ще се характеризират с човечност, с доброта, защото в него няма да има експлоатация на човек от човека, социален и политически гнет, класова и национална тирания. В него всеки ще се отдава на труд и твор­чество в името на човека и за благото на човека, защото на земята няма нищо по-висше и по-достойно, по-скъпо и по-ценно от човека.

Добротата – ето великото съкровище на човешката душа, ето висшата цел на моралната култура! Това съкровище всекидневно да търсим и непрестанно да обогатяваме! Тази цел неотклонно да държим пред очите си, да се вдъхновяваме от нея и да я осъществяваме във все по-широки размери! Така човечеството ще крачи с все по-смели, по-сигурни и по-бързи крачки към своето красиво и благоденствено бъдеще.

________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1966, кн. 9, с. 14-21. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Цит. по професор Александр Федорович Шишкин, Марксисткая этика. Хрестоматия, Москва, 1961, стр. 298 и сл.    

Изображение: авторът Иван Георгиев Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e3Y