Професор протопрезвитер Николай Шиваров

Бележитият църковен отец, мислител и стълб на православното богословие св. Василий Велики е един от най-изтъкнатите тълкуватели на Свещеното Писание. За неговото задълбочено проникване в смисъла на библейския текст е спомогнало и широкото му и солидно образование. Още в Кесарийското училище той се проявява, по думите на св. Григорий Богослов, като „ритор сред риторите“ и „философ сред философите“[1].

Тази характеристика разкрива основната насока в интересите на бъ­дещия църковен отец, която се забелязва и при следването му във висшите школи в Константинопол и в Атина, с право наречена от св. Григорий „обител на науките[2]„. В нея св. Василий изучава философия, риторика, литература, математика, астрономия, геометрия и медицина[3]. Голямата част от този кръг науки се нарича в Елада εγκυκλιος παιδεία  (тоест общобразователен), а в Рим – artesliberales (тоест „свободни изкуства“, науки за свободния човек). Теса в основата на факултетите по изкуства, които в Средновековието са въведителни за богословието, пра­вото и медицината[4].

Многостранно надареният млад кападокиец с чистота, усърдие и задълбоченост овладява науките и достига върховете на тогавашните човешки познания. След петгодишно следване, около 356 година, св. Василий се завръща в родината си „натоварен като кораб с толкова ученост, колкото е възможно да вмести човешката природа[5]. Той избира пътя на всецяло служене на Бога и ближния и посвещава своята изключителна подготовка, големия си талант и любвеобилното си сърце на богосло­вие и архипастирство

1. Екзегетическият метод в „Шестоднева“ на св. Василий

Плод на библейските трудове на св. Василий са забележителните му девет беседи върху Творението, из­вестни като „Шестоднев“ (Нехаеmeron)[6]. Той ги произнася преди 370 година. Стилното майсторство в тях е съчетано със задълбочена мисъл, благодарение на което светителят разкрива смисъла на библейския текст и осветлява Божието творческо дело сполучливо и привлекателно, особено за образованието. Св. Василий се спира при това кри­тично на съвременните му натур­философски виждания и гностически учения, като отхвърля всичко онова, което противоречи на здравия ра­зум[7]. „Шестодневът“ е запазил своето голямо значение в много отноше­ния до днес. Надживяването на времето от него се дължи в не малка степен и на екзегетическия метод на св. Василий.

Движеща сила за екзегета в „Шестоднева“ е дълбокото убеждение, че Бог, „това преславно и преблажено естество, извънмерна доброта, скъпото име, началото на всичко съществуващо, изворът на живота, светлината на разума, безкрайната премъдрост, несравнимият благ Тво­рец, Той е сътворил небето и земята“[8].

Поради специфичната задача в настоящата работа се спира внимание на онези страни в екзегетическия метод на св. Василий, с които той най-вече се откроява сред светите отци и древни църковни писатели. Само за да не се остане с погрешни впе­чатления, се привеждат и някои точки от общовъзприетия светооте­чески подход.

Св. Василий прилага успешно в труда си херменевтическото пра­вило за двата етапа в екзегетическото осветление на текста: обективното схващане и излагане на разказаното от свещения автор (interpretatio) и съпоставката му с други събития и учения, намиращи се във връзка с тълкувания текст и критическото им анализиране, при което екзегетът дава и своето мнение (com- mentatio, explicatio)[9].

Общо светоотеческо направление е например и библейският текст да се взима като едно цяло и когато се разглежда и изяснява отделно място от него. Затова св. Василий правилно поставя разказа за Творе­нието в широк контекст, като обръща сериозно внимание на единството на Стария Завет с Новия. Той прибягва често към Псалтира не само защото чувства, че поетическото преклонение пред Твореца ще подейства емоционално на слушателите. Той търси в псалмения текст също богооткровената истина, което ще му помогне за точно и всестранно изяснение на застъпеното в библейския разказ за Творението. Месианската перспектива намира трез­во и точно своето място в „Шестоднева“, а евангелският високонравствен закон се включва в изясне- нията, за да се поучат вярващите за висшите цели и предназначение на човешкия род. В старозаветния текст св. Василий вижда и начално загатване на верови истини (като Троичността), които се разкриват в Новия Завет[10].

Св. Василий познава основно постиженията на езическата филосо­фия. Той знае както нейните сполуки, така и многото ѝ слаби страни. Добре са му известни блуждаенето, лутанията и противоречията в нея. Същевременно той реалистично оценява, че най-вече интелигентни негови съвременници се увличат от та­ланта на един или друг философ, от интересните подходи и обяснения в концепциите на една или друга философска школа. Затова св. Ва­силий, след интерпретирането на даден израз или отделна дума на библейския автор, счита за свой дълг да влезе в дискусия с езически фило­софи и да докаже несъстоятелността на техните твърдения или да приеме онова, което е основателно. Той съзира хипотетичното и използва противоречията, без да изпада в нихилизъм. В началните страници на беседите той казва: „Като размишлявам за това велико дело, дивя се и не зная как да започна… Елинските философи са говорили много за природата, но нито една тяхна дума не може да стои устойчиво неизменно и непоколебимо. Казаното от другия разрушава онова от (първия), тъй че не ни е (трудно) да ги изобличим. Защото достатъчно е те един друг да се опровергават“[11].

Въпреки че този подход изпсква голяма образованост, той се възприема от някои църковни автори, в това число от големия старобългарски книжовник Иоан Екзарх. При използването му той чувства нуждата да даде на старобългарския читател по-голяма информа­ция. Затова например се обръща поименно към съответните филосо­фи, когато опровергава техните уче­ния за материята и първопричината на всяко битие – например Пар­менид, Талес, Демокрит, Диоген[12], които считат един или друг елемент за базисен или дори първопричина. Иоан Екзарх се обръща към тях с думите: „Като ги виждате съединени, натрупани и преплетени…, защо вие приписвате на тези видими неща, противоречейки сами на себе си творческа сила и продължавате да говорите много за това?… Защо ти, о, човече, умуваш напразно и постъпваш неправилно? Ти твърдиш, че първопричина на всяко битие е водата, друг пък казва, че е огънят, трети пък – въздухът, след това земята, а друг пък казва, без да мисли, че те всички заедно (са първопричината). И не виждаш, че нито едно от тези неща няма разум, няма мисъл, нито душа, нито чувство. Как ти (можеш) да влагаш душа в бездушното, на което не са при­частни нито ум, нито мисъл, нито слово… Как ти, Аристотеле, (мо­жеш) небесното тяло, което е видимо и за най-малките живи същества и за нашите слаби очи и което е раз­делимо и измеримо, да поставиш наравно с невидимия, недоведомия и неописуем Бог и да говориш, че то е без начало и без край и че е вечно. Още повече, че ти, като казваш това, го провъзгласяваш за единствен бог и причина, и за господар“[13].

Това не е отричане на философията или на натурфилософското мислене и търсене. Както казва Иоан Екзарх, следвайки разбиранията на св. Ва­силий, „на философията е присъщо да търси истината, да узнае какви са природата и произходът на всяко битие, необходимо е (философите) да се опитват (да узнаят) същността на другите твари и да разберат какъв е техният произход. Така те биха могли, след като най-напред са поз­нали себе си, да разберат природата и на другите (неща)“[14]. За съжаление обаче те не са изпълнили тази своя задача и Иоан Екзарх посочва тяхната слабост: „Те не познаха собствената си природа, като разбраха колко над естествените закони е съставена тя, а как можеха (тогава) да разберат природата на небесното тяло или да го проумеят[15]?“ Все пак той отхвърля една или друга съществена точка от натурфилософските концепции и конкретно мотивирано.

Екзегетът е длъжен да познава и неправославните учения при изяснение на свещения текст и да ги взима под внимание, като ги анализира внимателно и след това посочва тяхната несъстоятелност. Това общоправославно херменевтическо пра­вило, почиващо на голям опит относно еретическите изопачения, намира приложение и в „Шестоднева“ на св. Василий. Той споменава ересиарси, посочва учения и изяснява тяхната несъстоятелност (например, че тъмнината и бездната са зли сили и дава естествено-научни обяснения за тях[16]). Еретическото учение за тъмнината и бездната като зли сили е отглас от шумерски и вавилонски митове в манихейското учение, а оттам и в павликянското, и в богомилското. Поради това Иоан Екзарх включва целенасочено в труда си „Шестоднев“ въпросния пасаж от тълкуването на св. Василий. За да опровергае това еретическо твърдение, кападокийският светител изяс­нява, че тъмнината няма свое самостоятелно личностно съществуване, а физически погледнато тя е липса на светлина[17]. Опасността под езическо или еретическо влияние да се гледа светлината пък като живо същество налага св. Василий да даде изяснение и за нея. След като оборва твърдението, че тъмнината би могла да бъде причина да се появи светли­ната, св. Василий изтъква, че тази има своя субстанция, свое естество. Чрез нея всичко става видимо. Тя прониква в света по всички посоки. Самата тя е с прозрачно естество и е много фина. Водата става по-ясна чрез светлината и я отражава. Когато Бог определя светлината като добро нещо, това означава не само, че тя поражда приятни чувства, че има в себе си симетрия на частиците си. Тя е добра и тъй ще бъде в полза на човека, понеже в този мо­мент човекът още не е бил сътворен и неговото око не се е наслаждавало на светлината[18]. Следователно тя е в услуга на човека.

В екзегетическото си осветление, пазейки правата вяра, св. Василий използва научните познания в различните области – не само астро­номически, но и географски, ботанически, зоологически и така нататък. Той описва страни и реки, растения и риби, морски животни и сухоземни. Не е необходимо да бъдат привеждани съответни примери. Трябва само да се подчертае, че този начин на използване естествените науки при тълкуване на библейския текст възприема и Иоан Екзарх.

Както изглежда, по труд, в който са използвани данните в Аристотеловото съчинение Historia Animalium,[19] Иоан Екзарх включва в коментара си подробно описание на анатомията на човека, когато изяснява сътворяването на първите хора[20]. В него той се отнася с голямо внимание към разясненията на физиците и естествениците[21]. Възприема и мнението за кръговото движение на небесните тела[22], което за мнозина в онова време е странно, тъй като съществува и друго научно гледище – че „по природа има само пра­волинейно движение[23], което застъпват предимно неоплатониците“. Иоан Екзарх привежда също древни изчисления за обиколките и диаметрите на земята, луната и слънцето, като подчертава, че това са сведения на хора, задълбочено изучавали астро­номия. Разбира се, за нашата съвременност твърдението, че „слън­цето е многократно по-голямо от самата земя, а земното кълбо (кроугъ) е два пъти по-голямо от луната“[24] не е задоволително. Все пак за онази епоха то е връх на човешките пости­жения, отговаря на духовния ръст в нея, а и съответства на правилния път на научното придвижване.

II. Разказът за Творението (Битие 1:1-2:4 и 2:8-19) в светлината на съвременни научни теории

1.Привличането на научни данни като правило в старозаветната херменевтика има почти двехилядогодишна история. Още Аристид (първа половина на II-ри век след Христа) се спира на въпроси от философската пробле­матика. Друг един ранен църковен писател, св. Юстин Философ (починал 165 година след Христа), влиза в спор с философските школи, особено когато отбива клевети по отношение на християнството. Климент Александрийски (починал около 215 година) от своя страна разкрива началата на християнското познание (γνώσις) и използва редица мисли на философи и поети, ко­гато предлага свои разсъждения и сведения по догматически, нравствени, исторически и други въпроси, Той засяга отношението на Църквата към философията, на вярата към знанието и така нататък[25]. Бележитият църковен писател Ориген (починал254 година) широко използва филологически и историко-критически методи най-вече в своите научни коментари на Свещеното Писание. В шестата книга на съчинението си „Против Целз“ (Contra Celsum) той привлича натурфилософските разсъждения и възражения във връзка с библейския разказ за Творението[26]. С течение на времето позитивното привличане на научни познания в екзегезата намалява за сметка на развиване на апологетически съчинения, като не се взима под внимание разликата в методите и целите на екзегетиката и апологетиката. С развитието на литературно-критическите методи през миналия век и настоящия в екзегетическата работа ударението започва да пада върху филологически и литературни познания и изследвания (текстова критика, литературна кри­тика, езиков анализ, критика на жанра и формата и така нататък).

Време е обаче библейският текст да бъде изясняван и като бъдат привличани научните познания, придобивани също в естествените нау­ки, без той да бъде изкуствено изравняван с теориите и хипотезите в тях и без да се забравя, че Библията не е учебник по естествени науки. Биб­лията е Божие Откровение за хиляди поколения. Тя води човека към Бога и ближния. И, стоейки здраво върху апостолската и светоотеческата ос­нова, всяко поколение трябва отново да се вглъбява в Свещеното Писание, като при необходимост отдава съответно внимание на научни и културни постижения. Това е актуализиране на Библията, която е Книга на живота и за живота. Ето защо, по примера на св. Василий Велики, при екзегезата на библейския химн в прослава на Бога-Творец на всичко видимо и невидимо, намерил място в началото на книга Битие, би трябвало да се представят последните научни схващания за света и да се влезе в критическа дискусия с тях, доколкото е възможно.

Трудностите не трябва да бъдат пречка за използване метода на св. Василий и актуализирането му. Може да се срещнат и неразбирания. Нека не се забравя обаче следното. Айнщайновата теория за относителността предизвика основателно цяла революция в науката. Тя е посрещната с голямо недоверие. Айнщайн е дори обвиняван някога, че е ду­шевно болен. Като че ли той рушел с теорията си изцяло здраво изградените научни основи за разбиране на битието и въвеждал безумни идеи[27].Показателни в това отношение са някои редове, които били насочени против големия учен, но днес фак­тически прехвърлят мост за ново задълбочаване и осмисляне на нашите библейски представи. В една статия в „Ню Йорк Таймс“ през 1928 година е било написано между другото следното: „Тенисън твърдеше, че функцията на вярата е била да се вярва в онова, което ние не можем да до­кажем. Новата физика се приближава опасно до това, понеже тя доказа онова, което повечето от нас не могат да вярват…“[28].

2.Преди да се пристъпи към екзегеза би трябвало да се обърне вни­мание на някои термини, употребявани в нашата библеистика, за да се избегнат някои неточности.

а. Често се употребява думата „вселена“ по отношение на всичко, което ни заобикаля, наблизо и далеч в небесните простори. Старобългарската дума „въселенам“ се среща в много библейски ръкописи като Зографското евангелие, Мариинското, Асеманиевото, в Синайския псалтир и в църковни книги като Синайския требник, проповеднически като Клоцовия сборник, Супрасълския и в Савината книга. Според етимолози, тази дума е част от израза „въселена земле“, който е калка от гръцкия οικουμένη (χώρα), означаващ  „населявана, обитавана земя)“[29]. Това показва, че думата „все­лена“ първоначално е имала твърде ограничен хоризонт, който постепен­но се разширява с течение на времето. Несъмнено, в началото на човешката история нашите далечни деди не са си служили с понятия като „свят“, „космос“, „вселена“ в наш съвременен смисъл. Човек е наблюдавал, схващал своето родно място с познатите му гори, поля, долини, реки до не съвсем далечни планини или море за цялата вселена, дори когато е бил номад или полу­номад. Небесните светила за тогавашните езически народи и племена са отделни божества. В Египет например слънцето е бог Ра (Амон), в Месопотамия – Шамаш. Начало на нов поглед към цялата материална околна среда предлага библейският разказ за Творението. В него се описва всичко съществуващо – слънчевата система, целият звезден мир, който се вижда тъй добре на нощното небе в Близкия Изток, самата земя – за общо създание на истинския Бог и едно цяло миро­здание. При това положение под „вселена“ се разбират както обитаемите части на света, така и необитаемите в този момент от човека. Тяхното заселване в едно или друго време не се изключва, още повече че Божията заповед за размножаване на човешкия род и овладяване на създаденото от Бога (Битие 1:26, 27) насочва човека към заселване на все повече земи. Освен това в небесата са и духовните сили.

б. Българската дума „свят“отговаря на гръцката „космос“ (κόσμος), която често се употребява специално за вселената извън земята. „Кос­мос“ на гръцки означава: порядък; строеж, устройство; световен поря­дък, мироздание, свят; небесен свод, небе: украса, украшение. Би трябвало да се обърне внимание на това, че най-напред Питагор използва тази дума в значение „световен порядък“, „мироздание“, „свят“. Тя се употребява в преносен смисъл за хората, народите, които населяват света.

3.„В начало Бог сътвори…“ (Битие 1:1). Закономерно трябва най-напред да се отговори на въпроса, за какво „начало“ става дума – за начало във времето или за начало на времето. Св. Василий Велики изяснява текста така. Човек създава нещо, като взима материал от природата (дърво, желязо и прочее). Случаят със сътворяването на света от Бога е друг: Бог, „когато реши и пристъпи да извика в битие несъществуващото, съобрази как да бъде оформен светът и на съответната материя създаде формата ѝ“[30]. С други думи, това е самото начало на съществуването на материята и на света. Св. Василий става изразител на убеждението, че материята не е съвечна на Бога, но Бог е сътворил тази материя и е сложил на­чало на нейното съществуване.

Съвременните космологически теории, както ще се приведе по-нататък, взимат под внимание света като съществуващ и само предлагат модели за неговото нататъшно развитие. В изследванията космолозите не се докосват до въпроса за появата на света, но приемат, че и в този на­чален свят, и днес съществува законът за съхраняване на материята. Всичко това не е в противоречие с изтъкнатото на библейските страници. Само когато някои физици или други специалисти биха напуснали експерименталното си поле, биха се прехвърлили извън границите на научното изследване и биха започнали да съдят относно вечността на Бога или за съвечността на материя­та с Него, тогава би имало място за спорове.

Веднъж създал материята, Бог не я унищожава. В последните (есхатологическите) времена Той само ще я преобрази в ново небе и нова земя. В Откровението на св. Иоан Богослов се подчертава: „Предишното небе и предишната земя“ ще преминат, тоест ще се преобразят, а „светият град Иерусалим, нов“, ще слезе от небето. Той се описва духовно-материално. Бог няма да сътворява нов свят. Следователно в Свещеното Писание не се говори за унищожение на самата материя и оттук би могло да се приеме нейното съхраняване от библейска гледна точка, нещо което застъпва и съвременната ни наука.

4.„В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1). Бог сътворил небето и земята. На пръв поглед всичко е пределно ясно за читателя. Двете думи за сътвореното, небе и земя, детето научава в ранна възраст. Контекстът предлага обаче по­-друго разбиране. Събитията, за кои­то говори библейският автор, са изключителни и поради това той е принуден едни и същи думи да употребява с различно съдържание. Изгражданата в течение на хилядолетия терминология включва думи най-вече от гръцки и латински произход, но също така и от други езици в зависимост от развитието на научното мислене. Целта е да се избягва по възможност употребата на едно и също понятие в различни значения, но това не се удава в редица слу­чаи (срв. употребата на един и същ термин в „широк смисъл“ или в „тесен смисъл“). В много по-трудно положение е бил свещеният автор в онази дълбока древност. Първо, той е използвал древните предания на библейските патриаршески се­мейства и на своя народ, като се е стремял да ги запази в тяхната звуч­ност и картинност. Второ, той е трябвало да положи усилия да опише с наличното словно богатство нещо изключително – сътворението на света. Трето, той е създавал химн за Твореца, а не учебник по космо­логия и естествена история. Ето защо библейският автор употребява на­пример думата „земя“ в смисъл на „праматерия“ (стих 2), което отбелязва и св. Василий, а под негово влияние и Иоан Екзарх[31], и сушата на нашата планета земя (стихове 9-11). Думата „води“[32] е в три значения: праматерия (стих 2), далечни косми­чески простори (стихове 7-8) и водите на планетата земя, които след събирането си (сбирането си) дават възможност да се появи сушата (стих 9).

Изразът „В начало Бог сътвори небето и земята“ не би могло да се счита за надпис на целия разказ, тъй като би останало неизяснено, защо нататък се спира внимание на творението в обратен порядък – първо на „земята“ и след това – на „небето“. Затова и думите „небе“ и „земя“ в първия стих се разбират от дълбока древност в други техни смисли. Под сътворяване на небето се приема, че става въпрос за сътворяване на духовния свят или, както често се казвало, на „невидимия свят“. Небето в този смисъл е място за пребиваване на Бога[33], въпреки Неговото вездеприсъствие (срв. 3 Царства 8:26-27), оттам излиза Син Божи и се въплътява[34], натам Иисус Христос се възнася[35], там е сферата на вечността в противоположност на земното[36], там са ангелите[37]. С други думи, в пър­вия стих на книга Битие се открива, че Бог е сътворил иевидимия, духов­ния свят с неговите обитатели, каза­но по човешки, антропоморфично. Нататък в разказа този свят не се описва. За него има само отделни  намеци. Библията е Божия вест към човека, за да преодолява греха и духовно да израства на земята, която обитава.

Бог сътворява и материалния свят. За състоянието на праматерията („земя“ в стих 1) се разказва в следващия стих, а по-нататък и за ней­ното развитие и оформяне – услов­но от гледна точка на човека, – като се спира внимание върху на­шата планета „земя“ и появата на живота на нея.

5.„А земята беше безвидна и пуста“ (стих 2а). Сътворената материя е в хаотично състояние[38]. В съвременната космология има две главни теории, които се стремят въз основа на Айнщайновата теория да разрешат въпроса за историята на космоса.

а. Едната от тях е за постоянния статут (steady-state), развита от Hermann Bondi и Thomas Gold и поддържана от Fred Hoyle. Тя застъпва становището, че космосът е така да се каже в процес на постоян­но сътворяване. Той е вечен, но едни звезди загиват и други се появяват на тяхно място; едни галактики изчезват, други се раждат. Слабостта на тази космологическа теория е, че неимоверното необходимо коли­чество водород по изчисления не е достатъчно за постоянното образуване на нови звезди. Както отбелязва Ейдриън Бери, член на Кралското астрономическо дружество в Англия, ако би се приела тази космологическа теория, „водородът би трябвало да дойде буквално от нищото“[39], въпреки постановката на Хойли, че наличната материя може да бъде причина да произлезе нова мате­рия[40].

б. Другата забележителна тео­рия, много по-известна също у нас благодарение на застъпването ѝ от видни съветски учени, е тази за „големия или първоначалния взрив“.Според нея отначало съществува един неимоверно сгъстен „праатом“. Той ще да е бил на големина колкото нашата слънчева система. Преди 12 милиарда години, по неизвестни причини, става най-мощната експлозия в историята на света. Праатомът, наречен „ylem“ (от ϋλη, дорийски ϋλα=„гора“, „суров материал“, но във философията, у Аристотел – „вещество“, „материя“, „праматерия“) от съавтора на теорията Джордж Гемоу (George Gamow), се пръсва милиарди пъти по-силно и бурно от експлозията на една звезда. Големи маси материя започват да се въртят във всички направления. Някои ча­сти се движат почти със скоростта на светлината[41]. Светът започва да се разширява и продължава да се разширява. Галактиките и мегагалактиките се отдалечават една от друга. И наистина, астрономите забелязват това, но те се озадачават и от обстоятелството, че отдалечаването започва да се забавя. Големият въпрос е, каква би била причината за това. Би трябвало да има някаква огромна маса, която с гравитационното си поле да причинява това. Но тя не може да се открие в огромните газови облаци между галактиките[42].Слабостта на теорията да обясни това е налице.

в. Затрудненията пред съвременните космологически теории предизвикват предлагане на нови модели, създаване на нови хипотези. За разбирането им са необходими някои предварителни изяснения, макар и в сбита форма. Колкото и да се раз­ширява по този начин екзегезата, трябва да се има предвид, че предметът ѝ е космологически и би било погрешно да бъдат отминати с мълчание или повърхностно научните космологически познания и термини. Това би довело до вредно опростенчество в екзегетическото изследване.

Когато една звезда изразходва своя водород, който се е превърнал в хелий, тоест след като тя е изразходвала цялото си гориво, тя набъбва в червен исполин или експлоадира. При втория случай настъпва хаотично размесване на материята ѝ и колапс (свиване). Известни са три модела нататък в зависимост от масата на звездата:

1.Ако тя е от средна величина – подобна на слънцето, материята ѝ се срутва и свива в големината приблизително на земята. Тя става така нареченото „бяло джудже“, едно късче от което с големината на бучка захар тежи около 5 тона. Така тя продължава съществуването си милиарди години;

2.Ако масата на звездата е равна на една и половина слънчева, в нея атомите се разрушават взаимно, натоварените ѝ ча­стици колидират и се неутрализират една друга. Остават само неутралните частици. Звездата е „смазана“. Тя става „неутрална звезда“ с диаметър около 50 километра, бързо се върти и изпраща импулси. Затова тя се нарича и „пулсар“. Един кубически сантиметър материя от нея тежи милиард и половина тона. Дори светлината не може да се отклони от неутронна звезда. Необходимо е да се припомни, че когато астрономи улавят първите сигнали от подобна звезда, откриват първия пулсар в 1967 година, се е вярвало, че са били по­лучени сигнали от интелигентни същества;

3.Много по-голям интерес, както и повече загадки предизвиква третият възможен случай. Той е налице, когато колапсиращата звез­да е била отначало с двойна маса на слънцето. Вследствие на огромната притегателна сила се засягат вече и неутронните частици. Центробежните сили се преодоляват изцяло и материята на звездата изчезва. Преминава в нищото. Станала е черна дупка – по израза на астрономите. От тези дупки не би могла да се отклони никаква светлина. Черните (или невидими) дупки стават из­вестни от 1939 година насам, когато първата открива известният физик Julius Robert Oppenheimer, участник-създател в създаването на атомната бомба, заедно с асистента си. Отна­чало господства мнението, че ма­терията на някогашната звезда оставала там, но вече е невидима. Загад­ката е голяма: огромно тяло е като че ли изчезнало за останалия свят[43].Необходим е задълбочен размисъл. Изисква се напрегната изследователска работа, за да се намери от­говор. А той би бил от голямо значе­ние и за екзегезата на библейския разказ за Творението.

Следва…(виж тук).

_________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1991, кн. 4, с. 12-21. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Слово 43, 12. По-пълен текст откосно ученето в Кесария вж. у Илия К. Цоневски, Патрология, София, 1986, с. 241.

[2]. Там, 48, 14.

[3]. Lukas Vischer, Basilius der GroBe. Untersuchungen zu einem Kirchenvater des vierten Jahrhunderts, Basel, 1953.

[4]. Lexikon der Antike. Hersg. v. Jоhannes Iгmscher u. a., Leipzig, 1972, S. 65.

[5]. Слово 43, 21.

[6]. Migne, PG (MPG), 29, 3-208.

[7]. Илия К. Цоневски, пос. съч.,с. 249.

[8]. MPG, 29, 8, 9, 23.

[9]. Виж протоиерей Николай Стефанов Шиваров, Иоан Екзарх като тълкувател на Свещеното Писание (въз основа на неговия „Шестоднев“) – Годишник на Духовната академия, т. XV (XLI), София, 1966, с. 263.

[10]. Вж. Rudolf Aitzetmüller, Das Нехаеmеrоn des Exarchen Johannes, Graz, Bd. VI, 1971, 207a. (посочките от това съчинение на Иоан Екзарх нататък са също по изданието на Айтцетмюлер).

[11]. MPG, 29, 5, 8.

[12]. Известни са няколко гръцки философи под това име: Аполонски (V-ти век преди Христа), Вавилонски (II-I век), стоик, Мегарик (съвременник на Лаерций, III-ти век след Христа), Синопски (404-323 година), Финикиец (VI-ти век след Христа). Тук се визира, по всяка вероятност, Диоген Аполонски (499-428 година), представител на йонийската натурфило­софия. Според него въздухът като основен елемент прониква всичко и произвежда жи­вота. Николай Кочев е на мнение, че става дума за Диоген Синопски (вж. Иоан Екзарх. Шестоднев. Превод от старобългарски, послеслов и коментар Николай Цвятков Кочев, София, 1981, с. 315), но неговото учение по въпроса не е известно. Знае се само, че изисква самоограничение, задоволяване само на крайните нужди, отрича брака и конвенциите и прочее (вж. Gϋnther Gurst, Lexikon der Antike…, S. 134).

[13]. Срв. неговия „Шестоднев“. т. I, 19а, с, d.

[14]. Там, 43d.

[15]. Там, 50d.

[16]. MPG, 29. 36 sq; срв. Иоан Екзарх, Шестоднев, 14b.

[17]. Иоан Екзарх, Шестоднев, 14 Ь, с.

[18]. MPG, 29, 41-45; срв. Иоан Екзарх, Шестоднев, 15.

[19]. I, 7sq.

[20]. Йоан Екзарх, Шестоднев, 226d.

[21]. Срв. там, 227d.

[22]. Там, 54а.

[23]. Там, 52а.

[24]. Там, 115 с-d.

[25]. Срв. Илия К. Цоневски, Патро­логия, с. 90, 92, 94, 142.

[26]. Contra Celsum, VI, 19-22, 31, 49-53, 60-61.

[27]. Вж. Нильс Бор, Безумные идеи, Москва, 1963.

[28]. Adгiаn Berry, Die groBe Vision, München, 1978, S. 130. Трудът на Бери, написан благодарение на успешно сътрудничество с много специалисти, ми даде импулси, идеи и факти за настоящата ра­бота, независимо от това, че Бери има някои други постановки и въобще не засяга би­блейския разказ за Творението.

[29]. Вж. Български етимологически реч­ник. Съставили Вл. Георгиев, Ив. Гълъбов, Й. Заимов, Ст. Илчев, т. I, София, 1971, с. 195.

[30]. MPG, 29, 33; Иоан Екзарх, Шестоднев, 28 c-d.

[31]. MPG, 29, 29; Срв. Иоан Екзарх, Шесто­диев, 12а.

[32]. На еврейски думите majim (води) и samajim (небеса) са с окончание, което е типично за указване протяжност.

[33]. Clemens Alexandrinus, Stromateis, 7, 13 (MPG, 9, 516A).

[34]. Athanasius, De incarnatione, 37, 7 (MPG, 25, 160C).

[35]. Joannes Damascenus, Car­men in pascha, 3 (MPG, 96, 840C)

[36]. Chrysostomus, Joannes, Homilia 76, 3 in Jo (MPG, 8, 449E).

[37]. Athanasius, Orationes tres adversus Arianos, 1, 42 (MPG, 26, 100B).

[38]. MPG, 29, 33; Иоан Екзарх, Шестоднев, 28с-.

[39]. Adгiаn Berry, а. а. о., S. 135.

[40]. Вж. Fred Hoyle, The Nature of the Universe, Oxford, 1960, p. 89.

[41]. George Gamоw, The Creation of the Universe, New-York, 1965.

[42]. B. F. Turnrose and H. J. Rood, On the Hypothesis that the Coma Cluster is stabilised by a Massive, ionized Intergalactic Gas. – Astrophysical Journal, March 1970. – пo Berry, a. a. о., S. 136.

[43]. Berry, а. а. о., S. 117-139.

Изображения: авторът професор протопрезвитер Николай Шиваров (1930-2022) и св. Василий Велики (330-379). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e0v