Христо Гяуров**

Апокрифната християнска литература, както старозаветна, така и новозаветна, е слабо разработена у нас православните. Малко внимание се е обръщало досега върху нея. Ние нямаме не само обстойни системни трудове върху нея, но даже и достатъчно количество монографични изследвания. Нямаме също така и превод на някои важни древни християнски апокрифи. Малко внимание се обръща върху апокрифната литература, също така и у католиците. Противоположно отношение към тази литература намираме у протестантите. В последно време те са обърнали особено внимание върху нея. От средата на миналото столетие протестантските богослови са ни дали не само критични издания на текста на апокрифните произведения, но постоянно печатат все по-нови системни и монографични изследвания върху тях. Но трябва ли изобщо да се обръща по-голямо внимание на апокрифните произведения? На този въпрос ще трябва да се отговори положително. Макар по-голямата част от съдържанието на апокрифните произведения и да е запълнена с разнообразни фантастични разкази и измислици, макар в повечето от тях и да се прокарват еретични мисли и възгледи, все пак в тях могат да се намерят много исторически, догматични, канонични и от друг характер сведения, които са ценни за богословската наука. Често пъти тези сведения спомагат за разрешението на някои трудни въпроси из областта на християнската древност. Като се оставят настрана каноничните книги на Св. Писание на Новия Завет, много малко са древните исторически писмени паметници, които хвърлят светлина върху първите времена на християнството. Поради това ще трябва да се ценят историческите сведения, които ни дават древните апокрифни произведения. Ето, например, как още в древността знаменитият църковен писател Ориген се е произнасял за апокрифните произведения.“Според общото правило, казва той, ние не трябва да отхвърляме изведнъж това, от което можем да извлечем някоя полза за обяснението на нашите Писания. Признак на мъдър дух е да се постига и прилага божественото правило: изпитвайте всичко, задържайте доброто[1]”. Има и друго едно обстоятелство, което заставя нас православните да се заемем с обстойното изследване на апокрифните произведения. Често пъти протестантските богослови, за потвърждение на своите отклонения от православната вяра или на своите разнообразни рационалистични възгледи, привеждат доказателства из областта на апокрифната литература. Някои пък протестантски богослови изказват възгледа, че много от древните апокрифни произведения са послужили като източници за съставянето на някои новозаветни канонични книги. Така например протестантският богослов L. Conrady в няколко свои изследвания[2] се старае да докаже, че Протоевангелието на Яков е послужило не само като източник при съставянето на евангелията от Матей и Лука, но даже и на евангелието от апостол Йоан. За да можем ние, православните, да оборим доказателствата на протестантските богослови из областта на апокрифната литература и възгледа им за някои древни апокрифни произведения, като източници на новозаветните канонични книги, ще трябва да изследваме по-обстойно апокрифната книжнина, особено новозаветната.

Кои книги се наричат апокрифи или кои писмени произведения изобщо могат да бъдат отнесени към областта на апокрифната книжнина? За да дадем правилен отговор на този въпрос, ще трябва предварително да си изясним филологически понятието апокриф. Прилагателното apokruyov (от глагола apokrutw= скривам), значи скрит, таен. Но не може да се каже, че понятието апокриф има по съдържание гръцки произход. В гръцката книжнина то е заимствано от еврейската. Гръцката дума apokruyov отговаря на еврейската ganus, която също така значи скрит. В еврейската писменост с думата ganus се наричали книги, които не трябвало да имат всеобща известност или употреба поради следните три обстоятелства: 1) поради това, че имат високо съдържание, което не е достъпно за простия народ; 2) че могат да послужат за съблазън на народа и 3) че съдържат неприлични и неотговарящи на действителността разкази. но изобщо казано, в еврейската писменост апокрифи се наричали книгите, които не влизали в кръга на библейските книги. В древната християнска писменост думата апокриф се употребявала в следните две главни значения:

1.С тази дума се наричали книгите, които трябвало да бъдат скрити, извадени от всеобща употреба, поради различни обстоятелства. Такива едни книги не можело да се четат и употребяват през време на богослужение и на събранията. В това свое значение думата апокриф е противоположна на думите: открит, обществен – ysanerov, koinov, dedhmeumenov= ojedhmosieumenov, manifestus publicus, vulgatus. С такова значение употребяват думата апокриф Ориген[3], Дидим Александрийски[4], Евсевий Кесарийски[5] и други.

2.Названието апокриф се давало още на книги, произходът на които бил неизвестен, скрит. Апокрифи се наричали не само тези книги, които нямали автор, но също така и тези, които били написани под чуждо име. С такова значение употребявал думата апокриф блажени Августин[6], св. Атанасий Велики[7] и други. Това значение се среща също така и у Ориген. “Ние знаем, казва той, че много от тези тайни писания били съставени от нечестивци – тези именно, в които особено се проявява тяхното безчестие, и еретиците се ползват много от тези измислици – такива са учениците на Василид. Ние знаем по-нататък, че други от тези апокрифи, издадени под името на светиите, са съставени от юдеи, може би с цел да разрушат истината на нашите Писания и да затвърдят лъжливи учения[8]”. По-късно в християнската писменост апокрифи започнали да наричат произведенията, които били писани по образеца на каноничните библейски книги, като се преработвал техния предмет или по-нататък разкривал, без автор или под чуждо име, обикновено под името на библейските писатели или на видни лица в библейската история, главно с цел да им придадат по-голям авторитет и да могат да влязат в числото на каноничните книги на Стария и Новия Завет, и които съдържали разни нелепости и измислици. Тази употреба на понятието апокриф е запазена и в сегашно време. У протестантите употребата на понятието апокриф в някои отношения e неточно. Те наричат апокрифи и неканоничните книги в Библията и Стария Завет, които липсват в еврейската Библия, но се намират в гръцката и латинската. В последно време някои протестантски богослови[9] неоснователно поставят в числото на новозаветните апокрифи чисто исторически произведения, каквито са например посланието на св. Климент Римски до коринтяните, автентичните послания на св. Игнатий Богоносец и други. Апокрифните произведения се делят на старозаветни и новозаветни. Новозаветните от своя страна се делят на апокрифни евангелия, апокрифни деяния апостолски, апокрифни послания и апокрифни апокалипсиси.

Ние тук ще спрем своето внимание за кратко върху апокрифните евангелия. В сегашно време има сведения за около 50 апокрифни евангелия. Една част от тези евангелия са запазени до нас в своята цялост, от друга част до нас са стигнали само откъси, а от по-голямата част нищо не се е запазило. В началото на своето евангелие, евангелист Лука пише, че мнозина в негово време били съчинили разкази за живота и дейността на Иисус Христос, но за съжаление, от тези разкази нито един не се е запазил до нас. Има запазен само незначителен остатък в един папирусен фрагмент в град Faijum, в Среден Египет и произхождащ от III-ти век. Този остатък се състои само от 7 реда, които в началото и в края са повредени. Апокрифните евангелия са били писани с различна цел. Повечето от тях са били писани от еретици, главно гностици, които искали да прокарат в тях свои учения. Такива са например евангелията на Петър, Василид и Маркион. Други пък са били писани от православни и неправославни с цел за да допълнят четирите канонични евангелия. В каноничните евангелия много малко се говори за живота на Христос до кръщението Му и за дейността Му след възкресението. Поради това тези два периода от живота на Христос най-много се разработват в апокрифните евангелия. В едно от апокрифните евангелия, в които се говори за детството на Иисус Христос, за неговото рождение, за рождението и живота на Неговата майка, е така нареченото Протоевангелие на Яков.

Протоевангелието на Яков има различни названия. Пръв нарекъл това евангелие “Протоевангелие на Яков” френският хуманист Guillaume Postel (починал 1581), който донесъл от Изток един гръцки ръкопис на това евангелие. Според Postel така било наричано това евангелие на Изток.

Същото заглавие запазил и Michael Neander в своето издание на евангелието. Сам авторът нарича своето евангелие на края “разказ” – istoria. В ръкописите то носи различни заглавия: разказ – istoria, повест – dihghsiv, istoria kai dihghsiv повествователно слово – logov istorikov; в древния сирски превод то се нарича “рождение на нашия Господ и на Дева Мария”. Ориген го нарича “книга на Яков” – h biblov Iakbou[10]. Названието “Протоевангелие” указва не на това, че това евангелие е първо, написано най-рано от всички евангелия, а указва на обстоятелството, че в него се разказва за първото благовестие – евангелие, именно за раждането и живота на Пресвета Дева Мария и за раждането на Иисус Христос. Като се вземе под внимание последното обстоятелство, заглавието “Протоевангелие” трябва да бъде признато за сполучливо.

Езикът, на който е било написано първоначално Протоевангелието на Яков, е гръцки. L. Conrady напразно се мъчи да докаже, че първоначалния текст на евангелието е еврейски. Никъде в гръцкия текст не могат да се намерят някакви следи от еврейски оригинал, каквито би трябвало да има, ако евангелието би било преведено от еврейски. Адолф Харнак, като оборва горното мнение на Конради, казва, че в езика на Протоевангелието на Яков по-вероятно биха могли да бъдат намерени следи от сирийски диалект, отколкото някакви следи от еврейски[11]. Стилът на евангелието е чист и правилен и е издържан от началото до края. На много места той е художествен и увлекателен. Това обстоятелство е допринесло много за широкото разпространение на Протоевангелието почти у всички древни християнски народи.

Гръцкият текст на Протоевангелието се е запазил в много ръкописи. Константин Тишендорф изброява около 50 такива ръкописа[12]. На страница 18 от своя труд “Апокрифни евангелия”, той указва на един фрагмент от IX-ти век, два ръкописа от Х-ти век, 4 ръкописа от ХI-ти век, (един от тях е точно определен – 1068 година), три ръкописа от ХII-ти век, и осем други по-нови[13]. Някои от тези ръкописи дават пълния текст на Протоевангелието, а други откъслечно. Ръкописите произхождат от IX-XVI векове. Има един ръкопис от V-ти или VI-ти век, но той съдържа малка част от евангелието – от глава 7:2 до 10:1. Много от ръкописите не само отчасти, но и напълно са още неизследвани. Текстът на Протоевангелието на Яков се е запазил до нас, макар и в разни редакции, в древни преводи на сирийски, арменски, славянски и коптски език. Най-древни преводни ръкописи има запазени на сирийски език в Лондон, Берлин и Гьотинген. Тези ръкописи произхождат от V-ти или VI-ти век. И досега още не е намерен някой древен латински превод на Протоевангелието.

Протоевангелието на Яков има много издания. Най-напред е напечатано евангелието в латински превод, приготвен от Guillaume Postel и издаден от Th. Bibliander в 1552 година – Базел. За пръв път гръцкият текст на Протоевангелието е издаден от Michael Neander, в 1564 година. След това се появяват други няколко издания, по-важни от които са тези на Thilo – Codex apocryphus Novi Testamenti 1, Лайпциг, 1832 година, стр. 159-273, и на Кonstantin Тischendorf – Evangelia apocrypha, 2 изд., Лайпциг, 1876 година, стр. 1-50. При изданието на Протоевангелието на Яков Константин Тишендорф е сравнил 19 ръкописа.

Изследвания върху Протоевангелието на Яков има на Запад достатъчно, особено между протестантските богослови. Като се оставят настрана изследванията в разните издания на Протоевангелието, могат да бъдат указани следните по-важни специални трудове: L. Conradу, Das Protevangelum lacobi in neuer Beleuchtung; Theol. Studien und Kritiken 62, 1889. Th. Zahn, Das sogenannte Protevangelium des lakobus, Gesch. d. neutest. Kanons, B. ІІ, 1892. E. Amann, Le Protévangile de Iacques et ses remaniements latins; Les apocryphes du Nouveau Testament 1, Paris, 1910. A. Mеуer, Protoevangelium des lacobus, Neutestamentlichen Apokryphen, издание 2 на Edg. Hennecke, Tübingen, 1924. Славянските преводи на Протоевангелието на Яков са изследвани от N. Bonwetsch у Адолф Харнак, Gecsh. d. altkirchl. Literatur, 1, Leipzig, 1893 и от I. V. Jagic, 1898 година – “Критически бележки върху славянския превод на два апокрифни разказа”, единият от които е Протоевангелието на Яков.

Протоевангелието на Яков е един от най-широко разпространените и с особено увлечение четени древни апокрифи. Това обстоятелство се дължи от една страна, както вече бе споменато, на чистия и правилен стил на евангелието, а от друга – на неговото съдържание и на стройността в изложението на това съдържание. По език, изложение и съдържание, Протоевангелието на Яков е едно художествено, даже може без пресилване да се каже, класическо апокрифно произведение. Основната идея, която се прокарва навсякъде в евангелието, е богоизбраността, девствената чистота и несравнимото нравствено съвършенство на св. Богородица. Ето в общи черти съдържанието на Протоевангелието: Йоаким и Ана, родителите на св. Дева Мария, заемали високо положение между потомците на 12-те израилеви колена и се славили със своето богатство. Йоаким пренасял обилни дарове на Бога. Веднъж, преди великия ден Господен – пасхата, когато Йоаким искал да принесе жертва на Бога, явява му се ангел Господен и му казва да не принася жертва на Бога, защото не е оставил никакво потомство в Израил, тоест бил бездетен. Развълнуван от това запрещение на ангела, Йоаким направил проверка в регистрите на 12-те израилеви колена и намерил, че всички праведници са оставили потомство. Но тъй като Бог дарил на Авраам син в последните години на живота му, Йоаким се ободрил, оставил своя дом и отишъл в пустинята, за да пости 40 дни и 40 нощи и да се моли на Бога за потомство. Особено силно тъжела за своето бездетство жената на Йоаким – Ана. В един ден преди пасхата, 3 часа следобед, когато Йоаким се бил отдалечил в пустинята, Ана облякла венчалните си дрехи, отишла в градината и под едно лаврово дърво се молила така на Господа: “Боже на моите отци, благослови ме и чуй моята молитва, както си благословил майчината утроба на Сара и Си ѝ дал един син, Исаак”. След това тя започнала да оплаква със следната песен своето бездетство:

“Тежко ми, кой ме е създал, и коя майчина утроба ме е родила? защото като едно проклятие съм аз родена пред израилевите синове, и аз съм ругана, и те ме осмиват от храма на Господа! Тежко ми, кому съм аз подобна? на птиците на небето аз не съм подобна; защото и птиците на небето са плодовити пред Тебе, Господи! Тежко ми, кому съм аз подобна? на животните по земята аз не съм подобна; защото и животните по земята са плодовити пред Тебе, Господи! Тежко ми, кому съм аз подобна? на тези води аз не съм подобна; защото и тези води са плодовити пред Тебе, Господи! Тежко ми, кому съм аз подобна? на тази земя не съм аз подобна ; защото и тази земя принася своите плодове навреме и хвали Тебе, Господи!”

И ето, явява се ангел Господен и казва:

“Ана, Господ чу твоята молитва, и ти ще заченеш и ще родиш, и твоето семе ще се прослави по целия свят”.

Силно зарадвана от това съобщение на ангела, Ана дава обещание да посвети бъдещото си дете на Бога, за да му служи през всичките дни на живота. В същото време се явява ангел Господен и на Йоаким в пустинята и му казва, че молбата му е чута от Господа, и че жена му е заченала в своята утроба. След това съобщение Йоаким обещава големи дарове на Бога, на свещениците, на старейшините, и на народа, и се връща вкъщи. Изпълнило се времето и Ана родила момиче. След раждането тя казала: “Възвеличена е моята душа в този ден[14]”. На новороденото било дадено името Мария. На шестия месец момиченцето направило първите седем крачки. След тези крачки майка му не искала да го остави вече да ходи по земята, докато не бъде заведено в храма. Тя му заградила едно свято място в стаята, поставила го там и повикала чистите девици на Израил, за да го забавляват. Когато момиченцето станало на една година, Йоаким дал голям обяд на свещениците, книжниците и старейшините и на целия израилски народ. На обяда той донесъл малката си дъщеря пред свещениците и те благословили детето, като казали: “Богът на нашите отци да благослови това дете и да му даде славно име завинаги във всички родове[15]” Йоаким искал, след като детето станало на две години, да бъде отведено в храма, за да се изпълни даденото пред Бога обещание. Но Ана изказала желание да бъде отведено то след третата си годишна възраст, за да не би да тъжи за родителите си. Когато то станало на 3 години, отведено било в храма Господен, придружено от чистите девици на Израил, всяка една от които носила запален факел. Свещеникът приел посветеното на Бога момиченце, целунал го и го благословил, като казал: “Възвеличил е Бог твоето име у всички родове. Чрез тебе в края на дните[16] Господ ще открие Своето спасение на синовете израилеви”. В храма Мария била гледана като гълъб и получавала храна от ръката на ангел. Когато тя станала на 12 години, свещениците  направили съвет и решили да поискат чрез първосвещеника откровение от Бога, какво да правят с девицата. Чрез един ангел Бог съобщил на първосвещеника да бъде дадена девицата по жребий на някой вдовец, който да се грижи за нея и да я покровителства. Жребият се паднал на дърводелеца Йосиф, който бил стар човек и имал няколко сина. Йосиф първоначално се страхувал да приеме в къщата си девицата, но свещеникът го убедил, като му казал, че такава е волята на Бога.

Следва…(виж тук).

__________________________________

*Публикувано в https://edamjanova.wordpress.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Встъпителна лекция, държана на 28 октомври 1929 година.

[1]. Jn Matth., Mige, P. G. 13, 1637.

[2]. Das Protevangelium Jakobs in neuer Beleuhtung – Th St K 62, 1889, 728-784. Die Quelle der kanonischen Kindheitsgeschichten, Gottingen, 1990. Вж. Weitz, Apokriphen des N. T. s, Realencykl. für protest. Teologie und Kirche, 3 Aufl., B. 23, S. 90, 1913.

[3]. Comment. In Matth. Tom X c. 18 Migne, P.G., 13, 881.

[4].Ad Acta Apost. 8, 39 Migne, P.G. 39, 1669.

[5]. Църковна история, ІІ, 23, 25.

[6]. De civitate Dei, XV, 23, 4.

[7].Epist. fest. 39 Migne, P.G., 26. 1436-40.

[8]. Jn Matth., Migne P.G. 13, 1637.

[9]. Виж Edg. Hennecke, Neutestamentliche Apokryphen, 2 Aufl., Tübingen, 1924.

[10]. Comm. in Matth. t. 10, 17. Migne, P.G. 13, 876-7.

[11]. Die Chronologie d. altchr. liter. bis. Eusebius, 1 B. S. 601.

[12]. Evangelia apocrypha, ed. 2 XIV. Виж O. Bardenhewer, Gesch. d. altkirchl. Literatur, B. I. 2 Aufl. 1913, S. 536.

[13]. Виж Th. Zahn, Geschichte d. neutestam, Kanons, B. II. S. 774.

[14]. Сравни Лука 1:46.

[15]. Сравни Лука 1:48.

[16]. Сравни 1 Петр. 1:20.

Изображения: корица на книга Протоевангелие на Яков, на руски език и Guillaume Postel (1510-1581), френски хуманист, който пръв нарекъл разглежданото евангелие „Протоевангелие на Яков“. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dOh