Христо Попов

Думата пророк – на гръцки προφήτης (предсказвач, предвещател), а на еврейски “наби” (говорещ от името на някого, от името на Бог), “роех” (ясновидец, прозорливец) и “цофе” (стража) – означава:

1)Човек, който говори и действа под непосредственото влияние на по-високо лице, особено, на Бог. Така например, Аарон, който говори и прави чудеса пред египетския фараон по волята и пълномощието от Моисей, нарича се “пророк” Моисеев, като тълкувател на Моисеевите мисли и изразител на неговата воля (Изход 7:1-2); Авраам в книга Битие (20:7) се нарича пророк, като такъв, който непосредствено получавал от Бога откровения и ги съобщавал на другите.

2)Човек, който, по вдъхновение от Светия Дух, предсказва бъдещето. В такова значение това название употребява пророк Иеремия: “пророците, които отдавна бяха преди мене и преди тебе – казва пророкът на събралия се в иерусалимския храм народ, – предсказаха на много земи и големи царства война, бедствие и мор. Ако някой пророк предсказвал мир, то само тогава бивал признат за пророк, наистина изпратен от Господ, когато се е сбъдвала думата на този пророк” (Иеремия 28:8-9).

3)По значението на еврейската дума “цофе” (стража) – означава човек, който е поставен да следи нравствеността на народа, тоест, който учи хората на благочестие, застъпва се за правдата, изобличава пороците и беззаконията и подканя грешниците да се покаят. Такава именно длъжност Бог възлага на пророк Иезекиил (3:17; 33:7).

Съединявайки всички тези значения на думата “пророк”, ние ще получим следното понятие: Пророк е избрано от Бога лице, за да извести Неговата воля и откровения на хората (безразлично – към настояще, минало или бъдеще време се отнасят тези откровения) и за да поддържа нравствеността между тях.

За да ни стане още по-ясно понятието за пророците ние трябва да правим разлика между тяхното служение и служението на първосвещениците и царете, които също така били органи на старозаветната теокрация (Божие управление на народа). Първосвещениците и царете били така също стража на народа; първите чрез “урим” и “тумим” получавали откровения от Бога и известявали Божията воля на народа. Обаче, пророческото служение съществено се отличава от първосвещеническото и царското.

Първосвещениците питали Господ чрез “урим” и “тумим” само тогава, когато еврейският народ се намирал в трудни обстоятелства, а чрез пророците Сам Господ известявал Своята воля, когато това влизало в плана на Божието промишляване за хората. Първосвещениците и свещениците изпълнявали обредите на закона, принасяли жертви и учели народа и закона, но това тяхно учение се ограничавало само в простото знаене наредбите на закона и тяхното разбиране в кръга на човешкия разум. А пророците разкривали духа и същността на наредбите на закона, който имал за своя цел да приготви хората да приемат Месия (Галатяни 3:24), изяснявали духовното значение на обредите и жертвите, като възвестявали, че техният смисъл се заключава в тайните на бъдещото царство на Месия, недостъпни за непросветения от благодатта на Светия Дух човешки ум и постепенно разкривали основите на месианското царство. Първосвещениците и свещениците следели религията и нравствеността на народа, но и сами нерядко отстъпвали от закона; пророците в този случай се явявали не само техни учители и на народа, но и изобличители и предвъзвестители на Божия съд, за отклонение, и на Божията милост в бъдеще, в случай на изправяне. Царете били длъжни да управляват народа на теократически начала; а орган на теокрацията били пророците. Тяхната дума имала значение на божествената воля по отношение към царете, те указвали правилното прилагане на закона към живота и в случай на нужда, давали нови указания, отсъстващи в закона. Когато царската власт се отклонявала от основите на теокрацията те се явявяли нейни изобличители и съдии. Така както благоденствието на еврейския народ и неговото политическо спокойствие зависели от изпълняване законите на Йехова и от верността Нему, то пророците ръководели и политическия живот на еврейския народ, както и взаимните отношения между последния и езическите народи.

Отличавайки се от първосвещениците и царете по своята дейност, пророците се отличавали от тях и по условията за встъпване в служение. Първосвещениците и свещениците произлизали от Аароновия род, царете – от Давидовия дом, а пророческото служение не било свързано нито с род (Иезекиил и Иеремия били от свещенически род, Исаия – от царски, Амос – от Юдиното коляно и така нататък), нито с обществено положение (Елисей бил земеделец, Захарий – свещеник, Авакум – левит, Амос – овчар), нито с пол (или и пророчици – Девора, Олдама), то не било и наследствено (1 Царства 10:12), за встъпване в него не се искало и особена подготовка (Елисей от плуга бил повикан за пророк, Амос – от стадото). Единственото условие за встъпване в тази длъжност било призоваване от Господ и получаване откровения от Него.

Въз основа на казаното дотук, понятието за пророците по-ясно може да се изрази така:

Пророците са извънредни Божии пратеници, които непосредствено получавали откровение от Бога, за да бъдат ръководители на религиозния, нравствения и политическия живот на богоизбрания народ, а чрез него и на езичниците. Оттук, пророчество е – предаване получените от Бога откровения на хората. Понеже Божиите откровения се касаели до бъдещи събития и особено, до царството на Месия, то, по-частно, под пророчества се разбират – предсказанията за бъдещето, особено, за Месия и Неговото царство, по вдъхновение от Светия Дух.

Цел на пророческото служение

Целта на пророческото служение е указана в думите на Бога към пророк Иезекиил: Сыне человечь, стража дах тя дому Исраилеву, да слышиши слово от устъ Моихъ и воспретиши им от Мене или проповеси им от Мене (Иезекиил 3:17; 33:7). Това значи, че пророците, подобно на стражарите, които в старо време били поставяни на градските кули, за да предупреждават гражданите при опасност от страна на врага (Иезекиил 32:2-7), имали за цел да предпазят Божия народ от онези опасности, на които той се подхвърлял, като се отклонявал от начертания в Божия закон път на живота. Оттук, пророците били длъжни: 1) да поддържат в народа истинската вяра и благочестие, да обуздават пороците и да пробуждат разкаяние всред такива обстоятелства, когато били недостатъчни и безсилни наставленията на свещениците и левитите; 2) да поддържат в еврейския народ вярата в неговото високо нравствено-религиозно предназначение – да бъде пазител на истинското боговедение и носител на идеята за идващия Изкупител на човешкия род; 3) да подготвят самия еврейски норд за приемането на Месия чрез унищожение на идолопоклонството, разяснение на Моисеевия закон и предсказание за Месия и Неговото цраство и 4) да известят на езичниците, че и те, по Божия план за спасението, ще встъпят в царството на Месия и да им укажат условията за получаване на спасение.

Общо съдържание на пророческите книги и главен предмет на пророчествата

Съдържанието на пророческите книги, съответно с целта на пророческото служение, се състои в разясняване духа и същността на Моисеевия закон, в изобличаване религиозните заблуди и господстващите пороци, в повикване народа към разкаяние и изправяне на живота, в изясняване назначението на еврейския народ по отношение към другите народи и изобразяване неговата съдба в бъдеще. В пророческите книги с такава особена ясност е начертан планът на Божието домостроителство (разпоредба) за човешкото спасение, че всеки евреин, вниквайки в съдържанието им, имал възможност ясно и безпогрешно да разбира чудната съдба на своето отечество в миналото, своите длъжности в настоящето и назначението на своето отечество в бъдещето. Също така той могъл да оцени положението и значението на съвременните нему цъфтящи съседни езически царства, за да не се увлича и заслепява от техните временни успехи, понеже всички народи, по указанието на пророците, са оръдие в ръцете на Промисъла за наказване и вразумяване на заблудените, за изтребване на развалените и неспособните към покаяние и за подготвяне пътищата към разпространение на истинското богознание. В повечето от пророческите книги се съдържат изобличителни речи, обърнати и към езическите народи, които тънели в нечестие. Тези речи, твърде застрашителни били предизвикани от враждебното отношение и особено, от развращаващото религиозно влияние, което съседните езически народи указвали върху евреите. Пророческите речи и към евреите, и към езичниците съдържат или изобличение, или утешение, в зависимост от религиозно-нравственото състояние на съвременниците: пророците или ги застрашават с Божи съд за грехове и нечестие, или, в случай на разкаяние, предсказват им изпращане на блага и спасение от Бога.

При всичкото разнообразно съдържание на пророческите книги, техният главен предмет е един – обетованият Месия, съсредоточие и цел на целия стар завет и Неговото царство, за встъпване в което пророците подготвяли хората. Всички пророци говорят за Месия и за спасението на човечеството, което ще бъде извършено чрез Него. За това спасение – казва апостол Петър – направиха издирвания и изследвания пророците, които предсказаха за дадената вам (тоест на християните) благодат (1 Петр. 1:10). Не при всички пророци еднакво ясно и подробно се изобразява тази християнска благодат, но при всички тях месианската идея вътрешно присъства в пророческите речи и движи убежденията на пророците. Миналата и настоящата история на народите, нарисувана в пророческите книги, не съставя същност на пророчествата, а има значение само по своето положително или отрицателно отношение към бъдещето, тоест по това – доколко тя хармонира или не с встъпването на хората в царството на Месия и с живота в това царство. За да дадат възможност на своите съвременници вярващи по-живо да си представят Христос Месия, и на бъдещите съвременници на Христос вярно да Го узнаят и да бъдат достойни и готови да встъпят в Неговото царство, пророците изобразяват и частните черти от живота на Месия, които характеризират Неговата личност, описват характера на Неговото царство и духовните свойства на членовете от това царство. За съвременниците именно на Христос, по свидетелството на апостол Петър, пророците грижливо “изследваха, кое и какво време е посочвал Христовият Дух, що беше в тях, когато Той е предвестявал Христовите страдания и идещата след тях слава” (1 Петр. 1:11). Така, пророците предсказали за произхода на Христос от Давид (Исаия 11:1-3, 10; Иеремия 33:15-16; Иезекиил 34:23-24), рождението Му от Дева (Исаия 7:14) във Витлеем (Михей 5:2), откриването на царството Му след седемдесет седмици (490) години от възстановяването на Иерусалим след вавилонския плен (Даниил 2:25-27), за началото и успеха на Неговата проповед в Галилея (Исаия 9:1-2), Неговите чудеса (Исаия 35:3-6), влизането Му в Иерусалим на жребче (Захария 9:9), предаването Му за 30 сребърника (Захария 11:12-13), страданията, смъртта, възкресението Му (Исаия 53:4-8, 12; 63:1-6; Иона 2:1, срв. Матей 12:39-40) и прочее.

Прочетете още „Въведение. Понятие за пророците изобщо и за пророчествата*“ →