Иеромонах Павел Стефанов

Тази Христова притча е изложена в Евангелието от св. Лука (16:19-31). При разглеждането и анализирането ѝ на преден план възниква въпросът: може ли този текст да се нарече изобщо „притча[1]“? Св. Амвросий Медиолански смята, че този откъс изглежда по-скоро повествование, отколкото притча. Същото мнение се споделя от св. Ириней Лионски и Тертулиан. Без да навлизаме в подробности, ще приемем традиционното в Църквата убеждение, което приема и тълкува евангелист Лука 16:19-31 като притча.

Трябва да се изясни и нейният ад­ресат. Според стихове 14-15 тя е отправена към фарисеите. Разбира се, те били сребролюбиви и алчни според свидетелството на евангелистите (стих 14; срв. Матей 23:14), но нито от свещената, нито от гражданската исто­рия не се вижда, че те са били така разточителни, както представеният тук богаташ. Иосиф Флавий пише в „Юдейски древности“ (18:1, 3) за фарисеите, че обръщали слабо внима­ние на своята трапеза, не тачели скъпите дрехи и садукеите ги осмивали за тяхното постене. По-скоро те били пестеливи, водели умерен живот, а някои от тях се отличавали със суров аскетизъм. Това се признава и от Самия Христос. Споменатият от Не­го фарисеин пости „два пъти в седмицата“ (Лука 18:12). Като точни пазители на буквата на Закона те се славили като духовни люде и не си позволявали разкош, пищност и разточителност.

За избягване на трудностите немският учен Мосхайм дори предполага, че притчата е насочена против садукеите и по неговото мнение ние трябва да видим тук пълно описание на тяхната страст към самоугаждане, жестокост и презрение към нуждаещите се. За садукеите бедността била престъпление или във всеки случай явно доказателство за проява на Божия гняв. Но в притчата не се споменава за присъствието на садукеи, а между стиховете 18-ти и 19-ти не виждаме намек за промяна в състава на слушателите. Може да се допус­не обяснението, че Господ, порицавайки фарисейството и свойствените за него мирски надежди и цели, кои­то го отдалечават от служението на живия Бог, взел пример от грях, наглед противоположен на сребролюбието, но създаван от същото пороч­но сърдечно настроение. Главната цел на притчата не е да покаже страшните последици от злоупотребата с богатството и жестокосърдечното презрение към бедните, а да изтъкне ужасните следствия от неверието, от упоритата привързаност към този свят и непризнаването на друга, не­видима, познаваема с вяра сфера, докато трагичният и за съжаление необратим опит не открие и за невярващите съществуването на отвъдното. Главното престъпление на богаташа е именно безверието. Презрението към нищетата и егоистичната разточителност са различии видове, под които се проявява този непростим грях.

Който не вярва в невидимия свят на правдата и доброто, в насладата от духовната радост, възлага надеждите си само на онова, което вижда, вкусва, напипва или обонява. Същността на въпроса не е в това дали той събира или разпилява. И в единия, и в другия случай той възлага надеждите си на светските „блага“. Грехът на богаташа – извор на всички други негови грехове – бил този, че той не вярвал не само в задгробния живот, но и в истината и любовта, които реално съществуват сред жестокосърдечния и себелюбив свят. Този грях бил много свойст­вен за фарисеите.

„Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво“. Българският превод тук е много добър; срв. славянския „веселяся светло“. Багреницата (порфирът) и висонът често се съпоставят в Библията (Естир 1:6; Откровение 18:12). Порфирът бил скъпа материя за горни дрехи с тъмночервен до вишнев цвят, имащ син­кав отблясък, а висонът бил долна дреха, бяла на цвят, направена от много фин египетски ленен плат, който бил ценен наравно със златото[2]. Пурпурните тъкани се използвали за царски дрехи (Естир 8:15; Даниил 5:7; 1 Макавеи 10:20, 11:8, 14:43) и за обличане на езически идоли (Иеремия 10:9), поради което те били предмет за гордост и разкош. Пурпурът и висонът били ежедневна дре­ха за богаташа, а разточителните пирове запълвали неговите дни и нощи.

Не трябва да се забравя, че той не се обвинява в някакво нарушение на Закона, не се изобличава в нито едно от тежките престъпления на богаташите (Яков 5:1-6). Иисус Христос не го нарича нито клевет­ник, нито притеснител на бедните, нито хищник. Престъплението му е в това, че прокаженият Лазар ле­жал безпомощно при вратата му. Христос не назовал името на бога­таша, а споменал по име само бедния просяк. Блажени Августин пише, че Спасителят прочел книгата на живота, където било записано име­то на бедняка, но не намерил в нея името на богаташа (Проповед 61).

„Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар[3], който струпав лежеше пред вратата му и петимен бе­ше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа“. Пред дверите на богаташа, чието име било неизвестно на небесата, но гърмяло по цялата земя, бил захвърлен сиромахът Лазар. Може да се предположи, че той бил донесен тук от роднини и познати, които, след като сметнали, че са извършили достатъчно за него, сложили бремето си пред очите на човека, надарен с изобилни средства за облекчаване съдбата на нещастника. Не се споменава дали Лазар е лежал дълго време тук, но е ясно, че богаташът бил свикнал с лежащия пред вратите на двореца му просяк, защото веднага го познал в лоното Авраамово. Екзегетите Щраус и Кьонигсман се опитват да докажат, че богаташът бил наказан напразно, че единствената му вина се криела в богатството. Но той не можел да се позовава на своето незнание, защото ако действително не би знаел за мизерията, която го заобикаляла, са­мото незнание би му се вменило в грях.

Подобно на праведния Иов (Иов 2:7), Лазар бил покрит със струпеи и искал да се нахрани дори само с трохите от трапезата на богаташа (срв. Съдии 1:7). Отчужден от човешкото състрадание, той намирал съчувствие единствено в безсловесните животни. „Псетата“, които обикновено скитат без стопанин по улиците на ориенталските градове (Псалом 58:15-16; 4 Царства 9:35-36), „прихождаха, та ближеха струпеите му“. Св. Иоан Златоуст вижда в това картина на крайно злополучие, до което са го довели болестта и гладът. Не му достигали дори сили да разгонва псетата, които, лижейки струпеите му, усилвали неговото страдание. Но последното едва ли е истина. Народната мълва приписва на кучешкия език целебно свойство, тъй като неговата влажност и мекота смекчават болката от раните. Тази грижа на кучетата още повече подчертава пренебрежението и жестокостта на богаташа. Пред нас са две еднакво ярки картини: богата­шът, покрит с багреница, и Лазар, покрит със струпеи; единият е седнал на пищна трапеза, а другият жадува за трохи; единият е окръжен от тълпа кокетки и слуги, които задоволяват всички негови прищевки, а другият е окръжен само от псета, които идват да ближат стру­пеите му. Тълкувателите често обръщат внимание на факта, че нищо не е казано за нравственото състояние, вярата, търпението, надеждата на Лазар. В своята екзегетика на Псалом 85:1 блажени Августин прие­ма, че Христос подчертава и въздава чест на Лазаревото смирение, а въздава наказание на гордостта на богаташа.

Но тази житейска слава и житейска мизерия имат един и същ край. „Умря сиромахът“ – и каква див­на промяна! Онзи, комуто никой не желаел да служи, освен псетата, „бил занесен от ангелите в лоното Авраамово“. Някои тълкуватели виждат в тези думи изява на особено Божие благоволение. Лазар постигнал блаженството, за кое­то молели Заведеевите синове (Матей 20:23), бил приобщен към сон­ма на верните и по преимущество бил приет в лоното на Авраам, по­добно на това както на пасхалната трапеза възлюбеният ученик се облегнал на гърдите Иисусови (Иоан 13:23). „Лоното Авраамово“ не означава трапезата, описана в Матей 8:11 и Лука 13:29-30, а както се вижда от Иоан 1:18, в собствен смисъл представлява дълбок покой и висше вътрешно общение. Юдеите, от чието богословие е взет този си­ноним за всички правоверни, говорели, че се преселват при Авраам, блаженстват в неговото лоно, обитават Едемските градини или че пред Престола на славата се събират блажените, но очакващи души (Премъдрост Соломонова 3:1-3). Иосиф Флавий в книгата си „За Макавеите“, глава 13, приписва тези думи на един от мъчениците – Макавеи: „Ако умрем, Авраам, Иса­ак и Яков ще ни приемат в лоното си“. Христос осветил този израз и той преминал в речника на Църквата, при което означавал чуждото на болести, печал и въздихание би­тие на праведниците след смъртта в очакване на Второто пришествие на Иисус Христос и Неговото блажено царство. Това е именно раят (Лу­ка 23:43), пребиваването на душите под Божия жертвеник (Откровение 6:9) – място за блаженство, а не за сла­ва. С крилата на бремето Христово сиромахът се възнесъл към лоното Авраамово.

„Умря и богаташът, и го погребаха“. Както може да се заключи от хода на разказа, това събитие ста­нало след смъртта на Лазар, тъй като на богатия бил даден по-дълъг срок за покаяние. Лазар, който ле­жал пред очите на богаташа, бил последно изпитание за него, а равнодушието към Лазар била последната капка, препълнила чашата на Бо­жието дълготърпение. В изричното споменаване на неговото погребение се съдържа рядка ирония. Светът, който обича своето, несъмнено придружил богаташа до гроба с изключителна пищност. По улиците на града се проточила дълга погребална процесия с неизбежната тълпа наети професионални оплаквачки; тялото било намазано с благовонни масла; надписът на великолепната гробница също свидетелствал за великите заслуги на покойника; хиляди жълтици били пръснати за погребалното угощение[4]. Тук жалката светска суетност се противопоста­вила на истинското величие в Бога.

Смъртта събудила богаташа от сладкия сън на удоволствията и го пренесла в строгата и страшна веч­на действителност. Театърът, в кой­то той играел ролята на богаташ, завършил. От този стих притчата преминава извън пределите на нашия земен опит в света на безтелесните духове. И отвъд гроба Бог продължава да говори с човешки глас, за да бъде разбран от хората. Но едновременно с това става трудно да се различи буквалният от иконосказателния смисъл на разказа. Тертулиан в трактата си „За душата“ (глава 7) приема тази притча дословно, макар че има и известни съмнения. Пищно погребаният богаташ се ока­зал в ада, защото както лоното Ав­раамово не е небе, а води към небето, така и адът не е геена, а води към нея. „Смъртта и адът бидоха хвърлени в огненото езеро“ (Откровение 20:14), което представлява ад в собствения смисъл на думата. Това е тъмницата, където са заключени ду­шите на грешниците до деня на Великия съд; това е бездната, където гадаринските бесове се боели да попаднат, защото както раят е предвкусване на небето, така и мястото, където се намирал богаташът, е предверие на геената. Неговата разкошна багреница била заменена от огнена одежда, както сам той потвърждава: „Мъча се в тоя пламък[5]“.

В продължение на известно време богаташът все още не могъл да свърже настоящето с миналото, понеже страшната промяна на неговото състояние му се струвала временен кошмар. Но когато в края на краищата той дошъл на себе си и измерил дълбочината на своето падение, „подигна очите си, видя Авраама от­далеч и Лазаря в лоното му“ (срв. Исаия 65:13-14; Лука 13:28). Това из­речение прекрасно пояснява истината, че нещастието на осъдените се усилва при сравняването на тяхното състояние с блаженството на спасените. „И, като извика, рече: отче Аврааме“. Той не преставал да се надява, че плътското му предимство ще му донесе някаква полза, поне­же намекнал за произхода си от Ав­раам, като го нарекъл „отец“ или баща (Матей 3:9; Римляни 2:7; Иоан 8:41). Той молел за слабо и нищожно облекчение: „Смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък“. Не е излишно да се отбележи, че тази молитва е единственият пример за призоваване на светиите, за който споменава Свещеното Писание, но тя далеч не е утешителна (Иов 5:1). Има друг Отец, за Когото богаташът не иска да знае – Отецът на блудния син: „Само Ти си наш Отец; защото Ав­раам не ни познава, нито Израил ни признава за свои“ (Исаия 63:16).

„Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш“. Признавайки родството, изтъкнато от нещастника, бащата на вярващите в същото време не изпълнил молбата му и заглушил гласа на последната му надежда[6]. Не може да се допусне, че „доброто“ означавало добрите дела на богаташа, за които колкото и оскъдни да били, той по­лучил награда още на земята. Та­кова тълкувание предлагат св. Иоан Златоуст и св. Григорий Велики. Но както и да изясняваме тези думи, идваме до заключението, че непрекъснатото благоденствие и наслаждаване на житейски блага е символ за крайното осъждане (Псалом 16:14; Иов 21:7-21; Лука 6:24-25; Евреи 12:8). Не е трудно да се открие причината за това. В душата на всеки човек е натрупано много зло и очистването от него се извършва чрез огъня на страданията. Богата­шът, който цял живот не изпитал никакви скърби, отивал към крайната си гибел. А Лазар, върху ко­гото се изсипали нещастията на жи­вота, „сега пък той тук се утеша­ва“ (срв. Матей 5:4, 12; 2 Коринтяни 4:17; Деяния на светите апостоли 14:22). Богаташът сеел само в плътта и след влизането си в духовния свят пожънал само болка, за да бъде измъчван от неутолим душе­вен глад и жажда (срв. Галатяни 6:8). Така била осъществена справедливостта на учение, обратно на блаженството: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани“ (Съдии 1:7; Иеремия 51:49; Матей 18:32-34, Яков 2:13; Откровение 15:1-6, 18:6). Трохите, които земният Крез не давал на сиромаха, се превърнали в капката вода, от която бил лишен в пламъка. Човекът, който не придобил приятели с неправедно богатство, не намерил никой, който да го приеме във вечните обители.

Бившият богаташ горчиво осъзнал, че със смъртта започва пълно разграничение между доброто и зло­то, които се смесват и често дори не се различават от хората на земята (Матей 13:40-41). „Па освен това между нас и вас зее голяма пропаст“. Не тясна педя, както предполага­ли юдеите, а зееща пропаст, вечна преграда, страшна бездна лежи меж­ду рая и ада: „Та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават“. Не е съвсем лесно да се разберат думите: „Ония, кои­то искат да преминат оттук при вас, да не могат“. Тези думи категорич­но опровергават римокатолическата доктрина за чистилището като вре­менна степен между рая и ада[7].

Като осъзнал, че било излишно да търси милост за себе си, богатият се опитал да облекчи положението на близките си: ,.А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелства, за да не дойдат и те в това място на мъката“. Слушателите на Хри­стос – по име фарисеи, но по сърце садукеи – може би се надсмивали като богаташа и неговите братя над вестите за този невидим свят. Затова богаташът правилно сметнал, че Лазар можел да засвидетелства и за небето, и за ада. Известен е древногръцкият мит за Ерос, който се върнал от Аида, където се произнасяли присъди над душите на починалите (Платон, „Република“, 10:614). Безбожието се отличава с тази особеност, че придава свръхестествен характер на обикновени феномени и често се отдава на всевъзможни суеверия. Римският им­ператор Калигула, който се надсмивал над басните за езическите бо­жества, се криел от гръмотевиците под кревата. По същия начин бога­ташът от притчата не вярвал в силата на писаното слово Божие, но се надявал, че ако някой от мъртвите се яви на братята му, те ще се покаят и ще се обърнат към истината.

В тези опасения на досегашния егоист за съдбата на братята му ня­кои тълкуватели виждат плахо смекчаване на сърцето, с което била свързана надеждата за крайното поправяне на грешника и за временния, изправителен характер на бъдещите наказания. Но молбата на богата­ша идвала от други подбуди – в нея се криело тайно човешко само­оправдание и обвинение спрямо Самия Бог. Отговорът на Авраам бил лаконичен и строг. Той, както би трябвало и да се очаква, опровергал помислите в порочното сърце на бо­гаташа. На петимата братя били дадени достатъчно средства за избавяне от страданията, ако пожелаели да се възползват от тях: „Имат Моисея и пророците; нека ги слушат^“(срв. Иоан 5:39, 45-47). Влагайки тези думи в устата на Авраам, Христос опровергал всички тези хора, кои­то в Петокнижието не намирали уче­ние за вечния живот и бъдещото мздовъздаяние. „Да слушат Моисея“ означавало те да проникнат в същността на учението за Бога като всеправеден Съдия, както това било разкрито още по-ясно и по-подробно от Христос на други места (срв. Матей 22:31-32; Лука 20:27).

Но молещият не замлъкнал: „Не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят“. За верните е казано, че „делата им вървят заедно с тях“ (Откровение 14:13), тоест душевното им настроение на земята ще остане същото и на небе­то. Богаташът оставил разкоша си на земята, но понесъл презрението си към Свещеното Писание и в ада.Тук той повтарял лукавата молба на фарисеите към Христа Спасителя: „Искаме да видим личба от Тебе“ (Матей 12:38). Те се ласкаели с надеждата, че ще повярват на знамения и чуде­са, но не вярвали на словото Бо­жие (Исаия 8:19-20). Напразно очакване!

„Ако Моисея и пророците не слу­шат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят“. В то­зи отговор трябва да се претегли всяка дума. Богаташът казал: „Ще се покаят“, тоест в тях ще настъпи пълна нравствена промяна, а Ав­раам възразил, че те дори „няма да се убедят“. На уверението на бога­таша: „Ако някой от мъртвите оти­де при тях…“, Авраам, предвиждайки пророчески неверието на све­та относно най-великото Възкресение в историята, отговорил: „И да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят“. Историята на последните дни на Саул (1 Царства, глава 28) би могла да служи като най-добър урок за суеверния богаташ. Известно е, че философът Барух Спиноза проявявал готовност да се откаже от пантеистичната си система и да прие­ме християнството, ако бъдел убеден в истината за възкресението на историческия Лазар, макар че раз­бирал наивността и невъзможността на своето предложение.

Там, където умът и сърцето са решително отчуждени от истината, всяко впечатление, създадено под влиянието на чудеса, скоро изчезва. Винаги се намира пролука, през която минава неверието. В противен случай ние, в лоното на Църквата, бихме имали вярата на бесовете, които също вярват и треперят (Яков 2:9). Фарисеите не отричали действителността на въкресението на Ла­зар, но самият факт не ги убедил в Божественото пратеничество и власт на Този, Който извършил възкресението. Забележително е с каква точност в духа на Авраам действал Сам Господ Иисус след Възкресението Си. Той се явявал не на фа­рисеите, не на Своите врагове, „не на целия народ, а… на предизбраните от Бога свидетели“ (Деяния на светите апостоли 10:41), тоест на Своите ученици. Другите получили присъдата, че „личба няма да им се даде, освен личбата на пророк Иона“ (Матей 12:39), но даже и това било проява на милосърдие, понеже те не биха повярвали и на възкръсналите. Личбите и чудесата са полезни само за онези, които се стараят да укрепнат във вя­рата, а не за тези, които с тях искат да извинят своето неверие. Ако на всеки невярващ биха се давали такива знамения, те ще трябва да се нижат по всяко време и на всяко място. Освен това, ако такова знамение се дадеше на някой невярващ, той непременно щеше да си изясни неговия характер с болестно настроеното си въображение и пак нямаше да повярва[8].

Следва да се обърне внимание и на тълкуването, според което тази притча има и алегорическо, и пророческо зна­чение. Въпреки че това тълкуване никога не е било преобладаващо, то се споделя от св. Григорий Велики, блажени Августин и други. Според тях притчата представя миналото и бъ­дещото отношение между юдеите и езичниците. В този случай богата­шът е юдейският народ, облечен в царска багреница и свещенически висон – царство на свещеници или царствено свещенство (срв. Изход 19:6; 1 Петр. 2:9). Този народ пирувал всеки ден бляскаво, тъй като Бог му дал всичко потребно за живот и благочестие. Спасението било от юдеите (Иоан 4:22), на тях принад­лежало „осиновение и слава, завети и законоположения, богослуже­ние и обещания“ (Римляни 9:4). Според Теелман богаташът е юдейският народ, а Лазар е предобраз на Хри­стос, отхвърлен и поруган от „горд народ, понесъл греховете на човеците“. Според мнението на Шлайермахер богаташът е символ на Ирод Антипа, „облечен“ в незаконно съпружество, но още Тертулиан през II-III век („Срещу Маркион“, 4:34) вижда в стих 18 намек за незаконното съпружество на цар Ирод.

При придобиването на прозелити юдеите правели това не за Бога, а самоцелно, в услуга на собствения си фанатизъм (Матей 23:15). Те се хвалели с Бога (Римляни 2:17), но не се стараели да разпространяват меж­ду езичниците истинското познание за Неговото име. Ако би зависело от тях, нито троха не би паднала от трапезата им за езичниците. „Бедният откъм Божествена благодат и мъдрост“ Лазар (според Теофилакт Охридски) лежал безпомощно при вратите на юдеите, защото езични­ците били „отстранени от израилското общество, чужди към заветите на обещанието“ (Ефесяни 2:12), „струпави“ от грехове и безкрайни стра­дания. Апостол Павел описва всички пагубни струпеи на езическите грехове и техните последици (Римляни 1:23-32). Псетата, които лижели раните на езичниците, били символ на техните законодатели, философи и поети.Без тях нравственото състояние на човечеството би било още по-лошо, но все пак те помагали твърде слабо на недъзите на своите по­следователи. Желанието на сиромаха да се насити с трохите, падащи от трапезата на богаташа, не намира съответствие в стремежа на древните езичници да задоволят своя духовен глад от пиршеството на юдеите. През епохата на първите императори отделни знатни матрони, за които нееднократно споменават римските писатели, били склонни да приемат юдейството. Стремежът на някои по-будни езичници да отхвърлят игото на вилнеещия разврат бил неосъзнат християнски порив.

Смъртта на Лазар и приемането му в лоното на Авраам съответствали на завършването на онова домостроителство, в което езичникът бил чужд на обетованията, и на възлагането върху него на всички права и преи­мущества на Царството Божие (1 Петр. 1:10; Ефесяни 2:11-13). Смърт­та на богаташа бил краят на юдеина, който сляпо се държал за старозаветното наследство. Наказанието, постигнало богаташа, непреувеличено изразило неговата мъка и отчая­ние, ярост и безумие. Пророческото слово представя страшната картина на юдейската гордост и богоотстъпничество (Левит 26:14-19; Второзаконие 28:15-68). Христос предсказал пла­ча и скърцането със зъби на юдейския народ (Лука 13:28-30), когато езичниците бивали приемани в цар­ството Божие и заемали мястото на богоизбраните. Единственото уте­шение за юдеите е сами да влязат в царството Божие, да оплачат вината си и да „погледнат на Него, Когото те прободоха“ (Захария 12:10). В притчата няма и намек за бъдещето, когато ще се изравни бездната, отделяща юдеите от царството на обе­тованията, но според мнението на тълкувателите-алегористи това няма съществено значение. В притчата за злите лозари също не се говори за бъдещото възвръщане на лозето на „други лозари“, но това ще стане, както е предсказано (Матей 21:33-42; Римляни 11:26; 2 Коринтяни 3:16).Петте братя на богаташа пък представляват всички хора, които използват за зли цели духовните си дарове и преи­мущества.

Притчата достатъчно ясно напомня на Христовата Църква за поверения ѝ дълг, за дадената ѝ истина, за талантите, които тя трябва да преумножи до идването на Спасителя. В това отношение Църквата има неотменното задължение да обърне към светлината на вярата безбройните „братя на богаташа“, които и до днес се лутат в живота, търсейки измамни видения. Притчата ни гово­ри като на езичници в духа на учението на св. апостол Павел: „Виж, прочее, Божията благост и строгост: строгост към отпадналите, а благост към тебе, ако останеш в благодатта; инак, и ти ще бъдеш отсечен“ (Римляни 11:22). При такова алегорическо тълкуване притчата не губи от практи­ческото си достойнство, а се разкрива като едно от най-дълбоките и важни поучения с примери на Гос­под Иисус Христос.

Притчата за богаташа и бедния Лазар от най-дълбока древност влиза в репертоара на християнското изкуство главно в два варианта. При по-ранния се акцентира върху въздаянието, като се илюстрира диалогът между двамата протагонисти, а в по-ново време преобладава социалният елемент чрез противоречието между трапезата и струпавия. Прит­чата съпровожда текста в прочутото гръцко Четириевангелие №510 от парижката Национална библиотека, датирано откъм 880-883 година, както и във византийски ръкописи от XIII-ти век[9]. На Запад притчата е ха­рактерна за романското изкуство, особено за каменната пластика от XI-XIII-ти век[10]. Среща се в румънски стенописи и икони на стъкло[11], руски фрески от XVI-ти век[12], сръбски паметници от XIV-XV-ти век[13]. У нас към тази композиция проявяват особено пристрастие художниците от Самоковската школа от XVIII-XIX-ти век. В главната църква на Рилския манастир (1844 година) тя е рисувана вероятно от Димитър Зограф[14], а известният Захари Зограф я увековечава в Бачковския манастир (1841 година) и Троянския манастир (1847-1849 година)[15].

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1991, кн. 10, с. 1-9. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Общо за Христовите притчи вж. S. L. Wailеs, Mediaeval allegories of Jesus’ parables, Berkeley, 1987; J. R. Dona­hue, Gospel in parable. Metaphor, nar­rative and theology in the synoptic Gos­pels, London, 1988; К. Erlemann, Das Bild Gottes in den synoptischen Gleichnissen, Stuttgart, 1988.

[2]. За юдейския костюм в миналото вж. A. Rubens, A history of Jewish costu­me, London-New-York, 1967; Pracht und Geheimnis. Kleidung und Schmuck aus Palästina und Jordanien (Kat.), Köln, 1987.

[3]. От еврейското име Елеазар, което означава „Бог помага“, „Божия помощ“.

[4]. За погребенията през античпостта вж. La mort, les morts dans les sociètès anciennes, Paris, 1982.

[5]. За ада според Библията виж D. Cohn Sherbok, The Jewish doctrine of hell, Religion, 1978, № 2, 196-209; L. R. Bailey, Gehenna. The topography of hell, Biblical archaeologist, 1986, № 3, 187-191.

[6]. За образа на Авраам в християнството вж. R. Caspar, Abraham in Islam and Christianity, Encounter, 1983, No 1, 7-17; В. Вreiner, Abraham in Judaism, Christianity and Islam, in: Christians, Mus­lims and Jews, Canterbury, 1985, 173-209.

[7]. Големият френски историк на културата Льогоф убедително доказа, че учението за чистилището е фабрикувано в Париж през XII-ти век. Вж. J. LеGoff, La naissance du Purgatoire, Paris, 1981.

[8]. За новозаветните чудеса виж G. Theissen, Miracle stories of the early Christian tradition, London 1983; H. C. Kee, Miracle in the early Christian world, London 1983; R. Latourelle, Miracles de Jèsus et thèologie du miracle, Montrèal-Paris, 1986; S. M. Praeder, Miracle stories in Christian antiquity, London, 1987.

[9]. Н. Оmоnt, Miniatures des plus anciens manuscrits grecs de la Bibliothèque Nationale du IXe au XlVe s., Paris, 1929; Oi thesauroi tou Agiou Orous,t. 2, Athenai, 1975, ill. 29.

[10]. T. W. Lyman, Motif et narratif. Vers une typologie des thèmes profanes dans la sculpture monumentale sur les romerias, Cahiers de Saint-Michel de Cuxa, 10, 1979, 59-78; C. F. Altman, The Mediaeval marquee. Church portal sculpture as publicity, Journal of popular culture, 1980, № 1, 37-46.

[11]. A. Paleоlоg, Pictura exterioarâ din Tara Româneascâ (secolele XVIII-XIX), Bucuresti, 1984, p. 61; J. et D. Danco, La peinture paysanne sur verre de Roumanie, 2e èd., Bucuresti, 1979, ill. 92-93.

[12]. Художественные памятники Москов­ского Кремля, М., 1956.

[13].  В. Петковuh, Ъ. Бошковuh, Монастир Дечани, т. 2, Београд, 1941, с. 39-40, табл. CCXXXII, ССХХХ, CXCV; Б. Живковиh, Maнacиja. Цртежи фресака, Београд, 1983, табл. VI. 2.

[14]. А. Василиeв, Ерминии. Техно­логия и иконография, С., 1976, ил. 74.

[15]. П. Спасов, Захарий Зограф. С., 1966, ил. на с. 9, ил. № 3, 14; Н. Кли­саров, Художествена украса на църквата „Св. Архангели“ в Бачковския мана­стир, Годишник на Научния институт за паметниците на културата, № 3, 1984, с. 38.

Изображения: авторът иеромонах Павел Стефанов (1948-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-du5