Евлоги Данков

Основната доктрина на исихастите се мотивира от тяхното схващане за живота „в бъдещия век“, когато, след необходимия съд за праведни и неправедни, едни от човеците ще възкръснат за вечен живот, а богоубийците, непокорните, гордите, алчните, злите ще бъдат осъдени на мъки в „огнената геена“. Но адът на Вселената може би обхваща и Земята, тъй като дяволите живеят добре, а дяволиите все повече се утвърждават ка­то норма на поведение, която изисква одобрението на мнозинството. Все пак към исихазма в историята на нашата духовна култура започваме да се обръщаме като към нещо възвишено и благодатно. Най-малко благодарение на исихазма през 1371 година възниква св. Евтимиевата книжовна школа, която се счита за начало на Уни­верситета „Св. св. Кирил и Методий“ – Велико Търново. Историята на философските идеи в този университет е немислима без влиянието на исихазма и християнския неоплатонизъм. Новосъздадената катедра по История на философията във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ е безспорен длъжник по отношение на своите идейни традиции на исихазма, реализирал себе си в системата на Православието.

Историческа характеристика на исихазма

За общоприет факт в историята на българското философско мислене се смя­та, че роденият през 1255 година в Мала Азия св. Григорий Синаит е основател на византийския и българския исихазъм, между кoитo, несъмнено, не съществува някаква особена разлика. Обикновено исихазмът се свързва с такива християнски мислители като св. Макарий Египетски, св. Евагрий и св. Иоан Лествичник и други. Съчиненията на последния неслучайно са били превеждани от православнохристиянските духовници на средновековния Търновград. Въпросът за взаимното вли­яние между св. Григорий Синаит и св. Гри­горий Паламà все още не е получил окончателно разрешение в православната богословска наука. Влиянието на тези светители върху историята на българската християнска философия обаче е несъм­нено.

Основна роля в духовния живот на св. Григорий Синаит изиграва неговият нас­тавник (старец) монахът преподобни Арсений. Обстоятелството, че монахът Григорий е пребивавал в една от Синайските пещери мотивира прозвището му Синаит. Особено голямо влияние в исихастката дейност на св. Григорий Синаит изигра­ва съчинението на преподобни Иоан (игуменът на Синайската планина) „Лествица“. Пребиваването на св. Григорий Синаит в Атон (Света Гора) има отношение към усвояването на такава християнска духов­на практика, която е свързана със „сърдечна молитва“, „чиста молитва“ и „събирането на ума“. Съдържанието на по-нататъшното изложение се опира на твърдението, че „…в Парория се появява нова философско-религиозна доктри­на, която търси по нов начин да разреши проблемите на своето време„[1].

В монашеската обител св. Григорий Синаит е делял учениците си на: начинаещи (arxariori), средни (mesoi) и съвършени (teleioi). На първите е свойствено действието (energia), на следващата степен – просветление (photismos), а на съвършените – очистване на душата (Е tes psyxes katharsis)“[2]. Несъмнено такъв ще е бил основният състав на Парорийската оби­тел. Св. Теодосий Търновски, който пренася исихазма в Търново и създава Кефаларевската обител, принадлежи към последната степен.

Към исихастките традиции на св. Гри­горий Синаит и св. Теодосий Търновски следва да се отнесе и монашеската оби­тел до самия Крушунски водопад. Основната килия на неизвестния засега иси­хаст е в съседство с водопада, а ниши­те, където са се упражнявали учениците в божественото съзерцание и исихията, са разположени зад самата падаща вода на водопада. Това е може би най-интересната за проучване исихастка обител на територията на България. Централната монашеска килия, издълбана в бигора край водопада, е издялана с вход, който има триъгълна форма. Това напълно съответства на триъгълника, чрез който св. Гри­горий Паламà представя Единосъщната Света Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух в съответствие с православния катехизис.

Когато става дума за исихазма на св. Григорий Синаит и св. Теодосий Търнов­ски следва да подчертаем, че един от българските изследвачи на св. Евтимий Ан­тоний Хубанчев обръща внимание на следните отличителни белези:

а) аскетичен стремеж към „исихия“ (hesychia) – „безмълвие“;

б) упражняване в Иисусовата молитва на ума;

в) прилагане на определени психо-физи­чески методи, които биха могли да доведат до съзерцание блясъка на Божието величие“[3].

Исихасткото учение се утвърждава чрез три основни вида дейности; слушане за Бога, съзерцаване на Бога и говорене за Бога. По аналогия с тpиaдaтa на християнския неоплатонизъм Бог Отец (Egно)-Бог Син (Ум)-Бог Свети Дух се приема постановката: „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан 1:18). Както в неоплатонизма ипостаста на Бог (Едно) е непознаваема, така и с исихазма Бог Отец е непознаваем, но Той съществува в качеството на Син. Последният, съзерцавайки Отца чрез съвършената Божествена любов, единствено е в състояние да обясни Отца. Това обяснение е залегнало в скрижалите на Новия Завет.

Съзерцанието на Бога от исихаста, практикуващ вътрешната философска дейност, е основен фактор в духовното творчество. Именно от тези позиции могат да се обяснят и мотивите за езиковата реформа, осъществена от св. Евтимий. Християнският неоплатонизъм следва и традициите на светоотеческата християнска философия. Така напри­мер, след като въвежда безмълвното съзерцание на Бога и свързаното с него богопознание св. Григорий Богослов отбелязва: „Кога е постигнато състоянието? – Тогава, когато придобием спокойст­вие от цялата външна сквернота и грижи… Необходимо е да постигнем състояние на безмълвие и така да познаем Бога“ (Oratio XXVII (Theological I, 3). Eтo защо християнската философия на исихазма следва да се окачестви като езотерична. Именно тази езотерична философия се нуждае от реконструкция, тъй като тя в най-малка степен е представена в писмените съчинения на исихастите. Тя се е предавала устно от духовния отец – стареца, наставника към ученика. Оттук следва, че ефективното възстановяване на исихастката философия в системата на Православието изисква съответната духовна практика, която излиза в значителна степен извън обхвата на така наречената външна философия.

Според исихастите при вътрешната философия любовта към мъдростта се изявява като любов към Бога, Който е най-висшата Мъдрост. При вътрешната философия се постига творческо едине­ние с Бога и висше съзерцание на върховното Благо, чрез което се поражда и най-висшата метафизика. Тук онтичното и онтологичното се сливат. На метафизиката като първа философия съответства вътрешната философия на исихазма. Исихастът съпреживява своята онтичност като състояние по-висшо от онтологичността, тъй като сам Бог е Логос (Слово), най-висшата мъдрост, която придава хармония на битието след като го извежда от нищо. Творението от нищо се съпреживява като върховно чудо, което стои по-високо от всяка природна необходимост. Самото сътворяване на акциденталното битие от нищо е чу­до. Затова в исихазма има особена нагласа към Божествените чудеса, излизащи извън обхвата на сетивната действителност.

За разпространението на исихазма в България главна роля изиграва Синайската обител („монашеското селение“) в Парория, основана от св. Григорий Синаит. За пръв път той отива в Парория в края на управлението на Андроник II (тоест между 1325-1328 година) и по времето на българския цар Михаил III. През 1328 година Михаил III плячкосва околностите на град Виза, където пребивавал младият император Ан­дроник III. За достигането си до Парория св. Григорий избира път през Созопол. През 1335 година св. Григорий Синаит отново се отправя към Парория, но този път на кораб през Одрин. По това време вече управлява феодалът на Ловешката крепост цар Иван Александър.

Изворите, които могат да помогнат за локализацията на Парорийската оби­тел, подробно са разгледани от професор Йордан Андреев. Специално внимание той обръща на житието на св. Григорий Си­наит (гръцка и славянска версия), жити­ето на св. Теодосий Търновски, житие­то на св. Ромил Видински (гръцка и сла­вянска версия), Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. От византийските извори специално внимание се обръща на хронографията на Теофан, поемата на Мануил Фил, историческите съчинения на Иоан Кантакузин и Никифор Григора.

Според Йордан Андреев „манастирът на Григорий Синаит се превърнал във второто (след Атон) интелектуално средище на Балканите, което поставя началото на ново културно движение в европейския югоизток, движение, което се проявява във всички страни на обществения живот и философия, политически идеи, книжнина, изкуство и така нататък“[4].Същият автор основателно изтъква, че „породените от исихазма идеи се изразили в действия, които на практика създали условията за онова културно сътрудничество между ромеи и българи, което представлява един от съществените елементи на така наречената византийско-славянска цивилизация“[5].

По традиция, свързана с архитипа пе­щера, Парорийската манастирска лавра е била изградена „в самата Месомилска пещера“. Този факт при всички опити за локализацията на исихастката обител е бил подценяван. Известно е, че такива пещери се образуват преди всичко в мраморни или варовити скали с карбонатен хими­чески състав. В магмените и метаморфни скали, които се срещат в предполагаемите места Странджа, Сакар, Манастирските височини, Бакаджиците и други при търсенето на обителта, такива пещери не се образуват.

Друг важен факт, освен мястото на преминаването на границата между Ви­зантия и България, е и голямото „Рибно езеро“, подарено от цар Иван Александър на исихасткия манастир в Парория. Този български цар по молба на св. Теодосий Търновски дава средства за изграждане в обителта на крепостен пирг („стълб“). Покровителят на исихазма цар Иван Алек­сандър също така дава средства за построяването на Голямата лавра, тоест църквата с монашеските килии.

Онтология на истината в исихазма

Тъй като основните богословски и фи­лософски проблеми на исихазма се отнасят до истините за Бога като Върховно метафизическо Начало, то в много отно­шения въпросите и отговорите на догматическото богословие и философията на исихазма съвпадат. Особено важно е да се подчертае подценяваната досега връзка между християнския неоплатонизъм и исихазма. Известно е, че обикновеният неоплатонизъм преди да бъде християнизиран, се основава на триадата Едно-Ума-Космическа Душа. В последователността на излъчването на тази три­ада при неоплатонизма Едното се проявява като Отец, а Умът – като Син. Третият елемент от триадата опосредства връзката между материята и безкрайната непознаваема Божествена същност. При християнския неоплатонизъм, отстояван най-често в съчиненията на светите отци, основната триада е Бог Отец, Бог Син, Бог Свети Дух. Бог Син се схваща още като Логос. Понятието за пръв път е въведено от Хераклит. В Ло­госа (Словото) се пораждат образците, ейдосите, парадигмите, архитиповете на битието и мисленето. Платоновият свят на идеите (ейдосите) и заедно с това свят на Истината съответства на разумната част на космическата Душа. В християнския неоплатонизъм те се по­раждат най-напред в Светия Дух, а след това в метафизичната иерархия на нетленното духовно битие. Важно място в исихастката онтология заемат божествените енергии на истинното битие.

Исихастите защитават идеята за несътворената Таворска светлина, тоест преображението на Иисус Христос на планината Тавор е изява на нетленните енергии, характеризиращи Божието би­тие. Всъщност спорът на исихастите с варлаамитите в крайна сметка се отнася до проблемите на онтологията и метафизиката на битието. Варлаамитите твърдят, че Бог Син (Иисус Христос) се явил в обикновена природна светлина на планината Тавор. Упражняването на Иисусовата молитва от исихастите следва да се схваща в контекста на несътворените енергии, които всъщност са Логосни енергии. Иисусовата молитва е мо­литва на ума. Чрез нея исихастите в Парория, в Кефаларево и в манастира Света Троица са постигнали концентрирането на ума в Божествения Логос. Това е умозрение, сезерцание на Божието битие и Неговите ейдоси. Подобно съзерцание е свързано с постигането на духовна радост, която идва от ума и която пречиства душата и тялото. Така човек става център на изява на несътворената светлина, подобно на тази, отбелязана в житието на св. Теодосий Търновски.

Друго важно съответствие между християнския неоплатонизъм (предшестващ исихазма) и езическия неоплатонизъм е духовната практика за съзерцаване и постигане на единение с Бога. В обикновения неоплатонизъм тази практика се нарича теургия. Аналогична практика има и в исихазма, само че тук основна роля играе Иисус Христос като Бог Син (Слово).

Основни особености на исихасткия онтологичен модел

В исихасткото учение се приема наличието на непознаваема същност. Същността на всички същности е Бог. От тази гледна точка същността на всяко нещо обуславя неговото битие. Затова исихастката философия е насочена към познаване същността на нещата и чрез нея на техните явления. За исихазма следователно познанието е не от явлението към същността, а от същността към явлението. Макар и непознаваем, Бог може да бъде познат чрез неговите дейст­вия (несътворени енергии), които придават битие на Небесния (Ангелския) свят, а последният от своя страна придава би­тие на видимата природа. Душата е същ­ността на човека и същевременно ейдос (форма) на неговото тяло.

Бог е неуловим в понятията и категориите на разсъдъка и разума. Въпреки това в исихасткия духовен живот е налице високо абстрактна диалектика, основаваща се на катафатическата и апофатическата съзерцателност. Последните се отнасят до същността на Бога, Който се утвърждава не само чрез изтъкването на Неговите състояния, но и чрез от­рицание, тоест утвърждаване на това, което е Божествено. Битието на Бога е непознаваемо, но то може да се съзерцава. Исихастите в своята теория и праксис установяват една онтичност между Бо­га и човека. Съзерцаващият може да по­лучи битие не чрез явленията, а чрез неговата същност. Именно затова исихас­тите поставят на първо място вътрешната философия, а не външната. Творческата дейност на исихазма, подобно на не­оплатонизма, се осъществява чрез съзерцанието на Бога. Истинската творческа дейност на човека е невъзможна без съзерцаването на Бога. Това всъщност е критерий и за истинското творчество.

Тъй като Бог, макар и недостижим, е достъпен за съзерцанието, то исихасти­те ясно разграничават диалектиката на знаещото незнание и незнаещото знание. Знаещото незнание се поражда в съзер­цанието, където битието се постига в неговата същност, а незнаещото знание е лишено от съзерцателната онтичност, свързана с битието на Бога.

Друг важен проблем в исихазма е Истината. Бог е Истина. Исихастът схваща Истината като битие и битието като Истина. Именно в контекста на тази ди­алектика Света Троица се съзерцава ка­то истинско битие и битието като Ис­тина.

По отношение на сътвореното битие исихастите приемат креационизма. Пре­ди да сътвори света Бог сътворява нищото и чрез Своето Всемогъщество Той извежда от нищото всичко. Именно та­ка произлизат качествата на конкретните неща. Когато качествата изчезнат, от нещата остава нищо. От тази гледна точка за материята може да се говори като за нищо. Нищото е материята. Качествата на материалните неща про­излизат от нищото и след изчезването на тези неща техните качества отново се връщат в нищото. Така чрез нищото Бог държи в ръката Си всички качества в света.

Душата като ейдос на човека, създаден от Логоса (Словото), исихастите тълкуват като „вид“ на човека. Душата е видово понятие на ейдоса. Връзката между Логоса (Словото) и човешката ду­ша е диалектична, тъй като отношенията се реализират чрез вид и род. Всъщност това са формите на мислене, характерни за Божествения Ум. С тях е свързана и исихастката молитва на ума.

За исихаста вярата е езиково неизразима, но чрез нея се постига истинското битие на ума. Молитвата на ума приобщава исихаста към Бог Слово. Чрез вяра­та се преодоляват ограниченията на човешкия разум. Посредством „очите“ на вярата се постигат Божествените Истини. Бог се съзерцава като истина на вярата и като отрицание на съмнението. Исихастьт гледа на съмнението със съмнение и търси вярата в Бога. Монахът съзерцава Бога като Мъдрост чрез тайнството на вярата.

В исихастката онтология важно място заема въпросът за обновяващото се битие. Чрез кръста, който символизира пътят към Царството Небесно, според исихастите, светът превъзмогва тлението. Образците и формите на органи­зация в битието са родени и съществуват в Ума на Бога и се осъществяват и развиват чрез Бог Син и Светия Дух. Бог Отец, Логосът и Светият Дух са равнопоставени и единосъщни. За иси­хаста Единосъщната Света Троица е Свръхбитие и Свръхсъщност.

Тъй като друго лице на Единосъщната Света Троица е Любовта, то старото разбиране за философията като любов към мъдростта от исихастите се схваща като любов към Бога. За исихастите най-висшата философия е любовта към Бога. Именно тази философия е вътрешна и тя не се нуждае от представянето ѝ върху текст. Тази философия се съпреживява чрез съзерцаването на Божествените ейдоси (форми). За да се достигне вътрешната философия исихастите в Парорийската обител осъществявали следните степени в техния начин на живот:

1. Послушание (упакой). Уракое.

2. Действие (praxis).

3. Знание (theoria).

Исихастката вътрешна философия обръща специално внимание на логосната първооснова на човешката душа. В нея се корени стремежът на исихаста за постигане на първоначалното съвършенство, което е притежавал Адам като „образ и подобие“, ейдос на Този, Който го е създал.

Битието на Бог Отец в Единосъщна­та Света Троица прониква във всичко и навсякъде. То е в точката, която няма пространствени измерения, от него произлиза самата пространствено-времева безкрайност. Той е Вседържател чрез Своята безкрайна сила, постигана както чрез свободата, така и чрез необходимостта. Безкрайността придобива би­тие посредством Божията сила, която е Мъдрост. Заедно със Сина и Светия Дух Бог Отец е Творец на Небето, а посредс­твом нищото и на Земята (сетивната вселена).

Исихасткото учение различава две форми на битието: видима и невидима. Видимата страна на битието е сътворена опосредствено чрез невидимата. Божествените образци на нещата (парадигми) се опосредстват от Единия Гос­под Иисус Христос, Сина Божи, Единородния. Той е роден от Отца преди всички векове, тоест като Единосъщен с Отца Бог Син е вечен Логос, Истина и вечен Живот. Тъй като Бог Син е извън времето, тоест извън вековете, времето на сътвореното битие е подвижен образ на вечността. Времето като число на всяко ви­димо движение съдържа своите образци в предвечното битие на Бог Син, Който е светлина от светлина, истински (несътворен) Бог от истински Бог, истин­но битие на битието като Истина. Логосът (Словото) е „роден“, „несътворен“, Единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало, пряко или косвено.

За да обнови деградиралото битие на човеците поради първородния грях, Логосът (Словото) слиза от небесното би­тие и се въплъщава чрез Светия Дух и Дева Мария, и става човек. Както Адам положи началото на падението на човечеството, така и Иисус Христос положи на­чалото на спасението на човечеството. Според исихастите Логосът (Иисус Хрис­тос) чрез своята смърт, която отменя всички старозаветни животи, побеждава смъртта.

Творческата роля на третата ипостас – Светия Дух при създаването на битието намира потвърждение и в участието на този Бог при опредметяването на Логоса в човешка плът. Според исихастите божествената и човешка при­рода на Иисус Христос се съотнасят по един диалектичен начин – слитно и нес­литно. Потомците на първия братоубиец Каин, на които е дадена власт над човечеството, не са в състояние да се при­мирят с Божествения Логос и Го осъждат на смърт.

Като човек Иисус Христос умира, но като Бог Той възкръсва, заедно със Своя­та човешка природа. Полага се началото на възкресяването на тленното човешко битие в нетленно. Осъденият на смърт от еврейските първосвещеници Бог Син е предаден на управителя Пилат, за да осъществи убийството. Мръсното дело на първосвещениците извършва Пи­лат Понтийски и затова си измива ръцете. В света на мъртвите Богочовекът Иисус Христос (заедно с Неговата човеш­ка душа) пребивава три дни и възкръсва. С това Той прокарва пътя към възкресението на човечеството. Ето защо исихастите съзнават, че носят върху себе си в пустинното уединение великата мисия на човечеството – избавлението от смъртта. Това мотивира техния аскети­чен начин на живот, „умъртвяването“ на плътта и възвисяването на човешкия дух.

Особено важно място отделят исихастите на Божественото битие, изявено чрез Светия Дух, Господа, Животворящия. Светият Дух поражда живота, Той твори Вселената и във Вселената. Све­тият Дух животвори човешката приро­да и чрез него християнинът се ражда отново по Дух, но това раждане е небесно, тоест нетленно, а не земно.

Изключително голямо значение има схващането на исихастите, че Светият Дух изхожда от Отца и поради това Той е равнопоставен на Отца. В своето богословие и християнска философия те славят творческото могъщество на Све­тия Дух наравно с Отца и Сина. Исихас­тите предполагат, че този Дух е гово­рил чрез пророците и Той е дал старозаветния закон на евреите, написан върху плочки от нефрит. Климент Александрийски (роден в Атина – втори век, чийто учител е известният философ Пантен) обаче е на мнение, че поради злата природа на Моисеевите евреи Бог се е отказал да запише този закон в техния разум. Той е извършил това в разума на древногръцките философи. Поради това древногръцката философия е резултат от Божията благодат на Светия Дух. Ето защо на нейна основа възниква християнската философия и догматическото богословие.

Църквата е тялото Христово. Тя е Царството Небесно на Земята. Тя е пъ­тя, по който човекът преминава от тле­ние в нетление. Самият богослужебен храм, изграден в пещера или не, е корабът чрез който човек преплува през житейските бури, за да достигне спасителния бряг на нетленното Царство Небесно, тоест нетленното битие. Пещерата при исихастите е архитип (образец, ейдос). В пещерата се ражда Иисус Хрис­тос. Пещерата – това е видимият кос­мос. Според Платоновия онтологичен модел пещерата е сътвореното битие, в което пребивава човекът. Чрез своите сетива той е привързан към това битие като с вериги още от своето рождение. Иисус Христос, след като умира на кръста (модел на Вселената), е погребан в пе­щера, за да възкръсне. Човешката душа е погребана в пещерата (тъмницата) на тялото според Платон. Светлината в пе­щерата на Платон е Логосът на умопостигаемия свят. Ето защо св. Григорий Синаит още в Синай обитава пещера. В Парория той също намира пещера, за да я превърне в центьр на своята обител и да създаде в нея богослужебен храм. Св. Евтимий също избира пещера, полагайки началото на своята книжовна школа. То­ва става през 1371 година, която се счита за начало на Великотърновския универси­тет.

Тайнството кръщение исихастите свързват с раждането на човек по Дух, но този път не от земното, а чрез небесното. Раждането от Небесното би­тие, тоест превръщането на човека като част от Небесното нетленно битие, естествено се схваща и като критерий за опрощаване на първородния грях и свързаните с него грехове. Исихастката те­ория и практика има за основен мотив възкресението на мъртвите (което, както отбелязахме, започва с Богочовека Ии­сус Христос).

Онтология на православнохристиянското домостроителство

В основата на идеята за домостроителството се намира схващането, че Словото (Бог) става човек, за да обожестви човека. Пътят за домостроителството, коригиращо повредеността на чо­века и битието, се открива чрез земно­то въплъщение на Бог Син. Той е една от трите ипостаси на Светата Троица, ко­ято е непостижим и безначален Бог с три лица. В себе си Той концентрира всички сили на целокупното битие. В своето веч­но съществуване Бог е недостъпен за непосредствено познание дори от сътворените от Него същности. Той стои по-високо от всяка мисъл, но включва в Се­бе Си и обгръща всички мисли. За Бога можем да знаем, че Той е вечно Съществуващия, и не бива да се смесва с нищо от това, което Той поражда. Всяка същност, създадена от Бога като начало на движението във Вселената, носи в себе си и своя предел, за разлика от Своя Създател, Който е безпределен. Макар и да създава света, на Бога следва да не се гледа като на възможност. Той е създаваща свръхсила и свръхсъщност. Като ненадмината по Своето могъщество Първооснова Той е в безкрайно състояние, превъзхождащо всяко действие (което чрез времето е ограничено с число). Християнската онтология допуска два вида би­тие. Битието на Бога, тоест Истинското Битие и създаденото (сътвореното) би­тие. Тук пантеизмът е невъзможен, тъй като Истинското Битие и създаденото не се свързват едно с друго, макар Бог да обгръща всичко. Едното Битие (Бог) се характеризира с вечността (вечно Съществуващият), а другото – с времето.

Макар и Непознаваем, за Бога се съди чрез неговите ипостаси Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, а така също чрез свръхестественото Откровение (Свещените Писания) и естественото Отк­ровение (природата). Поради това естественонаучното знание следва да се отнесе към християнската онтология – науката за сътвореното битие. Науката изучава същностните логоси на нещата, благодарение на които те съществуват. Само като Творец Бог е начало, но е извън времето. Поради това Той изпраща Своя Първороден Син, за да не би някоя от тях да погине, след като е пленена от греха.

Вечно Съществуващият Бог е „Слънце на правдата“ (Малахия 4:2), Което озарявa с лъчите на Своята Благост всичко. Стремящата се към Благото душа става обиталище на Бога. Всяка душа съдържа в себе си свои логоси. Чрез смирението човек е в състояние да укроти всяко зло в себе си. Изпълнението на новозаветните заповеди, изискващо благост и кро­тост, е условие за съединяването на човешката душа със Словото като Бог Син. Заедно с това тя придобива по благодат Премъдрост. Постигането на дадена истинска добродетел разкрива нейната безначалност във времето. Светостта на светиите, безсмъртността и безсмъртието са възможни благодарение на Бога.

Възкресението на Иисус Христос има пряко отношение към целта на битието, която определя неговия смисъл. Удостоената с благодатта на Бога душа превишава ценността на творението. Спасеният в резултат от Христовата саможертва получава съвършенство в Бога и поради това по своята ценност стои по-високо от всички светове. Този, който не е в състояние да се издигне над старозаветния закон, той не е в състояние да приеме Истината и съответно въплътения Бог Син.

Сътворението на света става чрез двойно любомъдрие. Това обстоятелство поставя християнското богословие, онтология и метафизика в единство. Те са три аспекта на едно и също нещо. Към предмета на богословието следва да се отнесе и умопостигаемата природа на нетелесните същества в творението. С умозрителното съзерцание е свързана Премъдростта като предмет на богос­ловието. Бог Син иска човек да бъде влас­телин на своя ум. Според християнското домостроителство нарушеното дос­тойнство на човека се възстановява пос­редством Любовта. Достигането на Бо­га се осъществява от този, който е възвисил себе си до такова чисто съзерца­ние, което превишава всяко мислене.

Чрез кръщението в Иисус Христос и Светия Дух човек получава нетленна плът, тоест е роден по Дух. Посредством богоугодни дела той трябва да достигне до оправдание пред съда след възкресе­нието на мъртвите (приготвено за всич­ки). Евангелието символизира благата на бъдещия век, тогава ще се живее според закона на Новия Завет. Старият Завет има смисъл като предобраз на Новия За­вет. Старозаветният модел със своята алегоричност символизира плътта на чо­века, а Евангелието е разумната душа на Новия Живот. Всички тези проблеми се отнасят до християнската философия.

______________________________

Публикувано в Богословска мисъл, 1996, кн. 4, с. 39-47. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Андреев, Йордан. Средновековна Парория и манастирът на Григорий Синаит (въпроси на локализацията). Епохи, 1992, № 2 , с. 18.

[2]. Радченко, Константин. Религиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецком завоевании. Киев, 1898, с. 69.

[3]. Хубанчев, Антоний. Религиозно-философски възгледи на св. Патриарх Евтимий Търновски. Годишник на Духовната академия „Св. Kлимент Охридски“. С., 1986, с. 199.

[4]. Андреев, Йордан. Цит. съч., с. 18.

[5]. Пак там.

Изображение: авторът Евлоги Данков (1944-2018). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dig