Професор протоиерей Павел Яковлевич Светлов

Учението, че има провидение, Божи промисъл, е едно от най-светлите и отрадни учения на религията. Това учение говори на всички, потиснати от съзнанието, на зависимостта от железните закони на хладнокръвната към нас приро­да и на нищожеството и безсилието пред нея, че природата е царство на всемогъща и всеблага воля и мисъл на живия Бог, царство Божие, а не царство на някаква си жестока съдба, на случая, или игрище на безмислените и слепи сили и стихии на природата, че всичко в живота и приро­дата сред хаоса на явленията невидимо се насочва от всемогъщата Божия дес­ница към разумна цел; че човекът не е са­мо неотемлема част от целия механизъм на природата, а самò по себе си ценно битие, личност, в края на краищата, пред­назначена да покори на своя вътрешен мир, като оръдие и самата природа, наглед абсолютно хладнокръвно към всички наши понятия за доброто и злото, за висшето благо и цел на живота, към нашите желания за щастие, безсмъртие, ис­тина, правда, красота, – към всички на­ши човешки ценности. Че религията чрез вярата в провидение с особена несъмненост ни осигурява ценността на човешката личност и смисъл в живота, това усърдно и с успех го доказва „поезията на световната скръб“ и изобщо художествената литература на предишния и съв- ременен песимизъм (Байрон, Леонарди, Пол Хайзе, Едгар По, Шели, Кнут Хамсун, Хауптман, Томсън, Тетмайер, Пшибишевски, Леонид Андреев, Тургенев, Ги дьо Мопасан, особено Оскар Уайлд, с неговата „Бездна“, De profundis и други).

Какво нещо е живота на човека без Бо­га? Той е „нещо като голяма, правилно четириъгълна, съвсем празна стая, която няма ни врата, ни прозорци. Всичко в нея е грубо, окадено, едноцветно“… (Леонид Ан­дреев. Пролог към „Жизнь человека“). – Животът на човека „с неговото тъмно начало и тъмен край“ е покорно изпълване „кръга на желязното предначертание“ на природата. Той е светилник, който за късо време пламва „в нощта на небитието“, „запален от непозната ръка“ за не­що си… „Само топка кал е цялото земно кълбо, само призрак е цялото творение“ за безверния Леонарди, един от творците на отчаянието, „поета на световна­та скръб“. Всичко е обречено от съдбата на смърт и погибел безразделно. Тук се препоръчва „студено и безстрастно презрение към оная груба сила, която, ка­то управлява сляпо всичко в природата, без умора води всичко – съществува само към бездната на съдбоносното небитие“ – Други английски поети – песимист Том­сън пише: „Във вселената аз не намирам намек на доброто и злото, на благослове­ние или проклятие. Аз виждам навсякъде само върховния закон на необходимостта, а после безкрайната, бездънна и мрач­на тайна, неосветлена от никаква иск­ра“. В „The City of Dreadful Night“ вecттa, че безсмъртие няма, която в поемата странникът донася на страждущия ге­рой, Томсън я нарича „блага вест“. Смъртта дава избавление от страданията, от илюзиите в живота. Едничкия светъл проблясък, в живота, според мнението на поета, е само смъртта, която възпява усърдно в стансите, съставени в чест на смъртта, дето, например, четем; „Аз се уморих да блуждая в пустинята на живо­та, от вечните празни надежди, аз се умо­рих от борба и от мисли, които нищо не е в състояние да изясни. И аз си затварям очите и с приятен дъх викам към те­бе, о вечно спокойна смърт: ела и успо­кой моите горчиви мъки“ („То our Ladies of Death“). – Със своето безверие съвременният човек е доведен в същите онези мрачни познания на отчаянието, в кои­то го е намерила историята на човечеството преди идването на Христа. Сега, както и преди явяването на Христос, в света, днешните езичници, за които е останала незабелязана светлината на християнството, викат:

О, ако да можахме ние от недрата на природата

Или от себе си лъч на истината да извлечем…

…………………………………………………………………

Ние във вечна заблуда живеем.

Ще удари ли часът, когато ще бъдем прави?

Ние напразно очакваме проява на правдата,

Като само вкусваме отровата на безверието.

Време е вече Небето с царящето зло.

Да влезе в борба: би изчезнал лукавия дух

И би паднал тържествуващия порок…

Яве се при нас, от Небето изпратен пророче!

 (Байрон „Дон Жуан“)

По такъв начин в съвременното един­ство се повтаря дори старо езичество, очакване на Месия, което се среща у Пла­тон и други. Но с какво са по-добри от евреите, тези от своя род боготърсители в наше време, които са отхвърлили Хрис­та, които не са го познали и които очакват от небето друг пророк, нови откро­вения, ново спасение!? Измежду „поетите на световната скръб“ на Байрон разбира се принадлежи първо място. И в неговите именно произведения ние особено много намираме прекрасни илюстрации на празнотата и нищожеството на жи­вота без вяра в живия Бог, в Неговото провидение. Без тази вяра наистина,

Нищожен е човекът! Колко много нещастия

Го застрашават в течението на краткия живот!

Той цял век от мъки спасение няма,

А лъчът на щастието сияе само плахо

Със сирена е сходна неговата светлина вълшебна.

За да донесе погибел, пее сирената сладко…

Животът според Байрон е „само тъжна измама“.

…Целият наш земен живот

От междуметия различни се състои:

В него „ха, ха, ха!“ или „ах!“ – тъга или радост –

Но „тфу“ най-вярно рисува тази гадост.

  (Дон Жуан, XV, 1).

Без разумна, всеблага и всемогъща во­ля на провидението светът и животът с всичко, що е в тях, е изцяло мираж, паяжина, примка, от някого поставени за жи­вия, мислещия и чувстващия човек. Това е някаква безкрайна хлътнатина, тъмна бездънна дупка, пропаст, бездна (Оскар Уайлд), в която безвъзвратно пропадат и отделни лица, и цели народи, на безследно изчезване в която са обречени и цялото човечество, самата земя, нашия планетен свят и други безбройни светове, които ту изникват от небитие, ту отново се поглъщат от неговата ненаситна бездна… Тежкò и горкò на оня човек, който забрави своето място в железния механизъм на вселената и си въобрази, че не е част от нея, а само достатъчно цяло. Както всяко странично тяло, попад- нало в машината, той незабавно ще бъде превърнат в прах от зъбците и колелата на машината!… Какъв безотраден мироглед и колко художествено в самата си същина тo е било схванато още от Турге­нев в едно от неговите „Стихотворения в проза“ под заглавие „Природа“. За природата „всички творци са нейни любими деца“, за които тя еднакво се грижи и които тя еднакво изтребва, като в нищо не прави предпочитание на човека. Ами доброто… разумът… справедливостта? Всичко това са човешки думи, понятия и ценности чисто човешки, внасяни от човешката личност в познанието за света, а природата в границите на механична причинност не знае човешкото различие между длъжното и не длъжното, добро­то и злото. „Разумът за нея не е закон – а какво нещо е справедливост“ за нея? Тя „ни е дала нам живот – тя го отнема и ще го gage на други, на червеи или човеци … все едно“. За природата не съществува вътрешен мир на човешката личност с нейните идеали и задачи, – пък и човекът не съществува като разумна личност. Обезпечаване на нравствената личност на човека може да gage само религията, която потвърждава този свят и гарантира цената на личността. Религията с решителност установява различието между доброто и злото, целта на живота, признава човека за цел на природата, посочва в света движение към тази цел и така нататък. „Но природата не се справя с нашата човешка логика; тя има своя логика, която ние не разбираме и не признаваме дотогава, докато тя не ни прегази с колелата си“ (Тургенев, „Дымъ). За незнаещия Бога (който е над природата) е „трудно да понася нейния студен (отвсякъде) безучастно устремен върху него поглед на вечната природа… (Той) чувства своята самотност, своята слабост, своята случайност – и с презряна, тайна уплаха се обръща към дребните грижи и трудове в живота. Нему му е по-лесно в този свят, от самия него създаден, – тук той е у дома си, тук той още смее да вярва в своето значение и в своята сила“ (Тургенев, „Поездка в полясье“). И общият мироглед на самия Тургенев, дълбоко проникнат от безнадежна тъга и скръб, тъй също много говори за значението на вярата в провидението в нашия живот и за последствията от замяната на та­зи вяра с езическата вяра във „всесилния случай“ и силата на съдбата, което се забелязва у Тургенев. „Човекът е слаб, случаят е всесилен“ (Литвинов, „Дымъ“). Какво нещо е животът в късото определе­ние у Тургенев? Животът е дим… „Дымъ, дымъ“, повтаря Литвинов, седнал в железопътния вагон. И всичко наоколо му се струва дим, – всичко, собствения му жи­вот, народния живот, – всичко чуждо, всичко родно. „Всичко е дим и пара, мисли той; всичко като че непрестанно се изменя, навсякъде нови образи, явления тичат след явления, а всъщност е все едно и същото; всичко бърза, тича на някъде – и всичко изчезва безследно без да постигне нещо; noвee ли друг вятър и всичко се хвърля към противоположна страна, и там пак същата безспирна, тревожна и – ненужна игра“. – Целият ни живот е сън и най-доброто в него е пак сънят“… („Яков Посынков“). За жизнерадостния и вярващ Колцов

В царството на Божията воля,

В приливите на живота.

Няма безсилната смърт,

Няма бездушния живот…

А у Тургенев в царството на железните закони на природата, както е у Ги дьо Мопасан, Леонарди и други поети на песимизма, над всичко стои смъртта и нався­къде тя всичко отравя, върху всичко хвър­ля своята черна сянка. А това е естествено за оня, за когото в света няма ни­що, освен пълно унищожение и „страшен мрак, който се чернее напред“ (Стихотворение „Что я буду думать?“): всяко земно благо, колкото то и да е велико, съвсем се обезценява от своята краткост, и дори висшето за земните „пресладко щастие на любовта губи своето обаяние; всичкото негово достойнство се унищожава от неговата малкост, от неговата крат­кост. Е, да! Човекът някога е залюбил, запалил се, забъбрал за вечното блаженство, за безсмъртните наслади – и гледаш: отдавна вече няма следа от самия оня червей, която изял последния остатък от изсъхналия му език. Така през късна есен, в хладен ден, когато всичко е безнадежно и нямо в изсъхналата трева, към края на оголената гора – трябва само слънцето да излезе за миг из мъглата, да погледне в изстиващата земя и веднага отвсякъде се издигат мушици: те играят в топлия му лъч, борят се, хвърчат нагоре, надолу, извиват се една около друга… Слънцето се скрива и мушиците се спущат като слаб дъжд – и края на техния мигновен живот“ („Довольно“). Тургенев е бил един от онези песимисти, които с особена болезна чувствителност възприемат световното зло в неговия главен фокус, който се нарича смъртта; той всякога е подозирал навсякъде веянието на смъртта, като че я усещал, „почти е осезавал нейната непрестанна близост“ („Поезда в Полесье“, краят на „Ася“). Тургенев наме­рил твърд и сполучлив образ за смъртта в една баба с неподвижни слепи очи, коя­то върви подир всекиго („Старуха“ – стихотворение в проза), а още по-добре във фантастическия призрак („Призраки“), който бил предназначен от Тургенев да служи ка­то въплъщение на самия ужас. Това е не­що, толкова повече страшно, че няма оп­ределен образ. „Нещо тежко, мрачно, тъмно-жълто, пъстро като корем на гущер – не облак, не дим, бавно, със змийско движение, се вдигаше над земята. Изме­рено, широко клатене отгоре надолу и отдолу нагоре, клатене, което напомняше зловещото махане на крилата на граблива птица, когато търси своя лов от време на време неизяснимо надникване към земята, – паякът така надниква към уловената муха… Кой си ти, що си, страшна масо? Под нейното влияние – аз това го видях и чувствах – всичко се унищожаваше, всичко немееше… Един гнил, отвратителен хлад идеше от нея – от този хлад се задушаваше сърцето и тъмнееха очите, а косите настръхваха. Тази сила отиваше; сила, която няма съпротивление, на която всичко е подвластно, която е без зрение, без образ, без ра­зум – всичко вижда, всичко знае и като граблива птица си избира жертвите, ка­то змия ги души и лиже със своето сту­дено жило“. Убийственият ужас на смъртта у Байрон е символизиран в съновидението на Сарданапал със задгробни сенки – хора, под чийто неподвижен поглед човек се обръща на камък („Сардана­пал“, действие IV, сцена  1-ва). С краткия сън на Сарданапал истинският художник ни казва за ужаса на смъртта (за безверните) повече, отколкото Леонид Андреев със своя дълъг „Елеазар“, очевидно като ехо от „Сарданапала“, дето той се мъчи с набор от декадентски фрази да изобрази страшния ужас на Безкрайния“, „необятната празнота и необятния мрак“ в… душата, която е безпомощно потисната от „страшната сянка на смъртта“ без вяра в живота, без вяра в безсмъртието; но нещо се удава тук и на Леонид Андреев, макар и да не излиза толкова страшно, както би му се искало („Елеазар“). Можем да се съгласим обаче с това, че безверниците, потиснати от чувството на нищожеството и смъртта, – това „са обречени на гибел“ същества, „чупливи съсъди с жива вълнуваща се кръв“ и така нататък, и че „в празнота виси тяхната безформена мисъл“… Ала в края на краищата няколко редчета от истинско-художествено творчество говори за безнадеждността на песимистичния мироглед с една по-тежка и дълга декадентска лекота. Всичко тук е схванато в осем редчета на Байрон:

На границата на двата свята, между мрака и светлината

Проблясква мречкавата звезда на живота,

Защо сме на света ние хората? Няма отговор;

А бъдещето е тъмно. Тичат годините;

Безжалостно нас в далечината ни отнася Лета;

В нейните вълни ние гинем без следа;

Вековете минават на дълга верига;

А наследие им са само гробниците на падналите царства.

(„Дон Жуан“, XV)

Свръхчовеци, полубогове и човекобоговe cu въобразяват да станат без Бога глупaвuтe подражатели на сатаната тук на земята, различните сортове богоборци; ала що е човек без бога в неподкупната истина на художественото слово на самите „богоборци“, освободили се от „тираническата власт на Бога“? Човек без Бога в света е мрачно, глупаво, безсилно, жалко и нищожно същество, обречено на вечен страх, униние и тъмнина. Той е жив погребан в изровения от самия него гроб на самотността, на смъртния страх, на душевния мрак, на чувството на бездънната душевна празнина, на тягата и отчаянието. Човеците в света без Бога са живи трупове, не хора, а сенки от хора, живи, станали лов на смъртта, на греб­ните червеи и на страха и съмненията. Не с отрицанието на Бога или с безбожието е велик и силен човек на земята, а са­мо с единението си с Бога, с вярата в Не­го. След смъртта на своята малка племеница, малко преди смъртта си, Хенрих Хайне писал на брат си Макс: „Детето ще се почуди, когато види вуйчо си на небето. Че има небе, в това за мене, милий ми Макс, няма никакво съмнение, още от онова време, когато то ми стана нужно в мо­ите земни скърби. Прощавай, милий ми брате! Бог на нашите деди да те пази! Нашите деди са били добри хора. Те са се смирявали пред Бога и затова са били твърдо-устойчиви и непокорни пред хората, пред земните сили. А аз, наопъки, съм бил дързък пред небето и в същото време рабски смирен пред хората, – за това сега аз съм повален на земята като смачкан червей. Слава и чест на Всевишния Бог!“

Прочутият химик Либих, основателят на физиологичната, патологич­на и агрономична химия, в една от свои­те публични речи казал: „Не забрабяйте, че при всичкото наше знание и научни трудове, при всичката наша сила и умствено величие, ние си оставаме късогледи и че всичката наша сила се корени в единението ни с висшето Същество“!…

Превод О. М. Б.

____________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 1996, кн. 4, с. 28-32. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът професор протоиерей Павел Яковлевич Светлов (1861-1941). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dei