Иван Панчовски

Никое учение не може да бъде напълно откъснато от личността на неговия създател. То носи в себе си печата на епохата, през която е създадено, отразява в себе си потребностите на по­-голяма или по-малка народна общност, сред която е отраснал и е бил възпитан неговият създател, съдържа в себе си творческите копнежи, усилия и постижения на съответната среда. Никое ве­лико учение обаче не е анонимно и чисто народно умотворение. Всичко в него, което е почерпено от миналия опит, от творческите предчувствия, напрежение и постижения на средата, от духа на епохата, през която е възникнало – всичко това е пречупено през призмата на една или няколко гениални личности и носи в себе си незаличимите следи на тяхната индивидуална характеристика и надареност. Ето зато правилното схващане и вярната оценка на което и да е велико – религиозно, философско, етическо или социално – учение ще бъдат възможни само въз основа на доб­ро познаване, от една страна, на образователния път и, от дру­га страна, на идейната самобитност на неговия създател. Само чрез проследяване на този образователен път, по който е вървяла, оформяла се е и е работила определена творческа личност, ще могат да се установят мащабите и качествата на нейната индиви­дуална надареност и на нейната идейна повлияност и зависимост или оригиналност и самобитност.

Същият метод ще бъде използван и тук, когато се поставя за изследване важният проблем за оригиналния характер на Христовото учение. Според догматическите определения на Църквата Иисус Христос е Богочовек, тоест Той съчетава в Себе Си божествена и човешка природа. Щом Иисус Христос притежава човешка природа, Той чрез нея е бил подчинен на естествените закони на телесното и душевното развитие, следователно е изминал и опре­делен образователен път в идейното Си израстване, формиране и творческо проявяване. Този образователен път трябва да бъде проследен, за да се установи какво Иисус Христос е можал да усвои от човешкия опит и духовност, колко и как го е отразил в учението Си и какво е вложил в него като резултат на Своята особеност и надареност, а по-късно и под влияние на божествената Си природа.

По този начин може да бъде хвърлена светлина върху проб­лема за оригиналността на Христовото учение. Този проблем е извънредно важен не само от научно, но и от религиозно гледище. Ако въз основа на убедителни, достатъчни и достоверни основания бъде оспорена и отречена оригиналността на Христо­вото учение, това означава да се оспори и отрече, ако не напълно, то в значителна степен, неговият божествен произход и характер, неговата безусловна ценност и вечна валидност, а заедно с това  и неговата спасителна способност. Ние можем да се съгласим донякъде с твърденията на съвременната прагматична философия, че въпросът за произхода на една идея няма непосредствено отно­шение и влияние върху въпроса за нейната обективна ценност и валидност. Ние също така можем да се съгласим в известна степен, че така наречените в логиката екзистенциални съждения не предопре­делят така наречените оценъчни съждения. Въпреки това едва ли подлежи на съмнение, че отричането на оригиналността, а заедно с това и на божествеността на Христовото учение, би го свело до възвишено човешко учение, което необходимо носи печата на човешка­та ограниченост, относителност, условност и преходност. Тогава Иисус Христос не би бил считан за божествен и вечен Учител и Спасител на човечеството, а най-много за гениален човешки, но заедно с това и временен учител и ръководител на човечеството по трудния естествен път на неговия възход към повече светли­на и доброта. Обявяването на Иисус Христос само за човешки учител логически би загасявало вярата в Неговата божествена, спасителна и вечна мисия в света и би водило до търсене на но­ви, по-висши и по-съвършени учители на живота.

По този идеен път отпаднаха от вярата в Иисус Христос и от Христовата Църква крайни рационалисти като американския учен Теодор Паркър, френския историк Ернест Ренан и руския писател Лев Николаевич Толстой. За тях е характерно изказването на Паркър, от което се възхищавал и което обичал да цитира Тол­стой. То гласи: “Христос бил велик Учител. Той проповядвал истинската, всеобщата религия – любовта към Бога и към човека. Но не трябва да се мисли, че в бъдеще не може да има такива и дори още по-велики учители. Ако ние мислим така, с това не ще умалим величието на Христос, а само ще придаем всемогъществото на Бога. Ако ли пък мислим, че след Христос Бог вече няма да се открива направо на хората, тогава с новите велики учители, когато те дойдат, ще се случи същото, което се случило с Христос; ще убият живия пророк, за да боготворят умрелия. Ако Христос не бе отстъпил от учението (на книжниците и фарисеите), което тогава се считало за истина, ние не бихме знаели Неговото велико учение. Какво би било, ако Той, както другите, беше казал: “Никой не може по-вярно от Моисей да обясни за­кона Божи?” Той би бил тогава нищо и Духът Божи би оставил душата Му. Но Той общувал с Бога и слушал Неговия глас, а не хората. Той не се боял нито от Църквата, нито от държавата и не се смутил, макар че Пилат и Ирод се сдружили, само за да Го разпнат. Да, Бог е също така близо до нас, както бил близо до Христос, и също така е готов да открие истината на всеки от нас, който поиска с целия си живот да Му служи.”

Тази умела и прелъстяваща аргументация може да загуби убедителната си сила и власт над умовете, ако чрез обективно изследване и достоверни съображения се подкрепи и подсили тезата на вярващите, че Христовото учение носи оригиналния отпечатък на Иисусовата богочовешка личност, че то е богочовешко, тоест че до него Иисус Христос се е издигнал не само по естествения път на Своето духовно развитие, но и чрез непосредственото съзерцание на абсолютната истина в предвечната Си божествена природа.

“Словото стана плът” (Иоан 1:14), тоест Бог Слово се въплътил, приел човешка природа и като действителен и истински човек живял на земята, между хората. Същото свидетелства близкият до онова време апостол св. Игнатий Богоносец: Иисус Христос “наистина се родил като човек”.

Щом Бог Слово приел плът и станал действителен човек, Ии­сус Христос растял в човешката Си природа, развивал се и се образовал според всички естествени закони. Това е отбелязано просто, ясно и недвусмислено от св. апостол Лука: “Младенецът растеше и крепнеше духом” (Лука 1:80). В същото Евангелие се намират две прекрасни допълнения на този текст. Първото от тях гласи: “Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (Лука 2:52). Във второто се съобщава на пръв поглед съвсем инцидентно, че Иисус бил “възпитаван” в На­зарет (Лука 4:16). Тези лаконично изразени евангелски свидетел­ства се потвърждават от св. апостол Павел. В своето послание до евреите той пише, че Иисус, макар да е Син Божи, се нау­чил на послушание и се усъвършенствал (Евреи 5:8, 9). Тук ясно се говори за човешката природа на Иисус Христос и за Неговия естествен път на израстване, учение, образование и усъвършенстване. Прекрасно е засвидетелствана и охарактеризирана тази страна от живота на Иисус от св. Юстин Философ и Мъченик, живял и писал през II-ри век след Рождество Христово. В “Разговор с Трифо­на Иудеина” той казва: “Иисус растял, както всички хора растат, отдавайки дължимото на всяка възраст и хранейки се с всякаква духовна храна.” Разкривайки друга, по-висша тенденция в мисълта си, св. Ириней Лионски засвидетелствал същата истина, когато писал за Иисус Христос: “Той дошъл да спаси всички: пеленачетата, децата, юношите, младите и старите; затова и минал през всички възрасти.”

По човешката Си природа Иисус Христос бил като всички хора: Той бил син Адамов, син човешки и нов Адам, нов Човек. „Ето човекът!” – така можел да възкликне не само римският прокуратор Пилат Понтийски, но и всеки друг, който погледнел с телесните си очи Иисус. Още първите Христови ученици, све­тите апостоли, се борили против докетите, според които Христос не бил действителен човек и не водил истински човешки живот, а имал само привидно човешко тяло, живял и страдал привидно. Докетите, между тях на първо място Маркион, учели, че “Ии­сус слязъл направо от Небето в галилейския град Капернаум”, че Той не растял и не се усъвършенствал постепенно, а изведнъж станал велик. Посочените по-горе евангелски, апостолски и све­тоотчески свидетелства опровергават докетизма, всяко отричане на действителната човешка природа, на историческата личност, на естествения живот, на реалните страдания и смъртта на Ии­сус Христос. Според тези свидетелства Спасителят се родил и живял като действителен човек. Той бавно растял и израствал духовно, учил се и бил възпитаван, преуспявал в мъдрост и в любов, укрепвал в духа си и достигнал съвършенство. Заради това Христовите страдания и смърт на Голгота били действителни, следователно имат изкупителен характер и спасителна сила.

Иисус бил наистина човек като всички човеци и все пак у Него имало нещо друго, нещо повече, нещо по-висше; Той не бил обикновен човек, а въплътен Бог. Поради ипостасното, личното им съединение, човешката и божествената природа у Иисус Хрис­тос се намирали в най-тясно взаимообщение и взаимодействие. Ипостасното съединение на божествената и човешката природа в лицето на Иисус от Назарет е вътрешно, органично и живо, а не външно, механично и формално. В резултат на това настъпило общение на свойствата на божествената и на човешката природа у Него. Вследствие на този процес божествената природа на Иисус Христос оказвала благотворно влияние върху естествения растеж и естественото развитие на човешката Му природа. Могат да бъдат приведени много основания в подкрепа на тезата, че Той израствал духовно и физически под непрекъснатото благодатно въздействие на Своята божествена природа, като потвърдил това категорично в началото на обществената Си дейност: “Дух Господен е върху Мене” (Лука 4:18; Исаия 61:1). Разбира се, Духът Божи слязъл върху Иисус Христос в пълнота в деня на кръщението Му и оттогава Спасителят винаги бил изпълнен със силата на Светия Дух (Матей 3:16). Все пак Иисус Христос никога не бил ли­шен от Божия Дух, защото от рождение Той бил не само наречен, но и бил в пълния смисъл на думата Емануил, което означава “с нас е Бог” (Матей 1:23; Исаия 7:14).

Поради присъщата Си изначална и постоянна божествена при­рода Иисус Христос още от момента на раждането Си излъчвал от Себе Си тайнствено обаяние, което имало сила да раздвижва и вълнува чистите сърца, да ги привлича към себе си, да ги пленява и да ги очарова.

Във всяко раждане на човешки живот има нещо тайнствено. То ни изпълва с особено благоговение пред загадката и светостта му, непринудено насочва сърцата ни към великия Създател на живо­та и ни подтиква смирено да Му се поклоним, ако не открито и явно в Божия храм, поне в неръкотворния олтар на Всевишния – в душите ни. Едва ли има човек, който в някаква форма и мярка да не съзнава интуитивно, че животът е свят, тъй като идва от неизчерпаем извор, от Бога, Който е пълнотата на живота. Появата на човек същевременно буди у нас съкровени надежди. Кой не е потъвал в съсредоточен размисъл, кой не се е изпълвал с благоговение и кой не е чувствал радост да просиява по лицето му, когато е стоял пред люлката на новородено дете? Кой не се е възхищавал от детската невинност и чистота и кой не е изпитвал върху себе си нейното благотворно, освежаващо, нравствено възраждащо въздействие? Въз основа на Божието откровение и на непосредствения си интуитивен усет вярващите си обясняват чудната прелест на детската душа с Божия образ у нея, който е по-непотъмнен от греха, отколкото у възрастния, и пред който стои отворен път за разкритие в разцвет и пълнота. В чистия и нез­лобив детски поглед се отразява най-вярно богоподобието на човека и неговата устременост към небесно съвършенство. Именно поради това Иисус Христос посочил децата за пример на възрастните и казал, че човек не може да стане наследник на Царството Божие, ако чрез покаяние, изповед, поправяне и добротворство не възстанови чистотата на душата си и не приеме Евангелската вест като дете (Марк 9:36-37; Лука 18:16-17).

Когато всеки младенец с тайнствеността на живота си, с душевната си чистота и с творческите обещания буди у нас свети чувства и надежди, какво да кажем за божествения Младенец? В Него не била вложена само една частица от диханието на Божия живот, а по тайнствен начин бил вместен целият Божи живот, от който идва всеки друг живот. При това божественият Младенец бил чист от грях. Той бил въплътената невинност и чистота. В Неговите очи проблясвала незалязващата и омайващата светлина на Божията светост, която премахва греха. Безмерната саможертвена любов към грешния свят, която подтиквала Божието Слово да приеме човешки образ и да стане човек, блестяла в очите на Витлеемския Младенец и им придавала неземна красота.

Ако някой имал щастието да се вгледа в очите на божествения Младенец, потъвал в безбрежния океан на най-чистата и света любов, която със своите вълни го очиствала и обновявала за нов живот. Още като дете въплътеният Бог Слово бил пълен с благодат и истина и всеки, който се доближавал до Него с открито сърце и непредубеден ум, възприемал от Неговата благодат. Ореолът на божествеността сияел около главата на витлеемския Младенец и който Го видел, се наслаждавал на славата Му – “слава като на Единороден от Отца” (Иоан 1:14).

Божественото дете излъчвало неповторимо обаяние, което е засвидетелствано от свещените книги, от църковната история и от религиозния опит. Тази омайна сила божественият Младенец проявил още в майчината Си утроба; Неговото присъствие изпълнило с радост дори неродения Предтеча и майка му била обзета от свещен възторг и от божествено вдъхновение (Лука 1:40-45). Пророческите и хвалебни песни на Елисавета, Дева Мария и За­харий са предизвикани от обаянието на идващия Божи Син. Не­говото раждане пък породило възторг на небето и на земята. По силата на въплътената в Него божествена любов витлеемският Младенец свързал небето и земята в радостно, блажено единство. Чудна звезда се появила на небето и предизвестила на богоозарени източни мъдреци раждането на Божия Син. И те се отправили на далечно пътешествие, за да Му се поклонят и да Му поднесат най-скъпи и пълни с чудна символика дарове: злато, ливан и смирна. Св. евангелист Матей разказва за тях, че “като видяха звездата, те се зарадваха с твърде голяма радост” (Матей 2:10). В лицето на източните мъдреци бил представен целият езически свят, който също като Израил копнеел за Избавителя на света и чрез най-издигнатите си синове предчувствал Неговото идване. И представители на израилския народ не закъснели да се явят пред яслите с божествения Младенец – витлеемските пастири полу­чили радостната вест за Неговото раждане направо от устата на ангела Господен: “Благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци” (Лука 2:10). В същия миг ангелски хор запял дивното рождественско славословие и посочил чудната мисия на родилия се Божи Син: да прославя Бога във висините, да въдворява мир на земята и да насажда добра воля между хората. С чара Си витлеемският Младенец пленил сърцата на пастирите, от които се излели хвалебствия. Праведният Симеон, обзет изцяло от очакване на “Утехата Израилева” и подтикнат от Дух Свети, отишъл в Иерусалимския храм, за да види божественото дете. Тази сцена правдиво е охарактеризирана от Църквата като “Сретение Господне” – тук е бил посрещнат не обикновен младе­нец, а Самият Единороден Син Божи в човешка плът. В арабското апокрифно евангелие, известно под названието “Евангелие за детската възраст на Иисус Христос”, се разказва: старецът Си­меон познал Иисус по това, че Той блестял като лъчезарен стълб в ръцете на майка Си. Праведният Симеон прегърнал божествения Младенец и неизказана радост обзела душата му, защото той видял в Негово лице Божието спасение, приготвено за всички на­роди; старецът възприел светлината, предназначена да просвети езичниците, и бил озарен от славата на Израил.

Всеки миг от живота на малкия Иисус бил изпълнен с обаяние, което се излъчвало от Неговата света богочовешка природа. Още от Самото Си раждане Младенецът станал духовен център, около когото се задвижили небето и земята. Със своята божествена сила Той, от една страна, привличал към Себе Си светлото и добро­то, а от друга страна, отблъсквал пристъпите на злото. Може би никое дете не е било така много ненавиждано, както малкия Ии­сус от Витлеем. Той раздвижил звездите на небето и привлякъл чудните звуци на ангелския хор, създал смут и тревога сред иерусалимските управници и накарал да бликнат най-свети чувства у източните мъдреци и у витлеемските пастири, породил божес­твен възторг и пророческо вдъхновение у праведния Симеон и пророчица Ана.

Божественият Младенец запазил силата Си да завладява човешките сърца с небесната Си чистота и със светата Си невин­ност; нейното нравствено очистващо и облагородяващо въздействие през вековете е неизмеримо. Рождество Христово е един от най-тържествените празници на християнския свят, когато той благоговейно се прекланя пред малкия Иисус и черпи от Него вдъхновение и благодатна сила за духовно прераждане. Обаянието на чудното дете е предмет на художествено вдъхновение при пресъздаване на много легенди и апокрифи в творби на поетичното и изобразителното изкуство. Според някои от тях дори немите идоли, неразумните животни и бездиханните дървета се покланяли на божествения Младенец по пътя Му за Египет и при връщането Му оттам.

В човешкото Си развитие Иисус Христос се подчинявал на естествените закони на психофизическата си природа. Той растял като всички деца. Все пак чистотата, невинността и красотата на детската душа блестели у Него по-ярко, отколкото у другите деца. Малкият Иисус се развивал „като трендафил, който расте на нива край поток”; издавал “благоухание като Ливан”; цъфтял “ка­то крин” и разнасял на всички страни най-приятно “благовоние” (Премъдрост на Иисус син Сирахов 39:16-18).

Не са запазени и дошли до нас точки сведения за образованието на Иисус Христос. Това обаче не означава, че не е получил об­разование. Той изучавал “Закона”, тоест Моисеевото Петокнижие, “Пророците” и “Псалтира” в Своя тих семеен кът под ръководството на благочестивия Иосиф и на пречистата Дева Мария. Те знаели много добре поръката на Моисеевия закон за обучаване на децата и най-старателно я изпълнявали. Във “Второзаконие” се заповядва: “Учете синовете си на тях (Божиите откровения), като приказвате за тях, кога седиш в къщи и кога си на път, кога си лягаш и кога ставаш” (Второзаконие 11:19).

Сигурно още от шестгодишна възраст Иисус е посещавал на­чалното училище при малката Назаретска синагога, както постъпвали повечето деца по онова време. Тогава всички предсто­ятели на синагоги същевременно били и учители на деца. Св. евангелист Лука когато говори за Назарет по друг повод, съобщава, че там Иисус бил възпитан и прибавя, че Той “по обичая Си влезе един ден в синагогата” (Лука 4:16). Асоциацията между възпитаването на Иисус в Назарет и отиването Му “по обичая” в синагогата на същия град може да бъде обяснена най-добре с обстоятелството, че Той бил възпитаван чрез посещаване не само на молитвените събрания в местната синагога, но и на съществу- ващото при нея начално училище. Тук, разбира се, били преподавани най-елементарни знания. Иисус бързо се научил да чете и пише на родния си език – арамейски или народен сирийски език, говорен по време на земния Му живот в Сирия, Месопотамия и в цяла Палестина. В подкрепа на това се привежда и загатването на Христос за иотата от еврейската азбука и за чертицата от еврейския шрифт (Матей 5:18; Лука 16:17). Още по-голямо значе­ние в това отношение има евангелското съобщение, че Иисус се навел и писал с пръст по земята, когато книжници и фарисеи до­вели при Него жена, уловена в прелюбодеяние (Иоан 8:6). Какво писал Спасителят, не се съобщава. Може би думата Бог, Който като съвършен и чист единствено има върховната власт да съди грешниците. Възможно е също да е написал думата “съвест”, за да изправи пред нейния неподкупен съд лицемерните книжници и фарисеи.

Все пак не е известен никакъв писмен документ, който да е излязъл под перото на Иисус Христос. Бележитият църковен исто­рик от древността Евсевий Кесарийски привежда дословно текста на писмо, което уж било написано от Спасителя до Едеския цар Авгар. Автентичността на този документ обаче не се потвърждава с никакви доказателства и не се поддържа почти от никой изследовател.

След 12-годишната Си възраст Иисус Христос редовно посещавал синагогата в съботните дни. Тук Той се молил заедно с възрастните, слушал да се чете Свещеното Писание и да се превежда на майчиния Му арамейски език, вдъхновявал се от пламенните тълкувания на пророчествата за идването на Месия и все по-ясно осъзнавал, че именно Той е обещаният Спасител. Така у Иисус се раждал и израствал вече Христос, тоест Божият Помазаник, Който приел човешка плът, за да изкупи човечеството от греховете му, да го обнови духовно и нравствено, да го научи да живее справедливо и братолюбиво, да твори Царството Божие на земята и да открие достъпа за вечния живот в блаженство.

Следва…(виж тук)

_________________________________

*Публикувано в книгата Най-прекрасният, Духовният образ на Иисус Христос, С., 1992, с. 63-81. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Панчовски (1913-1987) и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d5k