Николай Цвятков Кочев

Исихазмът и варлаамитството са идеологическо изясняване на отношението между църковно-политическите партии[1] на зи­лоти и политици[2]. Лионската уния от 1274 година, която бе по-скоро политиче­ски акт, отколкото акт на съгласие на Византийската църква с някои от верските и канонически схващания на римокатолицизма, посочи ролята на византийския император в дейността на Църквата, както и мястото на Църквата в политическия живот на империята. След смъртта на Михаил VIII Палеолог (1261-1282) унията изгубва своята стойност на църковно-правен акт, който може да регулира отношенията ме­жду източната православна и западната римокатолическа Църква. На мястото на сваления Константинополски патриарх Иоан XI Век (1275-1282)[3], идва Григорий II (1283-1289)[4].Веднага след смъртта на Михаил VIII Палеолог, съпругата му Теодора получава покайна грамота, чрез подписването на която декларира, че се отказва от всичко сто­рено от Михаил VIII, че няма да го погребе според обичая в Църквата и няма да го споменава в молитвите си[5].

Смяната на Константинополския патриарх не донася очакваното спо­койствие и политико-църковна кон­солидация в империята. Новият па­триарх до посвещаването му не при­надлежал към църковния клир[6]. Според Никифор Григора, управлението на Църквата му било възложено преди да бил обявен за патриарх. Сваленият от патриаршеската катедра Иоан Век[7], не престанал да пише и да се защищава. През този така наречен следпатриаршески период, той написва онези от своите произведения[8], които го характеризират като привърженик на западната църковно-изповедна норма. Иоан Век разглежда проблема за filioque[9], въпрос, който по-късно ще постави началото на спора между св. Григорий Паламà и Варлаам Калабрийски. Той пише и против Сугдейския епископ Тео­дор[10], против Константин Мелитиниот[11], против патриарх Григорий Кипърски[12] и други. Иоан Век, още като патриарх, написал до тогавашния папа Иоан (1276-1277)[13] едно твърде почтително писмо[14], в което гово­ри за подписаната уния. До папата писал той и след като бил свален от патриаршеството, съобщавайки му за разногласията във Византия, породени от унията[15]. Този факт подсказва, че в обществено-културния и църковен живот на империята в края на ХIII-ти век, е налице остро противопоставяне между зилоти и политици. Неколкократното местене на Иоан Век, след като бил свален от патриаршеския престол, говори за запазване на неговото влияние сред политиците, чийто идеен ръководител бил той. Привържениците на зилотите намират опора в политическата власт. Става ясно, че влиянието и просперитета на зилотите или на политиците било в зависимост от идейната принадлежност на импе­ратора.

При тази изострена вътрешно-църковно-политическа обстановка, ва­жна роля за консолидиране на положението в империята се пада на патриарха. При избора на лицето за патриарх, без съмнение, императорът се ръководел от конкретното състояние – той да бъде умерен или краен в своите възгледи. Григорий Кипърски, който, както изглежда, бил умерен привърженик на църковно-политическата насока на зило­тите[16], бил подходящ за патриарх след отхвърляне на всички клаузи на Лионската уния. Въпросът бил да се направи опит за смегчаване на крайните положения във възгледите на зилоти и политици. Но Гри­горий се оказал неподходящ за строгите в своите искания зилоти, които настройвали своите последователи срещу него[17]. Политиците пък, и особено Иоан Век, го винели в това, че той не е ромеец, а критянин. И дори, че има западен произход[18].В полемиката си с Иоан Век за Светия Дух сам се отклонил от учението на Византийската църква, за което бил обвинен не от някой друг, а от самия Век[19].

От патриарх Григорий се отказали дори неговите привърженици[20]. Причината за това ще да е била издаването на Томос на един от съборите, осъждащи Иоан Век, тоест опитът му да премине към крайните позиции на неговите противници[21].

Патриарх Григорий не получил подкрепа дори от императора, на когото той писал[22]. Това го прину­дило да напусне патриаршестването и да отиде в манастир[23].

Сведенията, които самият патриарх Григорий съобщава в своята „Авто­биография“ и в писмото си до Андро­ник II (1282-1328) за състоянието на взаимоотношенията между зи­лоти и политици, са твърде интересни. В тях откриваме явните следи на изострени социално-класови отноше­ния. В очите на тогавашната византийска управленческа върхушка, тези взаимоотношения били борба за надмощие между двете политико-църковни партии – зилоти и поли­тици. Андроник II изглежда не е бил толкова безучастен към съдбата на Григорий като патриарх, колкото недоволен от невъзможността му да овладее положението, от липсата у него на дипломатичен такт и умереност.

За изостряне на отношенията меж­ду зилоти и политици в края на XIII-ти и началото на XIV-ти век има све­дения у Георги Пахимер и Ники­фор Григора. И Пахимер, и Григора говорят направо за борба между тези две партии. Техните известия са свързани с дейността или на патри­арха, или на императора. Патриархът е фигурата в империята, който чрез Църквата провежда политиката на императора. Неговите управлен­чески функции са дотолкова авто­номни, доколкото не нарушават общата концепция за отношението ме­жду император и патриарх. При Андроник II прави впечатление, че докато в избора на патриарха императорът взима пряко отношение, напускането на патриаршеския пре­стол става в резултат на явление, което може да бъде характеризирано като провал в дейността на избрания патриарх. Разгорещената борба между зилоти и полити­ци подсказва, че патриархът далеч не е само сакрално-църковно-адми- нистративна длъжност, а личност, в която рефлектират определени вътрешно и външно-политически функ­ции. Тези функции не могат да прекрачат границата на политическия характер и дейност на императора. Затова на патриаршеския трон стъпват лица, които отговарят на политико-църковното виждане на вла­детеля.

В края на XIII-ти век е налице укрепване политическата насока на поли­тиците. Това налага за патриарх да бъде поставен строг привърженик на зилотите. За такъв бива посочен монахът Атанасий, който на два пъти сядал на партриаршеския пре­стол (1289-1293; 1304-1310) и умрял не като патриарх. Не може да има никакво съмнение, че както императорът, който сяда на владетелския трон по наследство, така и па­триархът, избиран от императора, са провеждали подчертано едностранчива политика. Гъвкавостта била чужда на характера на самата епоха. Патриарх Атанасий I бил добър монах, но от гледна точка на политико-църковното единство в империята, той не бил подходящ за патриарх. Характеристиката, която дават за него Пахимер и Григора, е от два почти еднакви ъгъла. Общото при двамата византийски историци е това, че в империята господства политико-църковен и социален хаос, във водовъртежа на който се намират и висши духовници митрополити и епископи и някои от обикновените монаси.

Георги Пахимер съобщава, че за па­триарх Атанасий I се говорело, че той е толкова жесток, че не се по­колебал да извади очите на магарето, което влязло в манастирската градина и се нахранило от растящите в нея плодови и други растения[24]. Никифор Григора допълва тази характери­стика. Според него, животът в манастира оформил у Атанасий такъв характер, „с какъвто се отличават хората, които живеят из планините и пещерите[25]“ Отшелничеството, пак по думите на Григора, го направило чужд на живота в обществото. Никифор Григора акцентува на различния начин на виждане на обществените процеси от един отшелник, и от друг, който живее самия обществен живот. Оттук той насочва и към различната психологическа нагласа, която рефлектира и в обществените от­ношения между зилоти и политици. Зилотите, чиито привърженици били предимно из средата на монасите, и на политиците – предимно из средата на бялото духовенство.

Констатацията на Никифор Григора за „психологическа нагласа“ има зна­чение конкретно за патриарх Ата­насий I, но не и за всички представители на зилотите. Отношението между тези две политико-църковни партии се подклажда от догматико-верски и канонически различия ме­жду римокатолическата и източната византийска Църква за filioque, за папското главенство, за тайнставата и прочее.

При патриарх Атанасий I взаимоотношенията между зилоти и по­литици се изострят още повече. Поради твърдия си характер, той става причина за появата на брожение и из средата на самите зилоти епи­скопи и митрополити. Никифор Григора съобщава, че новопоставеният па­триарх направил опит да ревизира живота на учените клирици[26]. В резултат на действията му едни за- почнали да водят по-строг живот, а други напуснали столицата. Според Григора, патриархът изгонил живеещите в столицата провинциални духовници като добавя: „всички те били учени, познавачи на църковните закони[27].“ Но Григора допъл­ва, че едни от тези духовници при­надлежали към партията на зилотите, а други били на страната на политиците. Едва ли може да се предполага, че патриарх Атанасий е преследвал учените духовници заради тяхната ученост. Запазените от не­го писма[28] говорят, че той не е бил необразован човек. Борбата срещу учените духовници е била форма за отричане позициите на политиците. Според Никифор Григора, „не може да бъде похвалена нито едната, нито другата страна, тъй като нито една­та, нито другата е останала в рамките на умереното и законното [29].“Противопоставянето на двете страни е по тяхната принадлежност Патриархът обвинява политиците в користолюбие и в жаждата за повече бо­гатство. Към епископите из средата на политиците той се обръща с думите: „вие само едно знаете: да изпращате такъв човек, който умее да дои вашето стадо[30]„.

Че патриарх Атанасий I има предвид митрополитите политици, става ясно и от съобщението му, че те като нямали друга работа, говорили против патриарха и мислели по какъв начин да го свалят от катедрата[31]. За тях той говори и в едно писмо до Андроник II, с което го моли да им заповяда да идат при своето паство[32]. Става ясно, че връзката между зилоти и политици пос­тавила въпроса за върховната църковна власт на предно място в системата на каноническите взаимоотно­шения. При Андроник II този въпрос се усложнил поради обстоятелството, че самият император, по свидетелството на Атанасий I, изпитвал уважение към тези духовници[33]. Да­ли авторът на писмото има предвид изобщо духовниците или учените ду­ховници, или най-сетне представителите на политиците, е трудно да се каже. Според нас, патриарх Атанасий акцентува върху учените духовници, с които Андроник II ще да е беседвал без да се интересува от верските различия и от каноническите отстъпления, от практиката на Византийската църква.

Патриарх Атанасий I се опитал да регулира и живота на монасите. Налице са два начина на монашестване: – крилото на мистиците и крилото на по-свободната изява на монашеските добродетели. Тези две кри­ла във византийското монашество са практическа изява на теоретическите виждания на политико-църковните партии на зилоти и политици. Животът на монасите политици не се различавал съществено от този на свещениците. Монасите зилоти и политици, разглеждани в тяхната същностна константа, показват две противоположни насоки – жизненост в тенденцията при политиците, и мистицизъм, затворен в отсечката човек-Бог, при зилотите [34]. Раз­глеждани обаче като успоредно утвърждаващи се идейно-политико-църковни насоки, изпъква тяхното общо жизнено начало. В отричането те се допълват взаимно.

Ако е прибързано да се смята, че пренебрегването на някои от утвърдените от практиката и от каноните на църквата монашески задължения е била характерна черта само на монасите политици, с твърде голяма вероятност може да се твърди, че в империята е съществувало и едно междинно направление, интелектуално по своята същност, което е отричало крайностите в действията на зилотите и на политицпте. Това „трето направление“ се изявява по-късно, когато исихазмът и варлаамитството ще се превърнат в идео­логически основания на византийския държавно-политически и църковен живот и отношения. Никифор Гри­гора като разказва за дейността на патриарх Атанасий I във връзка с моралното укрепване на монашеството като институция, завършва с думите: „колко би било добре, ако неговите правила и установения ред се запазят и при неговите приемници в този вид, в какъвто били при патриарх Атанасий[35]„.

Патриарх Атанасий I не е правил опит да заличава разликата между зилоти и политици. Ликвидирането на тази църковно-политическа дву­партийност било не по силите и на самия Андроник II. Нейното укреп­ване било подхранвано от феодалния сепаратизъм и от влиянието на външни сили върху империята[36]. Императорът се превърнал в номина­лен владетел. Ръководството на шко­лите преминало в ръцете на полити­ците. Андроник II нямал никаква възможност да се противопостави на тяхната радикална дейност. За това негово безучастие и безсилие той е винен от патриарх Атанасий I[37]. Георги Пахимер, говорейки за дейност­та на патриарха, подчертава, че тя е прорoдила много негодувания[38].По всичко личи, че негови противни­ци били не само последователите на политиците. Атанасий I се опитал да въведе манастирския устав и в столичните църкви и да го направи задължителен и за миряните. Но едва ли патриарх Атанасий I не е виждал и не е разбирал развиващите се нови процеси сред обществото. Основното обаче си остава засиле­ното влияние на политиците, които, със своя радикализъм, печелели при­върженици из средата на всички със­ловия. Зилотът патриарх не е могъл да възприеме напиращите промени. На тази страна от неговия характер и на влиянието на духовниците от всички степени обръща внимание Никифор Григора[39]. Напускайки патриар­шеската катедра Атанасий I анатемосал всички – царското семей­ство, архиереите и клира и всички свои врагове[40].

Борбата между зилоти и полити­ци изразява всичките аспекти на тогавашното византийско общество: борба между бялото духовенство и монашеството, социална и класова заинтерeсованост и прочее. Обвиненията на едните към другите били без каквито и да било задръжки. По този начин изпъква цялата сложност на обществените отношения, които предхождат и определят характера на исихастко-варлаамитския спор. Георги Пахимер, говорейки за смяната на Атанасий I с Иоан Созополски (1294-1304 година), се надява, че „зимата ще бъде заменена с приятна пролет, а морската буря – с тишина[41].“ Но­вият патриарх идва на престола не затова, че е посочен от народа, а защото бил близък на императора[42].Той е добродетелен, но чужд на вся­каква наука[43]. Обвинението в неученост е характерен белег на отно­шението между политици и зилоти. Зилотът е добродетелен, но лишен от знания, тоест от онова, което пра­ви човека полезен за обществото ка­то държавна личност. В това обвине­ние ние виждаме отзвук от учението на Платон, че управители могат да бъдат само мъдреците[44]. Ако тази наша догатка е правилна, в това об­винение трябва да виждаме противо­поставяне между litterae divinae и litterae humanae. У византийските историци тази борба има „формален“ характер – litterae divinae и litte­rae humanae се схващат като възмож­ност и невъзможност за управление. При тях човешкото и божественото знание нито се противопоставят, нито се изключват едно друго. И двете имат своето място, но в различни сфери на обществения живот. По­литиците, бидейки склонни да при­емат западната вероизповедна норма, се ръководят от принципа за икономѝя. Зилотите, следвайки litte­rae divinae били по-склонни към суеверните представи и вярвания. В резултат на вяра и гаданието по някаква тайнствена книга се стигна­ло до преименуването на новопоста-вения патриарх Козма на Иоан[45].

Изострянето на отношенията между зилоти и политици било подсилвано и от положителната оценка, която Андроник II давал на зилотите. Впрочем, управлението на Андроник е един от малкото периоди в исто­рията на империята, през който па­триархът налага своята воля. Та­ка например Иоан Созополски не се съгласил да издаде патриаршеско и синодално определение, подкрепящо решението на императора да обяви сина си Михаил за съуправител[46].Не се съгласил също да благослови брака на дъщерята на Андроник Симонида със сръбския крал. На патриарха му останала чужда така наречената политическа икономѝя[47]. Пред него Андроник II изглеждал не по-малко безпомощен, отколкото пред силните малоазийски феодали[48].

Византийските историци не го­ворят направо за политическата при­надлежност на патриарха. За нея може да се съди от отделни моменти в техните характеристики. Когато патриарх Атанасий I дошъл за вто­ри път на патриаршеския трон, по свидетелството на Георги Пахимер[49] ина Никифор Григора[50], митрополитите и обикновените свещеници, а и наро­дът били недоволни. Една част от епископите, игумените и други отка­зали да се подчинят на новопоставения патриарх[51]. По-нататък обаче и Пахимер, и Григора допълват, кои са били тези епископи и защо са отказали да приемат Атанасий като патриарх. Такъв бил Александрий­ският патриарх Атанасий, който отдавна живеел в Константинопол и който бил идеен последовател на Иоан Век и имал много привърженици в столицата[52].

За разделянето на византийското общество, без оглед на тяхната политико-църковна принадлежност спо­магали и привържениците на всеки един от свалените патриарси. Иоан Созополски принадлежал към гру­пата на зилотите, но ръкоположе­ните от него епископи, свещеници и монаси не признали патриарх Ата­насий I, страхувайки се от отноше­ние към тях, тъй като според самия патриарх Атанасий, Иоан Созопол­ски бил узурпатор на трона на Константинополските патриарси[53]. По този начин при всеки нов патриарх духовенството, а оттук и цялото общество, се разделяло на три вра­ждебни една на друга групи. Основно враждебни една на друга, останали привържениците на зило­тите и политиците. Патриарх Атана­сий, при второто си встъпване на патриаршеския престол, провел ре­дица реформи, с които стеснил пра­вата на политиците духовници. На много от ключовите места поставил монаси, свои привърженици. Чрез монасите той се опитал да създаде буферна обществена зона, която да спомогне за укрепване позициите на партията на зилотите.

Би било неправилно обаче да се смята, че монашеството като цяло било единно в своите политико-църковни виждания или че политиците не са имали последователи из сре­дата на монасите. Като социална група монашеството във Византия по време на господстващия във вси­чки сфери на обществения живот феодализъм, било твърде разнородно. Монаси ставали не само желаещите да се посветят изцяло в служение на Бога, но и лица, чиито владения били погълнати от по-крупни феодали.

По този начин тези, вторите, ставали естествени противници на монасите-зилоти, а те и не могли да се наго­дят към техния начин на живот и на мислене, тъй като, по принцип, круп­ните феодали били последователи на политическата насока на зилотите. Не споделяли възгледите на зилотите и онези от монасите, които приемали духовен сан да получат по-солидно образование или да за­пазят владенията от поглъщане от големите феодални собственици. За тях манастирът и формата били удоб­но покритие от катастрофално руша­щото се единство на империята. Тези монаси продължавали да во­дят полусветски живот. Патриарх Атанасий I обръща внимание и се опитва чрез административни сред­ства да ги лиши от икономическа поддръжка. Според Георги Пахимер те­зи монаси, след като се убедили, че дори императорът не отговаря на техните жалби, започнали да се въл­нуват[54]. Под влияние на патриарх Атанасий, който се обърнал с писмо към императора по повод полусветския живот на тази група монаси [55],Андроник II през 1306 година издал указ, с който забранил посещението на кръчми и други заведения от духов­ни лица в съботни и неделни дни. Той дори наредил в тези и в други празнични дни заведенията с такъв и подобен на тях характер да бъдат затворени[56]. Резултатът от тези мер­ки бил, че мнозина от тези монаси потърсили убежище при латинците[57].

Монашеството в своята цялост не е могло да бъде на страната на парти­ята на зилотите и по други причини. Тук става дума за отношението към верската догма и народностната само­битност. Тези две категории нито политиците, нито зилотите поставяли в зависимост една от друга. По своята същност верско-догматико-каноническото противопоставяне ме­жду Рим и Константинопол е било многопластово. И докато зилотите отхвърляли всякакъв опит за диа­лог и компромис, политиците се спирали на отделни негови страни. В случая са налице два подхода при разглеждането на един и същ въпрос, например този за filioque. Другият въпрос обаче, за народност­ната самобитност, се налагал и ре­шавал в съответствие с общата на­гласа на мисълта. Ще рече, той е бил зависим от категорията „Визан­тия“. При зилотите тази категория се схваща като един предопределен културно-исторически феномен, чиято историческа същност спрямо Рим е фиксирана в решенията на Вселен­ските събори. При политиците пред­ставата за икономѝя съчетава в себе си културно-историческото с конкретно историческото. При зи­лотите проблемът за родината се гледа през призмата на вярата в подчертано статичен план. При политиците същият този въпрос се дви­жи по същата линия, но прекаран през динамизма на икономѝята.

Следва…(виж тук).

____________________________

Публикувано в Духовна култура, 1983, кн. 4, с. 16-30. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Названието „партия“ използваме в условен смисъл.

[2]. За „зилоти“ и „политици“ вж. N. Gregorae, Byzantina historia, t. I-III, Bonn, 1829-1830, lib. IV, cap. 1; G. Pachуmeгis, De Michaele et Andronico Palaeologis libri tredecim, t. 1-II, Bonn, 1835, De Michaele…, lib. IV, cap. 12; N. Коcev, Quelques reflexions au sujt de la diplomatie de Byzance à l’époque de la pénétration ottomane dans les Bajkans, Etudes balkaniques, 2, 1978, p. 101-113.

[3]. Pachymeris, De Andronico…, lib. I, cap. 4; lib. III, cap. 29.

[4]. След свалянето на Иоан Век, за патри­арх бил поставен Иосиф, който патриаршествал не пълни три месеца – от края на декември до март 1283 година. Иосиф бил патриарх преди Иоан Век от 1267-1274 година.

[5]. Текстът на грамотата вж. у. И. Е. Троицкий, Арсений и Арсенити, Хр. Чт., 1871, т. I, с. 628-629.

[6]. Pachymeris, Die Andronico…, lib. I, cap. 44; Gregогas, lib. VI, cap. 1.

[7]. Ibid., lib. I, cap. 4; lib. III, cap. 29.

[8]. Съчиненията на Иоан Век вж. в J. Р. Мignе, Patrologiae cursus coplectus, Series Graeca, t. 141.

[9]. PG. 141, 157-276; 613-725 и други разглежда в историко-верски план, използваните мнения на църковни отци, подкрепящи учението на Римокатолическата църква.

[10]. РG, т. 141, 289-337.

[11]. PG, т. 141, 337-395.

[12]. PG, т. 141, 863-895; 896-926; И. Е. Троицкий, К истории споров по вопросу об нахождении Св. Духа, Хр. Чт., т. I-II, 1889.

[13]. Той е 20-ти или 21-ви римски папа с името Иоан. В каталога на римските първосвещеници след Иоан XVII, който бил на престола на римските папи през 999 година, се говори направо за Иоан XIX (1003-1009 година). Вероятно Иоан XVIII е бил папа само няколко месеца и е обвинен в нещо, поради което не е отбелязан.

[14]. PG, т. 141, 943.

[15]. Ibid., 949-969.

[16]. Според Г. Пахимер, De Michaele… V, 12, 14 и Н. Григора, V, 2, при уп­равлението ма Михаил VIII Палеолог се изявил като привърженик на Лионската уния.

[17]. Расhуmегis, De Andronico, lib I, cap. 21; Gregогas. VI, 2.

[18]. Pachуmeris, De Andronico, lib. I, cap. 33.

[19]. Срв. И. E. Tpоицкий, К исто­рии споров по вопросу об изхождении Св. Духа, Хр. Чт., т. I, 1889, с. 340.

[20]. Gregoras, VI, 4; срв. И. Е. Троицкий, К истории споров…, с. 1; Gregoras, VI, 4; срв. И. Е. Троицкий, К истории споров…, с. 1086 и с. 1087.

[21]. Срв. И. Е. Троицкий, Изложение свитка веры, Хр. Чт., т. I, 1889, с. 344.

[22]. За това писмо вж. Хр. Чт., т. II, Хр. Чт., 1870, с. 512 и сл.

[23]. Gregoras, VI, 4; Расhуmегis, De Andronico, lib. II, cap. 6.

[24]. Pachymeris, De Andronici, lib. II, cap. 13.

[25]. Ibid., Gгеgогas, VI, 5.

[26]. Ibid.

[27]. Gregoras, VI, 5.

[28]. Те са публикувани в PG, t. 142.

[29]. Ibid.

[30]. PG, t. 142, Epist. 4, 520.

[31]. Ibid.

[32]. Ibid., Epist. 6, 526.

[33]. Ibid.

[34]. На въпроса за регресивния характер на мистицизма на зилотите исихасти у нас се спира Васил Славов Киселков, Св. Теодоси Търновски, София, 1926, с. 28-29. По-късно този въпрос е развит и от Иоан Майендорф.

[35]. Gгеgогas, VI, 5.

[36]. Срв. М. Я. Сюзюмов, Борьба за пути развития феодальных отношений в Византии, Византийские очерки, Москва, 1961; Б. Т. Горянов, Поздневизантийский феодализм, Москва, 1962.

[37]. PG, t. 142, 512 sq.; срв. също N 27, 474; N 49, 476.

[38]. Рaсhуmегis, De Andronico, lib. II. cap. 16.

[39]. Gгegoras, VI, 7.

[40]. Pachymeris, De Andronico, lib. II, cap. 23; lib. III, cap. 24; Gregoras VI, 7; PG, 142, 482.

[41]. Рaсhуmегis, De Andronica, lib. II, cap. 27.

[42]. Ibid.

[43]. Ibid.; Gregoras, VI, 7.

[44]. Срв. Платон, Държавата. Превел от старогръцки Александър Милев, София, 1981.

[45]. Рaсhуmеris, De Andronico, lib. II, cap. 28.

[46]. Ibid., lib. III, cap. 3.

[47]. Ibid., lib. IV, cap. 8-9.

[48]. А. П. Kаждан, Аграрные отноше­ния в Византии XIII-XIV вв., Москва, 1952.

[49]. Рaсhуmеris, De Andronico, lib. IV, cap. 34-35.

[50]. Gregoras, VII, 1.

[51]. Pachymeris, lib. V, cap. 7.

[52]. Ibid., lib. I, cap. 19; lib. II, cap. 5; lib. V, cap. 20; lib. VII, cap. 8; Gregoras, VII, 1.

[53]. Pachymeris, lib. V, cap. 2.

[54]. Ibid., lib. VII, cap. 35.

[55].PG, t. 142, 474.

[56]. PG, t. 161, 1065-1066.

[57]. Pachymeris, VII, cap. 23.

Изображение: авторът Николай Цвятков Кочев (1938-2007). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-d0s