(според Библията)

Иван Спасов Марковски

Доказана истина е, че от мирогледа на един човек твърде много зависи неговата практическа дейност. Затова днес толкова много се говори и пише за мироглед – създаване на здрав мироглед, борба за съвременен мироглед и така нататък[1]. По-рано на този въпрос като че ли не се е давало голямо значение, затова и библейската наука е така бедна откъм монографични, специални съчинения върху старозаветния мироглед[2].

Историкът, за да си обясни много от проявите на един народ из областта на науката, изкуството, религията и прочее, трябва да е запознат добре с мирогледа на този народ. Също така, за да разберем всички религиозни и културни прояви на древноеврейския народ – носител и изразител на старозаветната Църква – трябва да сме запознати с неговите представи и схващания за света изобщо.

Най-крупният дар, най-крупното творение, което е дал този народ на човечеството, това е неговата свещена литература – Свещеното Писание на Стария Завет. Тук е проявен и кристализиран духовният гений на този народ. От Израил не са произлезли личности като Софокъл и Еврипид, като Фидий и Праксител, и личности на дълбоки философски мъдрости. Но затова пък този народ ни е дал Моисей, – безспорно един религиозен гений, певецът на псалми Давид, който по дълбочина и сила на религиозното изживяване и днес може да ни служи за пример и подражание. Исаия, Иеремия и други пророци, за които вярата в Яхве стои над всичко. Така че старозаветният човек може да се нарече човек на религията, на религиозния мироглед, изразен в Свещеното Писание. Последното откъм своята човешка страна се явява като резултат на този религиозен мироглед. Следователно, за да разберем свещените книги на древноеврейския народ, трябва да знаем, как гледа той на света в неговата целокупност, а именно: как е произлязъл светът, коя е причината на разните природни явления, откъде иде човекът, какъв е смисълът на човешкия живот, какъв е неговият край и други?

На всички тези въпроси този народ гледал, както ще видим, през призмата на религиозната идея, която е прониквала целия му живот.

Проблемът за мирогледа на древния Израил има не само историческо значение, той представлява известен интерес за нас християните и сега. Известно е, че основата на Новия Завет се крие в Стария Завет, и следователно старозаветният мироглед до известна степен е преминал и в християнството. Той дълго време е бил единствен и изключителен. Едва в по-ново време, след като се засили естествознанието и разните опитни науки направиха грамадни успехи, библейският мироглед доби известни поправки и приспособления с оглед към новите научни открития. Но за широката маса, която е слабо запозната с науката и вярва в Библията, старозаветният мироглед в много от своите по-важни пунктове си остава и сега господстващ. И до днес вярващите още черпят оттук знания и дирят отговор на въпросите за произхода на света, за първоначалната история на човечеството, за смисъла на живота и други. И понеже Старият Завет дава един завършен, лесно достъпен и задоволителен отговор за обикновеното мислене, затова и той така дълбоко е заседнал в душите на християнския свят. Може би не всички намират тук еднакво удовлетворителен отговор, но в Библията са засегнати почти всички въпроси, които интересуват и прости, и учени, а именно: откъде е и какъв е края „на този чуден свят, в който живеем? Откъде води началото си човешкото битие и каква е неговата цел? Каква е връзката между физическия и духовен свят, между нравственото достойнство и земното благополучие, между волевите действия и човешката съдба? Що е смъртта? Каква е съдбата на човешката душа и прочее? След това, кой стои над всичко? Кой е първопричината и източникът на всичко? С други думи: що е Бог, какви са Неговите проявления и атрибути и прочее?

Наистина, старозаветният мироглед представлява голям интерес за нас християните. Бихме могли да кажем, че до голяма степен той е поставен в основата на християнското богословие. Може би от някои старозаветни схващания и представи за света, и за живота въобще да сме се еманципирали под влияние на древните християнски учители и църковни писатели, под влияние на древната и нова философия, под влияние на науката, но по много основни въпроси християнството е запазило мирогледа на старозаветния човек. И от това гледище на нас ни се налага едно основно запознаване с този въпрос.

Ще трябва да се обърне внимание на още едно обстоятелство. Днес Библията е подхвърлена на доста усилена критика от страна на някои мислители с рационалистическо направление, главно поради нейния ненаучен мироглед. Те изкарват, че Библията и науката си противоречали по въпроса за произхода на света и човешкия род, при обяснението на някои природни явления и прочее. По такъв начин отрицателната критика се старае да подрони авторитета на Библията като Слово Божие. Така щото и откъм тази страна ни се налага да имаме ясна представа за старозаветния мироглед. И ако тук се срещат известни наивни, простонародни схващания за света и за известни природни явления, ще трябва да видим, на какво се дължат те, какъв е техния произход и смисъл, и доколко те имат стойност на догматични и богооткровени истини.

Нашето изложение ще има повече разяснително-ексегетичен и исторически характер, отколкото апологетичен. Задачата ни ще се заключава главно в това, да изложим обективно и вярно въз основа на Библията, какви са били разбиранията и представите на старозаветния човек за света и живота. А да се отговори на въпроса: доколко те са състоятелни и научни, доколко те отговарят на разбиранията на съвременния човек е работа не толкова на ексегетиката, колкото на апологетиката.

При посочване на задачата и поставяне рамки на нашата работа, ще трябва да отбележим, че от мирогледа на по-късното юдейство ще се интересуваме по-малко. Тук безспорно са оказали известно влияние персийската религия и гръцката философия, както това се вижда, например от някои есхатологични очаквания и представи за задгробния свят и от някои натуралистични и дуалистични схващания. Наистина, основните старозаветни идеи са запазени, но личи и влиянието на по-новото гръцко времe[3]. Също и между древните старозаветни писатели срещаме известни, макар и несъществени, развития в схващанията за света и живота. И това не трябва да ни учудва, защото Старият Завет представлява един сборник, една малка библиотека от книги, които имат за свои автори писатели, често пъти раздалечени един от друг по време с цели столетия и намиращи се под най-разнообразни влияния. И все пак по същество на своите разбирания те не са се различавали много, защото са имали един общ идеал за живота и са се ръководили от една обща религиозна идея.

При изследване на старозаветния мироглед често пъти се прави грешка, като известни догматични и философски системи на новото време се приписват на Стария Завет. Ние споменахме no-горе, че израилтяните никога не са имали склонност към строго философско мислене, техният народен гений се проявявал главно в областта на религията. Наистина, по-късно под влияние на гръцката нарадва, практическа философия се развива и у израилтяните литература на премъдростите (Hochma literatur), от която имаме запазени книгите: Притчи Соломонови, Еклесиаст, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус син Сирахов и Иов. Докато за първите две книги може да съществува отчасти спор, дали те принадлежат на Соломон, както учат някои древни църковни писатели, или пък на някои по-късни писатели, но за книгата Премъдрост Соломонова не съществува вече никакво съмнение, че тя няма за свой автор Соломон. Още блажени Августин е дошъл до убеждението, че тази книга е наречена Премъдрост Соломонова, на името на богоугодния израилски цар, само по навик[4]. Блажени Иероним пък говори за тази книга даже като за liber pseudepigraphus, qui Sapientia Salomonis inscribitu[5]. Така, че тук имаме произведения от по-късно време, където личат известни идеи с песимистично и епикурейско направление и опит да се примирят те с представата за един личен, всемогъщ Бог, пред Когото трябва да имаме благоговеен страх. Тук нямаме една философска система, почиваща на метафизически построения, а практическа философия, практическа житейска мъдрост, каквато срещаме у Сенека, Марк Аврелий и други. Само че библейските, философстващи писатели стоят и тук на религиозна почва и имат за изходно начало догмата: Яхве е нашият Бог, Той е единствен и единен. Този строго монотеистичен принцип е в основата на целия старозаветен мироглед, тази догма остава неизменна през цялото старозаветно време, а след това тя бива възприета и от християнството. Само така можем да си обясним, защо мирогледът на израилтяните е лишен от всякаква митологичност и фантастични представи за света, и природните явления. Напротив, той е бил твърде прозаичен и трезв. Тогава, когато съседните и близки народи, като асирийци, вавилонци, финикийци и други, са имали богата митология, одухотворявали са разни бездушни твари, изобразявали своите много божества по всевъзможни начини и така нататък; израилтянинът пък се противопоставял на всякакво видимо, образно представяне на Бога, Това е било строга заповед. “Не си прави кумири и никакви изображения на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята… “(Изход 20:4). Така че, полетите на фантазията, така необходими за създаване на митология, на художество, ваятелство и други изкуства, били задушени още в началото. Благоприятни условия имало само за развитие на поезията и то главно на лириката и на музиката, като средства за възвеличаване и прославяне на Бога.

Каква голяма разлика между мирогледа на древна езическа Гърция и древния Израил! Там имаме едно леко и весело схващане за живота, който трябва да се подслажда, да се разхубавява и разкрасява с всички средства на изкуството. Тук имаме една твърде строга и трезва представа за живота, рисувана с всичката сложност и трудност на човешкия житейски път. За древна Елада божествата са обект на изкуство и поезия, те допълват разнообразието и веселите тонове в живота. Елините строят множество храмове на своите богове и влагат тук цялото свое изкуство, създават красив и поетичен култ, защото за него всичко е изкуство: с него и за него живее той, – религиозното е вторична проява. За израилтянина пък Бог е като един строг баща към своите чада. Той иска строго да се изпълняват Неговите заповеди, иска чист живот и правда; понякога е така неумолим, както самата действителност, както самия живот. Той не се нуждае от величествени храмове. Първоначално се открива на своя народ в скромната скиния – шатра, а по-после в единствения Соломонов храм, който не може да се сравни по изкуство и величие с храма на Юпитер в Атина, с храма на Аполон в Делфи и други. Не в сътворени храмове живее Яхве, а в душата на своя народ. Той е източник и причина за всичко, чрез Него всичко живее и диша. Този универсализъм на Бога е прокаран в целия старозаветен мироглед. Като знаем това, ще ни станат ясни много от особеностите в разбирането на света и живота у древните израилтяни.

След тази обща характеристика на старозаветния мироглед, твърде необходима за правилното му разбиране, сега ще преминем към разглеждане на отделните въпроси, съдържащи се в посочената тема. Ще започнем с най-отдалечените и общи въпроси, с представата за света, за небето и земята, след това ще преминем на въпроса за микрокосмоса – за човека, за началото и същността на неговото битие, за смисъла на човешкия живот, и накрая за есхатологичните представи, за състоянието на човека след смъртта.

I. Космологични представи

Светът въобще

В основата на всеки мироглед лежи представата за света, или в по-широк смисъл, понятието мироглед обхваща в себе си както представата за видимия свят, така и за невидимия. На немски има две твърде изразителни думи за тези две понятия: Weltanschauung като по-широко и Weltbild като по-тясно понятие. Когато говорим за космологичните представи на старозаветния човек, ние имаме предвид как той е мислел, как си е представял света – небето и земята, и разните природни явления. Естествено, че те са били простонародни и наивни, отговарящи за онова твърде отдалечено време. Затова нито ще трябва да искаме те да са в съгласие с модерната наука, нито пък бихме имали основание да ги поставяме в противоречие с нея. Ние имаме сведения за тези представи главно от Библията. Тук свещените писатели често пъти са използвали простонародни разбирания и изрази за своята òбразна и поетична реч, и на много места не може да се различи, дали имаме работа със символични, фигуративни обрати на речта, или с истински, действителни представи за нещата. Така например месецът и слънцето охотно се персонифицират. Слънцето се рисува като млад жених, който всяка сутрин излиза от брачния си чертог, радва се като исполин да измине пътя си; от края на небесата е изходът му, и шествието му до другия им край, и от неговата топлина нищо се не укрива (Псалом 18:6-7). Явно е, че тук имаме работа с поетични изрази, както и на още много други места.

Така щото, ако искаме да имаме вярна представа за света според Библията, трябва да се различава поетичното от непоетичното, алегоричния от прекия, буквалния смисъл. Това обаче не е лека работа и не всякога може с положителност да се различи едното от другото, затова по този въпрос често се явява голямо разногласие между ексегетите. Например, в разказа за творението (Битие 1-2:3) се описва накратко библейската космогония или по-право геогония. Повечето библеисти твърдят, че нещата са изречени със собствените им имена и че тук имаме прозаично и трезво описание за произхода и началното битие на света, на човека, на растителното и животинско царства. Други пък са на мнение, че тук имаме поетичен разказ, че творението не е историческо описание, a песен, поетическа картина; така учи J. Hauser[6] и други. Трети (W. Clifford и други) пък поддържат литургичната теория, тоест че Битие първа глава е химн, в който се възпяват дните на седмицата и се освещава съботния ден. Четвърти пък твърдят, че тук имаме видение[7] или някакъв мит[8] и така нататък. Но въпреки това разнообразие в мненията и трудността в различаване на преносния от буквалния смисъл, ние ще се постараем в интерес на верността в изложението, да различим случайното и временното от постоянното, преносния от буквалния и действителния смисъл.

Интересно е да се отбележи, че еврейският език не познава една дума, която да изразява понятието вселена, свят въобще. Кръгозорът на израилтянина бил по-ограничен, светът се изчерпвал със земята, която заема централно място, защото неговото схващане за света е геоцентрично. Той имал по-скоро геогонични, отколкото космогонични представи. В Битие първа глава главно се описва творението на земята и нейните обитатели. Свещените писатели са имали за цел да опишат историята и съдбата на своя народ, на който те определят централно място на земята. Палестина е центърът, тя е пъпът на земята (Иезекил 38:12). За света вън от земята те са се интересували дотолкова, доколкото той има отношение към човека и човешкия живот. Израилтянинът, когато подразбира цялото битие, всичко съществуващо, казва: небето и земята, както например стои в Битие 1:1 – “В началото Бог сътвори небето и земята (виж също: Битие 24:3, Второзаконие 3:24, Исаия 1:2 и други). Това е обикновено старозаветно означаване на космоса. Но освен това двойно деление на вселената, среща се и представата за един вид триетажно мироздание; тя е известна и на вавилонците, и на други източни народи, а също така и на гърците. В Изход 20:4, като се говори против идолопоклонството, казва се: “Не си прави кумири и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата, под земята” (сравни Второзаконие 5:8, Битие 49:25, Псалом 68:35, 95:11). В Псалом 134:6 се разправя, че властта и творческата дейност на Господа се простира “на небесата и на земята, в моретата и във всички бездни”. Според тези схващания вселената обхваща в себе си: надземните небеса, земята и водните бездни под земята.

Също и в митологическия мироглед на гърците липсва едно единно понятие за “свят”, и тук цялото, вселената, се описва като състоящо се от части. Върху щита на Ахил у Омир стои: земя, небе, море[9]. Думата kosmov по времето на Омир употребявали в смисъл на “хубав ред”, след това – в смисъл на “украшение” и други. По-късно, по времето на Питагор, тя почва да означава понятието “свят”. В превода на седемдесетте думата kosmov се употребява, за да се означи “небесното войнство”, звездния мир като украшение на небето (Битие 2:1, Второзаконие 4:19; 17:3), а също и за украшение въобще (Притчи Соломонови 20:29, Премъдрост на Иисус син Сирахов 6:30 (31) – kosmov cruseov, 2 Макавеи 2:2). Писателят в книгата Премъдрост Соломонова обаче употребява тази дума в смисъл на “свят” – 1:14,защото той е създал всичко за битие, и всичко в света е спасително (kai swterioi kai genesiev tou kosmou…), също в 5:21 (20); 7:17; 13:9; 14:6 и други.

Еврейската дума lOi, която в после библейско време и в талмудическата литература означава “свят”, в Стария Завет тя никъде не се среща с това значение. Даже и в Еклесиаст 3:11 в израза tn ,loi-ta ,G  тази дума няма да се преведе със “свят” а с “вечност” (…и вложил вечността в сърцето им”…[10]). Историята ѝ не е достатъчно ясна и известна. На гръцки тя отговаря на a=iw;m, а на арамейски – ,li. В Стария Завет думата оlam ce среща само като понятие за време: ,lvim=от века (Исаия 63:16); ,lOil yxv – “да живее вечно” (Битие 3:22); ,lOi tyrbl – “за вечен завет” (Битие 17:13, 19) и други. Така щото, като говорим за космологичните представи на древния евреин, ще трябва да разгледаме поотделно съставните елементи на понятието “свят”; с други думи – ще видим какво е разбирал той под небе, земя и водна бездна, водна стихия или море и как си ги е представял.

Небето

За най–горен етаж на мирозданието служило небето. Представите за него били доста сложни и не всякога така ясни. Трябва да различаваме небе в тесен смисъл на думата, под което ще разбираме “небесната твърд”, firmamentum, iyqr, тоест видимия небесен свод, и небе в по-широк смисъл, под което ще разбираме, битието над твърдта, тоест “горните води”, небесния океан, небесното войнство – звездния мир, царството на невидимия, духовния свят, където са “горните чертози” (Псалом 103:3) и “престолът на Господа” (сравни Исаия 14:13 и Иов 26:9).

Сега и най-обикновено мислещия човек знае, че небесният свод е една оптическа измама, когато античните народи си го представяли като твърда постройка или покрив, почиващ върху стълбове (Иов 26:11) и който се простира като покрив на шатра или като кожа (Псалом 103:2). От каква материя било направено това видимо небе, за израилтянина не било ясно. Иов си го представя като “изляно огледало” (37:18), а в Апокалипсиса на св. Иоан – “стъклено море, подобно на кристал” (Откровение 4:6). Еврейското название iyqr (глагола iqr значи разпростирам, изтънявам нещо твърдо чрез чукане и прочее) и гръцкото sterewma (=твърдост, твърдина, и оттук славянското тверд) отговарят на народната представа за небесния свод като нещо твърдо, разпростряно. Така си представлявали небето и вавилонци, също египтяни, а Омир говори за изковано бронзово, сребърно или медно небе.

На някои места в Свещеното Писание думата rakia е употребена като паралелна на šamajim (небе), например в Псалом 19:2 по масоретския текст: “Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете му възвестява твърда” (Псалом 18:2 по българската Библия). Затова и древните преводачи превеждали думата rakia с “тверд”, firmamentum, понеже имали такава представа за небето, както си го представя и сегашният неук човек. Въобще за човешкото око това синьо въздушно море над нас изглежда като нещо stereon (твърдо, масивно), като твърд син купол (разбира се, при ясно време).

Първоначалното назначение на небесната твърд било да служи като преградна стена между “водата, що беше под твърдта, от водата над твърдта” (Битие 1:7). Трудно е да се обясни, какво точно трябва да се разбира под израза “водата (водите) над твърдта”. Някои ексегети, като Лопухин, Reusch, J. Fürst и други, под “води над твърдта” разбират водните пари, с които обикновено е наситена атмосферата, или облаците. Това обяснение едва ли може да се вземе за правдоподобно, защото и за най-простите космологични представи е необяснимо как могат да се мислят облаците над фирмамента. И най-простият човек, особено онзи, който живее в планински места, с каквито изобилства Палестина, може лесно да се увери, че облаците, въобще водните пари, не се издигат много високо. И простото око вижда, че те са под небесната синева, а когато се разстилат във вид на мъгла, те са близо до земята. Ако под “горните води” се разбират облаците, необяснимо е, как е станало преминаването през фирмамента, който, както видяхме, израилтяните си го представяли като нещо твърдо, дори металическо, макар че естествознанието тогава било на доста ниско стъпало и много от физическите и метеорологически закони, които познаваме днес, по онова време не били още известни, все пак библейските автори имали правилна представа за образуване на облаците. Например, в Иеремия 10:13 се говори, че облаците се образуват на края на земята от океанските изпарения, издигат се нагоре и при гръм и светкавица се изливат във вид на дъжд. Бог превръща водата на облаци (Иов 26:8) и изпразва “небесните съдове”, за да напои жадната земя (Иов 38:37).

Така щото под “горни води” няма да разбираме облаците, а небесния океан, който и за вавилонските и египетски представи за света е характерен и има свое определено предназначение. Празното пространство над небесния свод е изпълнено с вода (Битие 1:7, Псалом 103(104):3, 13). Тук се намират хранилищата от запаси на небесните елементи, които имат воден произход, като дъжд, сняг, град (Псалом 32:7; Псалом 134:7; Иов 38:22 и други). Тук някъде ще трябва да дирим произхода и на други атмосферни явления, като буря, вятър и други, които имат специални камери и хранилища, откъдето Бог през определено време по свое желание ги отпуска, без да може, обаче, всичко това да се представи в една ясна и определена картина. Какво иска да каже, например, Иов 9:9 с израза “съкровищата южни” или съкровища на юга, не е ясно. Според Иеремия 10:13, Бог изкарва вятъра из своите небесни хранилища. И росата пада от небето върху земята, има специални росни облаци (Исаия 18:4). Интересно е, че и маната има небесен произход и се описва да пада във вид на дъжд. “Той (Господ) заповяда на облаците отгоре и отвори вратите на небето, та ги (израилтяните) одъжди с мана за храна, и им даде хляб небесен. Хляб ангелски яде човекът… (Псалoм 77:23-25).

Това грамадно пространство над небесния покрив израилтяните си го представяли разпределено на разни отделения, съдържащи множество резервоари, хранилища и прочее. Най-голямо пространство заемат резервоарите на горните води, които са източник на дъждовете. И за да може да се излее водата от изворите на небесната бездна, небето се е представяло, както това узнаваме от историята на потопа и от други места, снабдено с прозорци (Битие 7:11, 8:2; Исаия 24:18), с врата (Псалом 77:23), с отвори (Малахия 3:10) и други, които според нуждата се отварят и затварят. През тези небесни решетки и прозорци пада дъждът върху земята, когато по Божия заповед, дъждовните съдове се разтварят. Понеже израилтяните си носели вода в мехове, затова и дъждовните извори на небето си ги представяли като грамадни мехове – ,ymw ylbn (Иов 38:37). Разтворят ли се те и завалява дъжд (Иов 38:25).

Край тези наивни, даже бихме казали, детски представи за разните метеорологични явления, които по-скоро са поезия отколкото действителност, срещат се и доста трезви и правдоподобни схващания. Авторът, например, на книгата Иов, който на много места се проявява като човек с дълбок и смислен поглед за природните явления, а също и други някои старозаветни писатели, обясняват произхода на дъжда твърде правилно и го поставят в зависимост от облаците, както видяхме по-горе (сравни Иеремия 10:13; Иов 26:8 и други).

В Свещеното Писание се срещат и такива представи и изрази, които, според някои ексегети, имат митологичен произход, а според други – това са фигуративни, поетични изрази. Облаците се рисуват като седалище на Бога, върху което Той се носи (Исаия 19:1); гръмотевицата е Негов глас: “Загърмя Господ в небесата, и Всевишният издаде Своя глас” (Псалом 17:14; Исаия 30:30); светкавиците – това са Негови стрели и копия: “Слънцето и месечина се спряха на мястото си пред блясъка на хвърчащите Твои стрели, пред сиянието на святкащите Твои копия” (Авакум 3:11). “Пусна стрелите си и ги пръсна, множество мълнии – и ги разсипа” (Псалом 17:15). Тук като че ли имаме работа с твърде древното, митологическото одухотворение на природата, което се среща в една или друга форма почти у всички народи. Но израилтяните твърде рано са се освободили от подобни митологични схващания. Техният монотеизъм, вярата в единния, всемогъщ Яхве, е несъвместима с такива антропоморфични и антропопатични представи за Бога. Безспорно, това са поетични и фигуративни изрази, заимствани от разни народни поверия. И в нас, например, има поверие, че когато се гърми и святка, тогава св. Илия шества със своята колесница по небесата. Но в Свещеното Писание няма толкова ясни и категорични описания за свойствата и същността на Бога, щото те са напълно достатъчни да ни убедят в немитологичния характер на старозаветната теология.

Следва…(виж тук).

___________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет Богословски факултет – VІІ, 1929-1930. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. моята статия: “Съвременната борба за мироглед” в списание “Духовна култура”, 1921 година, книжки 5 и 6.

[2]. На нас ни е известна малката студия на виенския библеист проф. Fritz Wilke, “Die israelitische Weltanschauung”, 1914, но в нея авторът се спира главно на библейските представи за видимия свят (Weltbild) и съвсем не засяга въпроса за есхатологичните вярвания и представи, за състоянието на човека след смъртта и други. Що се касае до съчиненията “Die Weltanschauung des Alten Orients” (Preuss. Jahrb. Maiheft, 1911) от Hugo Winkler; “Die Astronomie im A.T.”, Giessen,1904, от Schiaparelli; “Welt = Natur = und Tierbetrachtung im A.T.” от H. Gressman и други, – те нямат изключително отношение към въпроса и засягат само отделни въпроси, без авторите да са си поставили за задача да ни дадат една пълна картина на старозаветния мироглед.

[3]. Вж. например Paul Heinisch. “Die griechische Philosophie im Buchec der Weisheit, Münster i. W. 1908.

[4]. Aug., De civitate Dei 17. 20.

[5]. Hier., Praef. In libros Salomonis.

[6]. Вж. списание Kath. Schw. Blätter, 1 и 2 книжка 1896, в Apologetische Versuche.

[7]. J. Н. Кurtz. Bibel und Astronomie. 1855.

[8]. Н. Gunkel, Schöpfung und Chaos in Urzeit und Endzeit. Göttingen. 1921.

[9]. Вж. Hauck, Realencyklopadie, Bd. 21. стр. 86.

[10]. Също така е преведено в коментара на Stгасk und Zöckler, Bd. VII, VIII. стр. 119, Nördlingen 1889.

Изображение: авторът Иван Спасов Марковски (1885-1972). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-crB