Иван Г. Панчовски

ІІ. Вяра и любов

3.Отношение между вярата и любовта като християнски добродетели

Според св. Киприaн Картагенски, който има истинска вяра, той проявява любов към ближните си, като ги обсипва с дела на милосърдие и всякакво добротворство. Св. Киприaн Картагенски въз основа на много свидетелства от Свещеното Писание както на Стария, така и на Новия Завет (Товит 4:5; 12:8; Псалом 40:2; Притчи Соломонови 16:6; 21:13; Премъдрост на Иисус син Сирахов 3:30; 25:15; Даниил 4:24; Матей 3:10; 5:7; 6:19 и сл.; 7:19; 13:45; 19:21; Лука 3:9; 12:33; 19:8, и сл.; 21:3; Деяния на светите апостоли 4:32; 9:36 и сл.; Галатяни 6:10 и други) приписва на делата на състраданието и милосърдието и въобще на всички благодеяния, които са проява на любовта, сила да очистват греховете. Разбира се, тук не става дума за греховете, които са били извършени преди приемането на светото Кръщение, защото те са простени чрез кръвта и освещението Христови. Както водата угася огнен пламък, така чрез милостинята и другите добри дела се задушава пламъкът на греховете. Молитвата и постът придобиват по-голяма сила, ако бъдат подкрепени чрез добри постъпки и дела. Нашите молби биват чути, нашият живот бива избавен от опасности и нашата душа бива освободена от смърт едва чрез милостинята[214]. 

Св. Григорий Богослов особено настойчиво и убедително обосновава истината, че както вярата без любов и добри дела е мъртва, следователно не довежда до оправдание, така и естествената любов и произтеклите от нея добри дела не са в състояние да изкупят греховете и да спасят човешката душа. Той между другото, пише: „Както делото без вяра не се приема, понеже мнозина извършват добро за слава и по естествено разположение, така и вярата без дела е мъртва[215].”

Св. Иоан Златоуст възвеличава както вярата, така и любовта като християнски добродетели. Той не е привърженик на едностранчив възглед, който казва било „само вяра“, било „само любов”. За да се утвърди в пътя на нравственото усъвършенстване и на душевното спасение, на човека „е потребна не само вяра, но и живот с любов[216]”. Св. Иоан Златоуст придава голяма ценност на вярата; тя е безусловно необходима за нравственото усъвършенстване и за душевното спасение, ала без любовта вярата не принася голяма полза. Докато вярата и надеждата се прекратяват, когато се явят благата, които представляват техния предмет, любовта тогава именно и пораства и става най-силна. Следователно любовта превъзхожда всички други дарби, включително и вярата, защото те имат нужда от нея и сами чрез нея постигат своята висша цел и защото тя никога не отпада и не се прекратява: тя все повече ще възраства и тук, и в бъдещия век, и тогава още повече, отколкото сега[217].

Св. Исидор Пелусиот категорично отхвърля и осъжда вярата, която не действа чрез любов и не се проявява в добри дела. Той между другото пише по този въпрос: „Не мисли, че вярата, ако само подобава да се нарече вяра такава вяра, която е лишена от дела, ще те спаси. Понеже оправдаващата вяра изисква дела, които се намират в съгласие с нея, без такива дела не можеш да се спасиш[218].”

Св. Кирил Александрийски изисква да знаем, че ако се съединяваме с Христос Иисус само чрез словесно изповядане на вярата и не закаляваме връзката на това обещание чрез подвизите на любовта, ще бъдем мъртви и безплодни пръчки от Неговата божествена лоза, защото вярата без дела е мъртва (Яков 2:20)[219].

Накрая да приведа още мнението на св. Иоан Дамаскин, което заедно с изложеното вече учение на другите отци и учители на Църквата опровергава отнапред становището на католицизма за самостоятелното изкупително значение на добрите дела и за свръхдлъжните заслуги. Св. Иоан Дамаскин от една страна установява, че без вяра човек не може да се спаси, понеже върху вярата се основава всичко – както човешко, така и духовно. От друга страна св. Иоан Дамаскин отбелязва, че вярата достига съвършенство само чрез изпълняване на всичко, което Иисус Христос е узаконил. Следователно вярата без дела е мъртва, както и делата без вяра. Истинската вяра се проявява в дела[220].

Религиозно-философският и етически анализ „на вярата като християнска добродетел разкрива в нея такива страни, моменти и тенденции, които не ѝ позволяват да се изолира и чужди от нравствената любов, а още по-малко да ѝ се противопоставя, да се намира в противоречие с нея и да я отрича по какъвто и да било начин. Християнската вяра е едновременно Божи благодатен дар[221] и лична добродетел на вярващия човек. Характерът на християнската вяра като добродетел се обуславя както от нейното съдържание, така и от начина на неговото възприемане, усвояване и оплодотворяване от страна на човека.

Съдържанието на християнската вяра е Бог като свято трилично същество, извършеното от въплътеното второ лице на Св. Троица изкупление на човешките грехове и откритите в Словото Божие истини за нравствено усъвършенстване, за освещаване и за спасяване на човека. Цялото това най-общо набелязано съдържание на християнската вяра носи религиозно и нравствено ценностен характер и отправя към религиозно и нравствено-свободната воля на човека изисквания, които искат да определят цялото му поведение, да дават насока на нравствената му дейност, да го ръководят по пътя на нравственото усъвършенстване, да го възвисяват от греховност към светост, да го изтръгнат от гибелта на нравственото падение и да го направят съучастник на вечното спасение. Ако се конкретизира съдържанието на християнската вяра още повече и специално с оглед на обсъждания тук проблем, трябва да се каже, че съобразно с битието на Бога като пресвято и вселюбещо лично същество и с извършеното от въплътеното второ лице на Св. Троица изкупление като дело на Неговата саможертвена любов, призванието и назначението на вярващия се състоят в това да проявява пламенно боголюбие и дейно братолюбие. Който вярва в Бога и чрез вярата си Го познава, то спазва заповедите Му и върши благоугодното пред Него. „А заповедта Му е тая, да вярваме в името на Неговия Син Иисус Христос и да любим един други, както ни е дал заповед[222].” „Тази е Моята заповед – говори Иисус Христос – да се любите един друг, както Аз ви възлюбих… По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си[223].”

От това става ясно, че съдържанието на християнската вяра като добродетел носи висш нравствено-ценностен характер и с вътрешна последователност прераства в нравствена любов. „Целта на поръчването е – да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра[224].”

Християнската вяра е добродетел и като такава насочва към нравствената любов не само по божественото си съдържание, но и по начина на неговото възприемане, усвояване и оплодотворяване. Религиозно-нравствената структура на християнската вяра изисква да бъде възприета, усвоена и оплодотворена чрез съзнателно-свободно искане, решение, усилие, усърдие и подвижничество. Подтикван и ръководен от едни или други мотиви и съображения, човек може да приеме или да отхвърли предлагания му благодатен дар на вярата да му остане верен или да му измени, да го възгрява в себе си и възраства в него или да го занемарява и да отпада от него. Поради съзнателно-свободното възприемане на вярата и поради личното участие в нея човек или се удостоява с нейните блага, или се лишава от тях[225]. Ценейки извънредно високо съзнателно-свободния, лично-подвижническия момент във вярата, Иисус Христос не е искал да привлече към Себе Си никого против волята му, не е искал да включи никого в духовното Си царство насила или с каквато и да било принуда. В проповедите и беседите Си Иисус Христос винаги апелирал към нравствената свобода на слушателите Си и им предлагал свободно да възприемат и да усвоят съдържанието на вярата, пленени само от неговата нравствена ценност, възвишеност и красота.

Както всяка друга добродетел, така и християнската вяра не се задоволява само с това да бъде съзнателно-свободно възприета. Определянето на човешката воля чрез един съзнателно-свободен акт може да носи чисто формален и дори нравствено произволен характер, следователно да не притежава висока нравствена ценност. Към структурата на добродетелта принадлежи такава съзнателно-свободна определеност на човешката воля, която е извършена по дълбоко убеждение и по възвишени мотиви и се е затвърдила като трайна душевна разположеност и активна сила в човешката дейност. Мерило на истинската добродетелност не е теорията, а практиката; неин показател са не думите, а делата. Добродетелният герой се проявява не в областта на теориите и съзерцанията, а в попрището на практическата дейност. „Тъй като сферата на нравствеността е предимно практическа сфера – отбелязва правилно бележитият руски философ и литературен критик Висарион Григориевич Белински, – а практическата сфера се образува предимно от взаимните отношения между хората, то именно тук, в тези отношения – и никъде другаде, – трябва да се търсят белезите на нравствения или безнравствения човек, а не в начина, по който човек разсъждава за нравствеността, или в това, към коя система, към кое учение или коя категория нравственост се придържа. Думите, колкото и да са красноречиви, дори когато се произнасят със страстен глас и се придружават не само от поривисти жестове, а понякога и от горещи сълзи, сами по себе си все пак не струват повече от всеки друг брътвеж: тук, както и навсякъде, цялата работа е в делата[226].”

Християнската вяра става същинска добродетел, когато нейното съдържание се възприеме и се усвои съзнателно-свободно и толкова дълбоко раздвижи и завладее човешката душа, че стане определящ фактор във всичките ѝ изживявания и прояви. При разясняването на притчата за сеяча Иисус Христос казва, че има някои, които когато чуят словото, с радост го приемат, ала нямат в себе си корен за него, поради което временно вярват, а във време на изкушение отстъпват. Такава вяра е повърхностна и несъвършена. Истинска и съвършена вяра има у онези слушатели на Словото Божие, чието семе намира добра почва в душите им. Те, когато чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят добродетелен плод с търпение[227].

Напълно в духа на Христовото учение светите апостоли изискват вярата да изпълва цялата душа[228], да бъде „от все сърце[229]”, да бъде твърда и непоклатима[230], да бъде здрава и постоянна[231], да се утвърждава и да възраства непрестанно[232], да бъде нелицемерна и от чисто сърце[233], да определя насоката на волята, и дейността, да действа чрез любов[234], да подтиква към добротворство, да извършва добри дела и да принася изобилни плодове[235]. Само тази вяра, която е изпълнила цялото сърце на човека, станала е основен център на съзнанието му и главен двигател на волята му – само тя притежава сила да оправдава и спасява. Ако „със сърцето си повярваш – говори св. апостол Павел – ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване[236]”.

И така, християнската вяра като добродетел не е повърхностно и мимолетно душевно състояние: тя е дълбока, цялостна и постоянна нагласа на душата, устремена към любов към Бога и отливаща се в любов към ближните. Който не обича Бога пламенно и ближните си дейно, той няма истинска вяра и не познава Бога. Християнската вяра като добродетел подтиква към любов и намира своето пълно разкритие и осъществяване в любовта, която единствено е „свръзка на съвършенството”[237]. Вследствие нравственото си съдържание и добродетелния си характер християнската вяра създава вътрешно удовлетворение, душевен мир и спокойствие и има за свой резултат блаженство[238].

Всяка нравствена любов и особено пък любовта като християнска добродетел от своя страна предполага и съдържа в себе си вяра. Нравствената любов, каквато във висша мярка е християнската любов, е безкористна, самоотвержена и саможертвена. Тя цени, уважава и зачита личността на всеки човек и му служи всеотдайно. Чрез любовта си истинският християнин вижда във всеки човек, без оглед на неговото емпирично духовно-нравствено състояние, свой брат, откликва на всички негови нужди и потребности, подкрепя го в живота и напредъка му и при нужда се жертва за благополучието и спасението му. В това отношение вдъхновяващ е примерът на Иисус Христос, Който изпълнил в живота Си Своите думи: „Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина[239].” Християнската любов е всеобемна по обсег – има за свой обект на всеки човек; по-нататък, тя е нравствено чиста и възвишена по мотиви – безкористна е; накрая, тя е безпределна, всеотдайна и саможертвена. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели[240].”

Как да си обясним нравствената любов въобще и още повече християнската любов, която жертва всичко за благото на ближния, без оглед на това кой и какъв е той? 

Очевидно в ценностните очи на нравствената любов личността на ближния притежава някаква абсолютна и вечна ценност, някакво високо достойнство и предназначение, пред които тя се прекланя и е готова да пожертва всичко друго. Такава ценност и такова достойнство, човешката личност не може да получи от природната действеност и от земната сфера, защото тук всичко е относително и временно, преходно и мимолетно. Абсолютната и вечна ценност, високото и непреходно достойнство, които нравствената любов чувства в лицето на всеки човек и за които е готова да пожертва всичко друго, могат да бъдат интуитивно видени и обосновани чрез веровата убеденост в съществуването на една свръхестествена действителност и на една божествена сфера, които са вложили своя безусловен и вечен отпечатък в човешката душа.

Психологическият и етически анализ на всяко истинско преживяване на любов открива в него един свръхестествен, свръхземен, небесен, божествен момент. В него обектът на любовта винаги е даден в светлината на абсолютното и самата любов се преживява като небесна и вечна даденост. Следователно нравствената любов предполага битието на абсолютното и излъчващата се от него безусловна и вечна дейност и съдържа в себе си някаква съзнавана или несъзнавана непосредна вест за него – или изразено с езика на богословието – едно тайно изповядване на вярата в Бога. Обективната и задълбочена психология и феноменология на любовта откриват в нея акосмични, свръхземни моменти, които са отражение от друг свят – от света на абсолютното и вечното. Нравствената любов е най-загадъчното, най-тайнственото, най-чудното явление в този свят, защото в нея абсолютното се докосва непосредно до относителното, небесното осенява земното, вечността слиза във времето и го възвисява към себе си. Да изразим това с прекрасните стихове на Джордж Гордън Байрон:

„О любов! Ти не си рожба на земята – ти си невидим серафим, вярваме в теб!”

(“Оh lоvе! No habitand of earth thou art –

An unseen seraph, we believe in thee)[241].”

По структурата си нравствената любов е обич в Бога и заради Бога. Обектът на нравствената любов винаги е даден в аспекта на вярата в Бога и носи върху себе си по-близкото или по-далечно сияние на Божието свето и вечно битие. Може да се случи и действително много често се случва хора, които обичат истински, да не съзнават дълбоките религиозно-метафизични основи на любовта си и да не ги изповядват, а понякога дори открито да ги оспорват и отричат. Ала и в такива случаи едва ли може напълно да се скрие в пламъка на любовта, в нейната нравствена чистота, възвишеност и саможертвеност сиянието на светостта, което идва от Небето и се пречупва в богоподобната глъбина на човешката душа. Щом някоя душа възпламени в себе си чиста, неподправена, истинска обич тя вече е озарена от Бога: Неговото свето битие и Неговото нравствено съвършенство тя съзнателно или несъзнателно обича, макар в най-далечен и често пъти извънредно много потъмнен отобраз. Може да се каже, че обектът на всяка истинска любов е Бог и човек обича истински всичко друго, доколкото го вижда в Божията светлина и обича Бога или божественото в него. Бог в Своето абсолютно битие и свято съвършенство е достоен за възхищение и любов, предизвиква и поражда любов. Тайнственият мотив на всяка истинска любов е Бог, защото в нея се обича божественото или най-малкото неговото сияние и отражение.

Не философията, а още феноменологията за любовта показва, че, в структурата на нравствената любов има такива моменти, които насочват към вярата в Бога. Някога философът Рене Декарт изрекъл логическата аксиома: „Аз мисля, следователно съществувам[242].” Мисълта за него била най-непосредното и очевидно доказателство за битието му. Мисъл без битийна основа и без битиен извор не може да съществува. Въз основа на психологическия, феноменологическия и етическия анализ на нравствената любов може по подобие на Декартовия израз да се образува друга философска аксиома: „Аз ви обичам, следователно вярвам[243].” Любовта сама в себе си – чрез насочеността и устремеността си към един обект, даден в сиянието на божествеността и вечността и поради божествената си структура – съдържа непосредна и нравствено очевидна вест за битието на абсолютния и предвечен Бог. Следователно да обичаш, в края на краищата значи заедно с това да вярваш. В своята пълнота любовта съдържа и вярата. Адекватният обект и метафизичният извор на любовта е Бог, Който се открива на хората чрез вярата. В този смисъл може да се каже, че любовта е и път към вярата в Бога, и нейна пълнота, защо той е Бог като любов може да бъде духовно възприет и познат не само от вярващо, но и от обичащо сърце. Ето защо от философско, етическо, психологическо, богословско и педагогическо гледище напълно издържано е изискването на евангелиста на любовта – св. апостол Иоан Богослов: „Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всеки, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов[244].” 

Нравствената любов получава пълно разкритие и достига висшата степен на съвършенството в християнската религия, където чрез сърдечната вяра и Божията благодат се очиства от всичко земно и низко, себично и пристрастно. Тук ценността и достойнството на човешката личност да бъде обичана безкористно, всеотдайно и самоотвержено виждат ясно и определено в богоподобието на всеки човек и в предназначението му за вечен живот в непосредствено общение с Бога. Богоподобното ядро на човешката личност и неговото предназначение за непрестанно усъвършенстване и за вечен живот – ето метафизичните основи и извори на християнската любов. Следователно християнската любов вижда човека в неговата пълнота в светлината на евангелската вяра и сама вътрешно е проникната и се вдъхновява от нея.

Вярата открива на християнина, че Бог поради предвечната и светата Си любов е сътворил човека по Свой образ и по Свое подобие[245], създал го е за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие[246]. Като обичащ небесен Отец на всички хора Бог „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни[247]”. Понеже хората са сътворени по Божи образ и по Божие подобие, понеже носят в себе си зачатъците на Божия дух и понеже са призвани непрестанно да се издигат към съвършенството на Бога, те трябва също така да проявяват обич както към своя общ небесен Отец, така и към всички хора, които са Божии чеда и братя помежду си. В „Проповедта на планината“ Иисус Христос приканва да обичаме всички хора, без никакво изключение, за да бъдем синове на нашия небесен Отец[248]. Щом нашият Творец и небесен Отец е любов и ни обича безпределно, то и ние както сътворени от Него и като Негови чеда трябва да се обичаме помежду си. „Възлюбени – говори св. апостол Иоан Богослов, – ако тъй ни възлюби Бог, и ние сме длъжни да любим един другиго[249]”. 

Християнската любов е богословска добродетел, тоест тя е основана в битието и волята на Бога; оттам черпи своя вдъхновяващ пламък и своята безмерна мощ. Следователно в християнската любов винаги е налична вяра в Бога и общение с Него. Християнската любов не е непосредствена любов към човека като природно същество. Тя е пречупена през призмата на вярата в Бога като Творец и небесен Отец на всички хора и през Божията любов към тях. Това пречупване не разклаща основите на християнската любов към ближните и не отслабва силата ѝ. Напротив, то ѝ придава метафизическа обосновка, здравина и безмерна мощ. Християнинът не обича ближния си само по силата на естественото си влечение към него, но и по силата на религиозната си вяра и на действащата в него Божия благодат, която придава на любовта му неимоверно голяма възвишеност и мощ. В страниците на църковната история и по-специално на агиологията са вписани имената и са обрисувани подвизите на безброй християнски светци, които цял живот са пламтели от свещена и безпределна обич към всички хора и които могат да бъдат признати за най-високи образци не само на искрено и дълбоко боголюбие, но и на възвишено безпределно човеколюбие. Възгаряно от вярата в Бога и от любовта към Него, тяхното човеколюбие никога не е загасвало и не се е уморявало да извършва чудни дела и дивни подвизи на братска обич. Дори един философ, който открито и гордо обявявал себе си за атеист и антихрист, почувствал чудната нравствена прелест и сила на християнската любов към ближните. В съчинението си „Отвъд добро и зло“ Фридрих Ницше свидетелства по следния, своеобразен начин: „Да се обича човекът заради Бога – това беше досега най-високото и най-добро чувство, което е постигнато от хората. Любовта към човека е вече глупост и животинство, ако зад нея не стои някаква освещаваща я цел; така че склонността към това човеколюбие трябва да получи своя мащаб, своята нежност, своето, благоухание само от едно по-висше разположение. Какъвто и да е бил човекът, който е почувствал и „преживял“ това за пръв път, колкото и неговият език да е заеквал, когато се е опитвал да изрази такава нежност, все пак да остане за нас свет и достоен за почит като човек, който е “литнал най-високо досега![250]”

Християнската любов е религиозна добродетел, тоест тя е проява на вярващото сърце, което чрез свободно-съзнателния акт и подвиг на вярата се е отключило за благодатния дар на любовта. Напълно погрешно би било християнската любов да се отъждествява с естествената любов; християнската любов е благодатен дар, който със своя огън изгаря всичко ниско и себично в човешката душа и ѝ дава крила да литне към безпределното религиозно и нравствено съвършенство, към боголюбието и братолюбието. Християнската любов е Божия любов, която се излива в сърцата на вярващите чрез дадения им Свет Дух[251]. Без вярата в Бог, без жадния устрем на вярващата душа да получи благодатните дарове на Светия Дух, не може да се излее в нея Божията любов, която е най-превъзходната от всички други духовни дарби[252].

Поради върховното си положение в иерархията на християнски ценности и в нравствения живот на християнина, любовта необходимо предполага наличността на вяра от една страна и я съдържа в себе си в пълнота и съвършенство от друга страна. Структурата на иерархически устроените и подредени духовно-нравствени ценности и на добродетелите в духовно-нравствения живот, в които те се откриват и осъществяват, е такава, че всяка по-нисша ценност и добродетел служи като необходима основа на по-висшата. От своя страна всяка по-висша нравствена ценност и добродетел включват в себе си основното съдържание на всички по-нисши ценности и добродетели в сублимиран, възвисен, одухотворен вид. Тази закономерност в структурата на духовно-нравствените ценности и в духовно-нравствения живот, която се счита за открита от съвременната философия и етика ценностите, е била много добре известна на Новия Завет. В него не само се установява, че любовта е най-висша духовно-нравствена ценност и съвършена християнска добродетел, но и изрично се посочва че любовта съдържа в себе си всички други духовно-нравствени ценности и осъществява чрез себе си всички други добродетели. Така наречената двойна заповед на любовта – според думите на Иисус Христос – е най-голяма; върху нея се крепят целият закон и пророците[253]. Св. апостол Петър посочва на християните пътя, по който те могат и трябва да се издигат към нравственото съвършенство постепенно, последователно и методично. В този път добродетелите една от друга се пораждат и все повече се възвисяват, докато се стигне до техния връх и до тяхното съвършенство – нравствената любов. Св. апостол Петър настоява: „Като положите всяко старание, привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов[254].” Св. апостол Павел обхваща съдържанието на целия нравствен закон в християнската любов; тя е изпълнение на закона[255] и свръзка на съвършенството[256]. Поради това християните не дължат никому нищо освен взаимна любов. Щом имат любов помежду си, те са изпълнили целия нравствен закон, възпитали са в себе си всяка друга добродетел и се движат във висшите сфери на съвършенството. Св. апостол Павел казва: „Не дължете никому нищо, освен взаимна любов; защото който люби другиго, изпълнил е закона. Защото заповедите: не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, чуждо не пожелавай, и всяка друга заповед се съдържат в тези думи: възлюби ближния си като самия себе си[257].” „Целта на поръчването е – да се породи любов[258]” – най-висшата добродетел, свръзката на съвършенството. Ала тя не може да се породи изведнъж, а само чрез последователно изкачване по стълбицата на християнското усъвършенстване, чрез продължително духовно-нравствено възпитание и подвижничество. Св. апостол Павел посочва, че едно от стъпалата, през които трябва да се мине, за да се достигне до любовта, е нелицемерната вяра: любовта се поражда „от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра[259]”. Щом нелицемерната вяра, действайки заедно с чистото сърце и добрата съвест, породи из себе си любовта – върховната и съвършена духовно-нравствена добродетел, вярата, както и всяка друга добродетел, не се изпразва от собствено съдържание: любовта я включва в себе си и ѝ дава съвършено увенчаване, защото без вяра не е възможно да се угоди на Бога[260] и да се постигне спасение[261]. Тази истина прекрасно е изразена от св. Ефрем Сириец, който наставлява: „Старай се да придобиеш съвършената добродетел, украсена с всичко, което Бог обича. Това е любовта. Тя се нарича еднолика добродетел и заключава в себе си цялата красота и всичкото разнообразие на добродетелите. Както царската диадема не може да бъде изплетена без скъпоценни камъни и отбрани бисери, така и тази еднолика добродетел не е възможна без красотата на различните добродетели… Тази еднолика добродетел не ще се нарича съвършена добродетел, ако в нея липсва красотата на която и да е от останалите добродетели… Ако любовта бъде лишена от една от другите добродетели, тя ще се окаже безполезна[262].”  

В заключение на това осветление на проблема за отношението между вярата и любовта се установява, че тези две духовни дадености не се намират в идейно противоречие и отрицание, когато човекът ги схваща правилно, когато остава верен на съкровената им природа и особено когато ги възпитава в себе си в духа на евангелското учение под благодатното осенение на Православната църква. Съвършената християнска добродетел се вдъхновява от вярата, която действа чрез любовта, и се проявява в искрено боголюбие и дейно братолюбие в нея любовта се импулсира от вярата и съдържа в себе си нейната пълнотата на всички останали добродетели.    

___________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия “Св. Климент Охридски“, том XI (XXXVII), 1, С., 1961-1962. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[214]. Cyprianus Carthaginensis Episcopus et Martyr, De opere et eleemosynis. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus, Series latina, Paris 1891, Tomus 4, col 625-646).          .     

[215]. Gregorius Theologus, Oratio XXVI, n. 5. (J. P. Migne, Patrologiae cursus completus, Series graeca, Paris 1857, Tomus 35, col. 1233.)     

[216]. Joannes Chrysostomus, Commentarius in Epistolam ad Galatas, cap. V, n. 2. (J. P. Migne, PG, t. 61, col. 666.)    

[217]. Joannes Chrysostomus, In Epistolam primam ad Corinthios, Homilia XXXIV. (J. P. Migne, PG, t. 61, col. 285-296).

[218]. Isidorus Pelusiota, Epistolae, lib. II, Epistola XXVI: Epistola ad Palladio Diacono. (J. P. Migne, PG, t. 78, col. 473.). 

[219]. Cryillus Alexandrinus, Commentarius in Joannis Evangelium, lib. X-XV, 2. (J. P. Migne, PG, t. 74, col. 348). 

[220]. Joannes Damascenus, Expositio fidei orthodoxae, lib. IV, cap. 9 -11, (J. P. Migne, PG, t. 94, col. 1117-1133).

[221]. Виж Мaтей 16:16-17; Иoaн 6:43; 1 Kopинтяни 12:3; Ефесяни 2:8; Филипяни 1:29.

[222]. 1 Иоан 2:4; 3:22-23.

[223]. Иоан 15:12; 13:35. 

[224]. 1 Тимотей 1:5.

[225]. Виж Марк 16:16; Иоан 3:18 и 36; 6:38-40; 7:37-39.

[226]. Висарион Григориевич Белински, Избраные сочинения, Москва, 1949, с. 609. 

[227]. Лука 8:13 и 15. 

[228]. Деяния на светите апостоли 6:5, 11:24.

[229]. Деяния на светите апостоли 8:47.

[230]. 1 Петра 5:9; 2 Коринтяни 1:24. 

[231]. Тит 1:13; 2:2.

[232]. Деяния на светите апостоли 16:5; Римляни 4:20; 2 Коринтяни 10:15; Филипяни 1:25; Колосяни 2:7; 1 Солуняни 3:1, 2; 2 Солуняни 1:3.

[233]. 2 Тимотей 1:5.

[234]. Галатяни 5:6.

[235]. Матей 7:17-27; Яков 2:21-25.

[236]. Римляни 10:9-10.

[237]. Колосяни 3:14.

[238]. Лука 1:45; Иоан 3:15-18; 11:26; 12:46; 16:27; 20:23; 1 Петра 11:5-6;1 Иоан 5:1, 10:13; Римляни 1:17; 9:33; 10:11; Галатяни 3:11; Евреи 10:38.

[239]. Матей 20:28; Марк 10:45.

[240]. Иоан 15:13.

[241]. Lord Byron, Childe Harold’s Pilgrimage. Canto IV, v. CXXI. – The Works. Second Edition. Leipzig, 1866, Vol. II, p. 173.

[242]. “Cogito ergo“ – René Descartes, Principia philosophiae I, 7 еt. 10.

[243]. Срв. Karl Adam, Glaube und Liebe. 3. Aufl. Regensburg 1937, S. 23.

[244]. 1 Иоан 4:7-8. 

[245]. Битие 1:26-27; 5:1; Премъдрост на Иисус син Сирахов 17:3.

[246]. Премъдрост Соломонова 2:23.

[247]. Матей 5:45.

[248]. Матей 5:44.

[249]. 1 Иоан 4:11.

[250]. Fridrich Nietzsche, Jenseits von Gut und Böse, §. 60., (Werke. Taschen – Ausgabe. Leipzig, 1906. Вd. VIII, S. 85.).

[251]. Римляни 5:5.

[252]. Срв. 1 Коринтяни 12:1;13:1-13. 

[253]. Матей 22:36-40; Марк 12:28-31; Лука 10:25-27.

[254]. 2 Петрa 1:5-7.

[255]. Галатяни 5:13-14.

[256]. Колосяни 3:4.

[257]. Римляни 13:8-9.

[258]. 1 Тимотей 1:5.

[259]. 1 Тимотей 1:5.

[260]. Евреи 11:6; срв. Псалом 77:21-22.

[261]. Марк 16:16; Деяния на светите апостоли 16:31; 1 Петра 1:9; Римляни 1:16; 10:9; 2 Солуняни 2:13; Евреи 10:39.

[262]. Ефрем Сирианин, Общие уроки о подвижнической жизни, 22. („Добротолюбие“, Изд. II. Москва 1898, т. 2, с. 436).

Изображение: авторът Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cqi