Ангел Н. Ангелов

VII. Ибада – служение на Аллах

Думата „ибада“ произлиза от думата „абад“ и означава роб или слуга. Следователно, ибада е служение или поклонение на Аллах. В основата си то представлява онова, което мюсюлманите разбират като Богопочитание или религия (дин).

В Корана термина дин се употребява над сто пъти в различни значения. Той може да означава „съд“, „въздаяние“ (например в израза йаум ад-Дин – Съдния ден, Коран 1:4), „религия“, „вяра“ на отделния човек (Коран 39:2) и религията като система на ритуалната практика, която е основа на религиозната община (Коран 6:161; 3:73). Терминът дин се прилага както към исляма (Коран 3:19), така също и към езичеството (Коран 109:6), юдаизма или християнството (Коран 3:73). Обаче, основното кораническо значение на термина дин е свързано с най-важната идея в Корана за обезателното подчинение на Аллах и Неговата безпределна власт.

Многоаспектността на кораническото понятие дин родила множество негови тълкувания в средновековното мюсюлманско богословие. Терминът дин се възприемал обикновено като съвкупност от три понятия. Широко разпространение получило определението за дин, което се съдържа в един хадис на ал-Бухари, съгласно което ад-Дин е съвкупност от:

1) изпълнението на религиозните предписания (петте стълба на исляма);

2) вяра в истинността на исляма (ал-иман) и

3) усъвършенстване в нравствените добродетели (ал-ихсан).

В предната глава се спряхме подробно на петте стълба на исляма, поради това тук няма да се повтаряме.

Ал-Иман (от глагола амана в значение „вярвам“) – вярата е неотделима част от мюсюлманската религия (дин). В най-широко значение терминът иман се употребява повече от четиридесет пъти в Корана. Поради това, че религия и право са били едно цяло в ранния ислям, проблемът за вярата занимавал както мюсюлманските богослови, така също и законоведите. От VIII век нататък понятието „вяра“ става предмет на дискусии между различните богословски и религиозно-правни школи. Споровете се водели за същността на вярата, за нейните съставни елементи. Мюсюлманските учени определят три основни елемента на иман:

а) Словесно признание (икрар би-л-лисан, каул) на истинността на Аллах и Неговите пророци;

б) Вътрешно съгласие, осъзнаване чрез сърцето (итикад, тасдик би-л-калб, акд) на истинността на Аллах и

в) Добри дела (амал). Думата амал означава също така „действие“. Под добри дела (амал) се разбират действия, които се заключават в следване през целия жизнен път на Суната на пророка Мохамед или, най-малкото, на принципите, установени в мюсюлманската община.

Съвременните сунитски богослови, променяйки малко терминологията, също така подразделят вярата на три части:

– вяра на основата на традицията,

– вяра на основата на знанието и

– вяра като вътрешна убеденост.

Имамитското (шиитско) съдържание на вярата остава близко до сунитското. Исмаилитите продължават традицията да делят вярата на „външна“ (захир) – словесно признание (каул) и „вътрешна“ (батин) – убеденост в сърцето (итикад бил-л-калб).

Ал-Ихсан (чистосърдечие, съвестливост) – това е искреност при изпълнение на религиозните задължения, противоположна на лицемерното благочестие (рийа). В един от хадисите халифът Омар разяснява: “Ихсан – това е когато ти се покланяш на Аллах, като че ли го виждаш. А дори и да не го виждаш, като че ли той те вижда“. Ал-Газали употребявал термина ал-ихсан заедно с думата адл (справедливост), така че това съчетание придобивало значението „справедливост и съвест“. Като догматическо понятие ал-ихсан заедно с понятията ислям и иман съставя общото понятие дин (религия), където под ал-ихсан се подразбира пълно възприемане на всички догмати на исляма без съмнения в тях или претълкувания, тоест безпределна преданост към всички негови предписания. От понятието ал-ихсан произхожда едно от названията на вярващия мюсюлманин – мухсин. В ежедневието терминът ал-ихсан е синоним на думата ихлас – душевна чистота, искреност в мислите и постъпките[30].

VIII. Джихад

Първоначално под джихад (усилие) разбирали борба за вярата, в защита и разпространение на исляма. По отношение на тази борба в Корана се съдържат нееднозначни указания, отразяващи конкретни условия от дейността на Мохамед в меканския и мединския период от неговия живот:

1) да не се влиза с „многобожниците“ в конфронтация и те да се привличат в истинската вяра „с мъдрост и добро увещаване“;

2) с враговете на исляма да се води отбранителна война;

3) да се нападат неверните, но така, че военните действия да не съвпадат със свещените месеци;

4) да се нападат те по всяко време и навсякъде.

В разработените по-късно от факихите (богословите-законоведи) концепции за джихад, този термин се изпълва с ново съдържание: прави се разлика между „Джихад на сърцето“ (борбата със собствените лоши наклонности), „Джихад на езика“ (одобряване на хубавото и забрана на порицаваното), „Джихад на ръцете“ (вземане на дисциплинарни мерки по отношение на престъпниците и нарушителите на нормите на нравствеността) и „Джихад на меча“ (въоръжената борба с неверниците, на падналите, в която е осигурено вечно блаженство в рая), като се посочват думите на Мохамед от хадисите: „Ние се завърнахме от малкия джихад, за да пристъпим към великия джихад“. Духовното самоусъвършенстване се обявява за „велик джихад“, а войната с неверните – за „малък джихад“.

Джихад се смятал за едно от главните задължения на мюсюлманската община. От гледна точка на обекта на въоръжената борба в трудовете по право се различават шест вида джихад:

1) против „враговете на Аллах“ (тоест онези, които заплашват съществуването на общината, онези, които преследват мюсюлманите и против езичниците);

2) против тези, които заплашват неприкосновеността на границите (тоест против агресия отвън);

3) против вероотстъпниците (лъжепророците);

4) против „притеснителя“ (ал-баги);

5) против разбойниците и

6) против монотеистите-немюсюлмани, отказващи да плащат данъка джизя.

Изборът между „меч“ (смърт) и приемането на исляма се предлагал главно на езичниците. Що се касае до „хората на Писанието“ (ахл ал-китаб), на тях се предлагало или да приемат исляма, или да плащат джизя, или война. В страните извън пределите на Арабския полуостров, където мюсюлманите навлизали за пръв път, целта на джихада била не приемането на исляма от тамошните жители, а тяхното подчинение на ислямската държава и преминаването им в положението на покровителствани – зимии (ахл аз-зимма), задължени да плащат джизя. От края на VII век приемането на исляма, което освобождавало новоповярвалите от плащането на този данък, даже не се поощрявало, тъй като нанасяло ущърб на мюсюлманската хазна.

От джихад били освобождавани непълнолетните, ненормалните, слугите, жените, болните и немощните, лицата, които нямат походно снаряжение и длъжниците, които не получават разрешение от своите кредитори. Според предписанията, касаещи взаимоотношенията между воюващите страни, в противниковия стан е забранено да се убиват жените и непълнолетните, ако те не се сражават против мюсюлманите. Възрастните мъже стават военнопленници (асара). С военнопленниците имамът можел да постъпи по три начина: да ги осъди на смърт, да ги освободи срещу откуп или да ги превърне в роби. Имамът можел също така да освободи военнопленника, като го превърне в зими (покровителстван). Не се разрешавало да бъдат убивани военнопленниците, приели исляма. На територията на противника не бивало да се унищожават посевите и градините. Съгласно всички мазхаби (юридически школи), подлежало на унищожение онова имущество на противника, което не можело да бъде прехвърлено на мюсюлманска територия. Относно добитъка, обаче, нямало единодушие. Някои мюсюлмански учени причисляват джихад към „стълбовете на исляма“, като шести стълб[31].

IX. Богослужение и проповед

В главата за „петте стълба на исляма“, в раздела за ас-салат (молитвата) разгледахме голяма част от мюсюлманското богослужение, затова тук ще се спрем главно на мюсюлманските молитвени домове и заедно с това ще повторим някои съществени моменти от мюсюлманското богослужение.

Мястото за поклонение на мюсюлманите се нарича масджид (място, където се извършват поклони до земята) или както го наричат в Русия мечет. У нас всички мюсюлмански молитвени домове се наричат джамии, но както ще видим, това е неправилно.

Молитва може да бъде извършвана не само в специални сгради, но и на всяко чисто място. Пророкът на Аллах е казал: „Където и да те застигне часът на молитвата, там трябва да я извършиш. Това място за теб е масджид“ (хадис на ал-Бухари).

Понякога мюсюлманите се молят вкъщи, по-голямата част от мюсюлманките също така предпочитат да се молят у дома. Поради това мнозина мюсюлмани определят за извършването на молитвите специално място, понякога цяла стая, обикновено постлана с килими за удобство при извършване на поклоните.

Най-важното предназначение на масджид е да предостави на мюсюлманите място за извършването на общи молитви. Първата масджид била построена скоро след пристигането на Мохамед в Медина, в селището Куба и представлявала квадратен двор с навес около стените, единственият вход бил от запад, следователно, молещите се, както и в християнските църкви, се обръщали с лице на изток. В средата на 623 година масджид  от същия тип била построена в самата Медина, редом с дома на пророка, но вече ориентирана на юг, по посока на Кааба. След завоюването на Мека от Мохамед (630 година) ал-Кааба с двора около нея също така била превърната в масджид, само идолите били изхвърлени и стенописите били замазани. Само ал-Кааба, масджид ал-Харам, била в пълния смисъл на думата храм, свещена територия, останалите масджид, в това число и главната, мединската, били просто обществени сгради, в които се извършвали молитви. На първо време към масджид не били предявявани никакви особени изисквания, освен в тях да няма идоли или живописни изображения, които биха могли да станат обект на поклонение.

Специфичният облик на масджид се оформя в края на VIII век, когато се появяват минаре, максура и михраб. Минарето е кула на масджид, от която муедзина призовава за молитва (азан). Максура е павилион с дървена решетка или просто оградено с решетка място в джамията на града, предназначено за халифа, владетеля или други високопоставени лица с цел те да бъдат отделени от останалите молещи се. В сегашно време в новопостроените джамии максура обикновено липсва. Михраб е ниша в стената, обърната по посока на Мека и сочеща направлението (кибла), в което са обърнати лицата на молещите се. По-късно се появяват минбар (катедра за стоящия проповедник) и подиум (дикка) около него, на който седят муедзините, призоваващи втори и трети път за молитва вече вътре в масджид. Още от първите десетилетия на исляма се появяват квартални масджид, домашни – в дворците и богатите домове и масджид в караван – сараите (хановете). Независимо от всичко в исляма не се появила представа за светостта на сградата на масджид, нямало обред за нейното освещаване и използването на сградата за други цели, ако масджид е запустяла не се смятало за кощунство. Обаче, за пребиваването в действаща масджид се изисква ритуална чистота, молещият се трябва да бъде облечен в чисти и хубави дрехи, да се държи прилично и да не говори високо. Вероятно, от края на VIII век пред входа на масджид се събуват обувките.

Ал-Джами (масджид ал-джума, масджид ал-джами е петъчната [съборна] масджид, в която се провежда петъчната молитва и се произнася двойна проповед (хутба), тя събира всеки петък мюсюлманите от града и неговите околности), като понятие ал-джами се появява в началото на Х век. Първоначално тя била една в града, но още в XIII век в някои големи градове на Близкия изток имало по няколко джамии, а в XV век мюсюлманският учен ал-Макризи изброявал седемдесет и четири ал-джами в Кайро (Египет).

Йаум ал-джума (ден за събиране) е петък, празничния ден на мюсюлманите, ден за задължително събиране на пълнолетните и здрави мюсюлмани в джамията за петъчната молитва и слушането на двойната проповед (хутба).

Възникването на особен ден за събиране на мюсюлманите се отнася към мединския период от живота на Мохамед. В Медина, частично населена с юдеи, петък бил навечерието на техния празничен ден – събота и същевременно традиционен пазарен ден. Провеждането на молитвени събрания в петък позволявало на повечето мюсюлмани да присъстват на тях, като съчетават своите търговски интереси и религиозни задължения. Събирането в петък, спомагало също така за пропагандата на исляма, тъй като значително разширявало аудиторията, към която се обръщал пророка на Аллах.

Независимо от това, че пладне е най-горещото време на деня, тези часове били избрани за молитва, тъй като тогава приключвала търговията (Коран 62:9-11). Посещаването на джамията за петъчната молитва имало и политическа окраска и се свързвало с изразяването на лоялност към владетеля, чието име се споменавало в проповедта (хутба). Обезателното присъствие на петъчната молитва оказало влияние и върху архитектурата на мюсюлманските молитвени домове, предизвиквайки появата на специални съборни джамии (масджид ал-джума, масджид ал-джами), способни да вместят голям брой вярващи.

Петъчната молитва (салат ал-джума) се предшества от призив за молитва (азан). Следва молитва от два поклона (ракат), двойна проповед (след първата проповед имамът обикновено малко си отдъхва и след това произнася втората проповед) и още една молитва от два поклона (ракат).

Днес в повечето ислямски страни петък е обявен официално за неработен ден.

В исляма, на проповедта в продължение на векове се отдавало голямо значение. Първите, така наречени праведни халифи смятали за свой дълг редовно да проповядват пред общината (ума). Към тази традиция се придържали и някои от следващите халифи. По-късно се появяват официални проповедници – каси, а също така проповедници-доброволци – музакири. На практика не съществува проповед, в която да няма поне един цитат от Корана или суната.

Естествено е, че пророкът Мохамед и праведните халифи произнасяли своите проповеди на арабски език. Мюсюлманската традиция изисквала те да бъдат произнасяни на арабски език. Преданието приписва на пророка Мохамед изказване, с което се забранява в проповедите да се говори за светски дела. На тази основа била изработена схемата на мюсюлманската проповед. Тя трябвало да включва четири задължителни елемента:

а) възхвала на Аллах;

б) благословение на пророка Мохамед;

в) молитва за владетелите и

г) наставления за мюсюлманите.

В Х век Абу Зайд ас-Самарканди съставил специално помагало за проповедници. Той посочвал, че проповедникът трябва да бъде благочестив, да не бъде горделив, нито пък груб. Той трябва да познава тълкуването на Корана (тафсир) и определенията на факихите (юристите). Проповедникът не бива да цитира хадиси, които сам не смята за достоверни и не трябва да бъде користолюбив.

Проповедта не трябва да бъде дълга, за да не скучаят вярващите. В своите слушатели проповедникът не бива да буди само страх или надежда, но и едното, и другото. У него не бива да изчезне вдъхновението по време на проповедта. Затова слушателите трябва да го ободряват, между паузите в неговото повествование, с възгласи: „Хубаво“, „Истина е“, за да може той с радост да продължи. Освен това, вярващите трябва при всяко споменаване на името на пророка Мохамед да произнасят формулите за благословение и да не дремят по време на проповедта.

Ако в ранните времена проповедта е била кратка (даже проповедите на прославения придворен проповедник от IX-X век Ибн-Нубат траели по няколко минути) и разглеждала, като правило, темата за приближаването края на света, а така също темата за свещена война против неверните, то днес много съвременни проповеди продължават от двадесет до четиридесет минути и са посветени на различни теми.

В предложенията, които били внесени от участниците в конференцията „Мисията на джамията“, проведена от Световната ислямска лига през септември 1975 година в Мека, се подчертава: „Необходимо е да се разширяват темите на петъчните проповеди с включването на въпросите за разрешаването на социалните проблеми и на съвременните наболели въпроси в светлината на ислямското законодателство.

В районите, където арабският език не е майчин, се предлага проповедта да се произнася на арабски (съкратено) и на местния език, за да може петъчната проповед да стигне до съзнанието на хората и да ги вразуми за правилното разбиране за вярата“[32].

Днес, във всяка по-голяма, най-вече в петъчната съборна джамия, където се провеждат редовни петъчни служби има специално назначен за произнасяне на проповедта (хутба) имам-хатиб. Ежедневните молитви (салят) се ръководят от други имами[33].

Х. Източници на ислямското право

Съгласно класическата ислямска концепция, Усул ал-Фикх (основите, корените на ал-фикх [ислямското право]) като особена дисциплина не е възникнала още с началото на систематизацията на определенията на фикха, доколкото първото поколение вярващи мюсюлмани не се нуждаело от това. Смята се, че пророкът Мохамед съобщавал на привържениците на новата религия задължителните за тях правила на поведение, позовавайки се на Божественото откровение, а неговите сподвижници (ас-сахаба) и техните последователи (табиун) в търсенето на такива правила се обръщали преди всичко към Корана и суната. Ако в тези основни източници те не намирали предписания, имащи очевиден смисъл и посочващи ясно правилата за поведение (катийат ад-далала), то дълбокото знание на смисъла на исляма и изказванията на пророка Мохамед гарантирало безпогрешността на техните мнения и им позволявало да въвеждат нови практически норми на основата на общите цели на шариата.

На въпросите за фикх, шариат и основните правни школи (мазхаби) ще бъде посветена следващата глава.

Обаче, в съответствие с мюсюлманската правна теория, след смъртта на сподвижниците на Мохамед и техните първи последователи възникнала остра нужда от разработката на строги правила за формулиране на правните норми на основата на Корана и суната. Освен това, включването в състава на халифата на нови територии и разпространението на исляма сред тяхното население, което имало свои правни традиции, поставили мюсюлманските законоведи пред необходимостта да решават такива проблеми, които били неизвестни на първото поколение мюсюлмани и, естествено, не били получили пряко отражение в суната. Свободното използване от законоведите на различни методи при определянето на правните норми (ар-рай) водело до съществени различия при решаването на аналогични въпроси. Всичко това дало тласък за разработването на строги правила за извличане нормите на фикха от основните източници: Корана и суната и поставило началото на концепцията за Усул ал-Фикх, която започнала да се оформя не по-рано от втората половина на VIII век. Такива правила, систематизирани и всестранно обосновани  в трактата „ар-Рисала“ на Мохамед б. Идрис аш-Шафии (починал в 820 година) станали основа на Усул ал-Фикх. Като допълнителен източник на ислямското право Шафии разглеждал ал-иджма, която той определял като единодушно мнение на всички мюсюлмани. Той допускал и прилагал ал-кийас – решаване на въпросите, които не били урегулирани в Корана и суната, по аналогия.

Друг източник на правото е ал-Истихсан (решение за предпочитане). Той е бил въведен от Абу Ханифа (починал в 767 година), като метод за коригиране  на решения, приети по аналогия (кийас), но оказали се по някакви причини неприемливи. Решението ал-Истихсан не може да бъде прецедент, действието му е еднократно. Неговото широко прилагане се практикува само от ханафитския мазхаб. В маликитския и шафиитския мазхаби неговата функция се изпълнява от ал-Истислах (стремеж към полза).

Този източник на правото е разработен и прилаган от Малик б. Анас (713-795) на основата на неговата полезност за цялото общество. Самият Малик б. Анас го е смятал за разновидност на истихсан.

Ал-Истислах е в сила само при съблюдаването на три условия:

1) решението не трябва да касае въпросите на вярата;

2) решението не трябва да противоречи нито на духа, нито на буквата на вярата и

3) ползата от взетото решение трябва да бъде очевидна, необходима и съществена.

Като още един източник на ислямското право може да се смята адат или урф (местното право). То се използва като спомагателен източник в ханафитския мазхаб. Обаче, това е вярно само за териториите около Мека и Медина, чието обичайно право оказало голямо влияние за формиране нормите на шариата. В останалия мюсюлмански свят  нормите на адат битуват покрай шариата. Това се случва там, където населението е ислямизирано повърхностно и липсват шариатски съдилища или там, където се съхраняват родово-племенни отношения, а също така и в райони, чието население преди това е било в границите на държави с развита правна система и след като приело исляма не се отказало от обичайните правни норми. Нормите на адат могат значително да се разминават с шариата. Например, наследяването по женска линия и други матриархални обичаи у туарегите, брачните отношения у мюсюлманите от Централна Африка и така нататък.

В практическата си дейност от нормите на адат могат да се ползват без ограничения само арбитражните съдии (хакам), чиято главна задача е да постигнат съглашение между страните. Духовните съдии (кади) или правителствените чиновници могат да се опират върху нормите на адат само в особени случаи и ако се използва норма, която не противоречи на общия дух на шариата.

Разработена от най-големите законоведи на исляма, средновековната класическа концепция Усул ал-Фикх без принципни изменения е възприета от съвременната ислямска юриспруденция, а Усул ал-Фикх се разглежда като теоретична основа на фикха.

Непрекъснато разширяващата се, от средата на XIX век, практика на включването на норми от фикха в законодателството, довела до това, че един от главните източници на фикха в наши дни станал приетият от държавата нормативно-правен акт[34].

Следва…(виж тук).

______________________________________

*Продължение от Съдържание 7, публикация № 1488.

[30]. Литература: Haddad J. J., The conception of the term Din in the Quran, The Muslim World, Hartford, Conn., 1974; Smith W. C., Faith as Tasdiq, Islamic Philosophical Theology, Ed. By P. Morewedge, N. Y., 1979; A handbook of early Muhammadan tradition alphabetically arranged by A. J. Wensinck, Leiden, 1927.

[31]. Литература: Khadduri M., War and peace in the law of Islam, Baltimore etc., 1962; Al-Ghunaimi M. T., The  Muslim conception of international law and the western approach, The Hague, 1968; Morabia Alfred, La notion de gihad dans l’Islam mèdièval: Dès origines à al-Gazali, Lille, 1975; Schwartz W., Gihad unter Muslimen, Studien zum Minterheitenproblem in in Islam, Wiesbaden, 1980; Агрономов  А., Джихад: свещената война, С., 2002.

[32]. „The Muslim World“, 1975, № 11.

[33]. Литература: Golvin L., La mosque, ses origines, sa morphologie, ses divers fonctions. Son role dans la vie musulmane, P., 1959; Goitein S. D., The Origin and Nature of the Muslim Friday Worship, Studies in Islamic History and Institutions, Leiden, 1966; Аширов Нугман, Мусульманская проповедь, М., 1978.

[34]. Литература: Ал-Худари М., Усул ал-Фикх, Кайро, 1938; Аз-Зарка М. А., Ал-Фикх ал-ислами фи саубихи ал-джадид: Ал-Мадхал ал-фикхи ал-амм, Т. 1-2, Дамаск, 1968; Schacht J., The Origins of Muhammadan Jurisprudence, Oxford, 1950; An Introduction to Islamic Law by Joseph Schacht, Oxford, 1964; Bravmann M. M., The Spiritual Background of Early Islam, Leiden, 1972.

Изображения: авторът Ангел Н. Ангелов (1950-2023). Източник личния му архив.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cg7