Ангел Н. Ангелов

Всеки човек, на който поста може да навреди, се освобождава от това задължение. Такива са онези, които се нуждаят от специални грижи: малките деца, старците, бременните жени и кърмещите майки. Инвалидите и хората, чието състояние може да се влоши при съблюдаването на поста, също така се освобождават от това задължение. От него се освобождават воините, участващи в бойни действия и душевноболните, които не могат да осъзнаят религиозната значимост на поста. Всички изброени по-горе са задължени да постят след изчезване на причините, които са пречели за изпълнението на това задължение. Ако все пак съблюдаването на поста е невъзможно, тези хора трябва да раздават милостиня през всеки пропуснаят ден от поста, ако, разбира се, средствата им позволяват. Децата обикновено започват да постят в ранна възраст, като пропускат отначало само обяда или вечерята, а от дванадесетгодишна възраст те постят наравно с възрастните.

Лейлят ал Кадр, нощта в която Мохамед получил първото кораническо откровение, се празнува по традиция на 27 рамадан. Огромно количество мюсюлмани прекарват тази нощ в джамията на съвместна молитва. Мюсюлманите смятат, че тази нощ проведена в молитви и размишления е способна да дари толкова благодат, колко не могат да дарят хиляда нощи, посветени на молитва.

След залез слънце, по време на поста, вярващите прекъсват своя пост с някаква сладка напитка (кайсиевият сок е любимо питие) и плодове, за предпочитане са фурмите, защото такъв е бил обичаят на пророка Мохамед. Неразумно е веднага, без предварителна подготовка да се поема тежка храна, онези, които постъпват така, често заболяват. След лека вечеря, известна като ифтар, се извършва вечерната молитва (салат ал-магриб) и чак след това мюсюлманите пристъпват към основната трапеза.

Смята се за невежливо да се яде, пие или пуши в присъствието на човек, който съблюдава пост. В някои мюсюлмански страни за подобна постъпка могат да ви арестуват и да ви задържат до края на поста. Някои туристи, посещаващи ислямски страни, трябва поне от уважение към религиозните чувства на вярващите, да се въздържат от приемането на храна по време на поста, за да не предизвикат твърде нежелателни последствия.

Мнозина мюсюлмани твърдят, че поста е много добра оздравителна практика, защото стомахът през това време си отпочива. Мюсюлманите по време на поста ядат повече плодове и по-малко пикантна храна, отколкото обикновено.

Нарушилите поста случайно трябва да компенсират пропуснатите дни след завършването на рамадана. Нарушилите ас-Саум умишлено трябва, освен да компенсират тези дни, да се покаят(ат-тауба) и да извършат изкупителни действия (ал-каффара). Освен общия пост има и индивидуален пост, поради някакъв обет или просто от благочестие.

За съблюдаването на поста трябва да следят кадиите, управниците, полицията и всички мюсюлмани. Обаче, такъв контрол никога не може да бъде достатъчно ефективен, затова съблюдаването на поста се явява въпрос на лично благочестие. Откритото пренебрегване и демонстративното нарушаване на ас-Саум се разглежда като кощунство и предумишлено правонарушение и се наказва в съответствие със законите на всяка отделна мюсюлманска страна.

Данъкът в полза на нуждаещите се мюсюлмани (аз-закят) е следващото задължително предписание в исляма. Мюсюлманските законоведи тълкуват този термин като „очистване“ (заплащането на данъка „очиства“, прави безгрешно използването на собствеността, върху чиято стойност той е заплатен). В меканските сури аз-закят означава материална помощ, милостиня. Редовното облагане в полза на нуждаещите се членове на общината се е появило, по всяка вероятност, веднага след хиджрата, но съдейки по това, че изброяването на имащите право на помощ се появява чак в предпоследната, по това време, сура (Коран 9:60), значителни суми са постъпили едва след сключването на договора с бедуините (630 година), след влизането в Мека. Размерът на данъка, вероятно, се е определял всеки път различно, а не по един и същи начин. Регламентирането на аз-закят по всяка вероятност се отнася към началото на управлението на халифа Омар (634 година).

Данъкът бил плащан само от възрастните дееспособни мюсюлмани върху:

1) посевите;

2) лозята и фурмовите палми (относно зеленчуковите градини мненията се различават);

3) добитъка (товарните и селскостопанските животни не се облагат);

4) златото и среброто и

5) стоките.

Облагаемият минимум (нисаб) за земеделската продукция е пет васка (975 килограма), за добитъка – пет камили, двадесет крави или четиридесет овце (конете се облагали само при продажба), за златото и среброто – двадесет динара или двеста дирхема, за стоките – след съответното оценяване. Нископробните монети се приемали според съдържанието в тях на скъпоценен метал. Женските украшения, както и златната и сребърна украса на оръжието не се приемали.

Събирането на този данък от земеделските продукти, в размер на една десета от реколтата, се извършвало веднага след нейното прибиране, а от останалото, в размер на една четиридесета – след изтичане на календарната година. Със събраните суми се разпореждал кадията и те трябвало да бъдат изразходвани в течение на една година и само в онази област, откъдето са били събрани, изключение представлявали средствата, предназначени за газиите (воини за вярата). Право за получаване на помощ от тези средства имали: бедняците; събирачите на аз-закят; лицата, заслужаващи поощрение (твърде неопределена категория); несъстоятелните длъжници, газиите и приходящите (новодошлите), които нямали средства за завръщане у дома. Закят върху земеделската продукция често се наричал ушр и обикновено не постъпвал в разпореждане на кадията, но този въпрос трябва допълнително да бъде изследван. Една пета (хумс) от добива на злато, сребро и скъпоценни камъни, която също била смятана за закят, постъпвала в държавната хазна. В повечето случаи под закят се разбира данък върху добитъка, парите и стоките.

Подобна милостиня няма нищо общо с помощта, която средствата за масова информация призовават да се оказва на жертвите на трагични катастрофи. Това е особена форма на милосърдие, известна в исляма като садака (доброволна жертва), макар и да не съвпада напълно с това понятие. Закят е редовна свещена милостиня. Мюсюлманите са длъжни да се грижат за своите семейства и за нуждаещите се, но освен това Аллах изисква от тях и заплащането на религиозен данък в размер на една четиридесета част (2,5%) от тяхното благосъстояние, без да очакват благодарност Коран (26:109). Това е напълно разумна сума, която не представлява особена тежест. Данъкът се взима само от имущество, което е било придобито през съответната година. Той помага на мюсюлманина да преодолее своята алчност, а на получаващия помощ – да пребори своята завист, ревност и омраза.

Извършват милостиня (закят) обикновено анонимно, за да се избегнат всячески обърквания и затруднения. Обаче, милостиня може да се оказва и публично с цел да бъдат поощрени и другите вярващи към това Богоугодно дело (Коран 2:273). Коранът, обаче, осъжда хората, превръщащи милостинята в театър (Коран 2:266).

Плащането на закят зависи от съвестта на вярващия. Никой никого не проверява и даже този данък не е държавен, макар че, ако се наложи, ислямските власти могат да вземат участие в събирането и разпределянето на парите. Очевидно е, че закят – това е изпитание и проверка за искреността и благочестието на мюсюлманите.

Пророкът на Аллах винаги е проявявал грижа за бедните и нуждаещите се и ясно е посочил, че според него „не е вярващ онзи, който яде до пресита, докато неговият ближен е гладен“ (хадис на Муслим).

Последният от петте стълба на исляма, но по важност един от най-значимите, е хадж (пътешествие с определена цел) поклонничеството в Мека – люлката на исляма. Той е задължителен (поне веднъж в живота) за мюсюлманите, които са в състояние да го извършат, който не е в състояние да предприеме поклонничество, може да изпрати вместо себе си „заместник“ (вакил ал-хадж).

Хадж се извършва в месец зу-л-хиджа, последният месец на лунната година и се състои от редица обреди (манасик ал-хадж). Керваните с поклонници пристигат в Мека малко преди 7 зу-л-хиджа. Преминавайки през очистителния обред ихрам (посвещение), който включва три неща:

1) пълно измиване на плътта;

2)обличане на специални дрехи (жените обличат прости, просторни и дълги одежди и покриват главите си с кърпа, така че видими остават само лицето, ръцете и стъпалата на краката, а мъжете използват две прости покривала с бял цвят, едното от тях използват за да покрият тялото си от кръста до колената, а с другото закриват част от лявото си рамо, шията и гърдите и го завързват от дясната си страна) и

3) съблюдаване правилата на ихрама.

Мястото, където поклонниците трябва да облекат подходящите за ихрама одежди се нарича микат. То се намира приблизително на четири километра от светилището Кааба. В наши дни, обаче, мнозина поклонници се обличат в тези дрехи по-рано, преди самото качване в самолета.

След като се облекат, поклонниците извършват два раката и от този момент се намират в състояние на ихрам. Трябва да се спазват следните правила на ихрама: необходимо е да се отхвърлят всякаква гордост и нечестиви помисли. По време на хаджа не бива да се сватосват и да встъпват в брак. На жените се предписва да не скриват лицата си, като знак за установилата се атмосфера на взаимно доверие и чистота. Мъжете не трябва да имат никакви украшения, а на жените е позволено да носят само венчалните си халки. Не бива да се използват ароматизирани сапуни или парфюми. В знак на смирение мъжете не трябва да покриват главите си, обаче, могат да носят чадъри, за да се предпазват от силното слънце. Поклонниците не трябва да стрижат косите си и да режат ноктите си. За да се почувстват съединени с Божиите твари, не бива да убиват животни, освен бълхи, дървеници, скорпиони и змии. За да се развие у поклонниците милосърдие е забранен всякакъв лов. Любовта към околната среда им забранява да скубят трева и да чупят дървета.

Мюсюлманите трябва да са спокойни, да не се дразнят, карат или да се отчайват от трудностите.Те трябва да разчитат и да се уповават на Аллах. Поклонниците следва да са боси или да носят леки, отворени сандали.

След всичко упоменато по-горе, поклонниците извършват обреда „малко поклонничество“ (умра). След малко ще разгледаме по-подробно какво представлява „малкото поклонничество“.

Онези, които са решили да извършат умра и хадж поотделно, излизат от състоянието на ихрам, отрязвайки кичур от косата си. Те възобновяват ихрама непосредствено преди хаджа. Тези, които са решили да обединят умра и хадж (киран), остават в състояние на ихрам до края на хаджа.

„Малкото поклонничество“ (умра) e обред, който за разлика от хадж може да бъде извършен по всяко време на годината. За предпочитане са месеците рамадан, раджаб и зу-л-хиджа (през последния месец умра се извършва заедно с хадж).

Пристигайки в Мека, поклонникът влиза на територията на ал-Масджид ал-Харам (главната джамия на Мека, в центъра на която е разположена Кааба) и обикаля седем пъти (таваф) Кааба, движейки се в направление против часовниковата стрелка (според силите и възможностите си първите три обиколки поклонниците се стремят да пробягат). Тези обиколки се извършват по всяко време на денонощието, веднага след пристигането. Ако имат възможност да се приближат до Черния камък (ал-Худжр ал-Асвад),поклонниците могат да го целунат или да го докоснат. Този камък, съгласно преданието бил изпратен от Аллах и първоначално бил с бял цвят, но почернял от човешките грехове. Сега той е обкован в сребърен обков, но е достъпен за докосване.

След завършването на обиколките, поклонниците се отправят към един камък, намиращ се в двора на джамията, който носи името макам Ибрахим и отбелязва мястото, от което Ибрахим (Авраам) обикновено ръководел строителните работи по изграждането на Кааба. Там те извършват два раката. Думата Кааба, в превод от арабски, означава куб и съответства напълно на кубообразния строеж с височина около петнадесет метра, състоящ се от каменни плочи. Според исляма първата Кааба (наричана още ал-Байт ал-Харам – Свещеният дом) била построена от първия човек Адам и поради това се смята от вярващите мюсюлмани за първата светиня на земята, предназначена за поклонение на Аллах. Много по-късно Ибрахим (Авраам) заедно със сина си Исмаил издигнал светилището, известно днес като Кааба. Полукръгла стеничка огражда част от Кааба и отбелязва, според преданието, мястото на гробовете на Исмаил и майка му египтянката Агар (Хаджара).

След това поклонниците седем пъти пробягват разстоянието между хълмовете ас-Сафа и ал-Марва (сай). Този обред символизира как Агар е търсела вода за своя умиращ от жажда син Исмаил, докато на помощ не се явил ангелът Джибрил (Гавриил) и не отворил извора, който днес е известен като Замзам.

Днес този извор се намира в специално построено помещение, където може да се отиде, като поклонникът се спусне надолу по стъпала, водещи от вътрешния двор.

Поклонниците обикновено пият малко вода от него и напълват малки бутилки, които могат да бъдат купени и като сувенир. Някои вярващи намокрят одеждите си, с които са в ихрам, като смятат да ги запазят за погребален саван.

Извършвайки таваф и сай, мюсюлманинът е изпълнил необходимите условия за „малко поклонничество“ (умра). Ако след него не следва хадж, поклонникът излиза от състоянието на ихрам. Мъжете обръсват главите си или подстригват косите си. Жените също отрязват кичур от косите си. След това и на едните, и на другите се позволява да облекат ежедневните си дрехи. Обединяването на умра и хадж станало в 632 година по време на Прощалното поклонничество (Хаджат ал-Вада) на Мохамед в Мека. В исляма извършването на самостоятелна умра се смята за акт на лично благочестие и за разлика от хаджа тя не е задължителна. Онези, които са решили да съединят умра и хадж (киран) остават в състояние на ихрам до завършването на хаджа.

На 7 зу-л-хиджа поклонниците слушат проповед и се молят в джамията на Кааба.

На следващия ден (йаум ат-тарвийа) те се запасяват с вода, извършват пълно измиване на тялото и обличайки се отново в одеждите на ихрам, се отправят към долината Мина, разположена на около десет километра от Кааба. Навремето тя е била вход за пустинята, но днес град Мека на практика е включил в своите предели Мина и към нея водят специални проходи, за да облекчат достъпа на многочислените поклонници.

В Мина има няколко хотела, но повечето поклонници предпочитат да останат в огромния палатков град.Част от тях прекарва нощта на 8-ми срещу 9-ти зу-л-хиджа в долината Мина, а някои минавайки през долината Муздалифа, се разполагат направо в долината Арафат, на около двадесет и четири километра източно от Мека.

На 9-ти зу-л-хиджа по пладне започва централния обред на хаджа – Заставане пред Аллах (вукуф) на Планината на милосърдието. Това Стоене трябва да се извърши между пладне и смрачаване. Мъжете-поклонници са с непокрити глави под лъчите на жаркото слънце. Тук вярващите извършват молитвите аз-зухр и ал-аср. По залез слънце поклонниците се завръщат в долината Муздалифа, разположена между долините Арафат и Мина. Там те извършват молитвите си ал-магриб и ал-иша и събират камъчета.

Сутринта на 10-ти зу-л-хиджа поклонниците отново се завръщат в долината Мина, където хвърлят седем камъчета, събрани в Муздалифа, в последния от три стълба (джамрат ал-акаба), който символизира Иблис (сатаната), опитващ се да прегради пътя на пророка Мохамед. След този обред следва жертвоприношение на животните, купени тук от търговците или бедуините. Тридневните празненства, които следват, са в памет за готовността на Ибрахим (Авраам) да принесе в жертва собствения си син Исмаил (според Корана), вместо когото по повеля на Аллах, в последния момент бил заклан овен. На принасящия жертвата се полагат две трети от месото, за него самия и за съпровождащите го лица, останалата една трета е за бедните. След жертвоприношението месото се изпича и се яде. Огромното количество животни, принасяни в жертва, създавало навремето определени затруднения, докато властите на Саудитска Арабия не пристъпили към организиране на рационалното използване на месото. С помощта на съвременни технологии излишъците се преработват в полуфабрикати и консерви. 10-ти зу-л-хиджа се смята за най-важния мюсюлмански празник и се отбелязва в целия ислямски свят (Ид ал-адха). Обръсвайки главите си или отрязвайки кичури от косите си, поклонниците се отправят към Мека за извършване на последния таваф. Онези, които са извършили хадж без предварителния обред умра (Хадж ат-таматту), след таваф изпълняват сай. От 11-ти до 13-ти зу-л-хиджa (аййам ат-ташрик) поклонниците продължават да извършват жертвоприношения, посещават долината Мина, където хвърлят камъчета сега вече по всичките три стълба (джамрат ал-ула, джамрат ал-вуста и джамрат ал-акаба) и се занимават със собствените си дела.

Хаджът отбелязва три много важни събития в ислямската история. Първото е опрощаването и съединяването на Адам и Ева (Хава), второто – принасянето в жертва от пророк Ибрахим (Авраам) на своя син Исмаил и третото – послушанието на пророка Мохамед спрямо волята на Аллах.

Съгласно Корана, Адам и Ева (Хава), след като били изкусени от сатаната напуснали рая и се скитали по земята в печал. Те не само се отделили от Бога, но се отдалечили и един от друг. Обаче, Аллах не ги изоставил. Той очаквал онзи миг, когато те ще проявят искрено разкаяние. В онзи момент когато те осъзнали извършеното от тях, Аллах им простил и те се съединили отново на равнината Арафат, в центъра на която се намира планината Арафат, наричана също така Планината на милосърдието (Джабал ар-Рахман). Мюсюлманите вярват, че пребивавайки на тази планина в деветия ден на зу-л-хиджа, те ще получат пълно опрощение на всички минали грехове и нов, чист живот.

И така ще си позволим да припомним отново и да сумираме. По време на хаджа мюсюлманинът е длъжен да спази четири условия. Първо той трябва да се облече в специални одежди (ихрам). Второ – той трябва да извърши седем обиколки около Кааба (таваф). Трето – той трябва да застане пред Аллах на планината Арафат (вукуф). И четвърто – след завръщането си от тази планина, поклонникът отново трябва да обиколи Кааба. Изпълнилият всичко това се нарича хаджи и има право да носи зелена чалма (жените, извършили поклонение в Мека се наричат хаджа).

Голяма част от поклонниците се стараят да използват предоставилата им се благоприятна възможност, за да посетят разположените наблизо места, свързани с името на пророка Мохамед, включително и Медина, където се намира неговия гроб и тези на неговите приятели и съратници Абу Бакр и Омар. Мохамед е погребан в Главната джамия, на същото място, където е била стаята (худжура) на любимата му жена Айша. Недалеч се намира гробището ал-Баки, на което са погребани мнозина членове на семейството на пророка на Аллах и някои негови близки сподвижници (например любимата му дъщеря Фатима, внукът му Хасан и халифът Осман).

Поклонниците могат също така да се изкачат на планината Джабал ал-Нур, за да видят пещерата, където Мохамед получил първото откровение и на планината Джабал ат-Таур, където той се скрил от меканците. Някои от поклонниците посещават прочути джамии, като например Масджид ат-Таква, построена още след пристигането на Мохамед в Медина, която е интересна с двата си михраба (ниша в стената, обърната към Мека и обозначаваща направлението (кибла), към което са обърнати лицата на молещите се), единият, от които е обърнат към Иерусалим.

Мюсюлманите почитат Мека като особена светиня, в която немюсюлманите нямат достъп. Тя е харам, което на арабски означава и „свещена“, и „забранена“. По всички пътища, които водят към Мека, поклонниците ги очаква строга проверка на документите с цел да се изясни, дали те са истински благочестиви поклонници или любопитни туристи[29].

Следва…(виж тук).

_______________________________________

*Продължение от Съдържание 7, публикация № 1487.

[29]. Литература: Histoire de l’organisation judiciaire en pays d’Islam par E. Tyan, T. 1-2, P., 1938-43; An Introduction to Islamic Law by Joseph Schacht, Oxford, 1964; “Corpus juris” di Zaid ibn Ali (VIII sec. cr.), Milano, 1919; Wensinck A. J., Arabic New-Year, Amsterdam, 1925; Gaudefroy-Demombynes M., Le pèlerinage à la Mekke: Etude d’histoire relgieuse, P., 1923; Concordance et indices de la tradition musulmane: Les six livres, le Musnad d’al-Darimi, le Muwatta’ de Malik, le Musnad de Ahmad ibn Hanbal. Par A. J. Wensinck, T. 1-7, Leiden, 1936-69; Fahd T., Le panthèon de l’Arabie Centrale à la veille de l’hègire, P., 1968.

Изображения: авторът Ангел Н. Ангелов (1950-2023). Източник личния му архив.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cfO