Ангел Н. Ангелов

III. Направления в исляма – сунити, шиити и хариджити

В тази глава ще се опитаме да разгледаме по-подробно и да посочим отликите между сунити, шиити и хариджити.

1.Сунитите или „Хора на суната и на съгласието в общината“ (Ахл ас-Суна ва-л-Джамаа) са едно от основните течения в исляма.

Първата част от името произлиза от думата суна, примерът на живота на Мохамед като образец и ръководство за цялата мюсюлманска община и за всеки мюсюлманин при решаването на проблемите в живота. Този пример е зафиксиран в хадисите, съобщенията за неговите постъпки и изказвания. Доколкото ислямът признава, че Мохамед непосредствено е общувал с Аллах, то и изказванията му се смятат за боговдъхновени. Затова, заедно с Корана, суната се възприема от мюсюлманите като основа на исляма. Шиитите също почитат суната, но имат свои сборници с хадиси, тъй като смятат, че сунитите са променили в техните сборници всичко онова, което потвърждава особената роля на Али в мюсюлманската община.

Втората част от името – „съгласно мнението на общината“ – отразява втората много важна идея на традиционния ислям – идеята за особената роля на общината при решаването на основните религиозни и обществени проблеми, възникващи пред мюсюлманите. След смъртта на Мохамед животът в общината (ума) трябвало да се гради върху строгото изпълнение на заветите на Корана и суната, чието правилно тълкуване се осигурявало чрез съгласието на общината, представлявана от своите авторитетни учени-богослови (иджма – съгласие). Съгласно мнението на общината политическата и духовната власт трябва да принадлежи на халифа – човек, избиран от общината и най-подходящ, според личните си качества и знания, за претворяване в живота заповедите на Корана. Шиитите смятат, че родството с Мохамед, пророка на Аллах, дава на членовете на рода на Али Божия благодат и само те могат да ръководят мюсюлманите.

Основните формални признаци за принадлежност към Ахл ас-Суна ва-л-Джамаа са: признаване законността на първите четирима халифи (Абу Бакр, Омар, Осман и Али), признаване достоверността на шестте сборника с хадиси (ал-Бухари, Муслим, ат-Тирмизи, Абу Дауд, ан-Насаи и Ибн Маджи) и принадлежността към една от четирите богословско-правни школи (мазхаб) – маликитска, ханафитска, ханбалитска и шафиитска.

Сунитите представляват болшинството от населението на всички страни от ислямския свят, с изключение на Иран и Ирак, където те отстъпват по численост на шиитите[20].

2.Шиити (аш-Шиа – привърженици на; партията на [Али]) е общото название на различни групировки, признаващи Али б. Аби Талиб и неговите потомци за единствено законни наследници и духовни приемници на пророка Мохамед. Тези групи се оформили в хода на борбата за власт в началото на втората половина на VII век и станали ядро на движението, което нарушило първоначалното религиозно единство на мюсюлманската община и по-късно довело до нейното разделяне на две основни части – сунити и шиити. По своето значение този разкол излязъл от рамките на династийното съперничество за власт вътре в халифата, като оказал огромно влияние върху съдбата на ислямския свят.

След убийството на Али неговите привърженици повели борба за връщането на върховната власт (имамата) в „семейството на Пророка“, под което те разбирали изключително Алидите – потомците на Али. Военно-политическите поражения на шиитите (гибелта на Хюсеин, по-малкия син на Али) съдействали за това тяхната дейност да се насочва все повече в областта на религиозните идеи. Шиитската пропаганда помогнала за свалянето на Омейядите, обаче, от плодовете на многогодишната борба се възползвал друг клон на хашимитите – Абасидите. Алидите не прекратили борбата за власт, но тяхното разграничаване от Абасидите стеснило значително тяхната социална база. Освен това и в самото шиитско движение нямало единство. Разногласия и разколи сред тях предизвиквал преди всичко въпроса за предаване правата върху имамата на съответния потомък на Али. Още през VIII век шиитското движение се разпаднало на две основни течения – умерено и крайно. Към умерените шиити се отнасят зайдитите (днес по-голямата част от тях се намират в Северен Йемен) и имамитите (днес те представляват най-многочисления клон на шиитите, над 80% от тях). Тяхното учение е държавно вероизповедание в Иран, а в Ирак те са половината от населението. Освен това имамитски общини има в Ливан, Кувейт, Бахрейн, Йордания, Афганистан и в други страни.

Имамитското вероучение се свежда до пет принципа или основи на вярата (Усул ад-Дин):

1) Учение за единобожието (ат-таухид);

2) Вяра в божествената справедливост (ал-адл);

3) Признаване пророческата мисия на Мохамед и предишните пророци (ан-нубува);

4) Вяра във възкресението на мъртвите, Съдния ден и задгробния живот (ал-маад или ал-кийама) и

5) Учение за имамата.

Първият, третият и четвъртият догмати са общи за шиитите-имамити и за сунитите. В разбирането на божествената справедливост между тях има известни различия, но само учението за имамата, което станало основен догмат на имамитите, се разминава радикално със сунитската доктрина за върховната власт.

В правото шиитите-имамити имат отделна школа (мазхаб). Нейни отличителни особености са допустимостта на временен брак (мута) и „благоразумното скриване на вярата“ (ат-такийа). Те имат свои сборници (Ахбар) с предания (хабар) за думите и делата на Мохамед. Освен всичко това, за тях е характерен култа към мъчениците, за каквито те обявяват всички свои имами и на първо място Хюсеин. Затова поклонничеството до техните гробници (в Неджеф, Кербела и другаде) има голямо значение в тяхната религиозна практика.

Крайното течение било оглавено от онези шиити, които обожествявали имамите от рода на Али и от исмаилитите, чието учение толкова се отдалечило от основните положения на исляма, че фактически се превърнало в нова религия. От своя страна тези клонове се разпаднали на многочислени общини.

През цялата история на исляма шиитите водели с променлив успех борбата за връщане на властта на потомците на Али. Най-енергично водели тази борба зайдитите и исмаилитите, на които се отдало да създадат алидски държави (имамати) в различни краища на мюсюлманския свят (Табаристан, Йемен, Египет).

В сегашно време към шиитското вероучение се придържа абсолютното болшинство от населението на Иран, повече от половината от населението на Ирак, значителна част от мюсюлманите на Ливан, Йемен и Бахрейн, а шиитски общини има почти във всички мюсюлмански страни[21].

3.Хариджитите (ал-Хаваридж – излезлите) са последователи на най-ранната в историята на исляма религиозно-политическа групировка, която се образувала в хода на борбата за власт в халифата между привържениците на Али и Муавия. В битката при Сифин (657 година) Али се съгласил на арбитражен съд, което предизвикало негодувание в неговия лагер. След като се разочаровали от Али като вожд и заявявайки, че „решението принадлежи на Аллах“, 12 хиляди воини напуснали неговия, лагер, който се намирал край Куфа и се преместили край селището Харура, поради което в началото били наричани харурити. Така възникнало хариджитското движение. То е било наречено с това име поради „излизането от Куфа“ на бившите привърженици на Али. В литературата те се споменават и под други имена: ал-мухакима; аннавасиб; аш-шурат, ал-марикун (отстъпници). Впоследствие хариджити наричали всички онези, които се противопоставяли на законния глава на общината.

Те водили въоръжена борба срещу Али, докато той не бил убит в 661 година. С не по-малко ожесточение те се борили и срещу Муавия, увеличавайки списъка на падналите мъченици за вярата, за чието отмъщение призовавали. Хариджитите изработили своя тактика – неочаквани набези с конни отряди, които в случай на опасност бързо отстъпвали към основната база в ал-Батаих – блатиста местност недалеч от Басра.

Обаче, още в началото на втората половина на VII век всред хариджитите се образували няколко групировки, наричани по имената на техните вождове – азракити, ибадити и суфрити. Тяхното съперничество отслабвало хариджитското движение като цяло, всяка от тях водела борбата без да разчита на помощта на останалите. Независимо от това мощните движения на азракити и ибадити държали в постоянно напрежение централната власт. Освен в Ирак и Иран хариджитите развили широка дейност в Арабския полуостров (Хадрамаут, Йемен) и Оман и в Северна Африка, където и днес съществуват общини на ибадитите (в Алжир и Либия). Те имат значителен принос при разработването на въпросите, свързани с идеята за халифата. По въпроса за върховната власт в халифата хариджитите се противопоставяли както на сунитите с техния принцип на изборност на халифа, така също и на шиитите с техните представи за наследственост и святост на имамата. Те признавали изборността на водача на религиозната община, но произхода на кандидата за тях нямал значение. Халифът можел да бъде „роб или свободен, набатей или курейшит“, според мюсюлманския богослов от XII век аш-Шахрастани[22]. Необходимите качества за претендента били: да следва Корана и суната, справедливо да се отнася с хората и да е способен с оръжие в ръка да се противопостави на владетеля-тиранин. Всяка община, според хариджитите, може да си избере свой имам-халиф, както и да го отстрани, ако той се окаже недостоен. По същество суверенната власт, съгласно тяхното учение, принадлежи на мюсюлманската община, а имамът-халиф е неин пълномощник.

Във въпросите на вярата хариджитите били поборници за чистотата на исляма и се отличавали със строго изпълнение на религиозните предписания. Изхождайки от положението, че истинската вяра се определя от действията, те правели извода, че извършилите тежки грехове стават вероотстъпници, с които трябва да се води свещена война (джихад).

Обаче, тяхната нетърпимост към всичките им политически и религиозни противници, както и към другоячемислещите мюсюлмани стеснявала социалната база на движението им[23].

IV. Коран и суна

Коранът (ал-Куран – четене на глас, редактиране) е свещената книга на мюсюлманите. Тя съдържа откровенията, които Аллах изпращал на пророка Мохамед чрез ангела Джибрил (Гавриил).

Мохамед проповядвал устно в течение на около двадесет и три години. Староарабската традиция не признавала записи и всички сведения за живота и вярванията на бедуините се предавали от уста на уста, от поколение в поколение. Арабският език в самото си звучене, в интонацията си съдържал огромно количество информация. При записване голяма част от тази допълнителна информация се губела. Поради това някои сподвижници на пророка, които го били слушали лично, протестирали срещу записа на откровенията и настоявали за тяхното устно предаване. Но развитието на събитията изисквало да бъде съставен каноничен сборник с получените откровения, тъй като броят на мюсюлманите стремително нараствал. Кодификацията на Корана продължила около двадесет години. В последните години от живота на Мохамед при него се намирали писари-секретари. Един от тях бил освободеният роб Зайд ибн Сабит. По поръчение на първия халиф Абу Бакр (632-634), той събрал всички откровения, които бил получил пророка на Аллах и съставил първата редакция на Корана. Тя била предадена от Абу Бакр на Омар (634-644), втория халиф, а от него преминала у Хафса, дъщеря на Омар. Халифът Осман (644-656), около 650 година възложил на комисия от трима сподвижници на пророка Мохамед (Абдалах б. аз-Зубайр, Сад б. ал-Ас и Абдаррахман б. ал-Харис), начело със Зайд ибн Сабит, да състави официалния писмен текст на Корана, който бил обявен от халифа за единствено верен и задължителен за всички мюсюлмани. Всички други записани откровения  били събрани и след обсъждане и сличаване с готовия текст били изгорени, за да няма различен прочит и спорове. След това Коранът бил изпратен за преписване в по-големите градове – Мека, Дамаск, Куфа и Басра, а оттам се разпространил по всички области на халифата. Най-ранните от съхранилите се ръкописи на Корана се отнасят, по всяка вероятност, към началото на VIII век. Следващата закономерна стъпка била появата на диакритически знаци, позволяващи да бъдат отличавани редица букви една от друга и определящи вокалния състав на думата и неговото еднозначно разбиране. Тази работа била извършена в продължение на два века (от края на VII-ми до края на IX-ти век). Основен принос за създаването на еднозначна огласовка на Корана имат Наср б. Асим (починал в 707 година) и Йахийа б. Йамур (починал в 746 година), както и Хасан ал-Басри (починал в 728 година).

Едновременно с това били съставени сборници с „четения“(ал-Кираа). „Четенията“ се отличавали по музикалния и интонационен строй, разположението на паузите и особеностите на произношението. От книгите посветени на тези проблеми трябва да се отбележат две. Едната от тях принадлежи на Ибн Аби Дауд (починал в 928 година), който отхвърлил редица „неканонични“ вариантни „четения“. Другата е била създадена от имама на „четците“ в Багдад Ибн Муджахид (починал в 936 година). В неговото съчинение „Кираат ас-саба“ са представени системите за рецитация на Корана, на седем авторитетни четци (курра), живеещи в Мека, Медина, Дамаск, Басра и Куфа. Всяка от системите е представена в два различни варианта на предаване (ривайа). Мнението на Ибн Муджахид за „седем четения“ не било повсеместно одобрено. Говорели за 10 и даже за 14 „четения“. В днешно време съхраняват значение практически само два ал-Кираа от посочените в труда на Ибн Муджахид. Едната от тях е системата на куфийския четец (кари) Асим (починал в 744 година) предавана от Хафса (починала в 805 година). Именно на тази система се основава каирското (египетското) издание на Корана от 1919, 1923 и 1928 година (под редакцията на известния египетски богослов Мохамед Али, където били окончателно уточнени правописът, структурата на текста и правилата за четене), което се преиздава във всички мюсюлмански страни. Това издание е завършило труда на поколения мюсюлмански учени. Другата система – на мединския четец Шафиа (починал в 785 година) съхранява значението си в Северна Африка. Днес, по-голямата част от мюсюлманите не знаят за съществуването на седем системи ал-Кираа. Науката за рецитиране на Корана (илм ал-Кираа) станала впоследствие едно от най-важните направления на мюсюлманската филология и богословие.

Коранът се състои от 114 глави (сури). Думата сура, чийто произход е неясен, първоначално очевидно е означавала откровение. След първата кратка сура следват най-дългите, а след тях са подредени по-кратките, които продължават до самия край. Според времето когато са били произнесени, в съответствие с традицията, която се е установила в мюсюлманската наука, сурите се разделят на мекански (610-622 година – 90 сури) и медински (622-632 година – 24 сури, които в повечето случаи са по-дълги от меканските).

В съответствие с потребностите на култа и за благочестиви упражнения текста на Корана бил разделен също така на тридесет части (джуз) или на шестдесет раздела (хизб).

Всяка една от сто и четиринадесетте сури на Корана се дели на стихове (айат; единствено число айа – чудо). Доколкото в първите ръкописи на Корана номерация на стиховете липсвала, разделянето на сурите на айати предизвикало спорове. Оттук произлизат и различията при определяне количеството на айатите (в рамките на един и същ каноничен текст) – от 6204 до 6236. Всяка сура съдържа от 3 до 286 айата, а в един айат има от една до шестдесет и осем думи.

Според изчисленията на американския изследовател Филип Хити, в Корана има 77,934 думи и 323,621 букви[24].

Кой е източник на откровенията за Мохамед? Сам той казвал, че този източник е ал-Лаух ал-Махфуз (небесната книга, майката на книгите), която е достъпна само за онези, които пребивават в състояние на чистота. Самият Мохамед е опознал само някои части на тази книга, които му били разкрити на арабски език с помощта на ангела Джибрил (Гавриил).

Съчиненията свързани с илм ал-Куран ва-т-Тафсир – науката за разбиране и тълкуване на Корана – изиграли важна роля в създаването на мюсюлманската религиозна доктрина. Първоначално Тафсир ал-Куран  (коментари и тълкувания на Корана) битували в устна форма. Отделни айати и сури често били коментирани от имама след петъчната проповед в джамията. Развитието на Тафсир ал-Куран е свързано със създаването на суната. Въплъщение на принципа „суната разяснява Корана“ (ас-сунна туфасскру-л-Куран) била появата през втората половина на VIII век на сборници с хадиси, свързани с тълкуването на кораническия текст, а по-късно – на специални раздели в общите сборници с хадиси (например, в ас-Сахих на ал-Бухари). Жизнеописанията на Мохамед (сира) също така в значителна степен били посветени на тълкуването на Корана. Възникването на илм ал-Куран ва-т-Тафсир ставало в тясно взаимодействие с развитието на учението за „четенията“ (кираат) на Корана. Вътре в този поначало неразчленен комплекс от дисциплини започнали да възникват и специални съчинения, посветени на тълкуването на Корана. Според мюсюлманската традиция за основоположник на направлението Тафсир ал-Куран се смята Абдалах б. Абас (починал 686 година), братовчед на пророка Мохамед.

За едни от най-известните и авторитетни тълкувания на Корана се смятат съчинението на ас-Саалиби (починал в 1035 година) и тафсирът на ал-Байдави (починал в 1286 година) – сравнително кратко изложение на предходните трудове по основните направления на илм ал-Куран ва-т-Тафсир, а също така съвместната работа на ал-Махалли (починал в 1459 година) и ас-Суйути, учител и ученик, известна под името Тафсир ал-Джалалайн. Най-авторитетният съвременен Тафсир в сунитския свят е Тафсир ал-Манар на Мохамед Абдо (1849-1905) и Рашид Рида (1865-1935). За основа на лекциите за Корана, които Мохамед Абдо четял в ал-Азхар (Кайро, Египет) бил използван Тафсир ал-Джалалайн[25].

В домовете на заможните мюсюлмани Коранът се съхранява в отделна чиста стая, специално предназначена за молитви и четене. При липса на свободно място Коранът може да се съхранява на отделна лавица (рафт), разположена по-високо от всичко намиращо се редом.

След четене книгата се загъвала в плат, за да се предпази от напрашаване. За напълно благопристойно се смята използването на Корана за настенна украса, като обикновено се помества на стената, към която са обърнати лицата на присъстващите. Да се седи с гръб към Корана се смята за неприлично. В стаята, където се намира книгата, мюсюлманите трябва да се държат благопристойно. При четене на Корана на глас не бива да се говори, яде, пуши или да се шуми. Преди да започне четенето мюсюлманинът трябва да извърши ритуално измиване (вуду). Определени части от тялото е прието да се измиват с течаща вода. Ако липсва вода, вярващият може да извърши „сухо измиване“ (тайаммум), което се състои в докосване до чиста земя и изтъркване на лицето, ръцете и краката вместо действителното измиване с вода. Очистването (тахара) означава както физическо така и умствено измиване на греховете, извършени с уста или с ръце. Мюсюлманките при четенето, покриват главите си като при молитва. На жените, които са родили се забранява да докосват Корана.

Преди четенето мюсюлманинът заема специална поза, обикновено, като сяда на пода и поставя Корана пред себе си на поставка (рехл или курси). Да се поставя Корана на пода е неприлично. След завършване на четенето книгата грижливо се поставя на определеното за нея място. Коранът никога не се поставя на масата, където върху него без да искат може да сложат каквото и да било.

2.Суна (ас-Суна – пример; пълна форма: суннат расул Аллах – суна на пратеника на Аллах) представлява примери от живота на Мохамед като образец и ръководство за цялата мюсюлманска община и за всеки мюсюлманин при решаване на проблемите от живота на човека и обществото.

Суната се състои от постъпки (фил) на пророка на Аллах, от негови изказвания (каул) и одобрения (такрир). Суната се предавала устно от сподвижниците на Мохамед и била зафиксирана във вид на хадиси при сунитите и на хабари – при шиитите. Суната се почита от всички течения на исляма като следващия след Корана източник на сведения за това, какво поведение е угодно на Аллах. Суната обяснява Корана. Традиционалистите смятат следването на суната за главно съдържание на живота на мюсюлманина. Обучението с помощта на суната е важна съставна част от мюсюлманското религиозно образование. Познаването на суната е един от главните критерии за признаване авторитетността на факиха (законоведа).

За противоположност на суната се смятат нововъведенията (бида). В този смисъл сунитите се противопоставят на шиитите, които според първите, са внесли в исляма „непозволени“ новости. Шиитите от своя страна са на мнение, че именно те правилно следват суната. След смъртта на пророка Мохамед суната позволявала да се решават много практически въпроси от живота на общината и халифата, поради това нейното значение било много голямо.

Хадисите се смятат за втория, след Корана, източник на мюсюлманското право. Те са основата на суната и съдържат в себе си значителна част от принципите и идеите на исляма. Именно хадисите станали средството за приспособяване на исляма към новите ситуации, които възникнали след мюсюлманските завоевания и създаването на халифата.

Хадисите се състоят от две части:

1) Изброяване имената на веригата от разказвачи, чрез които разказът се е предавал на поколенията (иснад) и

2) Самият разказ (матн).

Най-авторитетните сборници с хадиси при сунитите са:

1) ал-Джами ас-сахих или съкратено ас-Сахих на ал-Бухари[26] (починал в 870 година);

2) ал-Джами ас-сахих на Муслим (починал в 875 година);

3) Китаб ас-сунан на Абу Дауд ас-Сиджистани (починал в 888 година);

4) ал-Джами ал-кабир на Мохамед ат-Тирмизи (починал в 892 година);

5) Китаб ас-сунан на ан-Насаи (починал в 915 година) и

6) Китаб ас-сунан на Ибн Маджи (починал в 886 година).

В мюсюлманската наука била създадена специална дисциплина, свързана с изследването на хадисите, с разкриване степента на тяхната достоверност (Илм ал-Хадис – наука за преданието) чрез проверка на надежността на веригата от разказвачи (иснад). Създадена била система за оценка степента на достоверност на хадисите със свои специфични критерии и терминология. Хората, които се занимавали със събирането и оценката на хадисите се наричали мухадиси. За тях било важно да установят наличието на непрекъсната верига от разказвачи, които в Илм ал-Хадис се наричат ар-риджал (хора, мъже). Мухадисите се стараели да изяснят имената на разказвачите, годините от живота им, факти от биографията им (кога и къде са пребивавали), за да са сигурни, че тези хора са могли да се срещнат и да разговарят един с друг. Не по-малко важна била оценката за тяхното правоверие и за моралните им качества. Смятан ли е бил всеки от разказвачите за добър мюсюлманин, бил ли е достоен за доверие (сика) и правдив (садук), тоест способен ли е бил правилно да възпроизведе чутото. Проверката на разказвачите като гаранти за правдивостта на съобщаваното получила в средата на мухадисите названието ал-джарх ва-т-тадил (отхвърляне и потвърждение). Събирането и критичното изучаване на целия комплекс от данни за разказвачите довело до възникването в Илм ал-Хадис на особено направление – марифат ар-риджал (знание за мъжете). Проверката на разказвачите станала причина за създаването на специални речници или справочници, от типа табакат, с биографиите на лицата фигуриращи в иснадите. Най-ранното от дошлите до нас съчинения от такъв род е Китаб табакат ал-кабир на Ибн Сад (починал в 845 година). Наред със справочниците за лицата заслужаващи доверие, били създавани и такива за слаби (недостойни) разказвачи – дуафа (ед. ч. даиф), например Китаб ад-дуафа на ан-Насаи (починал в 915 година).

Хадисите се разделяли на достоверни (сахих), напълно приемливи (хасан), слаби (даиф) и недостоверни (мауду). За достоверен се смятал хадис с пълна, без никакви пропуски, верига от разказвачи, вярата и достойнствата на които били извън всякакви подозрения. За напълно приемлив бил определян хадис с пропуск във веригата от разказвачи или при липсата на съгласие относно тяхната правдивост. Тези два вида хадиси се използвали при решаването на богословско-правни въпроси. За слаб хадис се приемал такъв, чието съдържание предизвиквало критика или някой от разказвачите бил смятан недостоен за доверие.

Били установени и методите за получаване и разказване на преданията, които били най-малкото седем: сама, кираа, иджаза, мунавала, мукатаба, васийа и виджада. Изучаването на хадисите продължавало и по-късно. Илм ал-Хадис е разгледана най-подробно и пълно, според представите на средновековната мюсюлманска критика, в книгата Улум ал-Хадис на Ибн ас-Салах аш-Шахразури (починал в 1245 година)[27].

Следва…(виж тук).

_________________________________________________
*Продължение от Съдържание 7, публикация № 1485.

[20]. Литература:  Watt W. M., Islamic Philosophy and Theology, Edinburgh, 1962; Wensinck A. J., Sunna, Enzyklopädie des Islam, Bd. 4, Leiden-Leipzig, 1934, S. 601-603; аш-Шахрастани, Книга о религиях и сектах. Ч. 1. Ислам, М., 1984.

[21]. Литература: Strothmann R., Shia, Handwörter buch des Islam, Leiden, 1941, S. 684-692; Ал-Хасан ибн Муса ал-Наубахти, Шиитские секты, М., 1973.

[22]. аш-Шахрастани, Книга о религиях и сектах. Ч. 1. Ислам, М., 1984, с. 108-126.

[23]. Литература: Levi Della Vida G., Kharidjites, Enzyklopädie des Islam, Bd. 4, Leiden-Leipzig, 1934, S. 1106-1109; А. Талиби, Арау-л-хаваридж ал-каламийа, 1-2, Алжир, 1398/1978.

[24]. Массэ, Анри, Ислам. Очерк истории, пер. с франц., изд. 3-е, М., 1982, с. 61, 167.

[25]. Литература: Ali S. A., The Spirit of Islam, L., 1922; Baldick J., Mystical Islam, L., 1989; Ali A. Y., The Holy Quran: Text, Translation and Commentary, Leicester, 1975; Burton J., The Collection of the Quran, Cambridge, 1977; Wansbrough J., Quranic Studies: Sources and Methods of Scriptural Interpretation, Oxford, 1977; Pfannmüller G., Handbuch der Islam – Literatur, B., 1923; Geddes G. b., An Analytical Guide to the Bibliographies on Islam, Muhammad and the Quran, Denver, 1973; Watt W. M., Bells Introduction to the Quran: completely revised and enlarged, Edinburgh, 1970.

[26]. ал-Бухари, Сахих, М., 2004.

[27]. Литература: аль-Бухари, Сахих, М., 2004; аш-Шахрастани, Книга о религиях и сектах, 4.1, Ислам, М., 1984; Schacht J., Sur l’expression “Sunna du Prophète”, Mèlanges d’orientalisme offertes à Henri Massè, Tèhèran, 1963, p. 361-365; Watt W. M., Bell’s Introduction to the Qur’an: completely revised and enlarged, Edinburgh, 1970; Geddes G. L., An Analytical Guide to the Bibliographies on Islam, Muhammad and the Qur’an, Denver, 1973.

Изображения: авторът Ангел Н. Ангелов (1950-2023). Източник личния му архив.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-cf0