Калин Янакиев

Почитаеми отци, братя и сестри, дами и господа.

Не съм нито историк, нито канонист, обичам да говоря екзистенциално за църквата, защото и ние живеем. И сега съм изкушен да говоря по този начин, особено след вълнуващите думи на пастир Куличев. Днес ще си позволя да бъда малко по-сух, защото след разкритията на Комисията по досиетата ние сме изправени пред безпрецедентна ситуация. Ние, като казвам „ние“, говоря преди всичко за Православната църква, на която аз принадлежа, сме изправени пред ситуация, която е кризисна в много по-дълбок смисъл, отколкото този, който ни се натрапва. Намираме се в ситуация на разкъсана съборност. Веднага след разкритията на Комисията по досиетата чухме гласове, чухме ги за съжаление и от представители на медиите, които казаха: „Църквата е била пленница на Държавна сигурност. Църквата се е предала на Държавна сигурност“. В първите дни след разкритията аз непрекъснато повтарях пред тези представители на медиите: Църквата е жертва на комунистическия режим и на Държавна сигурност. Църквата не е сключвала брак с Държавна сигурност, защото Църквата това съм и аз, защото Църквата са и моите енорийски свещеници, защото Църквата са и моите приятели от храмовете. Ние сме били репресирани по префинен начин, бидейки оглавявани от кадри на Държавна сигурност. Аз лично се смятам за репресиран и никакъв брак с Държавна сигурност никак не съм сключвал. И понеже принадлежа към църква с иерархичен строеж, ще кажа с голямо съжаление, че онези, чрез които съм бил репресиран, са онези, които са моите архиереи. Което означава, че съборното единство с Епископата, в когото е Църквата и който е в Църквата, безспорно е разкъсано и ние трябва да го възстановим. Защото аз вярвам в една свята, съборна и апостолска Църква и в такава бих искал да живея.

Ние се намираме в безпрецедентна ситуация, ние – православните (ще трябва да го кажа с голямо съжаление, защото говоря пред представители на различни деноминации). Част от нашите архиереи не просто са отстъпили, не просто са проявили слабост, каквато аз съм склонен да разбера и даже да простя. В онези години гласовете, че до 2000-та година ще приключим с вас и даже преди това, за които спомена пастир Куличев, ще трябва да си признаем с болка, звучаха доста убедително. Колцина бяха вярващите, колцина бяхме вярващите и в какво положение бяхме поставени? Ние бяхме маргиналите на маргиналите на обществото, ние живяхме в една унила действителност, в която вярващите бяха малцинство, в която бяха действително сведени до прословутите „църковни бабички“. Нямаше други и изглеждаше, че в действителност с Църквата ще се приключи. Всички, които униваха, нека направо да го кажа, всички, които унивахме, за да не звучи самохвално, не помнехме един голям урок от Евангелието. Имало е такъв момент след разпъването и погребването на Христос, когато в Него са останали да вярват единствено „църковните бабички“. Жените мироносици са останали с абсолютно безумната вяра. Апостолите са се разбягали. Камъкът на вярата, св. апостол Петър, се е разклатил. Единствените, които са съхранявали безумието на вярата, безумството на вярата, са тези няколко жени, които рано сутринта с разтуптяно сърце са отишли там, където е погребан Онзи, Когото те са изповядвали като Господ и Спасител. Изглежда Господ и Спасителят винаги се съхранява в Църквата от този малък остатък, този нищожен остатък, този остатък на безумните, на маргиналите на маргиналите, на шепата жени (ще кажа това за похвала на този пол). Те бяха останали. Останаха и по времето на комунизма. Църковните бабички преведоха Църквата през бездната на изпитанието.

Днес обаче вече не е така. Днес ние сме изправени пред задачата да възстановим съборността на Църквата и то съборност, която е нарушена, която е разрушена. Защото архиереите, които бяха уличени в сътрудничество, не приличат на апостолите, които са се разбягали тогава. Онова, което четем и ще прочетем в техните досиета, ги разкрива как студено, пресметливо, година след година са отстъпвали и предавали и Църквата, и своите събратя. Това са хора, част от тях, и аз няма да обобщавам, които подлежат, ще го кажа сега, по-рано гледах да не го казвам, подлежат на санкцията на 30-то Апостолско правило. Този път безспорно, защото в годините на разкола се повтаряше, че например патриарх Максим е избран със съдействието на държавната власт и това подлежи на ударите на 30-то Апостолско правило. Това беше само отчасти вярно, защото – ДА, той е бил благословен от комунистическата власт да стане патриарх, но той вече е бил и епископ, и митрополит. 30-то Апостолско правило обаче казва: Който получи епископска власт със съдействието на светските власти, да бъде низвергнат и отлъчен. Имаме ли сега от осветените епископи такива, които подлежат на санкцията на 30-то Апостолско правило? Които са получили своята епископска власт със съдействието не на какви да е светски власти, а откровено богоборни, не атеистични, а антитеистични светски власти. Вижте простата сметка е такава: от тези единадесетима, доколкото си спомням и доколкото направихме справка с д-р Момчил Методиев: седем са вербувани още като архимандрити, трима – дори още като иеромонаси. Имаме apriori място за съмнение, че тези архимандрити, още повече тези иеромонаси, още по-назад, след като са били вербувани в този техен сан, най-вероятно са получили и епископската си власт благодарение на агентурната им принадлежност. Ще го разберем много лесно, прочитайки досиетата.

Ние вече имаме някои фрапантни случаи. Един от митрополитите, както изнесоха в пресата, след като е станал епископ, специално е дошъл да почерпи с бонбони, шоколадови вероятно, своя водещ офицер. За какво е благодарил този настоящ митрополит? Сигурно тъкмо затова, че е получил епископската си власт. Най-вероятно за повечето от тези осветени архиереи ще научим, че са получили епископската си власт със съдействието на антитеистичната власт. Какво означава това? Трябва да бъдат низвергнати и отлъчени даже, както казва 30-то Апостолско правило. И в тълкуванието на това правило, специално се отбелязва, защо то е толкова строго, защото отстъпва от принципа за едно нещо не наказвай два пъти. Защото се казва в тълкуванието, че низвергването от сан е, че връщаш онова, което и без това не ти принадлежи, понеже не си го получил от Бога, а си го купил, като Симон влъхва, който се опитал да купи дара на Духа Светаго, и след това, след като го върнеш, вече биваш наказан, за това, което си направил. Безпрецедентна ситуация.

По-голямата част, да кажем, не всички, сред тези архиереи подлежат на санкциите на 30-то Апостолско правило. И сега, не съм канонист, но мисля че знам, че църковен съд, който да приведе в действие подобно наказание, може да бъде извършен само от действащи архиереи, даже от архиереи, които имат своя реална епископия, тоест от митрополитите в нашата Православна църква. Действието на 30-то Апостолско правило спрямо придобилите епископската си власт със съдействието на Държавна сигурност трябва да бъде приведено в действие от църковен съд, състоящ се от същите тези архиереи, които трябва да бъдат негов обект. Как това може да стане, как очакваме да се случи? Да, моите очи, както тук спомена доцент Дилян Николчев, също са отворени, аз също гледам да стоя на земята, поради тази причина не мога да си представя как би могъл да бъде извършен такъв църковен съд над някого от самия него. Най-вероятно няма да бъде извършен, следователно се намираме в безпрецедентна църковна ситуация. Епископатът, или част от епископата на БПЦ напълно се е откъснал от останалото изпълнение на църковния закон, той не може да бъде наказан, той не може да бъде обновен, защото трябва да го направи чрез самия себе си. Той глухо защитава самия себе си, ясно е защо. Трябва някой нещо да направи. Какво може да се направи?

Аз обаче съм оптимист по отношение на съборното начало в църквата; оптимист – умерен, оптимист, поставящ възстановяването на съборността под условието на едно много голямо усилие, което трябва да бъде извършено от миряните и от свещениците. Разбира се, че сегашният устав трудно ще позволи възстановяването на тази съборност да се случи. Ние обаче трябва да направим огромно усилие, трябва да направим безпрецедентно усилие, което да отговаря на безпрецедентната ситуация. Ако се наложи, ще трябва да се съюзим миряните. Ще трябва да се опитаме да създадем свои мирянски организации. Ще трябва да се опитваме да оказваме непрекъснат натиск, с всички църковни и граждански средства, за да има едно същинско представителство на миряните, истинско, реално. Ще трябва действително да се преборим нашите енорийски свещеници, особено онези, които са достойни за това, да вземат участие в един безпрецедентен църковен събор, не един редовен, предишен, следващ и така нататък. Безпрецедентен, защото ситуацията е безпрецедентна.

Може ли да бъде извършено такова усилие? Аз мисля, че може. Защото, както вече казах, че по времето на комунизма нас през моста на бездната са ни привели жените мироносици. Нещата оттогава са се променили. Променили са се, макар да не се забелязват. Макар много хора да не го забелязват, включително журналисти, включително хора, които държат уж ръката си на пулса на обществото. В България вече има истинско образовано, мотивирано, живо църковно мирянство. Аз свидетелствам за това, че го има, особено в големите градове. В храма, в който аз се черкувам, това многократно съм го казвал. И може би, тъкмо защото многократно съм го казвал, се стовари репресия върху енорията на моя храм. В него се черкуват двама или трима български писатели, при това изтъкнати български писатели, няколко телевизионни журналисти, пет-шест университетски преподаватели, мои колеги. Това са хора, които не са дошли поради старата традиция, просто поради обичаите. Те са дошли, ако искате, поради четенето на духовна литература, на Словото Божие и на отците на църквата. В големите градове вече има свещеници, които не са потомствени такива, защото баща му е бил такъв, защото дядо му бил такъв. Има много енорийски свещеници, които са извървели своя лъкатушещ, даже катастрофичен, път към Христа, минали са през разни източни даже секти. Какво ли не са правили, търсили са, лутали са се, извървели са пътя на боготърсачеството и са станали свещеници, мотивирани свещеници, знаещи за какво са там и кого водят. Има такива в големите градове на нашата страна, което означава, че има и мирянство, и презвитериум. Няма единство обаче между тях и Епископата. Трябва да има усилие за създаване на подобно съборно единение на възстановяване на съборността на Църквата. При всички положения трябва да е налице. Не можем просто да скръстваме ръце и да казваме: настоящият устав не ни го позволява, противодействието на Епископата ще бъде много голямо. Да, ще бъде; и едното и другото ще ни пречат да го създадем. Но ние трябва да започнем да го правим, защото кризата на Църквата не се състои просто в това, че се оказа, че една голяма част от архиереите са дълбоко паднали. Кризата на Църквата се състои в това, че няма съборност, че тялото не е тяло, че дрехата на тялото е раздрана. Трябва да я съшием отново.

Аз се занимавам и с политика, с политическо действие. По тази причина вярвам в усилието. Вярвам във волевото усилие и понеже съм и вярващ човек, който се занимава с политика, вярвам че волевото, политическото, в най-етимологическия смисъл на думата, усилие, в смисъл това, което гради полиса, когато е праведно, Господ ще го благослови и ще го подпомогне. Поради тази причина моята визия е тази: усилие на миряните, оглавление от енорийското духовенство и натиск върху Епископата, такъв че в един момент Епископатът да осъзнае, че благодарение на този натиск той няма да бъде изхвърлен и издухан, а ще получи един истински църковен гръб, на който да може да се опре и нещата да дойдат на своето място. Това трябва да се направи но някакъв начин.Това е единственият начин, който виждам за бъдещето. Защото другият е разколът. Разколът е нещо, което не бива да бъде допускано в Църквата. Наказанието за разкол е духовно безплодие, това ни казват светите отци. Не можем да допуснем църковно безплодие.

Накрая ще си послужа с една метафора, притча, която развивам по думите на един от най-добрите български православни свещеници. Поради тази причина той е и много гонен – отец Петър от Казанлък, който присъства. Агент „Мишо“ го прогони от неговата епархия и от храма, в който служи. Църквата, като Божие създание, е безупречна и може да бъде оприличена на един дом, в който електрическата инсталация, понеже строителят на дома е безупречен, съвършен, гениален, той е Бог, и тя е абсолютно безупречна, токът е прокаран безупречно, токът тече по инсталацията. Токът на Духа винаги тече, той никога не може да спре. Обаче в този безупречно построен и безупречно оборудван от неговия строител дом може да има развалени уреди, които са включени в тока, но ток към тях не тече, защото жичките им са изгорели. Жичките на тяхната електропроводимост, тези жички, са жичките на любовта и поради тази причина в дома е тъмно и студено, не по вина на Онзи, Който е построил дома, а по вина на развалените уреди, които не провеждат този ток. Какъв е изходът? Има два изхода: единият е, понеже ти е тъмно и понеже ти е студено, да излезеш от дома, да отидеш на улицата и да се опиташ да построиш нов дом. Суета суети всяческая е суета, ние не можем да построим друг такъв дом, защото този дом има един-единствен строител, това е Бог. Само Той може да ни спаси в Своя дом. Такъв дом ние не можем да построим. Не ни трябва друг дом, освен този, построен от неговия строител. Поради тази причина пътят на разкола е път погрешен. Да излезеш от дома и да се опиташ да строиш друг дом е напразно, безмислено, глупаво усилие. Точно толкова обаче е илюзорно и усилието да стоиш в тъмния и студен дом, който да е безупречно построен и оборудван, и да се самоубеждаваш, че замръзвайки от студ и ослепявайки от тъмнина ти се спасяваш вътре, защото стоиш в правилния дом. На нас ни трябва светлината и топлината на Строителя на дома. Поради тази причина пътят на разкола е погрешен, но и пасивното пребиваване в един студен и тъмен дом, в който уредите, които трябва да прокарват тока, са повредени, пасивното стоене в такъв един дом също е абсолютно безмислено. Прочее, ние трябва да се заемем да поправим електроуредите, ако трябва да ги сменим, ако трябва да сложим онези уреди, на които са им здрави жичките, да ги сложим на тяхното правилно място. Можем да бъдем убедени, че дори и най-големите уреди, които осветяват цялото пространство, да са повредени, Бог никога няма да допусне да няма дори една-две малки лампички, които да осветяват нашия труден път, което да ни възвърне топлината и светлината в този дом. Аз мисля, че това е бъдещето. Бъдещето е в усилието да си поправим уредите. А уредите, като си поправим, ще се видим вътре всичките в полето на светлината, не само тези, които сега сме тук, ще видим и онези, които са живели преди нас, понеже в това е чудото на евхаристичната единност и съборност, ще видим с очите на вярата и онези, които с нас заедно и подир нас ще се спасяват в този дом до края на времената, защото всички сме едно. Едно в Христа Иисуса и това е и тук, и сега, и от нине и до века. Амин!

___________________

*Публикувано в Промяна на промяната. Ролята на Църквата в обществото. Сборник доклади, изследвания, студии, С., 2013, с. 21-26. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Калин Янакиев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5XH