Отец Серафим Платински (Евгени Роуз)

(Към предишната част)

1. След нихилизма

Описаният в тези страници образ на “новия човек” беше изключително отрицателен и мнозина от изучаващите съвременното състояние на човека, признавайки истинността на някои наши наблюдения, непременно ще ги отхвърлят като “едностранчиви”. Затова в името на справедливостта ние трябва да видим и другата, “позитивната” страна.

И действително, без съмнение, паралелно с описаното от нас, породено от нихилизма отчаяние, разочарование, ачовечност, се развива и направление оптимистично-идеалистическо, произвеждащо на бял свят свои собствени “нови хора”. Сред тях има младежи, идеалисти и практици едновременно, с готовност решаващи трудните проблеми на днешния ден, стремящи се да разпространят американския или съветския или някакъв по-универсален идеал, стоящ над тях, в “изостаналите” страни. Това са учените-ентусиасти, събарящи всички възможни “прегради” в протичащия днес процес на “вълнуващо” търсене и експериментиране. Това са пацифисти и идеалисти на ненасилието, борещи се за мир, братство, световно единство и преодоляване на вековната ненавист. Това са “сърдитите” млади писатели, ратуващи за справедливост и равенство и носещи в този печален свят колкото успешно, толкова и достъпно, новото “благовестие” за радост и творчество. Тук се отнасят и тези художници, чиито изображения на съвременния човек ние така безжалостно критикувахме по-горе, защото те се стремят да разобличат света, който го е произвел, и по такъв начин да му покажат друг път. Това са и голям брой обикновени млади хора, които са щастливи да живеят в толкова “възхитително” време. Те са честни, добропорядъчни, с увереност и оптимизъм гледат в бъдещето, където светът, най-малкото, ще познава щастието вместо скръбта. По-старото поколение, прекалено деформирано от тази ера на нихилизма, през която то е преминало, за да сподели ентусиазма на тези млади хора, възлага на тях всички свои надежди. Може ли да се случи така, че ако затова благоприятства духът на времето, техните мечти да станат реалност?

Преди да отговорим на този въпрос, ще си зададем друг, по-фундаментален: каква е природата на вярата и надеждата, въодушевяваща подобни мечти? Отговорът е очевиден: тази вяра и тази надежда принадлежат изцяло на този свят. Художествените и научните новости, благосъстоянието и комфортът, изследването на нови светове, “мира”, “братството” и “радостта” в това им значение, в което ги разбира общественото съзнание – ето благата на този свят, които се постигат и които, ако се стремим към тях с тази преданост, с която прави това оптимистично настроеният “нов човек”, са духовно вредни. Истинският и вечен дом на човека не е в този свят. Истинският мир, любов и радост в Христа, които вярващият познава още в този живот, имат съвсем друго естество в сравнение със светските пародии, които “новият човек” изпълва с празни надежди”.

Съществуването на този “нов човек”, чиято вяра и надежда са ориентирани изключително към този свят, се явяват още едно доказателство за успеха на нихилистичната програма. Фотографията на този “нов човек” в неговата, така да се каже “позитивна форма”, е направена от негатива на същия този нечовек, когото описахме по-горе. На негатива ние го виждаме победен от безчовечния свят, с изменени природни свойства. Песимизмът и отчаянието, изразени в този образ, са последните му слаби протести против действията на нихилизма и в това се състои неговият единствен позитивен смисъл и в същото време те са свидетелство за успеха на нихилизма. На позитива “новият човек” се е приготвил да промени света, който макар и несъвършен, е единственият известен нему. В този образ вече няма конфликт, защото той е човек, тръгнал по пътя на преоформянето и преориентацията, в резултат на което е длъжен напълно да се “приспособи” към новия свят. Тези два образа са единни, тъй като и двата отразяват смъртта на човека, живял до този момент, а именно странникът на тази земя, вглеждащ се в Небесата като в свой истински Дом, и в същото това време свидетелстват за раждането на “новия човек”, принадлежащ единствено на тази земя, непознаващ нито надеждата, нито отчаянието, намиращи се извън този свят.

Разположени между тези два образа, позитивните и негативните образи копия на “новия човек” изграждат картината на състоянието на съвременния човек – човека, у когото светското е победило вярата. В същото време те се явяват знак на прехода, предзнаменование на основното изменение “в духа на този век”. На негатива отпадането от християнската Истина, явяващо се основна характеристика на съвременността, изглежда е достигнало своя критически предел: Бог е „мъртъв”, човекът, сътворен по Негов образ, е загубил своята природа и е изпаднал до нечовек. От друга страна на позитива се вижда началото на новото движение: човекът е открил своята нова природа, природата си на земна твар. Векът на отрицанието и нихилизма, направил максималното, на което е способен, завърши: “новият човек“ е така равнодушен към християнската Истина, че даже не я отрича, а цялото му внимание е насочено към този свят.

Новият век, който мнозина наричат “постхристиянски”, е едновременно и век “постнихилистически“ – това определение отразява едновременно и реалния факт в настоящето, и надеждата за бъдещето. Реалният факт се състои в това, че нихилизмът, негативен по своето съдържание, въпреки че е възможно и да е позитивен по своите стремежи, черпещ цялата своя енергия от страстта към разрушаване на християнската Истина, достига целта на своята програма в този момент, когато създава механизираната “нова земя” и дехуманизирания “нов човек”. Тук се унищожава влиянието на християнството върху човека и обществото, и сега нихилизмът е длъжен да се оттегли встрани и да отстъпи място на друго, “по-конструктивно” движение, способно да действа на основата на автономните и позитивни мотиви.

Това движение, което ние ще описваме под името анархизъм, поема от нихилизма щафетата на революцията и трябва да доведе до логичен завършек това, което нихилизмът е започнал.

Надеждата, съдържаща се в определението “постнихилизъм”, е наивна, нейният духовен и исторически смисъл се състои в това, че на новия век му предстои да види не само остаряването, но и преодоляването на нихилизма. Богът на нихилизма, нищото – това е пустота, вакуум, който жадува да бъде запълнен. Тези, които са живели в този вакуум и са признавали нещо за свой бог, не могат да не търсят друг бог, надявайки се, че той ще ги изведе от века и властта на нихилизма. Такива хора се опитват да видят в създалата се ситуация някакъв позитивен смисъл. Не желаейки да повярват, че миналият век е бил абсолютно безплоден, те съчиняват оправдания, в които нихилизмът, колкото и да е зловещ, се представя като необходимо средство за достигането на целта, лежаща извън неговите предели, така както разрушението изпреварва преустройството, а тъмнината предшества разсъмването. Ако истинската тъмнина, неувереност и страдание са неприятни, то те – продължава оправданието – все пак са полезни и очистителни: лишени от илюзии, сред “тъмната нощ” на съмнението и отчаянието, ние трябва да изтърпим всички тези изпитания и да останем “открити” и “възприемчиви” към това, което може да донесе всемогъщото бъдеще. Нихилизмът – следва изводът, – това е апокалиптично знамение за приближаването на новия, по-добър век. Тази апология е почти универсална, тя може се приспособи към безбройните съвременни представи. Като краен пример на подобно приспособяване може да послужи приведеното по-горе изказване на Гьобелс за “позитивното” значение на националсоциализма. Други, по-духовни негови варианти повсеместно се срещат от времето на кризата на мисълта, започнала с Френската революция. Поетите, “пророците”, окултистите и по-прозаичните хора, на които те са оказали влияние, безумно страдат от безпорядъка на своето време и намират утеха в мисълта, че това всъщност е замаскирано богословие. И отново можем да цитираме Йитс, чието отклонение е твърде типично: “Скъпи хищни птички, гответе се за война… Обичайте войната заради нейните ужаси; вярата може да се измени, цивилизацията да се обнови… Вярата произтича от стреса… Вярата постоянно се обновява пред ужаса от смъртта”[1].

Същото отношение подхранва надеждите, свързани със Съветския съюз, Болшинството от хората, “бидейки реалисти”, приемат социалните, политическите, икономическите преобразования, направени от марксизма, рязко осъждайки при това неговите насилствени методи и екстремистка идеология.

Изпълнени с оптимизъм и надяващи се на изменения към по-добро, те приветстваха “затоплянето”, започнало след смъртта на Сталин, очаквайки скоро да видят първите признаци на далечния марксистки идеал. От “съсъществуване” е лесно да се премине към сътрудничество, а от него и към хармония. Подобни идеи са резултат от глобалното неразбиране на природата на съвременната революция. Нихилизмът е само една от нейните страни. Насилието и отрицанието, разбира се, са само подготвителен етап на обширен план, чиято цел обещава да бъде не по-добра, а несравнено по-лоша от века на нихилизма. Ако в наше време се виждат признаци на това, че ерата на насилието и отрицанието отминава, то това съвсем не е заради “преодоляването” на нихилизма или “изчерпването” му, но защото неговата задача е практически изпълнена и от него вече няма нужда. Възможно е революцията от злобна фаза да премине във фаза по־”милостива”, но то не е защото тя е изменила своята посока и стремежи, а защото тя вече се приближава към достигането на своята главна цел, от която никога не се е отказвала, и упоена от успеха, тя се е приготвила да се отпусне и да се наслади на тази цел.

Последната надежда на съвременния човек се оказа само още една илюзия, надеждата на новия век, идващ след нихилизма, представлява сама по себе си формулировка на последния пункт в програмата на революцията.

И марксизмът съвсем не е единственият, който способства осъществяването на тази програма. Днес не съществува нито една голяма държава, чието правителство да не е “революционно”, няма да се намери нито едно, облечено във власт или влиятелно лице, чиято критика на марксизма да е отишла по-далече от предлагането на по-удачни средства за достигането на не по-малко “революционна” цел. Да се откажеш от идеологията на революцията в съвременния “интелектуален климат” твърде явно би означавало да обречеш себе си на политическо безвластие. Какво още по-ясно може да докаже антихристиянския характер на нашия век? (Дълбокото антихристиянство е, несъмнено, това псевдохристиянство, което се явява цел на революцията)

Сам нихилизмът, приближавайки се към завършване на своята програма, ни посочва целта, лежаща след нея, в което се и състои истинският смисъл на нихилистическата апология на Йитс и другите. И отново именно у Ницше, този причудлив “пророк”, знаещ за нихилизма всичко, освен главния му смисъл, тази идея е изразена с най-голяма сила:

“При определени обстоятелства, възникването на екстремални форми на песимизъм и истински нихилизъм може да служи като признак за това, че протича процес на необикновен растеж и човечеството преминава към съвсем нови условия на съществуване. Ето какво разбрах аз.”[2]

“След нихилизма ще настъпи “преоценка на ценностите””: в тази формула намира израз някакво контрадвижение, явяващо се такова по своите принципи и мисия. В далечното бъдеще то ще замени съвършения нихилизъм, който то разглежда обаче като необходима крачка по пътя към собственото идване, необходима както логически, така и психологически, и това движение може да настъпи само като негова кулминация и изход от него”[3].

Достатъчно странно, но същата тази мисъл е изразена в абсолютно друг контекст при Ленин, когато след възторзите по повод нихилистическата идея за вселенска “фабрика” той продължава: “Но тази “фабрична” дисциплина, която победилият капиталистите и свалилият експлоататорите пролетариат ще разпространи върху цялото общество, по никакъв начин не се явява наш идеал, нито наша крайна цел, а само стъпало, необходимо за това радикално очистване на обществото от гнусотата и мерзостта на капиталистическата експлоатация за по-нататъшното движение напред”[4].

Ето това “движението напред”, което Ницше и Ленин описват като “съвършено нови условия на съществуване”, е главната цел на революцията. Тази цел, доколкото тя се намира “след нихилизма” и представлява сама по себе си обширна тема за разговор, изисква отделно разглеждане. В заключение на настоящата глава и нашия разговор за нихилизма ще определим още неговата природа в трисъставен извод от нихилистическата мисъл.

Тази задачи може да се разглежда първо като извод от нихилистическото унищожение на стария ред – това е идеята за “новия век” – “нов” в абсолютния, а не в относителния смисъл. Този започващ век не е просто последен или най-велик от всички векове, но е встъпление към съвсем ново време, противопоставено на всичко, съществувало преди. През 1884 година Ницше писа в едно от писмата си: “Може би аз пръв говоря за идеята, която ще раздели историята на човечеството на две”[5], в резултат на което ще се получи така, че “всеки, който ще се роди след нас, ще принадлежи към по-висша история в сравнение с цялата досегашна история”[6]. Разбира се, Ницше е бил заслепен от гордост – той не е направил никакво “откритие”, а само е облякъл в думи това, което вече от известно време е “витаело във въздуха”. Самата тази мисъл е била изказана от Достоевски дванадесет години по-рано чрез устата на Кирилов, най-крайният представител на “бесовете”: “Тогава животът ще е нов, човекът ще е нов, всичко ще е ново… Тогава историята ще се дели на две части: от горилата до унищожаването на Бога и от унищожаването на Бога до… физическата промяна на земята и човека”[7].

Тук е заложен вече вторият извод от нихилистическата мисъл, Нихилистическият бунт и антитеизмът, отговорни за “смъртта на Бога”, са дали живот на идеята, която трябва да открие този “нов век”, именно: идеята за преобразуване на самия човек в бог.

“Всички богове са мъртви” – казва Заратустра на Ницше, – сега ние желаем да живее свръхчовекът”[8]. “Убийството” на Бога е твърде сериозна драма, за да може човекът да запази предишното си състояние: “Не трябва ли ние отново да станем богове, за да бъдем достойни за това?”[9]. При Кирилов свръхчовекът е човекобог, защото по неговата логика, “ако няма Бог, то аз сам съм бог”[10].

Именно тази концепция за свръхчовека лежи в основата и вдъхновява идеята за “преобразуването на човека” както в реализма на Маркс, така и във витализма на безчислените окултисти и удожници. Разнообразните концепции за “новия човек” не са нищо друго освен ескизи към свръхчовека. Както нищото, богът на нихилизма е пустота, очакваща да бъде запълнена с откровенията на „новия бог”, така и “новият човек”, когото нихилизмът е лишил от норма и характер, смалил го е, оставил го е без вяра, без ориентация това е “новият човек”, който независимо от това оценяват ли го положително или отрицателно, е станал по-”подвижен”, и “гъвкав”, открит” и “възприемчив”, той е пасивен материал, очакващ ново откритие или откровение и заповед, която би му придала окончателна норма.

Накрая, изводът от нихилистическото унищожение на властта и реда представлява присъстващата във всички митове “за новия ред” идея за абсолютно новия вид порядък, порядък, който неговите най-яростни защитници наричат “анархия”. Според марксисткия мит, нихилистическата държава трябва “да отмре”, оставяйки в световната история уникален световен ред, който без преувеличение може да бъде наречен “хилядолетно царство”.

“Новият век”, управляван от анархията и населен със „свръхчовеци” – ето революционната мечта, вдъхновила невероятните драми в съвременната история. Това е апокалиптична мечта и са прави тези, които виждат в нея странно извращение на християнското очакване на Царството Небесно. Но с това не трябва да се оправдава “съчувствието’’, което извикват у мнозина от поне най-”честните’’ и най-”благородните”, от революционерите и нихилистите. Ето един от капаните, за който ние смятаме, че е необходимо да предупредим веднага. В средите манипулиращи крайно благонамерените, но наивни хора, като голямо изкушение служи желанието да се изберат някои от най-ярките представители, населяващи съвременния интелектуален ландшафт и като ги държат в неведение за истинските критерии за правда и духовност, да направят от тях “духовни гиганти”, чието слово, макар и “неправославно”, да бъде “възпламеняващо“. Обаче реалността и на този, и на бъдещия свят е твърде сурова, за да може да си позволи подобна неопределеност и либерализъм. Благите намерения твърде леко пропускат целта, геният и благородството твърде често се изкористяват, развращаването на най-добрите създава не най-добри, така да се каже второ качество, а най-лоши. Не можем да отречем таланта, ревността, последователността и дори известно благородство на такива като Маркс, Прудон, Ницше, но тяхното благородство – това е благородството на Луцифер, някога пръв сред ангелите, който в желанието си да стане по-голям от това, което е бил, паднал от висините в бездната. Тяхното видение, което някои приемат за вид по-дълбоко християнство, е видение за управлението на Антихриста, сатанинско извращение и фалшификат на Царството Божие. Всички нихилисти – и преди всичко най-гениалните и имащи видения с най-голяма широта – са пророци на дявола, отказващи се да отдадат своя талант за смирено служене на Бога. “Те воюват против Бога чрез неговите дарове”[11].

Едва ли може да се отрече (и това потвърждава трезвият поглед върху всички преобразования, станали със света и човека през последните векове), че войната на Божиите врагове се оказва успешна, нейната окончателна победа изглежда съвсем близка. Но каква “победа” може да има в такава война? Какъв вид “мир” очаква човечеството, така дълго обучавано на насилие? Ние знаем, че в християнския живот средствата и целите се намират в хармония. Чрез молитва и благочестив живот, чрез тайнствата на Църквата християнинът се изменя по Благодатта Божия, като все повече се уподобява на своя Господ и става достоен за участие в това Царство, което Той е приготвил за всички, следващи Го в Истината. Тези, които са Негови, ще бъдат познати по плодовете им: търпение, смирение, кротост, послушание, мир, радост, любов, доброта, прошка. Тези плодове едновременно и ги подготвят към Това Царство, и ги правят вече съпричастни на Него в цялата му пълнота. Целите и средствата са единни: започнатото в този живот ще се усъвършенства в бъдещия. По същия начин и в делата на дявола има, ако може така да се каже, “хармония”: вида на “добродетелите” на неговите служители съответства на целите, на които те служат. Ненавистта, гордостта, бунтарството, несъгласието, насилието, необузданата власт – всички тези свойства не ще могат изведнъж по чудо да изчезнат, когато накрая на земята се осъществи революционното царство.

Те напротив, по-скоро ще се задълбочат и развият. И да се описва с абсолютно противоположни термини революционната цел, стояща “след нихилизма”, и да виждат нихилистите в нея царство на “любовта”, “мира”, “братството”, то това е, защото дяволът – маймуната на Бога, дори и в своето отрицание е принуден да признае източника на това отрицание или, което е по-близко до нашата тема, хората, упражняващи се в нихилистичните “добродетели” и приемащи нихилистичното преустройство на света, толкова са се изменили, че вече започват да живеят в революционното царство и да виждат всичко с очите на дявола, тоест противоположно на това, както го вижда Бог.

Това, което стои “след нихилизма” и за което мечтаеха най-великите негови “пророци”, се явява не преодоляване на нихилизма, а негова кулминация. “Новият век”, който ще бъде произведение на нихилизма, на практика малко ще се отличава от тази нихилистическа епоха, която ни е известна. Да мислим другояче и да гърсим спасение в някакво ново “развитие”, та било то и резултат на “неизбежен прогрес” или “еволюция”, или някаква романтична диалектика, или дар от съкровищницата на бъдещето, пред което човечеството стои в суеверен ужас – да мислим така, значи да станем жертва на чудовищна заблуда. Сам по себе си нихилизмът е духовен безпорядък и може да бъде преодолян само с духовни средства, но в съвременния свят не е направен нито един опит да се приложат такива средства. Очевидно, че на нихилистическата болест ѝ е предоставено да се развива до самия ѝ край. Целта на революцията, била първоначално халюцинация на няколко трескави умове, сега е станала цел на цялото човечество.

Хората са уморени, Царството Божие е твърде далече, пътят на православния християнин пък е прекалено тесен и труден. Революцията е проникнала в “духа на този век” и съвременният човек не е в състояние да окаже съпротива на този мощен напор, защото за това са му нужни две неща, напълно унищожени от нихилизма: Истина и вяра.

Да завършим нашия разговор за нихилизма с този тон, значи да се подложим на обвинения за това, че притежаваме свой собствен нихилизъм: нашият анализ, може да се каже, е извънредно “песимистичен”. Категорично отричайки почти всичко, което съвременниците смятат за ценно и истинно, ние като че се намираме в тази пълнота на отрицанието, в която са и самите крайни нихилисти. И християнинът действително в определен смисъл може да бъде наречен “нихилист”, защото за него светът е нищо, а Бог – всичко. Такава позиция, разбира се, е точно противоположна на този нихилизъм, който ние тук разглеждахме; при него Бог е нищо, а светът – всичко. Тоест нихилизмът се ражда от бездната, а християнският “нихилизъм” – от пълнотата. Истинският нихилист вярва в неща, започващи и завършващи в нищото и оптимизмът на подобна основа е безполезен. Отхвърляйки цялата суетност, християнинът вярва в това, което единствено не преминава – в Царството Божие.

На този, който живее в Христа, могат да бъдат дадени много блага от този свят и той може да им се наслаждава макар и осъзнавайки тяхната мимолетност, но без да се нуждае от тях, за него те не означават нищо. От друга страна, този, който не живее в Христа, вече живее в бездната, и всички съкровища на света не могат да запълнят неговата пустота.

Впрочем, ние ще използваме само литературното възприятие, когато наричаме нищетата и нестяжателността на християнина “нихилизъм”. Всъщност той има пълнота, изобилие, радост повече от всички радости и само притежаващият такова изобилие може мъжествено да гледа в лицето бездната, в която нихилизмът води. Най-крайният отрицател, най-разочарованият от всички хора може да съществува само ако запази от своя разрушителен анализ поне една илюзия. Ето къде е психологическият корен на “новия век”, на който възлагат надежда най-последователните нихилисти. Този, който не вярва в Христа, непременно трябва да повярва в Антихриста.

Но ако историческият край на нихилизма трябва да бъде царството на Антихриста, неговият духовен край лежи извън пределите на тези последни дела на сатаната на земята, неговият духовен край е адът и именно там нихилизмът е очакван от своето окончателно поражение. Нихилизмът трябва да бъде победен не само затова, че неговата мечта за земен рай води към вечна гибел, тъй като последователният нихилист за разлика от своя “опонент” – Антихриста, е твърде разочарован, за да вярва действително в този рай, ако той някога настъпи. Нихилистът трябва да бъде победен по-скоро затова, че адът доказва цялата безплодност на заветното му желание – да сведе до нищо Бога, Неговото творение и самия себе си. Добре е изразил Достоевски опровержението на нихилизма чрез думите на умиращия старец Зосима:

“О, има и в ада горди и свирепи, независимо от вече безспорното знание и съзерцание на неотразимата правда. Има страшни, приобщили се към сатаната и към гордия му дух всецяло. За тях вече адът е доброволен и ненаситен; те вече са доброволни мъченици. Защото сами са се проклели, като са проклели Бога и живота. Подхранват се от злобната си гордост, както ако някой гладен в пустинята почне да смуче собствената си кръв от своето собствено тяло. Но ненаситими са вовеки веков, и прошката отхвърлят, и Бога, който ги зове, проклинат. Живия Бог не могат да съзерцават без омраза и искат да няма Бог на живота, да унищожи Бог Себе си и цялото Свое съзидание. И ще горят в огъня на гнева си вечно, ще жадуват смърт и небитие. Но смърт няма да получат…”[12]

Великата и непобедима истина на християнството няма унищожение, а нихилизмът е безрезултатен. С Бога можеш да се бориш, и в това се състои съдържанието на съвременната епоха, но Него не може да победиш, и от Него никъде не можеш да се скриеш: Неговото Царство ще продължава вечно и всеки, който отхвърля призива към това Царство, ще гори вечно в адски пламъци.

Затова, естествено, основният стремеж на нихилизма беше да изключи ада и страхът да отпадне от съзнанието на хората, в което той явно преуспя; за повечето съвременни хора адът се е превърнал в глупост, предразсъдък, ако ли не в „садистка“ фантазия. Даже тези, които още вярват в либералните „небеса“, не оставят в своята вселена място за ада. Колкото и да е странно, на съвременния човек много повече му е познат адът, отколкото Небесата; самата дума и понятието, което се крие зад нея, заема значително място в днешното изкуство и мисъл. От нито един внимателен наблюдател не може да се укрие този факт, че в нихилистическата епоха повече от когато и да било хората превърнаха земята в подобие на ада, и тези, които разбират, че живеят в бездната, без колебание наричат своето състояние адско. Мъката и бедите в този живот са предвкусване на ада, също както и радостите на християнския живот – радости, които нихилистът не може дори да си представи, толкова чужди са му те – това е предвкусване на рая.

Но даже ако нихилистът само смътно си представи какво е това ад, той не го познава в цялата му пълнота, която и не може да се постигне в този живот. Най-крайните нихилисти, служещи на демоните и даже призоваващи ги, нямат необходимото духовно зрение, за да ги видят такива, каквито са. Сатанинският дух, духът на ада винаги се скрива под маска в този свят: неговите капани, разположени по протежението на широкия път, на мнозина изглеждат приятни, или поне вълнуващи, а за тези, които ще тръгнат по неговия път, дяволът предлага утешителната мисъл и надежда за окончателно умиране. Макар че въпреки дяволското утешение нито един от неговите последователи не може да бъде напълно “щастлив” в този живот, макар че в последните дни, предисловие към които се явяват бедствията на нашето време, да предстои “велика скръб, каквато не е имало от началото на света досега”, все пак едва в бъдещия живот слугите на дявола ще осъзнаят цялата горчивина на безнадеждната скръб.

Християнинът вярва в ада и се бои от неговия пламък, но не материалния пламък, какъвто си го представя невярващият умник, а пламък безкрайно по-изгарящ, защото той ще бъде духовен също като телата, в които хората ще възкръснат в последния ден, и няма да има край.

Светът упреква християнина за неговата вяра в такива неприятни неща, но не извратеността или садизмът, а вярата и опитът го водят към това. Само този, който напълно вярва в Небесата и живота в Бога, само той може напълно да повярва в ада, защото само този, който макар и донякъде си представя този живот с Бога, може да осъзнае какво означава неговото отсъствие. За повечето днешни хора животът е мимолетна дреболия, която не се нуждае от утвърждаване или отричане и е облечена в утешителни илюзии и в надеждата за абсолютното нищо в бъдеще. Тези хора не ще узнаят нещо за ада, докато не се окажат в него. Но Бог твърде много обича даже и такива хора, за да им позволи просто да “забравят” за Него и да “отидат” в нищото, където Го няма Този, Който Сам е единственият живот за хората. Даже на такива хора, отишли в истинския ад, Той предлага Своята любов, мъчеща всички, които приживе не са се приготвили да я приемат. Мнозина биват изпитвани и се очистват в този пламък, ставайки достойни за живота в Царството Небесно, но други вечно ще пребъдват в ада с демоните, за които той е бил приготвен.

Даже днес, когато хората са станали така слаби, че не могат да гледат истината в очите, не трябва да се смекчава реалността на бъдещия живот. На тези, които се осмеляват да смятат, че познават волята на Живия Бог, и да го съдят за Неговата “жестокост” – било то нихилисти или по-сдържани хуманисти – може да се посочи това, в което всички те вярват – достойнството на човека. Бог ни е призовал не към съвременните “небеса” на покоя и съня, а към пълната обожествяваща слава на синове Божии, и ако ние, които Бог счита достойни за това, отхвърляме неговия зов, тогава за нас са по-добри адския пламък, мъката, служеща като последно и ужасно доказателство за високото призвание на човека и Божествената неугасима любов към всички човеци, отколкото нищото, на което се уповават нихилистите и маловерците в нашата епоха.

Човекът е достоен само за ада и нищо друго, ако не е достоен за Небесата.

План на предполагаемата книга на отец Серафим Платински (Евгени Роуз) „Царството човешко и Царството Божие“

Въведение: Съвременната ситуация: светът и Църквата
ЧАСТ I. Двете Царства, техните източници и власт
     Глава 1. Две любови, две вери: светът и Бог
     Глава 2. Властта на света и властта на Христа

ЧАСТ II. Царството човешко в съвременната епоха
     Глава 3. Съвременната епоха в разбиранията на
православния християнин
     Глава 4. Светските кумири на съвременната епоха
          I.  Културата и цивилизацията в светлината на
православната християнска духовност
         II.  Науката и рационализмът в светлината на
Божествената мъдрост
        III.  Историята и прогресът в светлината на православното християнско богословие на историята.

ЧАСТ III. Старият ред и „новият ред“
     Глава 5. Старият ред: Православна християнска Империя
     Глава 6. Приближаването на „новия ред“: революцията на съвременната епоха
     Глава 7. Корена на революцията: нихилизмът.
     Глава 8. Целта на революцията: анархично хилядолетно царство

ЧАСТ IV. Православната християнска духовност и „новата духовност“ (примерно четири глави)

ЧАСТ V. Краят на Двете Царства
     Глава 13. „Новото християнство“ и царството на Антихриста
     Глава 14. Царството Небесно

_______________________________

*Из книгата Човекът против Бога от отец Серафим Платински (Евгени Роуз), братство на преподобни Герман Аляскински, Платина, Калифорния, фонд Отец Серафим (Роуз), Форествил, Калифорния, издава Счеди СД, 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1] W. B. Yeats, A Vision, 1937, pp. 52-53.

[2] The Will to Power, p. 92.

[3] Ibid, p.2.

[4] Ленин, В. И., Полное собрание сочинений, т. 33, с. 101-102.

[5] Цитира се в Henry de Lubac, The Drama of Atheist Humanism, p. 24.

[6] The Joyful Wisdom, #125.

[7] Достоевский, Фьодор Михайлович, Бесы, “Наука”, Ленинград, 1974, 4.1, гл. З.

[8] Friedrich Nietcsche, Thus Spake Zarathustra.

[9] The Joyful Wisdom, #125.

[10] Достоевский, Ф. М., Бесы, “Наука”, Ленинград, 1974, ч. 3, гл. 6.

[11] De Maistre, op. cit., р. 85. Цитира думите на Людовик IX.

[12] Достоевский, Ф. М., Братья Карамазовы, “Наука”, Ленинград, 1976, кн. VI, гл. 3. [Достоевски, т. 9, София, 1984, Народна култура кн. 6, гл. III, стр. 342-343]

Изображение – авторът, отец (иеромонах) Серафим Платински (Евгени Роуз). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5LT