(православно апологетичен, еклисиологичен, социално-педагогически и правен анализ)

Бисер Божков

1.2.Изменение на личността в периода на наркотизация и окултната болест

В периода на наркотизация и окултната болест на децата и младите хора могат да развият различни психични отклонения. Главни особености на наркотичната и окултно пострадалата личност са следните: склонност към лъжи, дезорганизация, сребролюбие, стремеж към независимост – нонкорформизъм[293] (стремеж към свобода), желание за придобиване на материални облаги и склонност към празен живот и тунеядство[294]. Всичко това свидетелства за прогресиращи духовни и социални отклонения, активно нарастване на греховните наклонности, които прерастват в страсти[295]. Те се развиват на фона на преморбидните особености на личността и постепенното токсично увреждане на мозъка под въздействието на злоупотребата с психоактивните вещества.

За човека, отдал се на греха или станал подвластен поне на една страст и неосъзнаващ значението на духовния живот, един грях води след себе си поредица от други. Според иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов (невропатолог и свещенослужител): „в такава душа се вселява цял легион от бесове“ (13, с. 68). В процеса на наркотизация и развитие на страстни наклоности у децата и младите хора периодично възниква чувството на враждебност, агресивност по отношение на близките и околните, нонкоформизъм със злопаметност и отмъстителност. Това е причина за тежки конфликти в семейството, в рабо¬тата, в училищната среда или друго учебно място. Специалисти (нарколози) отбелязват, че почти у половината млади хора в процеса на наркотизация се развива податливост към внушения (повишена предразположност към чуждо влияние и липса на съпротива и защита на това влияние). Ето защо те стават зависими от по-силните личности, не могат да им се съпротивляват и са апатични към изменящите се обстоятелства и ситуации в живота (13, с. 69). У някои наркозависими – подрастващи, напротив, се развива стремеж към лидерство, самоутвърждаване, желание да са център на вниманието и да господстват над околните. При други завишената самооценка се съчетава с неумение да се борят с трудностите и да се приспособяват[296] към заобикалящата ги среда, като в този случай се наблюдава повишена зависимост от възрастните (при патологичната хиперопека на родителите).

Много по-рядко у наркозависимите се запазва едно завишено ниво на претенциозност и тогава те са предприемчиви, добри стопани и разчитат на собствените си сили. У една четвърт от подрастващите и младите хора се наблюдава „безкритично отношение към употребата на наркотици“ (13, с. 69-70). В повечето случаи инициативата за лечение принадлежи на родителите и роднините. При всички се наблюдават следните афектни нарушения: повишена възбудимост, гневливост, избухливост или, обратното, депресия (понижено настроение, придружено с тъга, униние) или истерична възбудимост, емоционална лабилност, за която е характерна произволна смяна на настроенията, когато повишената раздразнителност, възбудимост и истеричност се сменят с депресии, униние, понякога придружени със суицидни мисли и дори опити за самоубийство (пак там). Според степента на наркотизация постепенно се развива психосоциална деградация на личността, занижаване на интересите, които не се отнасят пряко до наркотиците и набавянето им или до обкръжанието, свързано с тяхната употреба, нарушаване на емоционално-волевата сфера, предизвикано от прогресираща апатия, нежелание за борба с болестите и пълна липса на воля. Социално-психичната деградация довежда младежите дотам, че те престават да работят, да се учат. Стават тунеядци (социални паразити), живеят за сметка на своите близки, като крадат пари от тях за наркотици.

Следователно може да се приеме, че нерядко децата и младите хора, жертви на наркотици, стават криминално проявени личности, развиващи асоциално поведение, защото, за да се намери наркотик, са нужни пари и те трябва да бъдат набавяни всеки ден. А някои наркомани са принудени да се инжектират с големи дози до 1,5-2 грама дневно. Това често ги кара да извършват обири, грабежи, да участват в престъпни групировки. Аморалното и асоциално (девиантно) поведение се проявява и в сексуална разпуснатост при наркозависимите деца и млади хора, в конфликтни ситуации в семейството, на работа или в училище. Наркозависимите често извършват професионални и други правонарушения: нарушения на трудовата дисциплина, на трудовия режим, административни нарушения (посегателство на установения обществен ред, на правата и свободите на гражданите), нарушение на правилата на пътното движение (Закона за движенията по пътищата), посегателство на собствеността на физически или юридически лица, икономически правонарушения, като например незаконни банкови операции, укриване на данъци, измамна реклама, контрабанда, осъществяване на фалшификация на документи (документни престъпления) и други. Както виждаме, социалният статус на наркомана се променя твърде много деградивно в криминален аспект във връзка с намирането на средства на всяка цена за наркотици и други удоволствия. По данни[297] на юриспруденцията и криминологията през последните години повечето наркомани биват подвеждани под наказателна отговорност от съда за кражби, склоняване или подпомагане към употребата на наркотици; незаконно производство, продобиване, държане, разпостраняване на наркотични вещества или техни аналози.

Затова повечето наркозависими остават без семейства и семейна грижа (ако са деца): или са субект на разтрогнат брак, или имат безброй безразборни блудни (полови) връзки. Всъщност всички, с изключение на някои единици хора, при които хероинът е отслабил либидото, водят блуден живот, като при това дори не осъзнават това като грях или изобщо не знаят, що е грях.

В този смисъл накратко ще поясним, че: „Понятията грях и порок разбираме в два смисъла – в широк и в тесен смисъл. Под порок и грях в широк смисъл разбираме свободната, съзнателната наклонност към нарушение на нравствения закон, или към вършене на зло. Под „грях в тесен смисъл на думата разбираме всяко отделно нарушение на нравствения[298] закон“ (19, с. 82).

Св. апостол и евангелист Иоан Богослов нарича греха беззаконие (срв. 1 Иоан 3:41). Основата на греха е себелюбието, егоизмът, а вратата към греха е изкушението, или съблазънта. Изкушението е от лукавия, но идва от човека или от света, който според св. апостол и евангелист Иоан Блогослов цял в зло лежи (срв. 1 Иоан 5:19), или похотта на плътта, тъй като по думите на св. апостол Иаков: „Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот“ (срв. Иаков 1:14), или направо от дявола (чрез внушение на греховни мисли и желания), който според думите на св. апостол Петър: „като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (срв. 1 Петр. 5:8). И тъй като споменахме вече нееднократно, че наркоманията, деструктивните култове и окултните практики са грях на отделната личност и са грях на самото общество, ще поясним, че самото изкушение не е грях. Първият момент е спиране вниманието върху изкушението. Вторият греховен момент е наслаждение от изкушението. Третият момент пленение от наслаждението: мисълта не може да се освободи от него. Четвъртият момент е пристрастяване към наслаждението: постоянно влечение към него. Петият момент е решаване за извършване на греха и шестият момент е самото извършване на греха.

По число греховете са неизброими, но според съдържанието, формата и степента им различаваме няколко вида грехове (19, с. 82). Но нека преминем към въпроса за изменение на личността в периода на „окултната болест“. С какво са страшни и вредни окултните методи на целителство, окултните практики при „ню-ейдж“ култовете или древните деструктивни култове и какво се случва с личността на хората при досега с окултните практики? Отговорът е, че при хипнозата, екстрасензориката, магьосничеството и прекодирането (на съзнанието) използват методи за насилствено въздействие върху човешката психика, като потискат човешката воля и изработват у хората поведение, подчинено на чужда воля – волята на хипнотизатора, екстрасенса или магьосника. Въздействайки на подсъзнанието на човека, те внедряват в неговия ум своя програма на мислене и поведение. След като премине в съзнанието, тази програма определя насилствено поведението, постъпките и дори начина на мислене на такъв човек.

На него му се струва, че постъпва по своя воля и желание.

В действителност обаче личността в състоянието на „окултна болест“ изпълнява волята на друг човек (поръчителя на окултната атака) и чужд зъл дух. Такова насилствено въздействие ограничава личността на човека (в частност на децата), парализира волята му, променя волята и дори поведението му (което нерядко става криминално). Ограничението на свободната воля на детската невинна личност се проявява отрицателно при нецелесъобразното внедряване на деструктивни култове в образователните програми в детските градини, общообразователните основни и средни училища (Виж Приложение 5, Приложение 15). Въз основа на казаното дотук ще повторим едно от обобщенията в предходната подглава, че в състоянието на „окултна болест“ се достига често до тежка психосоматична деградация, която има общественоопасни, изключително отрицателни измерения в противоправен аспект. „Когато в психологията става дума за личност, винаги се търси начин тя да бъде позитивистично презентирана. Това става чрез дефинирането на някаква структура на личността“ (25, с. 311).

От гледна точка на криминалните прояви на малолетни и непълнолетни под въздействието на наркотици или деструктивни култове ще отбележим, че „спецификата на субектността при юношите се изразява в това, че те могат да опосредят въздействието на собствената си социализация“ (25, с. 325). Субектността в изследваната категория деца на практика или полусубектност е непълна. Това е така, защото непълнолетните и малолетните са лишени частично или напълно от правосубектност съгласно материалния закон. Тази полусубектност се разглежда като незавършена, затова най-важното в темата е социално-педагогическата и пастирска работа с деца, жертва на наркотици и деструктивни култове. Затова е важно към децата, правонарушители да се подхожда като към жертви (душевно болни) и обратното, спрямо децата жертви – като към правонарушители.

1.3. Морално-етична и духовно-нравствена деградация на личността на подрастващите под въздействието на наркотици и деструктивни култове

Изхождайки от темата, при този случай на деградация на личността у наркомана на първо място стоят само собствени интереси, свързани с намирането на наркотици или нужните пари за това. Обикновено наркоманът се стреми да постигне тази си цел чрез лъжа и инсинуация, които стават неизменна част от поведението на личността му. Лъжата „се задържа“ при него и в процеса на рехабилитация, дори понякога и в състояние на устойчива ремисия (13, с. 72). Въз основа на това лекарят (невропатолог и нарколог) – иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов, споделя дългогодишния си опит от рехабилитацията на наркозависими и окултно пострадали хора: „Ние многократно се натъкнахме на явлението „устойчива лъжа“ от страна на младежите, преминали духовна рехабилитация в нашата община и дори в манастира, макар че в тези случаи несъмнено се наблюдава тенденция към затихване“ (13, с. 73-74).

„Наркозависимите добре се познават помежду си, знаят кой на какво е способен и бързо разпознават лъжата сред своите приятели. Но веднъж в нашата община един младеж така лошо излъга не само мене, но и десетте си събратя, че всички бяхме поразени, как можахме да се поддадем на такава уловка“ (13, с. 73). В „църквата, където младият човек (наркозависим) идва като на последен пристан в своето отчаяние, той се разкрива в съвсем различна светлина. Да, той е наркозависим с всичките си личностни особености, психопатологични и характерологични синдроми, но преди всичко той е човек, в който ние, свещенослужителите, лекарите, педагозите, психолозите и дори сътрудниците на полицията, сме длъжни да видим именно човека“ (13, с. 73-75).

Ако в криминалното поведение и психохарактерологичните синдроми ние не видим страдащата, жадувана помощ, но не знаеща къде и как да я получи личност, ние завинаги ще загубим този млад човек. Ние губим всяка година една четвърт от всички наркомани, при това младежи, и то не от най-лошите. Защото криминалното минало не е показател за пропадналост. Тук бихме казали: „Само Бог е сърцевед, само Той познава душата на човека“ (13, с. 74). Това е така, защото „основната причина за употребата на наркотични средства е бездуховността“ (3, с. 121-122).

Опита на иеромонах професор д.м.н. Анатолий Берестов от резидентната рехабилитация на наркозависимите показва, че след преодоляването на пристрастяването и след духовната, социална и трудова рехабилитация откриваме едни невероятно добри и искрено благодарни хора, които обичат живота, Бога и които постепенно възстановяват отношенията си с родителите. Затова християнската гледна точка за духовно-нравствената деградация на личността е доста по-различна от медицинската, което всъщност е напълно разбираемо, защото Православната църква гледа на наркоманията не толкова като на болест, а като на грях и греховен начин на живот. А грехът не може да бъде излекуван чрез медицински средства, защото той не е медицински, а духовен проблем, с него трябва да се борим и в духовната борба, която не е лека и както е известно, в нея има победа или поражение. Духовният враг е коварен, „не можеш да го изрежеш със скалпел или да го ликвидираш с антибиотик“ (13, с. 74). Той се крие в „сърцето ни, в дълбините на душата ни, в подсъзнанието“ (пак там). Още повече че ние, православните, знаем (или трябва да знаем), че духовният враг на човека има хиляди години „духовен опит“ в духовната борба с хората (много от които са били праведни и святи).

В този ред на мисли ще споменем, че психиатрията има претенции да: а) лекува душата; б) психологията и психоанализата пък имат претенции да диагностицират и в) анализират душевните проблеми и болести на хората, а г) християнството и животът в Христа спасяват човешката душа от грехопадението, което е в основата на всички болести съгласно православната антропология, еклисиология и духовност.

Спасението на човешката душа от греха и духовния враг (дявола) се състои във възстановяването на единството между „образ“ и „подобие“, което се проявява в благодатното обновление на човешката природа. Затова Господ Иисус Христос е дошъл (като е понизил Себе Си) чрез Боговъплъщението да спаси погиналия в греховност свят. Той е казал: „Не дойдох да повикам праведниците, а грешниците към покаяние“ (114). Но да се върнем на проблема за морално-етичната и духовната деградация на личността на наркозависимите в периода на наркотизация. Тази личностна деградация се проявява в конфликти с родителите, грубост, непристойно поведение, неспособност да се контролират емоциите, побой на чужди и близки хора и сквернословие. Това е портретът на наркозависимия в процеса на наркотизация. Същото е аналогично и за психосоматичната деградация на младите хора, жертва на деструктивни култове и окултни практики, които са в състояние на окултна болест.

За подрастващите от изследваната категория деца са характерни също така и сексуалната разюзданост и безразличното отношение към близките, както и безотговорното отношение към тях. Грабежите и социалният паразитизъм са характерен стил на поведение при наркозависимите. От дома се изнася всичко, каквото е възможно: пари, аудио- и видеоапаратура, компютри, скъпоценности и бюжутерни накити от благородни метали и всичко, което може да бъде продадено и заложено. Така много семейства и родители „банкрутират“ финансово и деградират в нравствено-морален аспект. Когато всичко в дома и в семейният периметър като материални блага свърши, започват грабежите навън, а често наркоманите осъществяват кражби на МПС[299] и други движими вещи.

Изобщо мисълта за сдобиване с пари за наркотици превръща наркозависимите в нещастни човешки същества, а живота им – в мъчение. Дори при устойчива ремисия след терапията на зависимостта социалният паразитизъм (отсъствието на социално-трудова активност) продължава да се явява една от най-характерните черти на личността на наркозависимия, който е обхванат все още от апато-абуличния синдром.

Ето защо в духовното обгрижване и психо-социална рехабилитационна работа (в синергия със социално-педагогическата работа) с деца и млади хора, жертви на наркотични вещества, трябва да се постави и на всяка цена развиването на социално-трудова активност. Тя в голям процент ще послужи за корекция на девиантното поведение. За това са нужни различни подходи и знания в сферата на педагогическата деонтология. Въз основа на това ще споменем, че често в състояние на наркотизация младите хора извършват необмислени постъпки, имат несериозно отношение към взетото решение или по принцип проявяват неспособност да решават незначителни проблеми.

Изследваната категория деца и млади хора се характеризират също така с непостоянните си интереси: те често сменят увлеченията си, място на работа или обучение, мнозина наркозависими и окултно пострадали прекъсват следването си по здравословни причини, зарязват учебните заведения (средни и висши училища), като мотивират това със загуба на интерес към избраната специалност, леност и безразличие (13, с. 76). В този ред на мисли ще споменем, че постепенно спада и професионализмът на наркозависимия и окултно пострадалия. Неговата съдба вече не го интересува в периода на наркотизация и окултната болест. За неуспехите и неудачите си такива деца и млади хора (адепти) обвиняват родителите си, близките, колектива в работата и училище, педагозите, макар сами да не проявяват никакви усилия, за да преодолеят неуспехите и да поправят създалата се ситуация.

Вече отбелязахме, че неотменна черта на личността на наркозависимия и окултно пострадалия е неговото асоциално и девиантно поведение: кражби, участие в престъпни групировки, обири на апартаменти, автомобили, афери с икономически и документни измами, проституция, разпространение на дрога, съучастничество в убийства за пари и особено за придобиване на наркотици. Нерядко у изследваната категория деца и млади хора отсъстват угризения на съвестта. Тоест наркозависимите и окултно постарадалите са безразлични към съдбата на своите близки, при извършване на асоциални постъпки и битови престъпления, като се опитват да избягат от отговорност.

В криминално проявените деца и млади хора, жертва на наркотици и деструктивни култове, се притъпяват чувството за срам, чувствата и почитта към родителите. Освен духовно-нравствената деградация у изследваната категория деца, подрастващи и съзависими възрастни, настъпват и органични изменения на личността, проявени в нарушаване на интелектуалните способности и отслабване на паметта, обстоятелства и проблематика – предмет на следващ анализ.

1.4. Нервно-психически нарушения в постабстинентния период при наркозависимите млади хора

Постабстинентното състояние, което се развива след абстиненцията или периода на кризата, причинена от спирането на наркотика (психоактивните вешества), е особено състояние. Именно този период от време е от особено значение за цялостната последваща психо-социална рехабилитация на наркозависимите. Според нарколозите постабстинентният период продължава от втората до четвъртата седмица след прекратяване на кризата (13, с. 84-85), която е обективирана в нервно-психически нарушения и психични заболявания. Психичната болест представлява изменение в дейността на главния мозък, при което психиката на човека не реагира по съответстващ на действителността начин, отразява я изкривено. Психичните заболявания и разстройства се проявяват като нарушения в психиката и поведението на човека (3, с. 15-16). Личностовите разстройства нямат специфична психопатология и тяхното разглеждане произтича от необходимостта да бъдат разграничени от други психиатрични разстройства.

Следвайки немската традиция на К. Шнайдер, който твърди, че има припокриване между личностовите разстройства и неврозите, МКБ[300]-10 не ги разграничава едно от друго и ги класифицира в единична ос (обща), докато DSM[301]-V класифицира личностовите разстройства в отделна ос от другите психични разстройства (67, с. 218). Но съгласно светоотеческото учение на Православната църква психичните болести и разстройства на човека са недъзи на неговата душа (психика).

Възстановяването на наркозависимите в църковните тайнства (в съчетание със социални медицински грижи) се явява освен интегрален и най-ефективен вариант на терапия на зависимостта от дроги и всякакъв вид психоактивни вещества. А лечението на наркоманиите само чрез медицински способи се различава съществено с оглед на опита на другите поместни православни църкви и държави. Това е така, защото парадигмите на клиничната психология, светската психиатрия и православната психотерапия се различават по някои параметри и най-вече в антропологията.

Обяснението на поведението в абнорма от позициите на знанията за нормалната психика и изучаването на психичните причини и психологическите закономерности на аномалиите е съществен акцент в клиничната психология. Методите на психологията се използват както при съставяне на психогенеза, социогенеза и соматогенеза на поведенческите аномалии, така и за установяване равнището на отклонение от нормата.

Психологията на личността и клиничната психология се изграждат на базата на многобройни концепции, повечето от които кореспондират с психодинамичното, екзистенциалното, хуманистичното и поведенческото направление (бихейвиоризъм) в психологията, а това е неправилен подход, тъй като гореизброените направления противоречат антропологично на свеоотеческото учение. „Светите отци често са твърдели, че човешкото същество не е само душа или само тяло, а неделима съвкупност от двете. Според светите отци менталните болести представляват разстройства в душевен план, аналогични на тези при тежките болести; това са разстройствата на психиката, разглеждана сама по себе си, нарушени функции на нейната природа от гледна точка на естествения ред. Също така според светите отци друга причина за лудост е пряката намеса на бесове. Тя може да се проявява по различни начини и в различни степени и да достигне до обсебеност. Светите отци не се колебаят да признаят физиологическия произход на някои форми на лудост, като се придържат към утвърдените медицински понятия на своята епоха“ (164, с. 27, 48, 60). Затова, за да говорим за психопатологични и психологични проблеми, задължително трябва да се подходи семантично.

Психопатологията е наука за болестното състояние на душата, или наука за разстройствата на психичната дейност.

За да „определим накратко предмета на психопатологията, трябва да обясним що е психично разстройство, трябва да знаем и що е психика“ (103, с. 9). Понятието психопатология е съставено от гръцките думи psyche (душа, психика), patos (болест, състояние) и логос (учение, наука, разум). Дословно думата психопатология означава наука за болестите на психиката (душата). В този ход на думи трябва да различаваме обща от специална психопатология. В общата се изучават разстройствата на възприятията и представите, мисленето, интелекта, паметта, волята, емоциите, съзнанието, а в специалната – афектни психози, неврози, психопатии, фрустрацията[302], наркомании, включително хроничен алкохолизъм и прочее (47, с. 7).

Въз основа на това ще повторим, че наркоманията е грях на отделната личност и обществото, за разлика от парадигмата и опита на медицината, психологията, педагогиката, социологията и други. Последните третират зависимостта от психоактивни вещества като болест (физическа и психическа зависимост). И тъй като грехът е духовен проблем на човешката душа, който може да бъде лекуван по духовен път чрез покаяние (метаноя), това означава, че отричането от греховния навик (зависимостта от наркотик), греховния мироглед и живот е правилният път за спасението (лечението) на душата.

Разбира се, за да сме коректни и обективни, ще отбележим, че всички хора имат немощи, страсти, недъзи и дарби. Тоест всички хора грешат. Но на въпроса относно недъзите на душата спрямо наркотичните вещества ще кажем следното: „Няма нищо по-лошо от греховния навик. Заразеният с греховен навик се нуждае от много време на покаяние, превъзпитание и труд, за да се освободи от него, казвал един египетски старец“ (1, с. 15). В подкрепа на твърдяното ще споменем, че според данните на наркологията, при излезлите от състояние на наркотизация през постабстинентния период най-често се развива трайно безсъние. То се наблюдава почти при всички наркозависими в този период и има устойчив и непоносим характер, защото безсънието много изнервя и изтощава болните (зависимите). Това налага те да приемат големи количества приспивателни и сънотворни. Безсънието продължава най-малко от 2 до 3 месеца. Във връзка с това трябва да се отбележи обаче, че в случаите, когато рехабилитацията на обгрижваните наркозависими преминава в манастир, православен църковен център за рехабилитация и духовно обгрижване или друга църковна резидентна терапевтична общност, където са включени в общия режим на молитва, богослужение и труд, безсънието преминава по-бързо и незабележимо, не е толкова мъчително и изтощително (13, с. 87).

Затова педагозите и лицата, обгрижващи наркозависими деца и млади хора, трябва да бъдат изключително търпеливи. Лекарите нарколози, психиатрите и психолозите отбелязват, че при болните деца в постабстинентния период често се развиват неврози (фобии). Това са „предимно страх пред неизвестното бъдеще, страх поради липса на сигурност в собствените сили и възможности да устоят на изкушението на поредната доза наркотик, а също така от реакцията на родителите и близките, с които са свързани и от които зависят“ (13, с. 87).

Освен това в изследваната категория деца се развива страх от самите себе си – да не би да не се справят с въздържанието, а оттам се развива страх от самоубийство – да не осъществят суицида. Този страх се нарича суицидофобия. Въз основа на последното е много важно да обобщим, че в постабстинентния период лицата, обгрижващи наркозависимите, трябва да насочат в правилна посока процеса на рехабилитация. Това може да стане чрез индивидуално духовно обгрижване на наркозависимите, което представлява нещо като съвкупност от катехизис за веровите истини и нравствените християнски добротедели и ценности; поредица от разговор, обзор, анализ и разясняване на проблемите в отношенията; получените (неясни нови) познания и понятия в областта на етиката, възпитанието, богословието, психологията и прочее.

Или, духовното и педагогическо обгрижване на зависими подрастващи може да е своеобразна беседа между педагози, психолози, духовници и болните млади хора. В това духовно обгрижване е важно обгрижващите лица да внимават много чрез напрягане на духовните си сили, за да не пропуснат проявяването на отрицателните тенденции в поведението и мислите на криминално проявените наркозависими деца. Защото често в постабстинентния период наркозависимите подрастващи развиват апато-абулични и депресивни синдроми (при това депресията често е със суицидни тенденции).

Апато-абуличният синдром е състояние, при което у болния изчезва всякаква воля, изчезват стремежите и желанията, „надделява бездействието, безразличието към себе си, към заобикалящите хора и събития“ (13, с. 89). Този синдром често се развива при наркозависимите след лечение в наркологични стационари. Голямо значение в това състояние за изследваната категория деца и родителите им има разясняването на духовните и медицинските причини за даденото нервно-психично състояние. При много болни деца и млади хора в постабстинентния период се наблюдават афектни нарушения. Тоест при зависими подрастващи се наблюдава бърза смяна на настроението, избухливост. Психическата, речевата и двигателната разбалансираност се редуват с чувството на страх, като понякога тези прояви са съпроводени с истерични реакции.

Трябва добре да се помни и знае за съществуването на честата смяна на настроенията със съответната специфика в социална клинична и педагогическа работа, тъй като на педагозите, свещениците и другите сътрудници (обгрижващи наркозависимите лица) със сигурност е вероятно да се сблъскат с афектни нарушения на подопечени при дейността си. На подобни истерични и афектни състояния на обгрижваните не трябва да се реагира с раздразнение, гняв или с някакво наказание, защото това са състояния на една разстроена от наркотика психика.

Въз основа на това педагозите и лицата, обгрижващи наркозависими деца, трябва на всяка цена да се отнасят с голяма доза разбиране, търпение, смирение с меко и уважително отношение, да се постараят да успокоят подопечните, а след като те се върнат в нормално състояние, е удачно с него да се проведат духовни беседи, като му се разясни значението на смирението и търпението в човешкия живот и причината за промените в настроенията им.

Изхождайки от горното, може да обобщим, че обгрижването на криминално проявени деца, жертва на наркотици, е изключително отговорна клинична социална и нравствено-духовна работа, затова лицата, обгрижващи такива млади хора, трябва да се отнасят с особена отговорност към психо-социалната им рехабилитация.

___________________________

*Из книгата Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[293]. Нонкорфомизъм (латински) – психически стремеж на всяка цена да се противопоставя на мнението на мнозинството и да се постъпва по коренно противоположен начин; негативизъм; политическо неприемане на съществуващия ред и общоприетите мнения, критично отношение към официалната идеология и обществено-политическия строй. Срв. http://www.philosophy.evgenidinev.com

[294]. Тунеядство – в нетерминологично отношение (руски – „лень, безделье“, църковнославянски – „туне“ означава „даром“, „безплатно“, „безвъзмездно“; руски тунеядство – „жизнь за счет чужого труда, на чужой счет“), „паразитно съществуване за сметка на обществото“. Синоним – социален паразит – образ на живот, характеризиращ се с това, че един човек или една социална група живее за сметка на другиго.

[295]. Страстта е емоция, която описва отношението на един човек към друг човек, предмет, занимание и прочее – В: Добротолюбие, IV т., Атон, 2000, с. 8 – „Страстта е доброволно и дълго¬временно вълнение на душата от някакъв помисъл, което се утвърждава от размисли и мечта¬ния за него и сякаш се превръща в нейна природа; заробване на душата. За освобождаване от една страст е нужна голяма и напрегната борба и благодатна помощ.“

[296]. Липсата на способност за приспособление при зависимите хора се нарича деазаптивност.

[297]. Срв. http://www.nfp-drugs.bg.

[298]. Новозаветен (евангелски) – Богооткровен нравствен закон е оня закон, който е даден от Иисус Христос и е проповядван и разкриван от св. апостоли. Той има за предмет евангелието (благовестието) за царството Божие, или учението за спасението на човешкия род чрез изкупителното дело на въплътения Син Божи, Иисус Христос. Нарича се още евангелски и Христов закон. Той се състои от две части: 1) Закона за вярата. 2) Закона за деятелността, или нравствен закон. Срв. Герасим, еп., цит съч., с. 82.

[299]. МПС – моторно превозно средство.

[300]. МКБ – Международната статистическа класификация на болестите и проблемите, свързани със здравето (най-често посочвана като Международна класификация на болестите с абревиатурата МКБ; на англ.: International Statistical Classification of Diseases and Related Health Problems, ICD) е медицинска класификация със списък от кодове, класифициращи болестите и широк кръг от белези, симптоми, абнормални прояви, оплаквания, социални условия и външни причини за наранявания или заболявания. В класификацията всяко здравно състояние може да бъде обозначено с уникална категория, в която е класифицирано, и с уникален код с дължина до шест знака. Такива категории най-често съдържат набор от подобни едно на друго заболявания. Международната класификация на болестите се изготвя и публикува от Световната здравна организация (СЗО) и се използва в почти целия свят за статистика на заболеваемостта и смъртността, за нуждите на различни системи за обезщетяване и за автоматизирани системи за вземане на решения в медицината. Замисълът на класификацията е да осигури сравними стандарти при събирането, обработката, класифицирането и представянето на здравната статистика. МКБ е основната класификация в Семейството с международни класификации на СЗО.

[301]. DSM (англ.: Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders, често изписвано просто като DSM). Диагностичният и статистически наръчник на психичните разстройства, или ДСН, изготвян и публикуван от Американската психиатрична асоциация (АПА), е американска система за класификация на психичните разстройства, която се използва международно. Тя осигурява общ език и стандартни критерии за класификация на психичните разстройства. Използва се в САЩ и в различна степен по целия свят, включително и в България, от клиницисти, изследователи, агенции за регулация на психиатричните лекарства, компании за здравно застраховане, фармацевтични компании и други. Има пет преработени издания на DSM от неговото първо публикуване през 1952 година. Актуалната понастоящем редакция е ДСН-IV-ТР. Вече е изготвен и ДСН-5 (DSN-V).

[302]. Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Проявява се най-често под три форми: а) агресия – когато човек „експлодира“; б) регресия – когато човек не е в състояние да избухва и таи всичко в себе си; в) ресигнация – избухване в сълзи. Характеризира се с двигателно безпокойство, апатия или агресия. Фрустрацията се дели на два вида: псевдофрустрирано поведение – частична загуба на контрол, но остава целесъобразно и регулирано; действителна фрустрация – без контрол, ограничено осъзнаване на действията. Според психолога Н. Е. Милър „фрустрацията предизвиква подбуди към различни видове реакции, една от които е подбуда към някаква форма на агресия“. За измерване на фрустрацията се използва полупроективният картинно-фрустрационен тест на С. Розенцвайг.

Изображение – авторът, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia-bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-59U