Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

1. „Не мир, а меч…“, пролетта на двадесет и осма година

„Животът на Иисус – пише Честъртън, – е стремителен като мълния. Това е преди всичко драма, преди всичко – осъществяване. Делото нямаше да е изпълнено, ако Иисус би бродил по света и би тълкувал истината. Дори от външна страна не може да се каже, че Той е бродил, че е забравил накъде върви. Историята на Христос е история на пътешествието, бих казал дори – история на похода[1].“ И наистина, въпреки че Иисус често води живот на странстващ проповедник, учениците не са могли да не почувстват, че Той има някакъв план, подобен на дълготраен план на пълководец. От тях се иска готовност да отстояват до край. Неговото Евангелие няма нищо общо с мечтателното благодушие и леността.

Сега е съд над тоя свят;
сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън[2].

Битката с демоничните пълчища, с царството на злото няма да е лесна. Срещу Месията ще въстанат всички безумства, всички грехове и предразсъдъци, вкоренени у хората.

Мислите, че дойдох мир да дам на земята?
Не, казвам ви, а – меч и разделение;
защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени,
трима против двама, и двама против трима[3].

Понякога Учителят изтъква пред близките с каква сила Неговата душа жадува бурята, която ще започне да пречиства света.

Огън дойдох да снема на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал! С кръщението трябва да се кръстя; и колко Ми е мъка, докле това не стане[4]!

В тези думи като в далечен буреносен тътен се долавя приближаването на Голгота.

Целеустремеността на Иисус пленява и същевременно плаши учениците. Ала те тълкуват думите Му посвоему, мислейки, че Той намеква за революционен взрив, след което ще последва Неговото коронясване в Иерусалим. Затова предполагат, че в скоро време Той ще пренесе дейността Си в столицата на Израил. А когато Иисус тръгва натам за Пасха, учениците смятат, че от това пътуване следва много да се очаква, че ще настане ден, когато Царството Божие ще бъде „взето със сила“.По онова време Иерусалим е нажежен до краен предел. Действията на Пилат, военен човек, който не желае да се съобразява с местните обичаи, предизвиквали у всеки възмущение и гняв. Той започнал управлението си с нареждането през нощта да внесат в Иерусалим щитове с образа на Тиберий. Това за пореден път напомнило на народа за римското иго и изглеждало като оскърбление на Моисеевия закон**. Заповедта на Пилат довежда столицата до ръба на метежа. Огромна тълпа иерусалимци тръгва към неговата резиденция в Кесария с искане да прибере щитовете. Прокураторът отказва и няколко дни хората седят пред двореца, без да мръднат от местата си. Тогава Пилат нарежда да се съберат на стадиона и заявява, че ще избие всички, които не се подчинят на волята му. Но и когато около тях се сключва обръч от въоръжени войници, те пак повторили, че е по-добре да загинат, отколкото да отстъпят. В края на краищата наложило се наместникът да отстъпи. Но оттогава той използвал всеки повод, за да отмъщава на юдеите. Навсякъде се знаело за необузданата му жестокост, алчност и налудничавост. Дори тетрархът Антипа, приятел на римляните, го мразел. Инцидентите, предизвикани от беззаконията на прокуратора, неведнъж завършвали с масово клане. Но поради застъпничеството на императорския фаворит Сеян, Пилат дълго време останал безнаказан[5].Всяка Пасха управителят очаквал въстание и затова за празниците се стараел да бъде в Иерусалим, за да може лично да следи за реда. Опасенията на Пилат били съвсем основателни. Той е разполагал с неголяма войска от три хиляди души. А зилотите и техните привърженици очаквали само вожд, който да дигне народа срещу римляните.

Навярно учениците на Иисус тайно са искали тъкмо Той да бъде този вожд. Но очакванията им не се сбъдват. Учителят сякаш напълно пренебрегва проблема за чуждото владичество. Тревожи Го не политическото, а духовното състояние на народа. Всички разбират това, когато Иисус се появява на площада пред Божия Дом.

Храмът е религиозен център на всички юдеи. Ограден със зъбчати стени, украсен с колони и златен гребен, той се извисява на планината Мория като знак за присъствието на Бога в сърцето на Израил, като заветна цел на милиони поклонници от Палестина и от диаспората.

Градът живее с храма. Служителите на олтара, продавачите на жертвени животни, собствениците на странноприемници в празничните дни събират богата дан. Садукеите, в чиито ръце било светилището, не се тревожат кой знае колко от факта, че култът понякога се превръща в търговско предприятие. Архиереите са сключили мълчалив договор с търговците, които нареждат под навесите край храма пейки със стока, маси за размяна на пари, довеждат животни. Всички отдавна вече са свикнали с това, че в святото място пазарната глъч не стихва.

И ето че при портите се появява Иисус Назаретеца, заобиколен от група последователи. Новият Учител веднага хвърля всички в смут. Като сплита бич от върви, Той изпъжда извън оградата овците и воловете; властно иска да се приключи с безчинството край светинята: „Дома на Отца ми не превръщайте в дом за търговия!“Нямало какво да му възразят. И преди благочестиви хора са роптаели срещу неуредиците в храма. Но иерарсите се засегнали, че този никому неизвестен Галилеец се разпорежда в тяхното владение като господар, а на всичко отгоре претендира за особено родство с Бога, наричайки Го Свой Баща.

– Каква поличба можеш да ни дадеш, че имаш власт тъй да постъпваш? – питат те Иисус.

– Разрушете тоя храм, и в три дни Аз ще го въздигна – е отговорът.

Думите на Иисус им звучат като насмешка.

– Тоя храм е граден четирийсет и шест години, та Ти ли в три дни ще го въздигнеш? – възразяват Му те.

Не могат да разгадаят казаното и самите ученици[6]. От тях все още е скрит невидимият Храм, който ще се възправи над света в ония три дни между Кръста и Възкресението.

А как се отнасят към Иисус фарисеите, тези стълбове на традиционното благочестие?

Ние можахме вече да се убедим, че техните възгледи не са диаметрално противоположни на Христовото учение; че Той е одобрявал основните положения на тяхната вяра. Освен това нравствените понятия на много фарисеи се отличавали с възвишен характер и са близки до Евангелието. Достатъчно е да споменем макар и няколко изречения на равини, влезли в Талмуда, за да се убедим в това: „Обичай мира и го въдворявай навсякъде“; „който тайно дава милостиня, той стои по-високо и от самия Моисей“; „по-добре кратка молитва с благоговение, отколкото дълга без усърдие“; „не се гневи бързо“; „подражавай на Божията същност: както Той е милосърден, тъй и вие бъдете милосърдни“; „лицемерите трябва да се изобличават, защото те оскърбяват Божието име[7]„. Когато четеш тези редове ти стават понятни думите на Христа за фарисеите: „Каквото ви кажат – изпълнявайте и пазете[8].“ Евангелското „изпълнение“ на Закона не унищожава старото; по Христовите думи „всеки книжник, който се е учил за Царството Небесно, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница ново и старо[9]„. Беседвайки с един богослов, Иисус казва, че той „не е далеч от Царството Божие[10]„.

Защо тогава между Него и фарисеите възниква конфликт?

Основната причина е в разбирането за благочестие, което господствало у фарисеите. Тяхната „вярност към Закона“ е не само цяла житейска философия, но и неин подробен план, обмислен до последния детайл. Целта на този план – да се освети всяка страна от ежедневието, изпълнявайки във всичко волята Божия, – Христос не отрича и не е могъл да отрича. Но в начините на нейното постигане, получили признание у книжниците, се криела опасността от закостенялост на религията. Не стига, че на всяко правило на „старците“ се приписвал безразборно божествен авторитет; регламентът поглъщал цялото внимание на хората, лишавайки понякога от жизненост основното съдържание на вярата.Мисълта, че вероятно съществува някакъв „списък на задълженията“, които, след като си изпълнил, можеш да придобиеш абсолютна праведност, не давала мира на законниците. Те се съревновавали помежду си в стремежа дословно да спазят всички обичаи, осветени от вековете. И, както често се случва в историята на религиите, набожността се превръща в мрачна гротеска. Народът нарекъл някои фарисеи „шикми“ – „якоплещести“, защото вечно ходели прегърбени, показвайки каква огромна тежест от душеспасителни подвизи им се налага да носят. Влизайки в храма, Иисус е можел да види как през площада си пробиват път фарисеите като непрекъснато се блъскат в някого. Те се бояли да повдигнат очи, за да не би случайно да погледнат някоя жена. Шеговито ги наричали „хицай“ – „да не си разбиеш челото[11]„.

Естествено, че Христовата свобода тревожи и плаши такива хора; те виждат в нея съблазън и заплаха за добрите нрави. В онова време, според бележките на един еврейски историк, фарисеите-шамаити упорито проповядвали бягство от света и аскетизъм. Смятало се например за смъртен грях да се откъснеш от богословската книга и да кажеш: „Колко е хубаво това дърво!“ Фарисеите придават голямо значение на постите[12]. А Иисус, въпреки че признава тези външни прояви на вярата, не ги прави средоточие на религиозния живот.

Когато Той тълкува Закона в духа на учението на пророците, книжниците Го обвиняват в покушение на „преданието на старците“. Когато Той говори, че милосърдието е по-угодно Богу, отколкото обредите, в очите на фарисеите това е подкопаване на цялата „законна“ система.

На много хора може да се стори странна такава сляпа преданост към буквата и формата. Но трябва да се има предвид, че обредността е упорит недъг, вкоренен в дълбините на човешката психика.Тъкмо затова в историята около ритуалите са бушували толкова много страсти и заради церемониите е пролята толкова много кръв. Подобна болест, прилична на натрапчива невроза, поразява често и християните, които забравят, че за Христос любовта към Бога и хората стои несравнимо по-високо от всякакви външни предписания.Привържениците на буквата, ритуала и старото във всички времена са се отличавали с еднаква закостенялост. Драмата на фарисеите е свързана с типичната проява на онова, което впоследствие започнали да наричат „фарисейщина“. Иерусалимските старейшини, както индийските брахмани или руските староверци, живеели в постоянен страх от „осквернение“. За тях говорели, че са готови „да очистят самото слънце“. Но, мислейки със своята набожност да приближат времената на Месията, израилевите вождове, без сами да го съзнават, се отвръщат от Онзи, Който им донася вестта за спасението.

Би следвало да изтъкнем още една причина за враждебното отношение на книжниците към Иисус. Евангелист Матей проницателно забелязва, че тя се корени в завистта[13]. Фарисеите били свикнали да се смятат за мерило на правоверието, и изведнъж се появява някакъв си неизвестен провинциалист и посяга на техните привилегии. Дейността Му не е санкционирана от нито един от признатите авторитети, Той не е минал през тяхната школа, не е изучавал богословие и Законите.

На хора, които имат зад гърба си многовековна традиция, често е присъща особен род горделивост. Затова дори и на Кръстителя, въпреки че бил аскет, фарисеите гледали като на самозванец, а Назаретецът им се струвал още по-дързък***.

Иисус казва, че всичко това му напомня детската песничка:

Свирихме ви с пищялка, и не играхте,
пеехме ви жални песни, и не се бихте в гърдите.

И наистина: „Дойде Иоан, и ни яде, ни пие, а казват: „бяс има“; дойде Син Човешки, и яде, и пие, а казват: „ето човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници[14]„.

Но, повтаряме, далеч не всички фарисеи са били ограничени и тесногръди. И сред тях е имало немалко хора с искрена и жива вяра, и сред тях са се надигали гласове против престореното благочестие и лицемерието[15]. Затова първата проповед на Христос в Иерусалим прави на някои законници дълбоко впечатление.По онова време начело на фарисеите стоял Хилелевият внук, Гамалиил. От Деянията се знае, че той проявява голяма търпимост към новото учение, а много фарисеи, негови възпитаници, впоследствие се вливат в новозаветната Църква. Съществува дори легенда, че в края на живота си Гамалиил станал християнин и приел мъченическа смърт. Тази легенда, безспорно, е измислица, но самата ѝ поява не е случайна[16].

Равините имали поговорка: „Думите на човек, който има страх от Бога, ще бъдат чути[17].“ Изцеленията, извършени от Иисус, карат най-честните от фарисеите да се замислят. От тяхно име при Него отива на разговор Никодим, член на Съвета на старейшините. Но той предпочита да се срещне с Иисус през нощта, за да не предизвика насмешка у по-строгите си събратя[18].

– Рави – казва той, когато влиза в къщата, – знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако Бог не е с него.

– Истина, истина ти казвам – отвръща Иисус, – ако някой се не роди свише, не може да види Царството Божие (не е достатъчно да признаеш Иисус – нужен е духовен поврат, променящ живота).

– Как може човек, бидейки стар, да се роди? – не разбира Никодим. – Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди?

– Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. Недей се чуди, задето ти казах: вие трябва да се родите свише. Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива****; тъй бива с всекиго, роден от Духа.

– Как може да бъде това? – продължава да недоумява старецът.

– Ти си учител Израилев, та това ли не знаеш?

Неслучайно Христос говори за вятъра. Той сравнява волния му порив със свободата на човек, постигнал истинско богопознание. За онзи, който се е „родил в Духа“, вярата вече е нещо повече от система от обреди. Той е син Господен, дете на Неговото Царство.След този разговор Никодим навярно става таен последовател на Иисус[19]. Сред тайните последователи Евангелията споменават също и за Иосиф Ариматейски – знатен старейшина от Иерусалим – и за някои „началстващи“ лица, които по-скоро принадлежат към фарисеите[20]. И все пак те си остават малцинство. Повечето законници срещат Иисус подозрително. Колкото повече се запознават с учението Му, толкова недоволството им и тяхната враждебност нарастват.

Когато Иисус напуска Иерусалим, учениците Му разбират, че Той не само че не се е приближил до царския трон, но е настроил срещу Себе Си влиятелните партии в града. Обикновени селяни, те са научени да се отнасят с пиетет към духовенството и книжниците. Виждайки тревогата на приятелите Си, Учителят казва: „Всяко растение, което Моят Отец Небесен не е насадил, ще се изкорени. Оставете ги. Те са слепи водачи на слепци. Ако пък слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата[21].“

Оттогава Иисус още много пъти посещава Иерусалим, но остава непризнат там. В Неговата община влизат предимно галилейци, но Той остава чужд за жителите на Юга. Интересно, че за евангелист Иоан думата „юдей“ е почти синоним на човек, враждебен към Иисус.

На връщане от Капернаум Иисус се спуска към бреговете на Иордан. Там продължава проповедта Си, а учениците кръщават народа. Изцеленията започват да привличат към Назаретеца повече хора, отколкото към Иоан, който не вършел чудеса[22]. Чувството на съперничество неволно обзема учениците на Кръстителя. Те отиват на западния бряг на реката, в село Енон, където по това време живее пророкът и като го намират, започват да се оплакват: „Рави, Оня, Който беше с тебе отвъд Иордан, и за Когото ти свидетелства, ето, Той кръщава, и всички отиват при Него.“Но тази вест не могла да натъжи Иоан. Та нали той не се нарича ни пророк, ни Месия. Ако Галилеецът е изпратен свише, ако Той е Идещият, иоанитите не бива да ревнуват, а да се радват. Самият пророк се смята само гост на празника на Другия. „Който има невеста, младоженец е – казва той, – а приятелят на младоженеца, който стои и го слуша, радва се твърде много на гласа на младоженеца. Тая ми радост, прочее, се изпълни. Той трябва да расте, а аз да се смалявам[23].“

Христовият предтеча като че ли предвижда близката си участ. Малко след това властите насилствено прекъсват дейността му. През последните месеци религиозното брожение край Иордан започва да тревожи галилейския управител. Тетрархът се страхува, че още малко и ще стане късно. На Ирод навярно са доложили за нападките на Иоан лично срещу него и за думите на пророка, който обещавал на народа „да му покаже път за избавление от всички земни господари[24]„.

С една дума – достатъчно поводи за арест.

Иисус още е край Иордан, когато в Енон пристигат войници. Кръстителят е окован във вериги и отведен при тетрарха. Антипа нарежда да го държат под стража в крепостта Махерон, намираща се до морето, край пустинята[25].Ние не знаем защо управителят не дава нареждане да се арестува и Иисус. От фарисеите той е можел вече да чуе, че Назаретецът „повече от Иоана придобива ученици и кръщава[26]„. Но навярно Антипа не сметнал новия Проповедник за опасен и решил засега да не го закача.

Когато Иисус научава, че Кръстителя е заловен, Той напуска Иорданската област.

Часът на Неговите страдания още не е настъпил.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Декалогът забранява портретни изображения. Бел. авт.

***Вж. приложение 3. Бел. авт.

**** Арамейската дума „руах“ и гръцката ривфша означават и „вятър“, и „дух“. Бел. авт.

[1]. Chesterton, G. K., Everlasting Man. London, 1927, p. 238.

[2]. Иоанн 12:31.

[3]. Лука 12:51-52; Матей 10:34-36.

[4]. Лука 12:49-50.

[5]. Флавий, И., Арх. XVIII, 8-9; Иудейская война, II, 9, 2; Филон, Legatio ad Caium, 38; Лука 13:1.

[6]. Иоанн 2:13-22. Говоря о 46 годах, священники имели в виду работы по реконструкции Храма, начатые Иродом Великим за 20 лет до н. э. Синоптические Евангелия относят очищение Храма от торговцев к Страстной неделе, а Иоанн – к началу служения Христа. Некоторые историки считают, что первые три евангелиста более точны, другие же отдают предпочтение Иоанновой традиции. Однако вполне вероятно, что Христос, защищая святыню, изгонял торгующих два раза.

[7]. Талмуд, Авот, I, 12; Хагига, 1; Шаббат, 10; Бава Камма, 8,7; Сота, 14; Иома, 72. Смотри Соловьев, Вл., Талмуд и новейшая полемическая литература о нем. – В кн.: Соловьев, Вл. Соч. Т. VI, с. 11 сл.

[8]. Матей 23:3.

[9]. Матей 13:52.

[10]. Марк 12:34.

[11]. Талмуд, Сота, III, 2; V, 7; Берахот, 9.

[12]. Грец, Т., История еврейского народа. Т. 4, с. 197; Авот, III, 7(8). По словам Иосифа Флавия, фарисеи „отказывались от наслаждений жизни и ни во что ставили удобства“ (Арх. XVIII, 1, 3).

[13]. Матей 27:18.

[14]. Матей 11:16-19; Лука 7:31-34.

[15]. В самом Талмуде, который в значительной степени есть продукт творчества „таннаев“, наследников фарисейских школ, встречаются резкие выпады против ханжества фарисеев, напр., Сота, III,4.

[16]. Деян. 5:34 сл.; 15:5; срв. Деян. 21:20, где, по-видимому, тоже говорится о христианах из фарисеев. Эпизоды в Деян. 5:34-39; 23:6-9 показывают, что в апостольскую эпоху фарисеи относились к христианам вполне терпимо. Легенду о Гамалииле как христианине смотри в „Житиях святых“ (Кн. 5, М., 1904, с. 172).

[17]. Берахот, 6b.

[18]. Иоанн 3:1-10.

[19]. Впоследствии Никодим принял участие в погребении Иисуса (Иоанн 19:39). В Талмуде (Санхедрин, 43а) среди последователей Иисуса назван некто Ники, или Накай. Вероятно, это имя есть сокращение от Никдимон (Никодим).

[20]. Матей 27:57; Марк 15:43, 45; Лука 23:50; Иоанн 12:42; 19:38.

[21]. Матей 15:13-14; Лука 6:39.

[22]. Иоанн 10:41.

[23]. Иоанн 3:22-30.

[24]. Славянская версия „Иудейской войны“ Флавия, II, 7, 14-15.

[25]. Флавий, И., Арх. XVIII, 5, 2.

[26]. Иоанн 4:1.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4AM