Протоиерей Александър Мен

От автора

За какво са написани тези страници? Необходими ли са те, след като за Основателя на християнството е казано толкова много?Всяка нова книга на евангелска тема може да предизвика подобни въпроси. Освен това явно е, че никой труд, посветен на живота и учението на Иисус Христос, не е в състояние да замени първоизточника си. „Има една книга – пише малко преди смъртта си Пушкин, – в която всяка дума е изтълкувана, обяснена, проповядвана по всички краища на земята, приложена към всевъзможните житейски обстоятелства… Тази книга се нарича Евангелие – и такава е нейната вечно нова красота, че ако ние, преситени от света или потънали в униние, случайно я разгърнем, вече не сме в състояние да се съпротивляваме на сладостното ѝ увлечение и потъваме духовно в божественото ѝ красноречие[1]„.

И наистина, кой друг, освен евангелистите, е съумял да се справи с тази грандиозна задача – да запечата образа на Иисус Назаретеца, при това използвайки учудващо пестеливи средства?

И тъй, ако ние искаме да знаем истината за Христа, трябва да я търсим преди всичко в Евангелието.

Но онзи, който за пръв път го взема в ръце, може да се натъкне на известни трудности. Нали от авторите на Новия Завет ни отделят почти две хиляди години? Случва се съвременният човек да не може да разбере много техни намеци, обрати на речта, а понякога дори и самия ход на мисълта им, което налага необходимостта от пояснения, за да се даде един вид ключ към Евангелието.Изучаването на новозаветната писменост отдавна вече се е превърнало в наука. Стотици изследователи – богослови, историци, филолози – развиват огромна дейност при тълкуването и съпоставянето на текстовете и уточняването на смисъла им. Те старателно изследват всяка глава и всеки стих от Евангелието.

Тези аналитични трудове безспорно са ценни. Те спомагат да се изяснят немалко важни подробности. Но техните автори често следват метод, който оставя главното на втори план. Обширните критични изследвания за Матей, Марк, Лука и Иоан почти засенчват Самия Христос. А нали евангелистите са се стремили до нас да достигне тъкмо вестта за Сина Човешки, който е алфата и омегата на християнството. Без Него то се лишава от душа, или просто казано – не съществува.

Ето защо през последния век и половина в евангелската история, наред с богословския и литературен анализ, започва да се използва също така и методът на обобщението**, на синтеза. Авторите тръгнали по този път, искат, опирайки се на данните от текстуалната критика, да пресъздадат цялостната картина от земния живот на Христос.Известният руски проповедник, архиепископ Инокентий Херсонски (Борисов), е един от първите, които прилагат този метод. Неговите очерци излизат през 1828 година под заглавие „Последните дни от живота на Иисус Христос“. Оттогава книгата претърпява много издания и продължава да се ползва с голяма популярност. Но тя обхваща събитията само около Страстната седмица.

Остава да се съжалява, че опитът за пълна „биография“ на Христос, написана под формата на свързано повествование, е предприет от нехристиянски автор. Става дума за Ернест Ренан, френски историк и мислител, чиято книга „Животът на Иисус“ се появява през 1863 година.

В нея авторът успява да пресъздаде ярка и правдива панорама на евангелската епоха и необикновено живо да обрисува Самия Основател на християнството, въпреки че като скептик-позитивист по мироглед той до голяма степен изкривява Неговия облик.За успеха на „Животът на Иисус“ спомага и това, че основната тайна на Евангелието – тайната за Богочовечеството – се оказва фактически изтрита от християнското съзнание. Това естествено води до реакция, чийто изразител става Ренан. Скоро след появата на книгата пасторът Едмон Пресенс, съотечественик на Ренан, пише: „Човешкото в Христос много често се принася в жертва на Божественото, забравя се, че последното е неотделимо от първото и че Христос… не е Бог, скрит под образа на човек, а Бог, станал човек, Син Божи, унизен и обруган, Христос, ако използваме смелия език на апостол Павел, подчинил наистина Себе Си на условията на земния живот. Много често са ни представяли Иисус като отвлечен догмат и затова са се хвърляли в противоположна крайност[2]„.

И привържениците, и противниците на Ренан първоначално повече се занимават с философските му възгледи; а когато интересът към него отслабва, а страстите, разгорели се около „Животът на Иисус“, започват да стихват, ясно се очертават достойнствата на приложения в книгата метод[3].

Характерен е случаят, който разказват за Владимир Соловьов. Веднъж, разговаряйки с главния прокурор на Синода Константин Петрович Победоносцев – крайно консервативен човек, – философът иска от него разрешение да издаде на руски език „Животът на Иисус“, като приложи и критични бележки.

– Доживях от вас да го чуя! – възмутил се главният прокурор. – Какви ги измисляте?

– Но нали трябва най-сетне да разкажем на хората за Христос? – отвърнал усмихнато Соловьов.

Той самият се отнася отрицателно към Ренан, но иска да подчертае, че по правило многословните трудове на критиците и тълкувателите не доближават много хората до евангелския Христос, по-скоро дори ги отдалечават от Него. В този смисъл на техния фон може да спечели и Ренан.Не е чудно, че след книгите на архиепископ Инокентий Херсонски и Ренан започват да излизат други, написани в същия стил и техният брой с всяко десетилетие се увеличава. Но често резултатите са спорни и противоречиви. Едни искат да видят в Назаретеца само реформатор на юдейството, други – последния от пророците; за привържениците на насилието Той е революционер, а за толстоистите – учител по непротивене, за окултистите е „посветен“ в езотерически орден, а за враговете на традиционните обществени устои – борец против рутината.

„Има нещо трогателно – отбелязва известният историк Адолф Харнак – в този стремеж у всички и у всеки да се доближи до Иисус Христос откъм страната на собствената си личност и на собствените си интереси и да открие в Него самия себе си или да получи макар и някаква частица от Него[4]„. От друга страна в тези опити проличава тесногръдието на хората, които се мъчат да разгадаят „загадката на Иисус“, изхождайки само от личните си, понякога доста едностранчиви възгледи.

А личността на Христос е неизчерпаема, тя превъзхожда всички обичайни мерки; ето защо всяка епоха и всеки човек могат да намират в Него нещо ново и нещо близко. За това донякъде свидетелства и историята на изкуството. Ако ние сравним фреските в римските катакомби или древноруската икона с образа на Христос у Ел Греко или у модерниста Шагал, лесно ще се убедим как през вековете неговият образ се е пречупвал по различен начин.С какво могат да се проверят и коригират тези трактовки в живописта, в науката и в литературата?

Единственият критерий е самото Евангелие, върху което се основават всички опити да се изобрази Синът Човешки.

Наистина някои историци твърдят, че Евангелията са прекалено лаконични, за да дадат материал за „биография“ на Иисус. Действително в тях са пропуснати много факти, редица конкретни детайли остават неизяснени, но непредубеденият изследовател ще намери в тях най-важните черти от живота и учението на Христос. Освен това, оскъдните източници обикновено не са пречка да се създават жизнеописания на велики хора, за които са се запазили къде-къде по-малко достоверни данни[5].

Има и такива богослови, които отричат възможността да се изложи евангелската история, като се основават само на това, че Новият Завет не е „обективен разказ“, а проповед за спасението и за Спасителя на света. Но дори и Евангелията да са възникнали като църковни, богослужебни книги, съдържащи благовестието на вярата, това съвсем не изключва историческата им ценност. Създадени не от летописци и не от историци, те все пак съдържат свидетелството, достигнало до нас от първия век на Църквата, когато още са били живи очевидците на земното служение на Иисус.Повествованията на евангелистите се потвърждават и допълват от античните и юдейските автори, а също така и от откритията на съвременните археолози. Всичко това ни позволява да смятаме задачата на биографите на Иисус за напълно осъществима.

Явно, че чисто историческата страна не може да е основна в Неговата „биография“.

Синът Човешки принадлежи не само на миналото. Днес, както и по времето, когато Той е живял на земята, Него Го обичат, в Него вярват и с Него се борят.

Но не бива да се забравя, че Христовият път минава сред хора от определено време, че първо към тях е било обърнато Неговото слово. Св. Иоан Златоуст препоръчва, докато четем Евангелието, да си представяме конкретната обстановка, послужила за фон на свещените събития. Сега можем да следваме този съвет с по-голям успех, отколкото по времето на самия Златоуст, защото разполагаме с по-подробни сведения за Юдея през I век. Да се види Иисус Назаретеца такъв, какъвто са Го виждали съвременниците Му, е една от основните задачи на тази книга, ако тя ще се изгражда по принципа на историко-литературния синтез. Сред християнските автори, които се ръководят от този принцип, най-известни са Фредерик Ферар, Конингъм Хайки, Алфред Едерщайм, Анри Дидон, Франсоа Мориак, Димитрий Мережковски, Анри Даниел-Ропс, Фултон Орслер, Артур Нисин. Но тъй като те всички са писали за Запада, появата на още една книга от това направление, ориентирана към руския читател, може би е оправдана.В нея авторът не си поставя изследователски цели, а се стреми само към онова, за което говори Соловьов в разговора си с Победоносцев, – просто да разкаже за Христос. Да разкаже въз основа на Евангелията, на най-добрите коментарии за Него, а също и други източници[6]. В процеса на работа са взети под внимание най-важните резултати от съвременната новозаветна критика, но като се има предвид, че и тя самата се нуждае от критически подход.

Тази книга преди всичко е за онези, които за пръв път четат Евангелието или изобщо не са го чели. Затова разказът започва с външни събития, като постепенно се доближава до по-дълбоки и по-сложни теми.

Осведоменият читател навярно също ще намери нещо ново за себе си, въпреки че към него е адресиран само разделът, който се отнася до „теорията на мита“ и произхода на Евангелията.

Авторът се надява, че книгата ще представлява интерес и за невярващите. Всеки човек трябва да има представа за Основателя на религията, която е неотделима част от световната култура.При цитирането на Новия Завет, на автора му се наложи да се откаже от общоприетия синодален превод. Качествата му са безспорни, но, направен преди век и половина, той е остарял както в научно, така и в литературно отношение. Затова в книгата е използван (с някои поправки) новият превод, осъществен в Париж от архиепископ Касиан[7]***.

Литературни цитати се дават само в най-необходими случаи. Желаещите да задълбочат знанията си в тази област могат да се насочат към трудовете, изброени в библиографията.

Ако предлаганият очерк помогне на читателя по-ясно да разбере Евангелието, ако пробуди интерес към него, или просто го накара да се замисли, целта на автора ще е постигната.

Първоначално книгата се печата на отделни глави в „Журнал Московской Патриархии“ и в „Църковен вестник“ (България). Изцяло тя излиза в издателство „Жизнь с Богом“, което направи толкова много за икуменическото сътрудничество на християните. По молба на приятели, а също и вземайки под внимание отзивите и пожеланията на читателите, авторът реши да подготви нов, преработен вариант. Благодарността си към хората, помогнали му в работата, той не може да изрази по друг начин, освен като молитвено си спомня за техния самоотвержен труд.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Тук и до края обозначенията в курсив са на автора. Бел. прев.

***Поради това, че самият автор изрично подчертава, че предава библейските цитати не по синодалния превод, а по превода на архиепископ Касиан и то в собствена (на Александър Мен) редакция, съобразявайки се с неговата воля и за да има единство, всички цитати са според авторския текст, който не винаги съвпада със синодалния. Там където има значителни различия, под линия се посочват паралелите с българския синодален превод. Бел. прев.

[1]. Пушкин, А. С., Полное собрание сочинений. Т. VII, М.-Л., 1949, с. 443.

[2]. Прессансе, Э., Иисус Христос и Его время. Пер. с франц. СПб., 1869, с. 11.

[3]. Известный русский богослов М. Муретов дал в начале нашего века высокую оценку мастерству Ренана, хотя основные идеи его книги подверг резкой и справедливой критике. „С поразительной живостью, – говорил он, – Ренан рисует историческую и географическую обстановку евангельских событий. С неменьшим искусством воспроизводит среди этой обстановки, хотя вымышленные и ложные, но живые, полные выразительности и движения великие образы священной истории“ (Муретов М., Эрнест Ренан и его „Жизнь Иисуса“, СПб., 1907, с.13).

[4]. Гарнак, А., Сущность христианства, М., 1907, с. 40.

[5]. Скудость биографических данных о Будде или Спартаке, Рублеве или Шекспире не исключила попыток обрисовать их жизнь на фоне соответствующей эпохи.

[6]. Основным нашим источником являются, конечно, книги Нового Завета, особенно – Евангелия. Русские переводы аграф и апокрифических текстов Нового Завета указаны в библиографии. Основные ветхозаветные апокрифы изданы по-русски прот. А. Смирновым (Книга Еноха. Казань, 1888; Книга Юбилеев. Казань, 1895; Псалмы Соломона. Казань, 1896; Заветы XII патриархов. Казань, 1911). Полный свод этих апокрифов издан по-английски Р.Х.Чарлзом (Charles R.H. The Apocrypha and the Pseudepigrapha of the Old Testament, v.II, Oxford, 1973). Для воссоздания евангельской эпохи неоценимы сочинения иудейского историка Иосифа Флавия (русские их переводы: О древности иудейского народа. Пер. с греч. СПб., 1895; Иудейская война. Пер. с греч. СПб., 1900; Иудейские древности. Пер. с греч. Т.1-2, СПб., 1900). Талмуд, хотя и писался со II по IV в. н. э., проливает свет на иудаизм периода Второго храма. Он вышел по-русски не полностью, однако переведены важнейшие его части (Талмуд. Мишна и Тосефта. Пер.Н.Переферковича. Т.1-6, СПб., 1900-1904; Вавилонский Талмуд. Вильна, 1861, 1902, 1903, 1911, 1912; Иерусалимский Талмуд. Берлин, 1925). Ряд ценных материалов собран в книге: Ранович А. Первоисточники по истории раннего христианства. М., 1933. Произведения христианских писателей первых веков изданы в русском переводе прот. П. Преображенским (Писания Мужей Апостольских. СПб., 1895; Сочинения древних христианских апологетов. СПб., 1895). Некоторые данные по новозаветному времени содержатся у Тацита (Сочинения в двух томах. Пер, с лат. Л., 1969) и Светония (Жизнь двенадцати цезарей. Пер. с лат. М., 1964). Святоотеческие и познейшие комментарии к Евангелию указаны в библиографии.

[7]. Новый Завет Господа нашего Иисуса Христа. Новый перевод с греческого подлинника, с параллельными местами. Лондон, 1970. Епископ Кассиан (Безобразов), возглавлявший комиссию по переводу, был в то время ректором Православного богословского института в Париже. Этот перевод, к сожалению, далек от совершенства, но его преимущество в том, что в нем учтены достижения современной текстуальной критики. При цитировании по этому переводу некоторых речей Спасителя текст расположен в соответствии с правилами священной библейской поэзии.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4wc

Изображения – авторът протоиерей Александър Мен (1935-1990) и негови книги

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru