Бог Отец

Вярвам в Бога Отца, Който е безначален, неописуем, непонятен; Който е отвъд всяка сътворена същност и Чиято същност е известна само Нему, на Сина Му и на Светия Дух. Както се казва в Свещеното Писание, дори серафимите не смеят да Го гледат.Вярвам и изповядвам, че Бог Отец никога не е приемал материална форма, нито се е въплъщавал. В богоявленията (теофаниите, явяванията на Бога) в Стария Завет, както свидетелстват светите отци, не се е явявал Бог Отец, а нашият Спасител, второто Лице на Светата Троица (тоест Словото или Логоса, Ангелът Господен, Господ Бог Саваот, Ангелът на Великия Съвет, Старият по дни), Който се разкрил на пророците и тайновидците от Стария Завет. В Новия Завет Бог Отец никога не се е явявал, но с глас от небето свидетелства за Сина Си няколко пъти. Именно затова нашият Спасител казва: „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан 1:18) и „Това не значи, че Отца е видял друг някой, освен Онзи, Който е от Бога; Тоя именно е видял Отца“ (Иоан 6:46). В постановленията на Седмия Вселенски събор се казва, че Светата Троица не може да бъде изобразена в иконите, тъй като Той е без форма и невидим. Затова Бог Отец не се изобразява в иконите.Вярвам, че Той е причина на всички неща и крайна цел на всичко. Всички видими и невидими твари имат начало от Него и е било време, когато не са съществували. Той е сътворил вселената от абсолютно нищо. Земята също има начало, а човекът е сътворен от Божията любов. Сътворението на човека и на вселената не е поради необходимост, а е дело на свободната и необусловена от нищо воля на Твореца. Ако беше пожелал, можеше да не ни сътвори; отсъствието на творение не би Го оскъдило. Любовта на тварите не е нещо, което Му носи някакво необходимо удовлетворение, защото Той няма нужда от нищо. Божията любов не може да бъде сравнена с човешката, както и останалите Му качества – бащинство, справедливост, доброта – не могат да бъдат сравнявани с човешките им съответствия. Божията любов е тайна, непостижима за човешкия разум и интелект. Бог няма „чувства“, които могат да доведат до страст, страдание, нужда или необходимост в Него. И все пак, въпреки че природата на Божията любов остава непонятна и необяснима за човешкия разсъдък, тя е реална и аз изповядвам, в съгласие с Писанието, че Бог е любов.

Светата ТроицаВярвам, изповядвам и се покланям на Светата Троица. Покланям се на Едната, Свята, Неразделна, Единосъщна, Животворяща и Пресвета Троица. В Троицата се покланям на три личности, три ипостаси – тези на Отца, Сина и Светия Дух. Не смесвам личностите на Пресветата Троица. Не вярвам, че Отец, Син и Свети Дух са три „маски“ на една и съща личност. В Троицата нито едно от лицата не е откъснато от другите, но всяко има пълнотата на Тримата.

Въплъщението

Вярвам, че от мига на зачатието Си в девствената утроба, Иисус Христос е бил една личност, макар и с две природи. От зачатието Си Той е Бог и Човек – преди раждането, по време на него и след него.

Вярвам и изповядвам, че Пресветата Богородица и Приснодева Мария, подобно на къпиновия храст, който горял, но не изгарял, наистина е получила огъня на Божеството в себе си без да бъде погълната от него. Вярвам и изповядвам, че тя наистина даде собствената си плът и кръв на Въплътеното Слово и че Го храни със собственото си мляко.Изповядвам, че Иисус Христос е бил, в Божеството Си, роден от Отца извън времето без посредничеството на земен баща. Той няма майка в Своето божество и няма баща в своето човечество.

Вярвам, че чрез Въплъщението Пресветата Дева Мария наистина e Богородица, родила Бога във времето. Тя е била девица преди, по време на раждането и след него. Както Иисус Христос възкръсна от мъртвите, макар че юдеите бяха запечатали гроба Му с камък и както влезе при учениците Си, макар че вратите на стаята бяха затворени, така е преминал Той и през девствената утроба, без да разруши девството на Мария, или пък да ѝ причини родилни болки. Както Червено море остана непокътнато след минаването на израилевия народ, така и Девата остана чиста след раждането на Емануил. Тя е вратите, провъзгласени от пророк Иезекил, през които Бог влезе в света, и които „не ще се отворят“ (Иезекиил 44:2).

Пресветата Богородица е била родена с природа, еднаква на нашата. Тя не би могла със собствени сили да запази онова невинно състояние, в което я посетил архангелът в деня на Благовещението, защото и тя, както всички ние, се нуждаела от Божията благодат. Бог е Спасител на Девата не само защото я е пречистил, но и защото посредством Божията благодат и нейната собствена воля тя била запазена от състоянието на лична греховност.

ТворениетоВярвам, че материята не е съвечна на Твореца и е имало време, когато тя не е съществувала; че е била създадена от нищо и във времето чрез волята и Словото Божие. Вярвам, че материята е сътворена добра, но е въвлечена в грях и тление от човека, който първоначално е бил създаден за господар на материалния свят. Макар че творението „лежи в злото“ и тлението, то все пак е Божие и следователно добро; единствено чрез злата воля на човека грехът може да влезе в творението. Вярвам, че творението ще бъде пречистено от огъня на Страшния Съд в мига на славното Пришествие на нашия Спасител Иисус Христос и че ще бъде възстановено и преродено. То ще даде начало на Ново Творение, според обещанието на Господа: „Ето, всичко ново творя“ (Откровение 21:5) – „ново небе и нова земя, на които обитава правда“ (2 Петр. 3:13).

Съществата от духовния свят

Вярвам, че ангелите не са митични, а реално съществуващи, разумни създания, сътворени от Бога. Те имат начало във времето и не са безсмъртни или вечни по природа, а единствено по Божията милост. Макар и различна от нашата, тяхната духовна и безтелесна природа е не по-малко реална, но е подчинена на закони и измерения, чужди на човешката. Те са разумни същества. В началото са били сътворени съвършено добри и съвършено свободни, притежаващи воля и способност за избор. Някои ангели са избрали доброто, оставайки верни на своя Създател, но други използвали свободата си по неестествен начин и се отделили от Създателя си, въставайки срещу Него, превръщайки се в тъмни, зли и богоотпаднали демони (бесове). Демоните са враждебни към човека поради това, че е създаден за славата на вечността. Те целят неговото пълно унищожение. Макар че нямат същинска власт над тези, които са получили светото Кръщение, те ни изкушават, за да можем ние сами да злоупотребим със свободната си воля. Ангелите, поради верността си към Господа и непрестанното си общение с Него, нямат в себе си завист и не са ревниви спрямо предназначението на човека. Те са надарени с природа по-висша от тази на човека, за да му помогнат да осъзнае съдбата си с помощта на Божията благодат. Те се радват, когато човек успее да осъзнае целта на съществуването си. Ангелите са смирени. Църквата е в общение с тях. Всъщност те принадлежат към Църквата и празнуват заедно с нас, прославяйки Твореца; молят се за нас и невидимо присъстват при нашите молитви. Всички същества, създадени от Божията премъдрост, воля и любов, следват иерархията на съществуването си, а не някакъв елитарен принцип. Както хората се различават по различните си духовни дарове, така и ангелите са различни според даровете и служението си.Безсмъртието

Вярвам, че само Бог е безсмъртен и вечен по природата и същността Си. Ангелите и човешките души са безсмъртни, защото Бог им дарява безсмъртие по благодат. Без дареното ни от Бога по Негова воля безсмъртие нито ангелите, нито човешките души биха били безсмъртни.

Човешките души нямат някакво предсъществуване. Раждането на душата, както и нейното отделяне от тялото в мига на биологичната смърт, за да бъде отново съединена с него при възкресението на мъртвите, е тайна, която не ни е дадено да разбираме.

Тайната на злото

Вярвам, че Бог не е сътворил нито смъртта, нито страданието, нито злото. Злото няма собствена ипостас или отделно съществуване. То е отсъствие на добро; смъртта е отсъствие на живот. Злото е отделянето на тварите от Бога; то е дегенерацията на същност, първоначално създадена добра. Грешникът умира не защото Бог го убива в отмъщение (защото човекът не може да обиди Бога, нито пък Бог би изпитал удовлетворение от човешка смърт) – той умира, защото се е откъснал от Източника на Живота. Бог не е отговорен за злото, нито пък е негова причина. Бог не е виновен и затова, че е създал човешката природа със способността да се отвърне от Него. Ако беше създал човека без свободна воля, Той на практика би създал един напълно пасивен интелект. Създанието просто би Му се подчинило без никаква възможност за друг избор, тъй като не би било свободно. Бог обаче е пожелал ние да сме съработници в творението Му и да сме отговорни за вечната си съдба. В своята безкрайна мъдрост Той знае как да преобрази причините за злото и да ги обърне в полза на човешкото спасение. Така Бог използва последствията на злото, за да могат, образно казано, от тръните да цъфтят рози. Макар и никога да не е желал тръните, нито пък да ги е сътворил, за да ги използва като средство, той им позволява да съществуват поради зачитане на нашата свобода. Така Бог позволява изпитанията и страданията, без Сам да ги е предизвикал. Когато страдам, трябва да приемам това като неопровержимо доказателство за Неговата любов, като скрит благослов и, без да се чувствам недостоен, трябва да търся скритото значение на страданието си. Що се отнася до изкушенията, трябва да ги избягвам и смирено да моля Бог да ме запази от тях, както ни учи Спасителят в Господнята молитва: „И не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия“. И все пак във всички изпитания, изкушения и страдания, ние завършваме молитвата си както Спасителя в Гетсиманската градина: „Нека бъде не Моята воля, а Твоята“ (Лука 22:42).

Човекът и грехътВярвам и изповядвам, че Бог не е създал човека нито смъртен, нито безсмъртен, а способен да избира между тези две състояния, както ни учи св. Иоан Дамаскин (Изложение на православната вяра, книга втора, глава тридесета). Погрешният избор на човека и злоупотребата със свободната му воля довели до заразяване на природата му с грях и превръщането му в смъртно същество. Падението и отчуждението на човека от Бога са причинени от греха, влязъл в света чрез един единствен човек – Адам. Кръщението в истинската Църква ни освобождава от последствията на греха и ни дава сили да работим за нашето спасение. И все пак, както след Възкресението на Господа и споменът, и белезите на Неговото страдание са били запазени по материален начин, така и след Кръщението природата ни запазва нашите слабости, тъй като е получила само обручението за Божествено синовство, което напълно ще се изпълни едва при славното пришествие на нашия Господ Иисус Христос. Въпреки това нашето кръщелно възраждане е така реално, както и Възкресението на Спасителя.Човекът и неговата свободна воля

Вярвам, че човекът „работи“ за своето спасение. Спасението не е наложено пряко волята му, както смятат Августин и Калвин в учението си за предопределението, нито пък се получава единствено чрез делата на човешката воля, както е учил Пелагий. Спасението е синергично, тоест човекът е съработник в делото на собственото си спасение. Бог не взема върху Себе Си ролята, отредена за човека, нито пък човекът може да постигне нещо само със собствените си усилия – нито с благочестие, нито като спазва заповедите, нито пък с добро поведение. Нито едно от тези неща имат някакво значение за спасението, освен в контекста на Божията благодат, защото спасението не може да се заслужи. Човешките усилия и спазването на заповедите само показват желанието на човека да бъде с Бога; копнежа и любовта му към Бога. Човекът не може да изпълни дори само своята част от делото на спасението си със собствени сили, колкото и малка да е тя. Затова трябва непрестанно да моли Бога да му даде сили и благодат. И ако съзнава, че дори не желае собственото си спасение, трябва да моли Бога, Който дава на всички и никого не пренебрегва, да му даде и това желание. Така, без да презираме ролята на човека, казваме, че получаваме „благодат връз благодат“ (Иоан 1:16) и приближаването и влизането в Църквата е, според светите отци „благодат преди благодатта“, защото всъщност всичко е благодат. Това е истинското значение на думите на светите отци „макар че всичко е от благодатта, тя се дава само на тези, достойни за нея“. Тук да сме „достойни“ означава да употребяваме свободната си воля, за да искаме всичко от Бога.

Вярата и делата

Вярвам, че естественото благочестие на човека, независимо от степента му, не може да спасява и да води до вечен живот. Писанието учи, че всяка наша правда е „като зацапана дреха“ (Исаия 64:4). Изпълнението на закона не ни дава право да искаме награда от Бога. Не само нямаме никаква полза от това изпълнение, но и Самият Христос ни учи, че когато изпълним закона, трябва да се считаме „слуги негодни“ (Лука 17:10). Без Христа личните качества на човека, неговата добра репутация, благочестието му, делата му, талантите и способностите му не значат почти нищо – те са важни само доколкото подлагат на изпитание вярата и любовта му към Бога.Вярата ни в Иисус Христос не е абстрактна; тя е живо общение с Него. Това общение ни изпълва със силата на Светия Дух и вярата ни става плодотворна реалност, която придава смисъл на добрите ни дела „що Бог е предназначил да извършим“ (Ефесяни 2:10). Така, според апостолите, вярата оплодотворява делата, а делата, плод на Светия Дух, свидетелстват и доказват истинската вяра. Понеже вярата не е нито абстрактна, нито стерилна, невъзможно е да я отделим от добрите дела. Именно по същата тази вяра в същия Иисус Христос, а не поради законническо и едностранчиво спазване на десетте Божии заповеди, са били спасени старозаветните праведници, които в Православната църква се почитат в същата степен, както и останалите светци. Вярата също е дар Божи и ако човек разчита на собствената си добродетелност, благочестие или духовност, не би могъл да притежава вяра. И все пак вярата не ни е наложена. Бог я дава на тези, които я желаят не поради някаква фаталистична предопределеност, а по силата на Божествения Си промисъл и желанието Си да сътрудничи на човешката свободна воля. Ако Бог ни е дал вяра, не трябва да се мислим по-добри от останалите, нито по-висши, нито по-достойни от тях; нито пък да си въобразяваме, че сме я получили поради собствени заслуги, а трябва да отдаваме този дар на милостта Божия, Чиито пътища са неведоми. Трябва да Му благодарим, като се покланяме на тайната на тази привилегия и помним, че един от признаците на вярата е „липсата на любопитство“. Нито делата, нито вярата ни спасяват, а Живият Бог.

Света БогородицаВярвам, че Пресветата Богородица е имала същата природа като нас. След като приела свободно и съзнателно предложения от Бога план за спасението на човека, Светият Дух се спуснал над нея, силата на Всевишния я осенила и, след като чула гласа на архангела, Господ се въплътил в нея. Така нашият Господ Иисус Христос, Новият Адам, станал съпричастен на човешката природа във всичко освен в греха, чрез Богородица – Новата Ева. Природата на падналия човек, адамовата природа, която носела раните на греха, разрушението и тлението, била възстановена в предишната си красота и сега е съпричастна на Божествената природа. Човешката природа, възстановена и преродена по благодат, превъзхожда невинното състояние на Адам преди грехопадението. По думите на светите отци, „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог“. Така св. Григорий Богослов пише: „О, славно падение, което ни донесе такова спасение!“ Човекът, създаден малко по-нисшестоящ от ангелите (вж. Псалом 8:6) може, по Божия благодат, да надмине дори ангелското състояние; затова и прославяме Пресветата Дева като „честнейшую херувим и славнейшую без сравнения серафим“ (по-чтима от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите).Отхвърлям всички учения, чужди на светите отци, относно първородния грях и непорочното зачатие на самата Богородица. Отхвърлям и всяко учение, което се опитва да преиначи ролята на Богородица, която, носейки нашата природа, представила цялото човечество, приемайки, предложеното от Бога спасение.

И така, Бог е Спасител за Пресветата Дева и тя е спасена по същата благодат, по която се спасяват всички останали. Тя не е „майка на Църквата“, защото не е отделена от Църквата, нито пък стои по-високо от нея. Тя по-скоро е майка на всички вярващи в Църквата, от която сама е част.

Светците

Вярвам, че Бог прославя ония, които Го прославят (вж. Царства 2:30) и че Той е „Спасител на тялото“ на Църквата (Ефесяни 5:23). Вярвам, че се спасяваме като членове на Тялото и не можем да бъдем спасени в лична връзка с Бога, но извън Църквата. Защото Бог е казал: „Аз съм истинската лоза… Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят“ (Иоан 15:1, 4, 6). Светците са онези членове на Църквата, на Тялото Христово, които са постигнали велика святост и съвършенство. Вярвам, че нашият Бог е Бог на отците ни и че милостта Му е върху ни, защото сме техни синове, а те са били и са Негови светци и раби, както свидетелства на много места Светото Писание. Вярвам че, както пише св. апостол Иаков, „голяма сила има усърдната молитва на праведника“ (Иаков 5:16); както свидетелстват и тримата младенци в пещта: „Не отнимай от нас милостта Си заради Авраама, Твоя възлюбен, заради Исаака, Твоя раб, и Израиля, светия Твой“ (Даниил 3:35). Тези, които Бог е прославил, прославям и аз. Понеже Той ги е прославил, аз се осланям на техните молитви и застъпничество, както изисква и Писанието, защото ангел Господен се явил пред Авимелех и го посъветвал да потърси Авраамовите молитви, казвайки: „Ще се помоли за тебе, и ти ще бъдеш жив“ (Битие 20:7). Вярвам, че моята почит към светците е угодна Богу, защото ги почитам заради Него и в Неговото име. Не се покланям на нито едно сътворено същество, видимо или невидимо. Не почитам никой заради собствените му добродетели, но заради даруваната в Христа Божия благодат (1 Коринтяни 1:4). Празнувайки деня на някой светец, всъщност се покланям на Бога, а изпитанията и тържеството на светеца е само повод да се прослави Бога. И наистина, Той е почитан и прославен в светиите Си. „Ще се поселя в тях“ (2 Коринтяни 6:16), е казал Бог, и по благодат и осиновление те ще се нарекат богове (Иоан 10:34-35). Сам Бог е дал на Своите светии служение на застъпничество за нас. Аз съм в общение с тях и ги почитам дори и след смъртта им по плът, защото тази смърт, според апостола, не може да ни раздели от любовта Христова, която ни свързва. Според Божието обещание всеки, който вярва в Него, „няма да умре вовеки“ (Иоан 11:26), а минава „от смърт към живот“ (Иоан 5:24).

Светите икони

Почитам светите икони в съвършено съгласие с втората Божия заповед и без да я престъпвам. Преди Боговъплъщението, преди Рождеството на Иисуса Христа, всяко Негово изображение би било плод на човешкото въображение, представа за Бога, Който по самата Си същност е неразбираем, неописуем, нематериален, неизразим и непонятен. Всяка представа или въображение по отношение на Бога по необходимост биха били чужди на Неговата природа, погрешни, неверни, идолопоклонни. Но когато времето се изпълнило, Неизобразимият станал изобразим заради моето спасение. Както казва апостолът: „Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали“ (1 Иоан 1:1). Когато почитам светите икони не се покланям на материята, но изповядвам, че Бог, Който е нематериален по природа, е приел материална форма заради нас, за да може да живее сред нас, да умре за нас, да възкръсне в плът от мъртвите и да възстанови човешката ни природа, която е взел върху Си, до славното състояние да стои отдясно на Отца в небесата. Когато целувам Неговата икона, изповядвам относително изобразимата и абсолютно историческата реалност на Неговото Въплъщение, Неговата Смърт, Възкресение, Възнесение и Неговото Второ и славно Пришествие.Почитам светите икони, като коленича пред тях, като ги целувам и като им отдавам „относително поклонение“ (според определението на Седмия Вселенски събор), като изповядвам, че само на Всевишния се дължи същинското поклонение. Под „относително поклонение“ не разбирам по-нискостоящо поклонение, а само че иконите се почитат поради връзката им с Бога. Единствено Бог, Който е причината и крайната цел на всичко, заслужава поклонението ни и само Нему трябва да служим. Почитаме светците, техните мощи и икони единствено поради връзката им с Него и заради Него. Това винаги е било учението на Църквата: „Почитането на иконата преминава към първообраза“. Да не почитаме светците означава да отречем истинността на тяхното общение с Бога, ефекта на Божественото освещаване и благодатта, която е работила в тях; да отречем думите на апостола, който казва „Вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20).

Вярвам, че иконите са следствие и свидетелство на Въплъщението на нашия Спасител и неотделима част от християнството. Не може и дума да става за някакъв човешки обичай или учение, наложено в църковното Предание. Вярвам и изповядвам, че светите икони са не само естетични и дидактични (обучителни) предмети, но са свети и освещаващи, бидейки отражения на небесни, духовни реалности. И както сянката на св. апостол Петър някога лекувала болни (както се разказва в Деянията на апостолите), така и светите икони ни освещават като сенки от небесната реалност.

Светите мощи

Вярвам и изповядвам, че когато почитаме и целуваме светите мощи, Божията благодат действа върху цялото ни същество, върху душата и тялото, и че телата на светците, бидейки храмове на Светия Дух (1 Коринтяни 6:9) са съпричастни и са пропити от тази освещаваща благодат на Светия Дух. И така, Бог може да действа и чрез светите мощи на Своите светци, както свидетелства Старият Завет. Там виждаме как един човек бил възкресен само като се докоснал до костите на пророк Елисей (2 Царства 13:21). Не почитам светите мощи нито поради някаква сантиментална причина, нито пък ги ценя като историческо свидетелство, а ги въз¬приемам като притежаващи вътрешно-присъща святост, по Божия благодат превърнати в съсъди на тази благодат. И наистина, в Деянията на светите апостоли виждаме как вярващите са изцелявани само като докосват техните кърпи и дрехи (Деяния на светите апостоли 19:12).

Светите ПисанияВярвам, че Писанията са боговдъхновени. По думите на св. Иоан Златоуст „не може човек да се спаси, ако не чете Писанията“. Но Светото Писание не може да бъде отделено от Църквата, защото именно тя го е написала. Писанията са били написани в Църквата, от Църквата и за Църквата. Извън нея те не могат да бъдат разбрани. Човек, опитващ се да разбере Писанията извън Църквата е като някой, който чете личната кореспонденция между близки хора. Писанията изгубват смисъла и съдържанието си за ония, които са чужди на Църквата, на нейния живот, на Тайнствата и Преданието ѝ, понеже не са били писани за такива читатели. Вярвам и изповядвам, че няма никакво противоречие между Писанието и Преданието на Църквата. За мен думата „предание“ не означава натрупване на човешки обичаи и обряди, създадени в допълнение към Църквата. Според св. апостол Павел писаните и устните Предания са от еднаква важност, защото се спасяваме не по начина на предаване на съдържанието, а от автентичността на самото съдържание. Учението и на Стария, и на Новия Завет са били предадени устно на Божия народ преди да бъдат записани. Следователно самите свещени Писания са част от Светото Предание, което е единно цяло. Именно като единно цяло трябва да го възприемаме, а не да избираме една или друга част въз основа на собствените си предпочитания и обяснения. Каноничните свещени текстове на Православната църква се намират в така наречената Септуагинта на Стария Завет (използвана от самите апостоли, когато са пишели Новия Завет) и гръцкия текст на Новия Завет. От тези два източника са направени преводи на много езици, които Църквата е одобрила и широко използва.

Потвърждавам, че съществуват множество значения на всеки стих в Библията, но всяко обяснение трябва да не противоречи на тълкуванията на светите отци, прославени от Бога. Отхвърлям всички човешки системи на тълкуване на Светото Писание – алегорични, буквалистични и други подобни. Изповядвам, че Светото Писание е било създадено чрез вдъхновение от Светия Дух и само в Него то може да бъде четено и разбрано. Не мога да чета или да разбирам Писанието без помощта на Светия Дух и просветлението на църковното Предание, също както скопецът от Кандакия не можел да разбере пророците без помощта на св. апостол Павел, който му бил изпратен от Светия Дух (Деяния на светите апостоли 8). Отхвърлям като богохулни всички опити да се поправят, адаптират или „демитологизират“ свещените текстове на Библията. Изповядвам, че само Светото Предание може да създаде библейския канон, тъй като само Преданието може да свидетелства какво му принадлежи и какво му е чуждо. Изповядвам също, че „безумството на проповедта“ (1 Коринтяни 1:21) стои по-високо от човешката мъдрост и философските системи, построени от човешкия разум.

ЦъркватаВярвам, че Църквата на Иисус Христос е Една, Свята, Вселенска и Апостолска и че е основана от Бога посредством силата на Светия Дух и по откровение. Отхвърлям идеята, че Църквата е форма на благочестие, плод на философско или историческо развитие, на човешкия разум и способности. Напротив, тя е основана от Бога и корените ѝ са в небесата. Ние се насищаме от нейните плодове, макар че самото растение си остава свръхестествено. Вярвам, че не ни е дадено друго Име под небето, Което може да ни спаси, освен това на Иисус Христос. Вярвам, че Христос не може да бъде отделен от Църквата Си, която е Негово Тяло. Заедно със св. Киприан Картагенски вярвам, че ако човек няма Църквата за своя майка, не може да има Бог за свой Отец и че извън Църквата няма спасение. Вярвам, че нито невежеството, нито незнанието, нито най-добрите намерения могат да оневинят някого и да го оправдаят, за да бъде спасен, защото дори и в Църквата „праведникът едвам се спасява“ (1 Петр. 4:18). Бог се отнася с ония, които са извън Църквата според безграничната Си милост и праведност и апостолите ни забраняват да изказваме съждения относно тяхната съдба. Не Бог е предизвикал схизмите и еретическите събрания и те не могат да съдействат паралелно с Църквата за спасението на човека. Поради това тези „църкви“ не са място за спасение, а по-скоро са пречки, вдъхновени от дявола, където истина и лъжа са смесени в разни съотношения, за да не се разпознае истинската Църква. Затова, заедно със светите отци изповядвам, че „мъченичеството на еретиците е самоубийство и целомъдрието им е блудство“. Извън Църквата няма истинско Кръщение, нито друго Тайнство. Апостолските канони и Вселенските събори ни забраняват да се молим с разколници и еретици – нито извън, нито в храма; а на самите тях не се разрешава да служат като свещеници.

Църковната организация и националните различияВярвам и изповядвам, че Църквата не прави разлика между расата, националността или езика на своите вярващи. Православните автокефални сестри-църкви исторически са били разделяни от национални, географски и юрисдикционни граници, но тези граници нямат никакво библейско или месианско значение. Според каноничното право например в един и същи град не може да има двама епископи. Братството и единението на Църквата имат божествен произход и произтичат от самата същност и природа на Бога. Единението не се поддава на обяснения, свързани с расови, семействени, национални, политически, икономически, културни или социални причини, които са от този свят („кесареви“). Братството на Църквата е едно от нещата, които са Божии и светът няма място в тях. През 1872 година Вселенската патриаршия осъди като ерес идеята за филетизма, която поставя определена нация и нейните интереси, цели и амбиции над Църквата.

Главата на Църквата

Вярвам, че единственият Глава на Православната църква е нашият Господ Иисус Христос. Православието никога е нямало, нито ще има „върховен епископ“. „Примат“ или „Вселенски Патриарх“ не означава прелат** с универсална църковна юрисдикция и нито Римските, нито Александрийските папи някога са били смятани за такива, преди появата на папските претенции от девети век. Титлите „патриарх“, „архиепископ“, „митрополит“ и така нататък не означават разлики в епископската благодат. Единството на Православната църква намира израз в съгласието между нейните епископи, в общата вяра, канон и духовен живот. Всеки епископ (видимият глава) и неговото паство (видимото тяло) представляват пълнотата на Тялото Христово. Не може да има Църква без епископ, както и тялото не може да съществува без глава. Понеже е Бог, нашият Господ Иисус Христос, въпреки Възнесението Си, остава с нас до края на времената, според обещанието Си (Матей 28:20). И тъй като актуално присъства между нас, Той не се нуждае от „наместник“ в папския смисъл, който да управлява Тялото Му. Светият Дух наставлява Църквата и в Него постигаме онова необяснимо тъждество, в което Въплътилият се Бог, Светото Причастие и събранието на Църквата се наричат с едно и също понятие – „Тяло Христово“. Вселенските и поместните събори не си измислят символите на вярата, а водени от Светия Дух, свидетелстват за онова, което е предавано от Църквата по всяко време, на всяко място и на всички; те формулират каноните, необходими, за да се претвори на практика онази вяра, която е била живяна и изповядвана от самото начало. Непогрешимостта е атрибут на църковната съборност, а не на отделната личност. Един събор е вселенски не поради външната си легитимност или поради състава си (тези фактори по никакъв начин не задължават Светия Дух да говори чрез събора), а поради чистотата на евангелската вяра, която изповядва. „Истината (тоест съгласието с апостолското Предание) съди съборите“, казва св. Максим Изповедник. Над съборите няма папа, който да ратифицира решенията им. Единствено църковното съзнание, което е непогрешимо, признава или не признава автентичността на събора и потвърждава или не потвърждава дали чрез него е говорил гласа на Светия Дух. Така е имало събори, които, макар и напълно изпълнявайки външните изисквания за католичност, са били отхвърлени от Църквата. Според св. Винсент Лерински, критерият на Църквата е самата Църква.Църквата и Светото Предание

Вярвам, че Църквата е водена от Светия Дух и нищо, което човек може да измисли, не може да замести откровението. Всеки елемент на църковния живот носи отпечатъка на Светия Дух. Отричам правото на разума да слага ясни граници между това, което той самият счита за главно и второстепенно. Нравственият живот на християнина не може да бъде отделен от неговото благочестие и от догматичното изповядване на вярата му. Отхвърлям като противоречащи на Преданието всички опити да се отдели църковната вяра от формата на нейното управление. Каноничните правила на Църквата са пряко отражение на нейната вяра и учение. Следователно идеите да се преразгледат, „изчистят“, „обновят“ или „осъвременят“ православните канони или богослужебни текстове, са неприемливи.

Бъдещият живот

Вярвам в съществуването на вечен живот. Вярвам във Второто Пришествие, тоест в славното завръщане на Господа, когато ще дойде да съди живи и мъртви и да въздаде на всекиго според делата му на земята. Вярвам в създаването на Царство на Неговата правда. Чакам възкресението на мъртвите и вярвам, че ще бъдем възкресени в телата си. Вярвам, че Царството Божие и адът ще бъдат вечни.Не нарушавам Четвъртата Божия заповед, като почитам неделята, осмия ден, денят, който предобразява „новото творение“, тъй като преди това, до Въплъщението, първичното съвършенство на световното творение е било празнувано в съботния почивен ден. Като почитам неделята, изповядвам новото творение в Иисус Христос, което е от по-висш порядък от съществуващото, макар и още да носи белезите на греха.

Вярвам също, че и праведниците, и грешниците, които са починали, и сега предвкусват окончателната си съдба, но че всеки ще получи пълнотата на това, което е заслужил едва при Страшния Съд. Бог обича не само обитателите на рая, но и онези, които са в ада. В ада обаче Божията любов е източник на страдание за грешниците – не поради любовта, а поради собствената им греховност, която отхвърля тази любов и я преживява като мъчение. Вярвам, че в момента нито адът, нито раят съществуват в пълния и завършения си вид. Сега покойниците преживяват само частичен съд, частична награда и частично страдание. Така засега няма и възкресение на мъртвите тялом. Светците също очакват състоянието на вечност и съвършенство (точно както „съвършен“ и вечен ад очаква грешниците), защото, както пише св. апостол Павел в Посланието си към евреите, „И всички тия (тоест светците), макар и да бяха засвидетелствувани чрез вярата, не получиха обещаното, защото Бог предвиди за нас нещо по-добро, та без нас да не постигнат съвършенство“ (Евреи 11:40). Всички светци очакват възкресението на телата си и настъпването на рая в съвършен и завършен вид, както заявява св. апостол Павел в Деянията на светите апостоли: „…вярвам на всичко, що е писано в Закона и в пророците и се надявам на Бога, че ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни, което и те сами очакват“ (Деяния на светите апостоли 24:14, 15). Но макар че още не са станали причастници на пълната си слава, молитвеното застъпничество на светците е действено и сега. Свети апостол Иаков в съборното си послание не е казал, че усърдната молитва на праведника ще има голяма сила, а че има голяма сила (Иаков 5:16) дори в този момент.

Вярвам, че адът и раят ще бъдат с двойнствена природа – духовна и физическа. В момента, тъй като телата са все още в гробовете, и наградата, и наказанието са духовни. В този смисъл същинският ад още не е започнал. Православното учение прави разлика между ада, съкрушен от Спасителя на кръста, и адът след Второто Пришествие, който ще бъде вечен. В деня на Пришествието Си Христос ще каже на ония, които са от лявата Му страна: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели“ (Матей 25:41). Това е засвидетелствано в Евангелието и от самите бесове, в чудото на изцеляване на бесноватия от Гадаринската страна. Когато Спасителят го приближил, демоните извикали: „Какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време?“ Така те още не са в ада, но знаят, че Денят на неговото настъпване вече е определен. Не вярвам в чистилището, но вярвам, както свидетелстват Писанията, че молитвите и постът на живите заради мървите имат благотворно действие върху душите на мъртвите (включително и онези, които са в мрака) и върху тези, които се молят или постят за тях. Панихидите обаче са само за онези, които са починали в Църквата.

Доколкото зависи от мен, не бих позволил тялото ми да бъде кремирано след смъртта ми. В завещанието си ще поискам тялото ми да бъде облечено в кръщелната ми риза и погребано в земята, от която Творецът ме е сътворил и в която трябва да се върна до славното Пришествие на Спасителя и възкресението на мъртвите.

Конец и Богу слава

____________________

*Из книгата В притвора на храма. Кратко въведение в православната вяра. Превод Пламен Сивов, издателска къща Омофор, първо издание, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**прелат – от лат. praelatus – предпочитан; висш католически духовник – Бел. прев.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4ss

Следва…