Клара Тонева

Съществува ли единствено определение или общо разбиране за него? Категорично не. Още през 1920 година основоположникът на психоанализата Зигмунд Фройд (1856-1939) заявява следното: „Загадката на хомосексуалността не е толкова проста, колкото си я представят повечето хора, тоест феминизиран мъж, изпитващ непреодолимо влечение към мъжете и същевременно нещастно свързан с мъжко тяло[1]“. Определенията, мненията и разработките по този въпрос са много – те са противоречиви, умишлено пренебрегвани, а в някои от случаите – крайни[2].

Настоящият очерк не цели да излага задълбочени философски, биологични или медицински постановки по темата, а е опит за най-общо разглеждане на този въпрос предимно от историческа, социологическа и богословска гледна точка. Като утвърждаваме необходимостта от зачитане на човешките права, е необходимо да насочим вниманието си към сексуалната етика на отделната личност. Разбирането за нея е напълно ясно за онези от хората, които оделотворяват в живота си християнските ценности, а не ги приемат като остарели, отвлечени или ненужни наставления.

Терминът `хомосексуалист` е създаден през 1869 година от унгарския лекар Кертбени (анаграма на Бенкерт), а осемдесет години по-късно Арънт Ван Зантхорст го заменя с `хомофил`, като премахва чисто сексуалното му звучене. През 1969 година американските хомосексуалисти изразяват своя протест срещу социалните и медицинските ограничения спрямо тях чрез възприемането на думата `гей` – жаргон на английските хомосексуалисти, който няколко години по-късно е възприет и от лесбийките. Крайните `хомофоби` остро осъждат хомосексуалистите, а `хомофилите` им отвръщат с обвинения за патриархална хетеросексуалност.

Съществуват ли ограничения днес? Налице е крайна противоречивост на мненията, обуславяна и от активните настоявания на хомосексуалистите, свързани с позволяването на хомосексуални бракове и осиновяването на деца, предоставянето на неограничени възможности за жилища и работни места, свободен достъп до свещеническо служение и други.

Според изследователя на хомосексуализма Ж. Кораз най-точно спецификата му може да бъде разбрана чрез първоначалното, макар и най-общо разглеждане на следните четири понятия: биологичен пол, сексуална ориентация, сексуална роля и сексуална идентичност[3].

Във връзка с биологичния пол основания за размисъл предизвикват разсъжденията на философа С. Агасински: „Човек се ражда момче или момиче, но как става мъж или жена?… В традиционните общества най-често това става чрез брачния съюз и появата на децата… Но дали точно тук не се крие една женска специфика? Понякога ме обзема съмнение – ами ако различието между половете… ни завежда до разкритието, че мъжът и жената не говорят за едно и също нещо, когато говорят за полове?“ По-нататък авторът изказва мнение за връзката между материалната зависимост и брака (при племето Бороро например се приема, че един ерген е само наполовина човешко същество), за правото на индивида да удовлетворява сексуалните си потребности и накрая цитира Аристотел, според когото мъжът и жената са „две същества, неспособни да съществуват едното без другото[4]“. Тук С. Агасински отстоява позицията на взаимна зависимост между двата пола и определя интереса, проявяван към същия пол, като случаен. От друга страна обаче, научните изследвания сочат определящата специфика на хромозомните, хормоналните и анатомичните (първични и вторични полови белези) предпоставки по отношение на хомосексуалността[5].

Като хомосексуална се обозначава тази сексуална ориентация, която е насочена към обект от същия пол. От тази гледна точка е и определението на Кинси, според което „хомосексуалистът е индивид, който е имал физически контакт, довел до оргазъм, с представител на собствения си пол[6].“

Изследователите възприемат това определение като нееднозначно, тъй като пропорциите между хетеросексуалното и хомосексуалното поведение не са еднакви и между тях няма категорично разделение, а плавен преход. Налице е и сексуално поведение с двойна ориентация. Според определението, давано от Зигмунд Фройд, „Съществуват… индивиди, способни да избират сексуален обект, без да правят разлика между собствения и другия пол… и именно тях наричаме бисексуални[7].“ Изборът на обекта, към който се насочва либидото, става резултат от „сложно и несигурно приключение[8]“… Следователно, хомосексуалността е по-скоро човешка възможност, отколкото противоречие в природата.Според други изследователи обаче, ако под бисексуалност се разбира еднакво предпочитание към двата пола, то това предпочитание е рядкост, тъй като безспорно има определен превес, който е породен от индивидуалната насоченост и поведение. Проблемът, поставен от бисексуалността, може да бъде разгледан в светлината на изводите, направени от Ж. Кораз[9]:

Сексуалната ориентация е по-категорична при хетеросексуалните индивиди, а лесбийките са по-хетеросексуални от хомосексуалистите.

При хетеросексуалните мъже хомосексуалният избор е направен най-вече в периода на юношеството.

Хетеросексуалността на хомосексуалните притежава съществена специфика – почти половината от тях са имали поне един завършен хетеросексуален акт през живота си.

През 1991 година невробиологът С. Льовей открива, че размерът на един от нервните центрове на хипоталамуса[10] в мозъка на хомосексуалистите е от една трета до половината от този на хетеросексуалните мъже и приблизително със същия размер, както при хетеросексуалните жени. Тъй като мъжете се привличат еротично както от мъже-хомосексуалисти, така и от хетеросексуални жени, е възможно според С. Льовей този размер на нервния център да има отношение към сексуалната ориентация[11].

Хомосексуалното поведение е особено подчертано при така наречената ситуационна, случайна или придобита хомосексуалност. Говорим за поведение, което е породено от обстоятелствата и насочено към външни за сексуалността цели: „облага, покровителство, запазване на дадена връзка, доминиране, подчинение и прочее, като това поведение бива изоставено веднага щом обстоятелствата се променят… следва да изключим промяната на обичайното сексуално поведение под влияние на наркотици или алкохол, чиито механизми са още по-сложни[12].“

Тук наречената от някои „принудителна“ хомосексуалност се приписва на липсата на партньор от другия пол при живот в затворени общности, например в интернати, казарми, кораби, затвори. Според някои изследователи обаче този довод не е убедителен, тъй като подобна среда най-често тласка към други прояви (например ръкоблудство), поради което те наричат този тип хомосексуалност „вариантен“, а останалите – „ситуационни“.

Едно от възможните определения, давани за сексуалната роля, звучи така: „Сбор от физическите и психическите характеристики, които различават половете в дадена културна рамка… Според един широко разпространен в Запада стереотип, хомосексуалистът е феминизиран мъж, а лесбийката е жена с мъжки маниери“ – тоест говорим за така наречената разменена сексуална роля[13].

Отговорът на въпроса, кога хората стават хомосексуални, следва да бъде търсен в проявите още от ранното детство. Като цяло в игрите момчетата и момичетата се изолират помежду си, сякаш е в сила допълнителен биологичен елемент, предопределящ мъжкото и съответно женското поведение[14]. Някои момчета обаче се обличат като момичета, гримират се, играят на момичешки игри или пък се усамотяват. Според изследователите с настъпването на зрялата възраст у повечето хора се наблюдава така наречен процес на дефеминизация, тоест изчезва промяната, обръщането в сексуалната роля[15]. Колебанията у момичетата са по-продължителни – те изпитват неприязън към свойствените за пола им занимания, предпочитат да другаруват с момчета и частично се дистанцират от майката. Според някои съвременни проучвания три процента от хетеросексуалните жени и седемдесет процента от лесбийките имат спомени за подобно поведение.

Съзнанието на субекта за неговата принадлежност към един от двата пола се изразява чрез неговата сексуална идентичност[16]. Учените твърдят, че идентичността е налична още през втората година от човешкия живот. Според Бийбър например тридесет и осем процента от анкетираните хомосексуалисти са имали желание да бъдат жени срещу осем процента от хетеросексуалните, а шестнадесет процента срещу един процент са се идентифицирали с майката[17].

Тук е необходимо да се спомене и явлението травестизъм – удоволствие от носенето на дрехи, които са специфични за другия пол. Почти във всички случаи обаче става въпрос за хетеросексуални индивиди, за разлика от транссексуалистите, които дълбоко се идентифицират с другия пол с цената дори на взимане на хормони или подлагане на хирургическа операция. Така субектът се разграничава от определянето му като хомосексуалист и претендира, че е представител на другия пол. Транссексуалистът е изразител на крайната степен на хомосексуалност – желанията му са насочени към лица от същия пол, но той отхвърля хомосексуалността както по отношение на себе си, така и по отношение на своя партньор.

Съществува класификация на хомосексуалистите и според предпочитания партньор. В голямото си мнозинство те са определяни като андрофили[18] – универсална проява на психическата двуполовост, формирана под влияние на културните стереотипи[19]. Според Ж. Кораз геронтофилията – предпочитания към възрастни, е по-скоро израз на любопитство, педофилията – към деца – е изключение, а педерастията – към юноши – рядкост[20].Изхождайки от посочените рамки, се правят опити за откриване в семейната среда на факторите, които пораждат хомосексуалността. Тук се има предвид психологическото равновесие в семейството, отношенията между родителите и между самите деца – загуба на единия родител, развод, насилия, свади, алкохолизъм и други. Повечето от хомосексуалистите изразяват определено предпочитание за близост с майката и страх и враждебност спрямо бащата. Бийбър предлага така наречената класическа триъгълна хомосексуална схема, според която „майката е властна и натрапчива натура, особено привързана към детето, проявява агресия и явно подценява съпруга, който от своя страна е безучастен към сина си, и то по един подчертано враждебен начин… При тази схема съществува доста голяма опасност едно такова момче, подложено на този вид родителски отношения, да се превърне в хомосексуалист или да развие сериозни проблеми от подобен характер[21].“ Този модел обаче е подложен на сериозни критики, тъй като последните изследвания не доказват особени различия в отношенията между семействата на хомо- и хетеросексуалните. Не е задължително и да съществува противопоставяне между майката и бащата, въпреки че хомосексуалистите по-често описват бащата в отрицателна светлина. Ето защо, към разкриването на ролята на семейната среда би трябвало да се подхожда с предпазливост[22]. Като семейни характеристики, свързани с хомосексуалността, се посочват например поредността на раждане и възрастта на майката (хомосексуалистите в повечето случаи са най-малките деца на по-възрастни майки); броят на децата в семейството (наличие на повече братя, отколкото сестри); хомосексуалистите по-често се оказват единствени деца и други.

Хомосексуализмът – болестно състояние или противоестествено поведение?

В повечето съвременни разработки се изразява мнението, че съществува хомосексуалност, която е изолирана от психопатологична симптоматика. Изследователите се обединяват около извода на американския психиатър Брил, направен още през 1913 година, според който „не съществува никакво съмнение, че хомосексуалността е съвместима с пълното психическо и умствено здраве[23].“ Необходимо е обаче да се отбележат някои патологични прояви – невротично страдание и загуба на себеуважение, както и реакция срещу осъдителните присъди на обществото, изразяваща се в повишена чувствителност (характерна за малцинствените групи), която предразполага към крайни реакции. Според някои учени хомосексуалните прояви са израз на несъзнателен конфликт, чието разрешение се явяват именно те. Остава неразрешен обаче въпросът, доколко от същата гледна точка може да се съди и за хетеросексуалността. Тези проблеми са обект на психоанализата – за Зигмунд Фройд например съществува нормална сексуалност, чрез която се възпроизвежда видът, а при хомосексуалистите не се достига този краен резултат поради три фактора:

Първият е свързан със сексуалното развитие на личността, тоест не е преодолян стадият, при който либидото се оттегля от тялото на субекта като любовен обект, за да се насочи към друго тяло, което е сходно с неговото (избор на хомосексуален обект[24]).

Вторият фактор се изразява чрез така наречените две фиксации – аналната връзка със свойствената ѝ характеристика `пасивност-активност`, и фалическият стадий, тоест наличието на пенис: у момчето съществува страх от кастрация, а момичето отказва да приеме липсата му.

Третият фактор е погрешното разрешение на Едиповия комплекс. Страхът от кастрация у момчето може да доведе до идентификация с майката и желание да се има дете от бащата, а момичето може да се самоопределя чрез бащата и да иска дете от майката. Такова поведение Зигмунд Фройд нарича „преобърната“ Едипова форма[25].

Тези три фактора водят до конфликт, разрешен от хомосексуалността, която, според психоанализата, влиза в категорията на патологичните явления.

Според Зигмунд Фройд поляризацията между пасивност и активност, както и наличието у всеки хомосексуалист на известен хетеросексуален избор, се дължи на бисексуалността. Тя е тази, която поражда конфликти, стоящи в основата на някои неврози – хистерията, или психози – параноята[26]. И според Ж. Кораз бисексуалността е „причина за мъжките претенции у мъжа, компенсиращи женската природа в него, а при жената – за завистта към пениса[27]“. П. Бурдийо също обръща внимание на мъжкия (проникващ) над женския (проникнат) принцип на сексуална практика, който предполага табуто на вписаното в хомосексуалните отношения „феминизиране на мъжкото, тоест на мъжкия принцип[28]“.

От разбирането за бисексуалността произтича и това за латентната хомосексуалност – при някои индивиди откритото хетеросексуално поведение води до потискане и сублимиране на някои хомосексуални избори и желания. Според Зигмунд Фройд например „извън проявената хетеросексуалност при нормалните хора може да се открие и голяма доза латентна или неосъзната хомосексуалност[29]“. Тя се изразява в приятелските или братските отношения между жените или между мъжете в армията, клубовете и други. Специалисти твърдят, че поне десет процента от населението практикува хомосексуализма под някаква форма (или желае да го практикува) и че три-четири процента от човечеството имат изключително хомосексуална насока на поведение[30].Съвременните изследователи обаче подлагат на критика фройдистката теория за хомосексуалността. Според тях (например Харлоу, Боулбай, Салцман, Бийбър) разбирането за скрита, непроявена хомосексуалност на практика води до извода, че всички ние сме завършени хомосексуалисти. А що се отнася до твърдението, че е възможно човек да стане хомосексуален под влияние на някои обстоятелства, Дж. Брек с чувство за хумор посочва, че „не научаваме нещо кой знае какво ново от твърдението, че всички ние сме потенциални сифилитици или туберкулозно болни[31]“.

Тъй като хомосексуалността е проява на човешката природа, логично ли е да я представяме като противоестествено явление и ако е така, в кой етап от природата се появява тя? Ако се приеме мнението, характерно за нерелигиозното съзнание, че хомосексуалността е крайна фаза на дълга еволюция, то би трябвало да я поставим (хомосексуалността) в биологични рамки. Доказано е обаче, че във всички предхождащи човека животински видове тя отсъства и това е контрапункт на оцеляването им. Зб. Лев-Старович с основание посочва, че „спецификата на човешката сексуалност се състои в това, че както жената, така и мъжът след достигане на полова зрялост са способни на непрекъсвано полово съжителство. Това е една от разликите в сравнение с животинския свят, в който доминира възпроизводителният секс… При човека контактите, които носят удоволствие, доминират над възпроизводителните[32].“ Нека отбележим и характерното за съвремието ни смущаващо разногласие между секса и любовта, тоест стремежът към сексуално общуване се превръща в самоцел.

„Обикновеното представяне на мъжката хомосексуалност – обяснява М. Фуко, – това е две момчета, които се срещат на улицата, съблазняват се чрез поглед…, разделяйки се след четвърт час… Това е чистичката картина на хомосексуалността.“ За философа това не е смущаващ сексуален акт, който е несъобразен със закона или с природата. Това, което го безпокои, е, че „индивидите започват да се обичат[33]“. Тогава логично ли е допускането, че хомосексуалността има социална роля и трябва ли да я приемем като израз на генетична обремененост[34]?

Хомосексуалността в политически и генетически аспект

В политически аспект възгледите за сексуалната ориентация са два и те са противоположни: тя е дадена на човека по рождение или тя е въпрос на индивидуален избор.

Според „левите“ разбирания съществува „ген на гея“, който освобождава човека от морална отговорност за поведението, „десницата“ пък защитава тезата за индивидуалния избор на начин на живот[35].

Две са и стратегиите за социално движение на хомосексуалистите: първата се изразява в отстояване правото на сексуална свобода и на двата пола, тоест толерантност по отношение на сексуалните практики. Втората („американска“) включва признаване на различни модели за живот и изграждането на нова, така наречена гей-култура[36].

От християнска гледна точка и двете стратегии са неприемливи и дълго може да се спори за относителната тежест на генетичните или на социалните причини. Дали съществуването на генетичен фактор предполага ограничаване на моралната воля и на човешкия потенциал? Наистина през 1992 година психологът Дж. Бейли и психиатърът Р. Пилар привеждат доказателства, че има генетични фактори, които влияят върху сексуалната ориентация. Почти всички изследователи се обединяват и около мнението, че трябва да се отчитат социалните и психологическите фактори[37]. Политологът Фр. Фукуяма например защитава тезата, че хомо генът би отпаднал по силата на естествения подбор, а унаследяването на хомосексуалността се установява по същия начин, както и унаследяването на интелигентността или престъпността. Според автора една от най-съкровените надежди на науката е елиминирането на биологията като фактор в човешкото поведение. Тази наука обаче „все още играе значителна роля за обяснение на различията между индивидите в рамките на различни популации“, а нейните обяснения заплашват равенството на човешкото достойнство[38].

Дали вече не заменяме `мъжко–женско` с `хомо–хетеро`? И не се ли превърна хомосексуалността в една равностойна форма на сексуалността, а при протести срещу нея се определя като присъща на `малцинство`, комуто са отнели правата? Интересен е и фактът, че въпреки преобладаващото мнение за еднаквост между лесбийки и феминистки, последните заявяват, че жените не могат да се възприемат като малцинства[39]. Напоследък обаче се налага определението „лесбийски феминизъм“, чиито привърженички определят хетеросексуалността като потисническа, тъй като ограничавала „свободата да конструираш нови типове бъдеще и свободата да мечтаеш[40]“.

Една кратка разходка в историята

Арабистът Цветан Теофанов нарича хомоеротиката в арабския свят `секс, вино, безсмъртие`. „Олимпийските богове, пише авторът, поклонниците на Бакхус, бедуинското пиршество, спасената душа на истинския вярващ мюсюлманин – всички те според автора изразяват обща тенденция към употреба на едни и същи символи: виното, благоуханието, птицата, виночерпеца, певицата… Райските удоволствия са незрелите и безгрижни наслади на младостта – ненаситният секс, опиянението, обилието, волността на душата птица. Вечността обезсмисля възпроизвеждането, затова в рая не се раждат деца[41]“.

По отношение на хомосексуалните прояви в класическата арабска литература в известна степен можем да говорим за „западно“ неразбиране – алюзиите се използват за политически и сатирически внушения и се възприемат като показател за сексуалната извратеност на арабите. От друга страна обаче, гей-обществата използват класическите арабски текстове за свои цели. Всъщност, класическият арабски език не разполага с точна дума за хомосексуализъм – и това означава ли, че смисълът, вложен в него, липсва в културата на народа? В съвременните арабски речници смисловото значение на този термин се изразява като `сексуален маниак`. Според Дж. Манроу например „в предмодерната арабска цивилизация не е имало хомосексуалисти“, а Ф. Дъглас твърди, че „в арабо-мюсюлманската културна сфера истинският хомосексуализъм, доколкото той действително присъства, представлява психологически проблем в по-малка степен [отколкото в западната култура[42]“.

В средновековния ислям сексуалността на човека е зависела от ролята му в половото общуване. Активно да проникваш означавало да господстваш, а в обратната роля – да служиш, тоест сексуалността се възприема като действие на мъж, който изпълнява активната роля и обладава по-нискостоящите и от двата пола. Както обществото и семейството, логично е и сексуалното общуване в исляма да се базира на пирамидалната структура, основана на отношенията `мъж–жена`, `завоевател–завоюван`, `мюсюлманин–немюсюлманин`. Робите (мъже и жени), военнопленниците, момчетата, наложниците, съпругите и женствените мъже били използвани и оскърбявани от мъжкия елит, а проституцията (юноши, жени, момичета в момчешки дрехи) получила голямо разпространение[43]. Дори раят, според Корана, е вечност на плътското блаженство на мъжа. В него обаче няма хомосексуални удоволствия, а райски красавици – хурии, които според Корана са и девици, и любещи съпруги: „Богобоязливите ще са в градини и в блаженство… Облегнати на подредени престоли… И ще им дадем за съпруги хубавици с големи очи[44]“. Ислямът не обръща внимание на сексуалните отношения между жени[45].Ислямските традиции допускат възможността между нормални хора от един и същи пол, особено между мъж и юноша, да се породи съблазън[46]. За ислямското законодателство обаче редом с най-големите грехове като консумацията на свинско месо и леш, пиенето на кръв и отдаването на разврат, е и содомията. Аз-Захаби цитира изказване на Мохамед, което гласи: „Четири [вида хора] ще предизвикат гнева на Аллах и ще си спечелят неговото недоволство: …мъжете, които се оприличават на жени, жените, които се оприличават на мъже, онзи, който спохожда животни, и онзи, който спохожда мъже[47].“

Необходимо е да се споменат и делата на лутитите (от древния пророк Лут и неговото племе), които на три места в Корана са обвинени в мъжеложство, а в повечето от кораничните стихове се загатва за осъдителните им сексуални традиции. Според Корана Лут бил изпратен като пророк при жителите на град Содом, които вършели хомосексуални деяния. Те не се вслушали в наставленията му и продължили своите безчестия. Накрая Лут напуснал града през нощта заедно с повярвалите. А народът му бил погубен от пороен дъжд и земетресение[48]. „И пратихме Лут, който каза на своя народ: „Нима вършите скверността, с която не ви е предшествал нито един от народите? При мъжете ходите със страст наместо при жените. Вие сте хора престъпващи“[49].

Прочутият арабски поет Абу Нуас (починал 813-815) има следния стих:

„О, недей да ме кориш, че твоят укор е съблазън.
Мойта болест излечи с туй, от което съм болен.
Жълто [вино], което не познава скръбта.
Ако докосне камък, и него ще стори щастлив.
От ръката на момиче в одеждите на момче,
Което има две любими неща: мъжеложството и разврата[50].“

Неслучайно Цветан Теофанов отделя значимо място на виното в хомоеротиката, имайки предвид образа на виночерпеца. Ако проследим митологията на различните езически религии, няма да открием ясни доказателства за сексуални връзки между виночерпец и „господар“, но ще видим някои намеци. В хетската митология например се разказва за първия цар на боговете Алалу, свален от своя виночерпец Ану, който след други девет години бил низвергнат от виночерпеца си Кумарби. Той отхапал тестисите му и глътнал част от семето, забременял и родил трима богове, единият от които е Тешуб, богът на бурята и наследник на Кумарби. Явно е, че тук откриваме намек за сексуален контакт[51].

Показателен е и гръцкият мит за младия пастир Ганимед. Върховният бог Зевс се влюбил в него и изпратил своя орел да го отвлече. „Най-красивият от смъртните“ станал виночерпец на Олимп и бил дарен с безсмъртие[52]. Той бил „момчето“ на Зевс в пълния смисъл на думата и поднасял безсмъртието в течната му форма. По същия начин и според Корана „увековечените, вечно млади юноши“ едновременно и притежават, и поднасят вечна младост[53].

Отношението на християнството към еднополовото общуване

„Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия“ (Левит 18:22). Според християнството човек се стреми към противоположния пол, за да „възпълни“ битието си. При еднополовите контакти това не само е невъзможно, но те нарушават природния и личностния ред, потъпквайки справедливостта спрямо Твореца.

Макар и тясно свързани с видимия свят, библейското повествование не разказва за приликата ни с останалите създания, а само с Бога: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (Битие 1:27). Творецът избра нас, хората, за Свои представители, и ни заръча да възхождаме в своята богообразност: „докле всинца достигнем… до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13).

Хомосексуалните прояви са нравствено греховни, защото от една страна те са насочени против естественото предназначение и функциониране на нашите телесни органи, а от друга нямат детеродна ценност и представляват погазване на библейските думи: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът“ (Ефесяни 5:31[54]).Редица библейски стихове остро осъждат хомосексуалните действия: „Затова Бог ги предаде на срамотни страсти: жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже…“ (Римляни 1:26-27). Най-обобщено за блудството на мъжете се говори в 3 Царства 14:24: „В тая земя имаше и блудници, които вършеха всички гнусотии на ония народи, които Господ бе прогонил от лицето на Израилевите синове“ (срв. също 22:46).

Църковните канони от времето на св. апостол Павел не разграничават блудните грехове на „естествени“ и „противоестествени“. В първото си послание до коринтяни светият апостол казва за блудниците същото, каквото говори и за мъжеложците: „Или не знаете, че неправедници няма да наследят царството Божие? Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложници, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие“ (1 Коринтяни 6:9-10).

Правилата на светите отци също приравняват единия грях с другия. В правила 6, 7 и 62 на св. Василий Велики се казва следното: „Блудството на лица, посветени на Бога, да се не приема за брак, а по всеки начин да се унищожи връзката им, понеже това е полезно и за утвърждение на Църквата, и на еретиците не ще се даде случай да ни укоряват, че привличаме към себе си чрез допущането на греха… Мъжеложци, скотоложци, убийци, отровители, прелюбодейци и идолопоклонци са достойни за еднаква осъда. За това следвай и относно тях правилото, което имаш за другите… На мъжеложник времето на покаяние да се определи според времето, предвидено за паднал в прелюбодеяние[55].“

Еднакво по смисъл е и четвъртото Правило на св. Григорий Нисийски, в което се казва: „Греховете, които произхождат от похотливост и от сладострастие, се разделят на прелюбодеяние и блудство… блудство се нарича задоволяване на телесна наслада, извършено с някого без обида за другиго, а прелюбодеяние – нападане и обида на чужд съюз. Към това отнасят скотоложството и мъжеложството, защото и то е прелюбодеяние против природата, понеже се оскърбява чужд род, а при това въпреки естеството. При такова разпределение на видовете, общото лекуване и на тоя грях се състои в това, да се направи човек чрез покаяние чист от страстния бяс към такова плътоугодничество. А защото у осквернилите се чрез блудодеяние тоя грях не е съпроводен с обида, за това двойно време за покаяние е определено за онези, които са се осквернили чрез прелюбодеяние, или с други срамни деяния, като смесване с добитък, или беснуване с мъжки пол, понеже в такъв случай, както казах, грехът става двоен: единият се състои в непозволено сластолюбие, а другият в обиждане на другиго…[56]“.

Трябва да подчертаем, че хомосексуалистите са вменяеми пред Бога и хората по силата на съзнанието си за свободата на избора между доброто и злото. В Беседа 17 от Тълкувание на първото послание до коринтяните св. Иоан Златоуст много ясно разглежда този въпрос. „Искаш ли да узнаеш, пита светителят, как смъртното тяло не само не вреди, но доставя още и полза? Чуй, колко добро ти можеш да получиш от него, ако бъдеш бдителен. То те отклонява и отвлича от злото чрез болестите, скърбите, трудовете и чрез подобни на това неща. Но, ще кажеш, то влече и към прелюбодеяние? Не, не тялото, а разпуснатостта… Невъзможно е за човека, встъпил в този живот, да не търпи болести, скърби и печали; а да не блудства, е възможно. Затова, ако пороците бяха зависели от природата на тялото, тогава те биха били общи на всички: всичко, което е естествено е такова; а прелюбодеянието не е такова; болестите произлизат оттука, а прелюбодеянието – от пожеланието… Ако ние пожелаеме, тялото може да бъде прекрасна юзда… ние често виждаме, как и конете се носят по стръмнините, като хвърлят кочияша заедно с юздите, но не виним за това юздите… Точно така разсъждавай и тука. Ако видиш млад човек, който живее невъздържано и се предава на пороци, обвинявай тогава не тялото, а влачения кочияш, тоест разума… И тъй, нека никой да не обвинява юздите, но самия себе си и своята развратена воля[57]…“

Интересен е и въпросът дали хомосексуализмът сам по себе си е лош? Според християнството обстоятелствата частично могат да „оправдаят“ злото или греховността (например убийство при война, извънматочна бременност), но трябва ли да се оневинява и еднополовото общуване? Разумно ли е да се приеме, че обстоятелствата променят не само отношението на човека към дадено действие, но и самата природа на действието? Несъмнено е тъкмо обратното, защото делата имат нравствена ценност, без оглед на обстоятелствата. Според християнските нравствени принципи, които обхващат цялата антропология, единствената цел на човешкия живот е богоуподобяването: „Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният Ваш Отец“ (Матей 5:48).

Сексуални отношения трябва да съществуват само в брака, който по думите на гръцкия богослов Христос Янарас е тайнство, което „се предлага от Църквата само на онези, които искат да изпитат преображението на естествените полови отношения в кръст, в аскеза на свободата и любовното самоотречение, в участие на първичната свобода на истинския живот[58] “.

От нравствена гледна точка няма разлика между хората, които са приели да живеят целомъдрено, но също и всеки човек може по собствена воля и съзнателно да приеме нравствената си поквара.

В заключение може би най-точно отношението на православното християнство към хомосексуализма може да бъде изразено така: Като членове на Църквата Христова ние не можем просто да осъждаме хомосексуалиста и заедно с това неговото (нейното) поведение. Следва да имаме предвид разликата между двете – а именно да уважаваме личността на грешника и същевременно да изобличаваме греха: духовният и физически увреждащият характер на хомосексуалните отношения. Ако човек, забелязвайки у себе си такива прояви, се разграничи от тях, оцени ги отрицателно, противопостави им се и не допуска да стигне до съответни деяния, то това от християнска гледна точка е по-скоро аскеза. Защото мисълта, макар и не докрай изкоренена, е победена. А въобще коя греховна мисъл може да се премахне изцяло, още повече като имаме предвид, че самата сексуалност на човека таи в себе си възможността за падение.

Трябва да помним, че добри са само онези удоволствия, които, по думите на св. Иоан Дамаскин, не ни опечаляват, не ни вредят с нищо, не надхвърлят допустимите мерки и не ни заробват[59].
___________________________________

*Източник – http://www.bg-bogoslovi.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Кораз, Ж., Хомосексуалността, С., 2000, с. 11.

[2]. В българските енциклопедии през седемдесетте години на ХХ век отсъства термин за хомосексуалността (вж. Енциклопедия А-Я, С., 1974). В Советский энциклопедический словарь (М., 1987, с. 321) хомосексуализмът се определя като `полово извращение`; Речникът на чуждите думи в българския език (Второ фототипно издание. С., 1993, с. 969) го нарича `извратен полов нагон`, а лесбийството –`страдание` (пак там, с. 480). В съвременната енциклопедия „Труд“ определението е „Сексуално влечение и полово удовлетворение чрез сношение с лица от собствения пол – педерастия (между мъже) и лесбийство (между жени), и с лица от двата пола (бисексуализъм)“.

[3]. Кораз, Ж., пос. съч., с. 10.

[4]. Агасински, С., Политика на пола, С., 2001, с. 64.

[5]. Интересно е да се отбележи, че Аристотел е бил определян като един от най-големите женомразци, тъй като при него половете са били най-силно иерархизирани. С. Агасински (пос. съч., с. 86–87) противопоставя разбирането на Платон за неутрализиране на половете, с известното му презрение към възпроизводството и апология на влечението към юноши (педерастията).

[6]. Цит. по Кораз, Ж., пос. съч., с. 10.

[7]. Пак там, с. 13.

[8]. Агасински, С., пос. съч., с. 69.

[9]. Кораз, Ж., пос. съч., с. 16.

[10]. Хипоталамус – мозъчен дял, в който са разположени центровете на вегетативната нервна система. Тясно е свързан с хипофизата и осъществява връзката на нервната и еднокринната система (б. а.).

[11]. Брек, Дж., Хомосексуализмът, списание Мирна, 15/2001, с. 63.

[12]. Кораз, Ж., пос. съч., с. 17.

[13]. Пак там, с. 11. Хомосексуалистът К. Х. Улрихс например се самоопределя като женска душа в мъжко тяло и предлага идеята за „третия пол“. В индуизма също съществува понятието `трети пол`, което е поделено на четири категории – мъжки кастриран евнух, неутрален, хермафродит и женски евнух (срв. Лев-Старович, Зб., Сексът в световната култура, С., 1993, с. 27)

[14]. Фукуяма, Фр., Нашето постчовешко бъдеще, С., 2002, с. 60.

[15]. Кораз, Ж., пос. съч, с. 72.

[16]. Пак там, с. 12.

[17]. Пак там, с. 73.

[18]. За разлика от андрогините (андрогиния – проява на вторични полови признаци от мъжки или женски организъм – б.а.).

[19]. Лев-Старович, Зб., пос. съч., с. 161.

[20]. Кораз, Ж., пос. съч., с. 55.

[21]. Пак там, с. 86.

[22]. Изследователите Уайтъм и Зент например съпоставят хомо- и хетеросексуалисти от САЩ, Бразилия, Гватемала и Филипините и стигат до извода, че единствено в САЩ се открива влияние на семейните фактори. Според тях в случая става въпрос за зависимост от културен характер, която се проявява в страната, където хомосексуалността поражда най-много отрицателни реакции (пак там, с. 90).

[23]. Пак там, с. 32.

[24]. Пак там, с. 36 сл.

[25]. Агасински, С., пос. съч., с. 69.

[26]. Интересни разсъждения върху Зигмунд Фройд и неговата сексуална етиология на неврозите от православна гледна точка прави професор протоиерей Радован Бигович (Срв. Бигович, Р., Църква и Общество, С., 2003, с. 199-200).

[27]. Кораз, Ж., пос. съч., с. 55.

[28]. Бурдийо, П., Мъжкото господство, С., 2002, с.142.

[29]. Кораз, Ж., пос. съч., с. 39.

[30]. Брек, Дж., пос. съч., с. .

[31]. Пак там, с. 40-41.

[32]. Лев-Старович, Зб., пос. съч., с. 11.

[33]. Агасински, С., пос. съч, с. 74.

[34]. Повече у Лев-Старович, Зб., пос. съч., с. 48.

[35]. Според С. Агасински гей- и лесбийското движение в САЩ от средата на седемдесетте години на ХХ век се опитва да докаже, че родовете са в резултат на културна конструкция, тоест аналогична е и разликата между хомосексуалността и хетеросексуалността (Агасински, С., пос. съч., с. 70).

[36]. Пак там, с.71.

[37]. Брек, Дж., пос. съч., с. 62.

[38]. Фукуяма, Фр., пос. съч., с. 62-64. Авторът предлага следния мисловен експеримент: ако бъде изнамерен начин родителите да намалят вероятността за бебе с хомонаклонности просто чрез хапче при евтино и ефикасно лечение и с толерантни норми на обществеността, колко родилки биха избрали поемането на такова хапче?

[39]. Агасински, С., пос. съч., с. 70.

[40]. Според Сюзън Грифин „когато мечтаеш за нов свят, този свят веднага става възможен“. Цит. по Хоторн, С., В защита на сепаратизма, Феминисткото знание, С., 2002, с. 297-298.

[41]. Теофанов, Цв., Арабската средновековна култура, т. 2, Любов, вино, мъдрост, С., 2002, с. 123 сл.

[42]. Пак там, с. 128.

[43]. За пример може да се посочи политиката на Османската държава спрямо проституцията. Вж. у Тодорова, О., Проституцията в българските земи през ранните векове на османското владичество. – В: Граници на гражданството: европейските жени между традицията и модерността, С., 2001, с. 75, където авторката посочва, че „политиката на Османската държава спрямо проституцията може да се квалифицира като по-близка до толерантността, отколкото до решителната репресия“.

[44]. Коран, 52:20.

[45]. Необходимо е да се посочи и отрицателното отношение към оралния и аналния секс. В исляма практикуващият го се заклеймява като отклоняващ се от правия път на мъжествеността. В християнския свят обаче fellacio е определяно като деяние, което е забранено, неморално и противно (Теофанов, Цв., пос. съч., с. 129). „Аллах не поглежда мъж, съвъкуплил се с мъж или с жена отзад“, пише Ибн Хиббан (цит. по Теофанов, Цв., пос. съч., с. 131). Като се има предвид, че традиционното законодателство различава два вида анален секс (liwat) – голям (между двама зрели мъже), и малък (между мъж и жена), логично е да предположим, че това не е пълен еквивалент на хомосексуализма. Някои изследователи посочват за твърде неясно и спорно кораничното послание (Коран 2:223): „Вашите жени са като нива за вас. И отивайте при нивата си, както пожелаете…“ (Вж. повече у Павлович, П., Zinā и Liwāt: Към номенклатурата на сексуалните отношения в средновековния ислям. – В: Арабистика и ислямознание. Студии по случай 60-годишнината на доц. к.ф.н. Пенка Самсарева. Т.2. С., 2003, с. 396).

[46]. Ибн ал-Джаузи (починал 597/1200) например посочва, че слабостта към красотата е естествено свойство, вложено у „синовете на Адам“(имат се предвид мюсюлманите – б. а.): „Който твърди, че не изпитва желание, като гледа хубави момчета или младежи, е лъжец и дори ако сме могли да му повярваме, той би бил животно, а не човешко създание“ (цит. по Теофанов, Цв., пос. съч., с. 130).

[47]. Павлович, П., пос. съч, с. 395.

[48]. Срв. Коран 26:160-173.

[49]. Пак там, 7:80-81, срв. също 27:54-59.

[50]. Павлович, П., пос. съч, с. 394.

[51]. Срв. Елиаде, М., Й. Кулиано, Речник на религиите, С., 1999, с. 161.

[52]. Повече у Кун, Н. А., Старогръцки легенди и митове, С., 1967.

[53]. Повече у Теофанов, Цв., пос. съч., с. 136.

[54]. Повече у Брек, Дж., пос. съч., с. 62.

[55]. Правила на Кесарийския архиепископ свети Василий Велики. – В: Правила на св. Православна църква, В. Т., 1998, с. 412-413, 429.

[56]. Правила на св. Григория, епископ Нисийски. – В: Правила на…, с. 466–467.

[57]. Св. Иоан Златоуст, Тълкувание на първото послание на св. апостола Павла до Коринтяните (Беседи 6–34), С., 1939, с. 131-132.

[58]. Jannaras, Ch., Freedom of Morality, SVS Press, New York, 1984, p. 172.

[59]. Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, С., 1996, с. 106.

Изображения – авторът на статията, Клара Тонева. Източник – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4nG