Иван Спасов Марковски

Религията e жива духовна сила. Историята на обществата и наблюденията върху личния живот достатъчно ясно потвърждават тази истина. Има друг въпрос. Религиозният живот не всякога е бил достатъчно жив и силен. Той има свой разцвет и упадък, свои затъмнения и нови прояснения; било е време, когато неговото влияние ставало доста силно в живота на народите, или пък настъпвал голям индиферентизъм и отрицание. Причините на това явление всякога са се криели в появяването на нови жизнени сили, на нови духовни насоки и интереси. Духът на времето всякога е играл важна роля в религиозния живот.

Новите събития и движения, които силно се отразиха в областта на вярата, са преди всичко: 1. Политическите и социални противоречия, изразител на които се явява социалдемокрацията. 2. Развитието на естествознанието и популярната натурфилософия. 3. Философията на XIX век особено неокантианизма, Шопенхауер и Ницше, и 4. Новата белетристична литература.

Но освен тях има и други нови духовни сили в областта на самата религия, наследство от по-миналите векове, и те оказват не по-малко влияние върху съвременния религиозен живот. Критическите насоки в областта на богословието при изследване на разните религиозни въпроси имат за свой вдъхновител протестантския рационализъм. След така наречения ортодоксален период (около 1550-1660) идва пиетизмът (приблизително до 1750 година) и след това – рационализмът[1] – третата фаза от развитието на протестантството. Последното още от епохата на реформацията насади свободния религиозен дух на себеизживяване, на субективизъм и собствено разбиране въпросите на вярата, в противовес на католицизма, който смята религиозното учение на Църквата за твърде стабилно и неизменно.

Рационализмът в областта на религиозното отрицание се подема първо във Франция. Волтер и енциклопедистите са неговите родоначалници. Известно е влиянието на Волтер в двореца на Фридрих Велики. Оттук този дух се разпространява и в Германия. Немският рационализъм си поставя и една позитивна задача: не само да отрича и руши, той иска да разбере християнството по човешки и прави сериозен опит да приведе в хармония вярата и знанието. Начело на това грамадно умствено движение се поставят преди всичко Кант и Лесинг. Първият със своето съчинение: “Die Religion innerhalb der Grenzen der blossen Vernunft“, вторият чрез издаване на „Волфенбютелските фрагменти” (1774, 1777, 1778 година), и със своята драма „Мъдрият Натан“.

Рожба на този рационалистичен дух се явяват две богословски дисциплини: Изследване живота на Христа, тоест проблемът около личността на Иисус Христос (Christus problem), и модерната библейска критика. И двете са оказали голямо влияние върху религиозния живот на новото време и са дали повод за създаване на една грамадна литература. Тук главно ще се спрем върху критиката на Библията през XIX век, специално на Стария Завет, като я разгледаме в нейното историческо развитие и като посочим резултатите и значението ѝ за религиозния живот сега и в бъдеще.Сега пристъпваме към въпроса, как се е появила критиката на Библията.

В първите векове на християнството не е имало никакво съмнение върху автентичността и интегритета на Библията, защото никой не е оспорвал божествения произход на Свещеното Писание. В полемиката си нито християните, нито евреите са отричали боговдъхновения характер на Стария Завет. Наистина, от средата на просветените езичници се явили писатели (като Целз, Порфирий и други), които са отричали свърхестествения произход на свещените книги, но това още не може да се нарече библейски рационализъм в сегашен смисъл на думата. Те са отхвърляли свещените книги, защото са били против цялата християнска система, без да се занимават с критическо изследване на текста. Рационализмът, който положил основите на библейската критика, води своето начало от реформацията в XVI век, когато разумът открито въстанал против авторитета на Църквата. Но тази генетическа връзка между библейския рационализъм и протестантизма не се е появила от един път; от Лутер до най-новите отрицатели на Библията тя изминава дълъг път на развитие. Протестантството се явява като реакция против едностранчивия стремеж у католиците, които пренебрегвали буквалния смисъл за сметка на духа в Свещеното Писание. Но последователите на Лутер отишли в друга крайност, като почнали да обожават буквите и изпаднали в „библиолатрия“. Библията скоро станала един вид книжен папа.

Това едностранчиво разбиране съвсем не било в духа на новото време, особено след като новата философия от времето на Декарт и Бейкън извоюва такова привилегировано положение на разума. Всичко се основава на Библията – такъв  бил  досега основният догмат на протестантството. Но настанало време, когато започнали да се питат: „На какво се основава самата Библия? Откъде произлиза? Какво представлява тя всъщност?” Следвал и такъв въпрос: до колко библейският текст се е запазил в своята истинна и неизменна форма?

Трябва да се признае, че това критично отнасяне към свещените книги не е инспирирано от някаква дързост или лошо намерение. Такова едно научно изследване се явило необходимо, особено в  своите последни стадии на развитие през XIX век. Като вземе човек  в ръка Библията, не може да не си зададе въпрос: по какъв начин тази свещена книга след толкова века е дошла до нас, как тя е преминала през ръцете на стотици и хиляди преписвачи и преводачи? Досега тя е преведена на около 300 езика. Така че още в тихата и скромна работа на преводача се явява мисълта за критическо отнасяне към библейския текст, от желание да се открие, колкото е възможно, по-верния текст в съдържанието на Библията.

Освен това, необходимо е да се напомни, че както книгите на Стария, така и на Новия Завет до XV век, до откриване на книгопечатането, са се разпространявали по света ненапечатани, чрез ръкописи и преписи. И ако искаме да знаем, какво е точното съдържание на Библията, ще трябва да се отнесем към най-старите преписи, които притежаваме. Но и най-древните преписи, които се запазили до нас, не могат да се отнесат по-късно от IV век след Христа. Безспорно е също, че при честите преписвания било възможно някоя макар и незначителна грешка да се вмъкне в текста, или пък от недоглеждане да се пропусне някоя дума или да се напише погрешно. Твърде понятно е, а понякога и неизбежно, дори цял ред да се npескочи, когато следният почва със същата дума. Това се потвърждава и от точното сравнение на разни текстове. Това обстоятелство налага по необходимост една критика на библейския текст, която наистина е твърде трудна, но затова пък и толкова полезна работа, особено за привържениците на Библията, дори и пред опасността да се окаже, че някоя любима дума, пък даже и цял израз са отпосле вмъкнати.

Освен тази критика на текста постепенно почва да си пробива път така наречената историческа критика на Библията, която особено се засилва в XIX век. Тя разглежда съдържанието на Библията откъм фактическата му страна, изследва историческите, философски, нравствени и религиозни възгледи на Библията, сравнява мислите и идеите, прокарани в свещените книги, с тези, които се срещат в извън библейската литература.

Още в XVII век Хуго Гроциус започнал да видоизменя понятието за боговдъхновеността, както е съществувало между протестантите. Отначало критиката се спирала само на Стария Завет. Като създатели на нова епоха в това отношение се смятат пантеистът философ Спиноза (1632-1677) и Ричард Симон (+1712 година). В „Богословско-политическия трактат“ Спиноза изхожда от своя пантеистически възглед, според който няма ни откровение, ни чудеса, ни пророчества. Това е дало повод на много богослови и учени сериозно да се заемат с изследване историята на библейския текст и канон. Ричард Симон пък в своята Histoire critique de Vieux: Testament се опитва да докаже, че Ездра, а може би и други след него, събрали всички дошли до тях свещени книги и от свободното използване на този материал са съставили нашия Стари Завет.

По такъв начин към средата на XVIII век се подготвила почвата да се хвърлят семената на екстремната критика, от която произрасло неверието на английските деисти и френските философи от същия век. У немците пък Раймарус създаде доста обезпокоителен шум. Обаче едва в XIX век всички въпроси, повдигнати от библейската критика, са били подхвърлени на основно и систематично изследване и така се достигнало до една по-висока и по-научна историческа критика на Библията.

Като се оставят настрана всички онези преднамерени и тенденциозни изследвания, които a priori отричат историческия и божествен характер на свещените книги, и затова са лишени от научна стойност, ние ще трябва да признаем, че и историческата критика на XIX век в лицето на своите сериозни и обичащи истината представители не се е породила от произвол и лоши намерения, а от научен и религиозен интерес. Различията в разните преводи, привидните противоречия, невъзможността на разума да проникне във всички божествени тайни са правили често пъти достоверността, високият авторитет и божествеността на Библията за много читатели проблематични. Строгата наука не може да отмине тези неща незабелязано. Тя трябва да види, дали не може да се дойде до едно разбиране. Нейните привърженици смятат, че са го намерили в историческите условия, в разните обстоятелства и влияния, през които Библията е преминала. И ние ще трябва да се радваме, ако такова едно критическо изследване ни доведе до един по-истински превод, или ни представи по-верния библейски текст.

Като оставим настрана Ернст Ренан, Фр. Щраус, Калтхов, К. Хаас, Б. Ваис и други, които преимуществено се занимавали с изследване живота на Иисус Христос, тук ще споменем само за Фердинанд Кристиан Баур. Последният се счита за главен представител на историческата библейска критика в областта на Новия Завет и за основател на така наречената тюбингенска школа; неговото епохално съчинение е „Paulus, der Apostel Jesu Christi“ (1845 година). Баур застъпва възгледа в своите съчинения, че Новият Завет трябва да се разглежда като дело на един голям процес, а отделните му части или книги, като документи на този процес. Между привържениците на апостолите Петър и Павел е възникнала в началото борба, която е създала две направления в току-що основаната християнска Църква. Отпосле се явила тенденция за помирение, и така постепенно възникнала католическата вселенска Църква. Това е така наречената тенденциозна критика (Tendenzkritik) на Баур, понеже разглежда книгите на Новия Завет с известна тенденция. Въпреки твърде радикалния му възглед, в работата има все пак нещо позитивно: да се разбере исторически Новия Завет.

По-нататък делото на Баур се подема по-умерено и с по-голяма научна стойност от Харнак. В своята „Chronologiе der altchristlichen Literatur bis Eusebius“ (1898 година) той пише, че в Новия Завет навярно само една книга може да се отбележи като псевдонимна в строг смисъл на думата, а именно второто послание на апостол Петър. В областта на новозаветната критика заслужва да се отбележи и името на щрасбургския професор Хайнрих Холцман.

***

През XIX век, а особено в последните десетилетия, Старият Завет става отново предмет на основно, критическо изследване. Би могло да се каже, че чрез тези изследвания традиционните възгледи са получили съществено видоизменение. За по-кратко и по-нагледно резултатите от старозаветните критически изучавания могат да се сведат към следните няколко точки:

Преди всичко касае се за изследванията върху петте книги на Моисей, или върху така нареченото петокнижие (Pentateuch). „Петокнижие“ се казват петте книги в началото на Библията, които излагат развитието на Божието откровение от началото на света до влизането на евреите в Палестина. Модерната критика се опитва да разклати традиционното убеждение, че те са написани от Моисей, с изключение на разказа за неговата смърт, изложен в тридесет и четвърта глава на Второзаконие. Преди всичко бие на очи, че петте книги на Моисей не носят отпечатъка на едно-единно съчинение, например първите две глави очевидно се различават една от друга. От втора глава, четвърти стих, започва промяна в стила. От този стих нататък се говори за „Господ Бог“, а до този стих – само за „Бог“. В еврейския оригинал в първата глава Божието име се нарича с думата „Елохим”. Това име се среща по-после и в други части на текста. Във втората глава и на други места, сходни по стилизация с втората глава, се среща пък „Яхве-Елохим“. Това не е нещо ново. Освен това и двете глави по-отделно имат свой специфичен характер не само по съдържание, но и по начина на изложение разказа за сътворението.

Също това различие може да се наблюдава глава по глава и стих по стих в цялото Петокнижие, пък даже и в книгата Иисус Навин. От това следва, казват модерните критици, че ние в това обширно съчинение (петокнижието) нямаме работа с едно-единно произведение на един автор, а с едно сборно творение, съставено главно от два древни първоизточника; в единия се употребява изключително думата Бог (на еврейски елохим, и оттук единия източник или документ се казва елохист), в другия – Господ (на еврейски яхве, оттук яхвист). Тази хипотеза е известна в немската богословска литература под названието Urkunden hypothese (Urkunde – документ, свидетелство) или Quellen schriften hypothese (Quelle – източник). Още в средата на XVIII век парижкият лекар Аструк, който се занимавал и с изследване на Библията, се опитал да докаже, че Моисей е съставил онази част на петокнижието, която засяга времето преди него, от различни писмени откъслеци, дошли в негово време. Тази теория по-нататък се развива от Граф, Ватке, Ройс, Хупфелд и други.

В по-ново време сред учените критици на Библията почва да се шири възгледа, че не може да се говори за петокнижието като самостоятелно и завършено съчинение, а по-скоро – за едно шестокнижие (хексатеух), към което принадлежи и книгата Иисус Навин. Цялото това съчинение, казват те, навярно е съставено от множество различни по стил и време документи. Най-старите съставни части на шестокнижието се появили във времето на Иисус Навин, и сигурно чак от Ездра в V век преди Христа са били подредени в едно съчинение. Според този възглед, вместо изложената в Стария Завет история на израилския народ се построява една съвсем друга. Цялата тази теория, стъкмена отначало от де Вете (de Wette),  се доразвива после от Шрадер, Дилман, а най-вече от Велхаузен.

Друга една хипотеза, която си задава за цел да обясни по друг начин произхода и автентичността на петокнижието, е така  наречената допълнителна хипотеза (Ergänzungs hypothese). След едно щателно изследване се е открило, че „елохистичните“ фрагменти, след като се отстранят от тях „яхвестичните“, съставляват едно планомерно цяло. Това е дало повод да се създаде убеждението, че в основата на първите четири книги от петокнижието е легнало едно фундаментално писмено произведение (елохист, Еlоhimschrift), което по-после е било допълнено от друг автор, към което още по-късно е прибавено и Второзаконието, и оттук допълнителна – Ergänzungs – хипотеза. Този възглед се застъпва от Евалд, Тух, Щехелин (Stähelin), Ренау и други.

Приведените хипотези се основават не само на различната употреба на Божието име в текста (елохим, яхве, яхве-елохим), но и на привидни противоречия и повторения в съдържанието, след това на различието в стила, религиозните представи и схващания. Обаче, при всички усилия на новата критика, тя още не се е добрала до такива резултати, които да са в състояние да изместят традиционното църковно учение за Моисеевото петокнижие, както относно неговия произход, така също и за смисъла на неговото съдържание. Още повече като се знае, че неговата достоверност се потвърждава и от Новия Завет. За онзи, който признава Новия Завет, много лесно е да приеме, че петокнижието е един автентичен документ, който свидетелства за основаването на израилския народ и за старозаветната религия. И думите на Спасителя в Иоан 5:45-47, Лука 20:37 потвърждават авторството на Моисей. Според традиционното схващане, което си остава и занапред в сила, и петте книги се приписват на Моисей, на този велик основател на старозаветната религия. Всички предписания на закона водят своя произход от него и се отнасят към една дълбока древност на около 1300 години преди Христа.

Що се касае до възраженията на модерната критика, оформени в казаните по-горе хипотези, те лесно могат да се отстранят при едно по-свободно безпристрастно изследване на библейския текст.

Различната употреба на Божието име може да се обясни от етимологичното значение на тези две думи: елохим=Бог, Божество, се употребява там, дето за Твореца се говори просто като свръхестествена сила; напротив, яхве или Иехова[2] се среща там, дето става дума за положителното откровение Божие на човеците. Първата дума е едно нарицателно име, което се дава и на лъжливите езически божества, втората напротив, е собствено име на истинския Бог. В гръцкия превод на седемдесетте, от който е направен и нашия славянски превод, думата яхве (иехова) е преведена с Κύριος – Господ. Предпочитането на едно от тези две имена е в зависимост от чисто стилистични съображения и от смисъла на текста. Така че разните хипотези на библейската критика, които се основават на различната употреба на тези две думи, нямат достатъчно основание за своето твърдение.

Също така погрешно е твърдението, че в петокнижието едно и също събитие се предава два пъти по различни начини. Такъв е случая с историята за творението на света в Битие 2:4. Ясно е обаче да се разбере, че тук авторът няма за цел да разправя едно и също нещо отново, а да разправя нещо ново за онова, което му известно вече от първата глава.

Що се касае до различието във външната и вътрешна форма, тоест до стила и схващанията в разните части на петокнижието, то, естествено е, в една книга с такова различно съдържание да се допуснат известни различия и във формата на израза.

Ще бъде отклонение от темата, пък и не влиза в плана ни, да се занимаем тук с разните привидни противоречия и несъгласия с науката, които библейската критика открива в текста на Свещеното Писание. Това е една грамадна работа, на която са посветени хиляди съчинения от европейската богословска литература (главно немската). Библията има своите противници, но не по малко и своите защитници. Нашата цел е да направим един бегъл преглед на модерната критика относно интегритета, автентичността и достоверността на библейския текст и как се е отразила тя върху съвременния религиозен живот. Тази критика се балансира с контракритика, и по такъв начин много заблуди на ненаучния и преднамерен рационализъм се разбулват пред светлината на истината. Достатъчно е да споменем само за капиталното съчинение на Е. Rupprecht: Die Anschauung der kritischen Schule Wellhausens vom Pentateuch, Leipzig 1893. To е насочено главно против модерната критика.

Не ще бъде излишно да споменем нещо и за най-новата старозаветна библейска критика, която в последните години създаде общ интерес сред учения свят. Повод за това дадоха публичните лекции на професор Делич върху Библията и Вавилон, държани през 1902-ра и 1903-та година пред самия кайзер. На ориентираните богословски сфери и на учените Делич не каза нищо ново по същество. Не беше неизвестно на учения свят, че Вавилон е оказал известно влияние върху историята на израилския народ. Прочитането на клинообразното писмо и новите асирийски изследвания внесоха само по-голяма светлина в тази област. Главната заслуга на автора на „Bibel und Babel” се състои в това, че той събрал и систематизирал последните резултати на науката по този въпрос. Безспорно, възгледът на вавилонците за света в общи черти е еднакъв с този на Стария Завет и на всички древни културни народи. И Библията гледа на небето като на твърда плоскост или грамаден купол; и тя си представя земята като център на вселената, около който се въртят слънцето и звездите. Въпреки това, обаче, религиозният дух на еврейския народ е самобитна творба, произлязла на израилска почва. Сам Делич и всички нови изследвания и разкопки потвърждават това убеждение.

Както библейско-вавилонският въпрос, който навремето вдигна голям шум в богословската литература[3], така и библейската критика въобще засегнаха дълбоко традиционните убеждения на вярващите. Не може да не се отбележи, че всичко това предизвика едно пробуждане на религиозния дух тъкмо в наши дни, макар че сега пò други въпроси движат и вълнуват днешното общество.

Дотук ние разгледахме по-главните въпроси из областта на модерната библейска критика. Спряхме се изключително на петокнижието по две причини: първо, защото то е основата на Стария Завет, фундамента, върху който се е изградил през течение на вековете целият библейски канон, и второ, защото петте книги на Моисей са давали, както преди, така и сега, най-често поводи за критика и стълкновение с науката и питливия човешки разум. Сега ние се изпречваме пред въпроса: какво влияние е оказала библейската критика върху съвременния религиозен живот.

Безспорно, много благочестиви и вярващи християни дълбоко са засегнати и обезпокоени. За тях всяка една библейска критика е едно подозрение и съмнение в Библията, следователно едно раздрусване основите на вярата. По такъв начин, казват те, цялото Свещено Писание се свежда от рационалистите към една изкусно наредена приказна книга, както всички други книги, която на никаква съвест не може да въздейства, нито може да служи за безсъмнено ръководно начало в живота. Според преценката на това строго догматично направление, дори хора като Ричел и Харнак, както и много от по-независимите богословски факултети – всички със своя рационализъм и критична дейност един вид подкопават авторитета на Библията. Накратко казано, както забелязва на едно място Хайнрих Холцман, за мнозина стои окачен надпис върху научната критика на Библията със следните думи: „Забранен вход“!

Обаче едно по-безпристрастно и по-точно вникване в работата ни убеждава, че дори и най-ортодоксалните богослови, ако те се заловят сериозно с изучаване на свещения текст, ще захванат малко или много да упражняват известна библейска критика. Че Библията е Божие слово, не трябва да се съмняваме, но това не трябва да се разбира в буквален смисъл. Днес почти никой не е съгласен с Иисус Навин, че слънцето се върти около земята. Има известни негладкости в Стария Завет, пък дори и в Новия, това не може да се отрече. Но всички те се отнасят до маловажни работи. Главната цел на Стария Завет е била да служи за религиозно-нравственото възпитание на израилтяните, като богоизбран народ и носител на месианската идея; всичко друго е второстепенна работа. Като имаме това предвид, няма защо да си затваряме очите пред резултатите на истинската наука, нито пък да не искаме да признаем човешкия елемент в текста. Тук не всяка дума е и Божие слово, духът е божествен, а това е най-важното. Мнозина богослови, за да отстранят всяко подозрение и съмнение в библейския текст, прибягват до екзегетичния похват, завещан още от александрийската школа начело с Ориген. Те се опитват да обяснят необяснимото с търсене на преносен смисъл, с алегорическо тълкувание, и често пъти идват до изнасилване на текста и изопачаване на смисъла. Това е един погрешен и отживял времето си метод в екзегетиката.

Като оставим настрана крайно рационалистическата критика, чиито представители, изхождайки от своя философски мироглед: теистически, пантеистически и други, пристъпват към изучаване на свещения текст с известна тенденция и с преднамерената цел да подронят авторитета на Свещеното Писание – може да се каже, че днес по въпроса за Библията има главно две различни религиозни направления, които се намират в борба едно срещу друго. На едната страна стоят вярващи, които не позволяват да се отмести нито една дума от библейския текст. Те искат да виждат във всичко една откровена истина, за да могат да запазят религиозното си спокойствие и да имат здрава опора под краката си. Те искат така и затова си затварят очите пред трудните проблеми, пред човешкото, на места дори твърде човешкото в Библията. Това религиозно направление намира своята сила в това, че иска да постави благочестивостта като главен фактор в решение на религиозните въпроси. Неговата слабост пък се състои в това, че не смее да признае истината и да я види. Една тайна несигурност и един спотаен страх създават враждебно настроение към всяко научно и сериозно изследване.

На това религиозно направление се противопоставя друго, което без страх върви ръка за ръка с библейската критика и използва добрата страна от нейната сериозна безпристрастна и строго научна работа. По такъв начин привържениците на това направление могат да вникнат по-дълбоко в историческото разбиране на Библията, да разберат борбите и победите за създаване религиозния дух на Библията. Само така читателят на Библията може да се направи свободен от човешката покривка, която е обвила Божествената истина, свободен от националната ограниченост, която е господствала дори до времето на пророците, свободен от всички преходни схващания в различните времена.

Това второто направление е свободно от всяко суеверно поклонничество на Библията от библиолатрията на протестантския ортодоксализъм. То не е съгласно с необяснимото предположение, че някога Бог е говорил по човешки и с човешки слова направо на хората. Никъде няма такова непосредствено Божие откровение в думи, нито в най-отдалечената древност, нито в най-ново време. Божието откровение почти във всички времена е еднакво по същество. То става всякога посредством могъщи и свръхестествени явления, които разкриват волята и всемогъществото на Твореца. И никоя друга книга не е така богата от свидетелства за такова истинско откровение.

Вечните религиозни истини, изказани в Библията, и в наши дни остават незасегнати от сериозната и строга критика. Двадесет и вторият псалом остава това, което е, една несравнима песен на упованието в Бога, безразлично дали той е написан от самия Давид или половин век след него. Книгата Иов, безспорно, принадлежи към най-великите творения на човешкия дух. Тя си остава една религиозно-философска поема, безразлично дали в основата ѝ е легнала някаква стара народна приказка[4], или пък е написана дословно от благочестивия Иов. Никъде вечно мъчещият въпрос за реалността на нравствения порядък тук на земята не е получавал по-задоволителен отговор, по-картинен и прочувствен израз. Дали разказът за грехопадението на първите човеци води началото си от Моисей или от друг някой автор, дали трябва да се разбира като исторически факт или е едно религиозно-поетично вдъхновение, каквото ще мнение да има по този въпрос, все пак откровеното достойнство и нравствената сила на този разказ се състои главно в това, че той напомня на всеки човек: и до ден-днешен така става с грехопадението на хората.

Ето тази увереност в значението и силата на Библията, това  разбиране духа на богооткровените истини е крепяло и поддържало авторитета на Свещеното Писание през всичките времена на отрицание и богоборчество и до днес. Почти всички сериозни духовни сили на новото време са за такова едно религиозно схващане. То е чуждо, както на религиозното тесногръдство и слепота, така също и на изсушаващия рационализъм и тенденциозна критика. Като не отрича правото на науката да се занимава с историческото изследване на Библията, то поставя наред с познанието, и волево-емоционалния елемент в религиозния живот. Волята, която се стреми към възвишени жизнени блага, е най-мощната и победна сила в историята. Засилването на това религиозно направление ще има голямо значение и за засилване на християнството въобще, защото ще настане по-голямо помирение в разбирането и умовете на хората. Сега мнозина не влизат в Христовата църква, защото им се виждат вратата много тесни. Оттук липса на единство, което поражда разцепление, сепаратизъм и отслабване. Времената искат своето. Религиозните сили трябва да носят размах на вътрешна радост и увереност, на убеждение и един ентусиазиран дух. Съедини ли се библейската критика с религиозен ентусиазъм, тогава можем да се надяваме, че вървим по пътя за достигане на епоха, която ще бъде проникната от всеобща религиозност и християнски дух.

Така стоят нещата днес, както за Запад, така и у нас, защото не само всяка крупна културна, социална или политическа борба на Запад е намирала отражение у нас, но и във всяка по-важна проява било в теоретичния или практичен религиозен живот на просветените народи не е оставала и не трябва да остане незабелязана у нас. Това беше подбудителният ни мотив при желанието да запознаем читателите със съвременната критика на Библията.

Големи са силите на отрицание, мощни тенденциите за разслабване и унищожение на религията, но неуморна и непоколебима е също и работата да се разбере християнството за човешкия разум, и стремежът да се помирят най-възвишените интереси и човешкия дух. И така, цялото последно столетие до настояще време се е изминало в борба за разрешаване на най-важните проблеми, от което зависи достигане на най-висшите блага и добруването на човечеството.

___________________________

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com и Духовна култура, 1920, кн. 1-2, с. 33-43. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Понятието рационализъм е твърде широко. Трябва да се прави разлика между рационализъм въобще (всяко гледище и положение, основано на разума) и между рационализъм в областта на философията и религията. В гносеологичен смисъл рационализъм значи възгледа, според който главният източник на познанието е разумът, мисълта. В новата философия негов основател е Декарт (1596-1650). В областта на философия на правото рационализъм е възгледът, който поддържа, че същността на всички правови системи е естественото, основано на разума, право, което е единственият критерий (Locke, Pufendorf и други). Богословският пък рационализъм учи, че всички исторически религии в своята същност имат естествен, а не свръхестествен произход, и че въпросите на религията също подлежат на изследванията на разума. Привърженици на рационална религия са английските и френски деисти, а в Германия Wolff, Semler и други.

[2]. Еврейската дума яхве (иехова) в зависимост от пунктуацията се произнася по два начина: яхве или иехова; болшинството немски учени предпочитат първото произношение.

[3]. Само в продължение на няколко месeца през 1903 година се появиха повече от 28 брошури и 1650 статии в разни вестници и списания, посветени на тази тема.

[4]. Вж. Lic. Dr. W. Staerk, Die Enistehung des Alten Testaments, стр. 145.

Източник на изображенията – Гугъл БГ.