Месец: юли 2010

32. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Като говорим за истинското, от православно гледище, величие на св. Дева Мария, не можем да не изтъкнем тук една често недовиждана, а при това най-съществена, най-градивна нейна добродетел – смирението ѝ, този най-красив цвят във венеца на нейната небесна слава. Св. Исаак Сирин нарича смиреномъдрието „одежда на Божеството” (Слова подвижническия, М., 1858, с. 336), понеже в него се е облякло въплътилото се Слово, за да дойде близо до нас и ни изкупи. Но това, което Го е унизило, то тъкмо Го е и възвисило. За Него Писанието говори, че Той „понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име” (Филипяни 2:7-9).

Духовният опит е доказал многократно, че смиреномъдрието крие в себе си необикновено величие, че то води от низините на унижението към вечната слава и Царството небесно. Който се облича в смиреномъдрие, се уподобява на Учителя на смирението – Христос. Без смирение няма истинска добродетелност, защото по думите на св. Иоан Златоуст, то е основата, върху която „може да се изгради без опасност и всичко друго”. „Напротив, ако тази основа липсва, макар някой в своя живот да се възвиси до небето, всичко това лесно ще се разруши и ще има лош край” (Творения, том VІІ, кн. І, Спб, 1901, с. 150).

Добродетелите без смирение са блестящи пороци, които и дяволът може да поощрява, с цел да възгордява с тях. „Единствената добродетел, на която бесовете не могат да подражават, е смирението” (Св. Иоан Лествичник, Лествица возводящая на небо, изд. І, М., 1862, с. 282). Затова то с право е наречено неизказано богатство, съкровище, „царица на добродетелите” (пак там, с. 277).

Без смирение няма богоугоден живот, а без богоугоден живот няма спасение. Така смирението е предпоставка на спасението. Ето защо Божият Промисъл води всички спасяващи се по пътя на смирението или с други думи доставя на всекиго през живота му поводи и случаи да се смири, за да се спаси (Ср. Архиепископ Серафим (Соболев), Прот. Сергей Н. Булгаков как толкователь Св. Писания, С., 1936, с. 13-15).

Щом е така, нима можем да помислим, че Бог е допуснал предизбраната майка на Словото да не расте в тази най-важна основна добродетел? Или пък ще предположим, че тя е нямала нужда от смирение, когато Сам Иисус Христос го е поставил като основа в благодатния живот в Св. Дух (Мат. 5:3)? Не! Св. Дева Мария като човек е имала нужда от смирение, и Божият Промисъл не я лишил от възможността чрез разните случки от живота й, промислително допускани, да расте тя в смиреномъдрието, а чрез него и в благодатта. Ръководена от Божия Промисъл и послушна на Божията воля, тя все повече и повече се усъвършенствала в корена на добродетелите и е стигнала с непрестанен подвиг дo върха на смирението, или още по-вярно казано, до неговите неизмерими дълбочини. В това отношение тя е била най-близка до образеца на смирението Иисус Христос. Затова и нейното величие е най-голямо след Неговото величие. Защото висотата на духовното величие се измерва с дълбочината, постигната в смиреномъдрието.

За да разберем необикновеното смирение на св. Дева Мария и да го видим в цялата му духовна възвишеност, трябва да се доближим до тайната на нейното богомайчинство и до свързаните с него велики изкушения, способни да доведат до най-пагубно възгордяване. Да бъдеш близък сродник на някой известен големец е достатъчно обстоятелство, за да се почувстваш горд. А да бъдеш майка на Спасителя на света не е ли единствен по рода си, неповторим и най-страшен повод, за да се изпълниш със самочувствието на своето изключително превъзходство, което те поставя по-високо не само от човеците, но дори и от ангелите! А ето, св. Дева Мария въпреки великото си богоизбраничество да бъде майка на Богочовека Христа, е смирена – смирена от началото до края на живота си.  След като е удостоена с ангелското благовестие, че от нея ще се роди Спасителят на света (Лука 1:30-33), тя не възмечтава високо за себе си, не се възгордява, а се нарича „рабиня Господня”(Лука 1:38), готова да изпълнява всичко, което й се заповяда, и в изблик на благодарност праславя не себе си, а величае Господа, своя Спасител, задето Той милостиво погледнал на унизеността (смирението) на Своята рабиня (Лука 1:48). Но затова пък тя е толкова по-удивителна в смирението си, като образец на християнско духовно съвършенство!

Най-голямото доказателство за нейното необикновено смирение е мълчанието за себе си, в изгодните за прославянето й събития и проговорването й в случаите, които ѝ дават повод да се смири. Това мълчание се е отразило в повествованията на евангелистите, които пишат много за нейния Божествен Син, а за нея – никак или почти никак. Тя единствена е могла да дава и е давала на тези благовестници необходимите достоверни сведения и за себе си, на която се явил св. архангел Гавриил при благовещението, и за обстоятелствата около зачеването и раждането на Спасителя (Лука 1:26-38; 2:1-20), около обрязването и представянето Му пред Господа (Лука 2:21-38), както и сведения за важни случки свързани с детската Му възраст (Лука 2:41-52) и по-късното Му обществено служение. Всичко преживяно, всичко видяно и чуто около и във връзка с нейния Божествен Син тя е пазела най-грижливо в сърцето си (Лука 2:19, 51), където го е пазела като най-сигурна съкровищница. От сърцето й, от тази благодатна съкровищница, св. евангелисти, особено св. евангелист Лука и повереният й като син св. евангелист Иоан Богослов са могли да черпят богати сведения както за Иисус Христос до времето, когато сами Го видели и последвали, така и за нея самата.

Но колко малко те ни говорят за нея! Ако те ни говорят малко за нея, то е очевидно затова, защото тя не е пожелала да се говори повече за нея, освен само толкова, колкото е било крайно необходимо, за да не се премълчат най-важни случки от историята на Божественото новозаветно домостроителство, в което и тя взима дейно участие и които са свързани с нашата вяра и с нашето спасение.Извън тези спасителни за нас случки тя не е позволила да се пише нищо повече за нея.

А тя би могла да разкаже най-добре за себе си, за своите родители, за своя произход, за своето възпитание, за своята вяра, за своите живи месиански надежди и прочее, и прочее. Над всичко това обаче тя е спускала завесата на мълчанието. Всичко това тя е скрила под воала на дълбокото смирение! А тя ли не е имала какво да каже за себе си! Тя ли не е имала с какво да се похвали! Тя ли не е имала добродетели и високи нравствени качества, които да ни посочи поне за поука! Ала тя не е пожелала с нищо да се похвали. И с това най-много ни е поучила, понеже ни е научила на смирение. Единственото нещо, с което тя се е похвалила пред нас, това са немощите ѝ. Смирявайки се, тя не е пожелала да бъдат премълчани в евангелските описания неизгодните за нея сцени, които само тя знаела и за които следователно от нея зависело да бъдат оповестени, или да се прикрият. Никой освен нея не е могъл да знае за пророчеството на св. старец Симеон Богоприимец,  че на самата нея „меч ще прониже душата” (Лука 2:35), думи, които, както видяхме, св. Василий Велики отнася към нейните вълнения и изнемога, появили в нейното страдащо майчинско сърце пред вида на грозните страдания на невинния ѝ Син, очакван да се открие като славен Месия и победоносен земен Цар, а вместо това позорно разпъван на кръста като злодей! От нея само е могъл да узнае нейният приемен син св. Иоан Богослов за онзи лек упрек, който ѝ отправил Иисус Христос на сватбата в Кана Галилейска: „Какво имаш ти с Мене, жено” (Иоан 2:4) – упрек, направен ѝ очевидно насаме, тъй като не е мислимо, че св. Богородица ще да е имала нетактичността да излага публично сватбарите, съобщавайки гласно пред всички, че нямат вино (Иоан 2:3). От цялото св. Евангелие личи, че тя гледа да бъде все в сянка, за да изпъкне толкова повече нейният Божествен Син. Затова тя не иска да се говори за заслугите й, нито за добродетелите й. Когато пък проявява най-малка човешка слабост, тя не я премълчава, защото и по тези макар и крайно редки поводи тя се смирява, а нейният Син се явява още по-божествен, без всякаква слабост (Лука 2:49, Мат. 12:46-50, Иоан 2:3-8, Иоан 19:26-27), от което още повече изпъква разликата между Него – Богочовека и нея – човека.

А и Сам Спасителят, Който дошъл да научи всички човеци на съвършената Божия воля, да ги изкупи и спаси, като им посочи пътя към Царството небесно не е могъл да няма в тази насока грижи и за Своята майка. Той, Учителят на смирението, Който е казал: „Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29), Който е познавал най-добре опасностите на гордостта и преимуществата на униженията, чрез които човек добива смирение и расте в него, не е могъл да не използва разните поводи, за да води свята пречиста майка по най-сигурния път на спасението – благодатното смирение. Той, Който е обявил: „Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас” (Лука 6:26) и още: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лука 18:14), Който не е пропуснал случая да смири великия Си и най-ревностен ученик св. апостол Петър, казвайки му: „Махни се от Мене, сатана!  Ти Ми си съблазън, защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко” (Мат. 16:23), Той, Който редовно е мъмрел и другите апостоли по разни поводи (Мат. 8:26, Марк 16:14), Той – въплътената любов, без друго ревностно е пазел Своята пречиста майка от изкушенията на гордостта и богомъдро се е ползвал от всеки удобен случай, за да я смирява (Мат. 12:46-50) и да я води чрез леките укори към все по-голямо и по-голямо съвършенство, верен на принципа Си: „Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам” (Откр. 3:19, Евр. 12:5-8).

Така можем да си обясним укорните думи на Христос, казани по повод на това, че майка Му и братята Му искали да говорят с Него, когато Той поучавал народа: „Коя е майка Ми и кои са братята Ми (Мат. 12:48)?”  Той искал, както богоозарено тълкува св. Иоан Златоуст, да смири майка Си и братята Си да не се тщеславят с Него. Той не се отрекъл от майка Си. Ако е казал горните думи, то е „не затова, че се е срамувал от майка Си или отхвърля онази, която Го е родила (ако Той се срамуваше, не би преминал през нейната утроба); но Той желаел с това да покаже, че от това (да си родител на Иисус Христос – скоби мои) за нея няма никаква полза, ако тя не изпълни всичко необходимо. Всъщност постъпката й произлиза от излишна ревност към своите права. На нея се искало да покаже пред народа своята власт над Сина, за Когото тя още не е мислила достатъчно високо… И така, ако Той би поискал да се откаже от Своята майка, би се отрекъл от нея тогава, когато го хулили иудеите. Напротив, Той така се грижи за нея, че и на самия кръст я поверява на най-любимия ученик и проявява към нея голяма загриженост. Но сега Той не прави това поради съобразителна любов към нея и братята. Понеже те мислели за Него като за прост човек и се тщеславели, Той изтръгва този недъг, без обаче да ги оскърбява, а само ги поправя… Той не искал да ги оскърбява, но да ги избави от мъчителната страст, да ги поведе полека-лека до правилно схващане за Неговата личност и да ги убеди, че Той е не само Син на Своята майка, но и Господ… Този упрек е и за Него твърде приличен, и за майка Му полезен, а заедно с това – съвсем кротък. Той не казал на напомнилия Му за майка Му: иди, кажи на майка Ми, че тя не е Моя майка, но му отговаря: Коя е Моята майка? Говорейки това, Той имал предвид и нещо друго. Какво именно? Това, че нито те, нито друг някой трябва да се осланя на родството и да остави добродетелта. Защото, ако за майка Му не би имало полза от това, че Му е майка, в случай, че тя не е била добродетелна, още по-малко би спасило роднинството другиго някого. Има само едно благородство – изпълнението на Божията воля” (PG, t. XLIV, col. 464; Творения, т. VІІ, кн. І, Спб., 1901, с. 462-463).

И така, според св. Иоан Златоуст, Иисус Христос чрез леките упреци, отправени към Неговата майка, се грижел за нея, да не се възгордява, а да напредва в най-важната добродетел – смирението. По този начин чрез утвърждаване Своята пречиста майка в смирението, Той осигурявал вечната й прослава на небето.

По думите на Филарет Московски Той „не е бързал в дните на Своя земен живот да открие славата на Своята майка, за да не изглежда като дело на естествената човешка любов онова, което е трябвало да бъде действие на „висока благодат” (Слова и речи, ч. І, М., 1844, с. 498).

Св. Дева Мария е трябвало не да бъде изкуствено поставена на висок и незаслужен пиедестал, а да се издигне съвършено законно и по всички правила на благодатния живот до онези божествени висоти, при които не се получава главозамайване благодарение на смирението, което предпазва от падане. Св. Дева Мария е стигнала, с помощта на своя Божествен Син, най-дълбоките низини на смирението. Затова е и била обогатена с най-изобилна благодат! Затова е и била толкова много прославена! Тя е най-прославената след Иисус Христос. Историята на Църквата е пълна с нейната дивна прослава. А и в небесата тя е най-близо до своя Божествен Син.

„Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5), говори Писанието. А светите отци ни учат, че колкото по-дълбок е съсъдът на смирението, толкова повече благодат може да се излее в него. Сега ни става ясно, защо Господ Иисус Христос е смирявал пречистата Си майка, като се е ползвал и от най-нищожните случки, доставящи удобен повод за това. Той е искал да направи нея, благодатната, съвършен образец на смирението, за да може още повече благодат да излее в душата ѝ, благодат, която се дава съразмерно със смирението. Той е искал чрез поставянето й в сянка, чрез упражняването й в смирение, чрез поднасянето й да вкуси от чашата на униженията, която тя изпила под кръста на Голгота до край, да я утвърди в нейната издигнатост над всички човеци и ангели, да я прослави повече от всички твари и да я издигне навеки до Себе Си.

Така че, ако Бог е допуснал заченатата в грях като всички хора св. Дева Мария да не бъде и в личния си живот абсолютно безгрешна, за каквато неправилно я представят римокатолиците, а да има макар и малки някакви сенчици от грехове, това съвсем не е дръзко, хулно и нечестиво отношение към нея, както погрешно мисли протоиерей Сергий Булгаков (Купина неопалимая, Париж, 1927, с. 7, 10 и сл.). Иначе, в такъв грях срещу Преблагословената Владичица наша Богородица би трябвало да бъдат уличени такива съсъди на благодаттта, дълбоки и искрени почитатели на Пресвета Богородица и велики вселенски учители, като св. Иоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Иларий и др. Не! Това допущение –  и майката Божия да има някои сенчици от грехове – е било премъдро и промислително, за да не би удостоилата се с толкова великата чест – да роди Спасителя на света – да възмечтае високо за себе си, и, допринесла чрез послушанието си за спасението на другите, сама да се лиши от плодовете му. Божият благ промисъл се е погрижил, допускайки леки следи от човешки немощи в нейното пренепорочно девствено същество, да я предпази от възгордяване, за да остане тя вярна на смирението, в което е всичкото величие на всяка нова твар, облечена в „новия човек, създаден по Бога в правда и светост” (Еф. 4:24).

Св. Богородица е постигнала в най-висока степен тази светост чрез слизане до най-дълбоките бездни на смирението. Нейното смирение е толкова по-удивително, колкото по-големи поводи за себепревъзнасяне е имала тя. Никой – нито между човеците, нито между ангелите – не е имал такова благодатно предизбрание – да послужи на тайната на боговъплъщението по толкова съществен начин като нея. Тя е носела Невместимия, Безкрайния, Всесъвършения Бог в утробата си и Му е дала плът от своята плът! Тя е имала с какво да се похвали и въпреки това не се е похвалила, а е превъзнасяла Бога и унизявала себе си, казвайки: „Душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя Мой, задето Той милостно погледна унизеността на рабинята Си… Той показа сила с мишцата Си; разпръсна ония, които се гордеят с мислите на сърцето си; свали силни от престоли и въздигна смирени”… (Лука 1:46-52).

След Господ Иисус, Чието смирение е непостижимо поради несъизмеримостта на тези две величи – Бог и човек: Бог, Който е всичко и какъвто Той е, и човек, какъвто Той благоволи да стане зара ди нас, най-велико смирение е показала св. Дева Мария, която се е удостоила да роди Бога и въпреки това е била безкрай смирена. Имайки право да се назове Избраница на Бога, Невеста на небето, Царица на ангелите, тя не намира друго по-подходящо име за себе си, в отношенията си към Бога, освен смиреното „рабиня Господня” (Лука 1:38, 48).

Всичко това показва, колко тя е била по дух и добродетели подобна на своя Син!

Имайки като всеки човек образа Божи в себе си, тя е постигнала в пълна мяра заповяданото богоподобие, благодарение на своето Христоподобно смирение. Душата ѝ е била украсена с всички добродетели, поради което тя е заслужила да бъде още приживе ублажавана.

Сам Спасителят е потвърдил нейната висока добродетелност, но по един твърде предпазлив и скрит начин, за да избави смирението ѝ от тежките изкушения на всякога дебнещото човека тщеславие.

Когато една жена от народа издигнала глас и извикала: „Блажена е утробата, която Те е носила, и гърдите, които си сукал” (Лука 11:27), Той не отхвърлил обявяването майка Му за блажена като неуместно и неправилно, което Той би могъл да стори, ако смяташе, че тя не е блажена и не заслужава тази висока похвала. Тъкмо напротив, съгласил се с говорещата, което е силно подчертано в гръцкия оригинал с употребения в случая съюз μενσυν, който значи „без съмнение при отговори, когато този, който отговаря, се съгласява със събеседника си” (Вж. M. A. Bailly, Dictionnaire grec-francais, Paris, 1910, p. 1251). Но същевременно направил съществената корекция, че блаженството на майка Му не бива да се разбира в повърхностно житейски смисъл, че тя може да се чувства горда, задето е родила такъв всеизвестен, общоуважаван и велик Син, а в съвсем друг – дълбок, духовен смисъл. Как да се разбира блаженството й, Той е казал в продължението на мисълта Си, която гласи: „Блажени, които слушат словото Божие и го пазят” (Лука 11:28).

„С това – както справедливо отбелязва протоиерей Ал. Лебедев – Той е дал да се разбере, че в Неговото царство е важно роднинството не по плът, а по дух и със самото това е внушавал на слушателите да разбират и блаженството на Неговата майка духовно, вследствие роднинството по дух. Той като че ли така е говорел: вие считате Моята майка щастлива затова, че тя има такъв Син като Мене; но нейното блаженство не би било пълно, високо и съобразно както с Моето служение, тъй и с нейното достойнство, ако тя беше само по плът Моя майка, а по дух отстоеше далеч от Мене, ако не вникнеше в делото на Моето служение и в същността на Моята проповед и ако не навлизаше с подвига на вярата в разбиране на тяхната сила и дух; тя е истински блажена по своето духовно сродство с Мене; тя със смирение и преданост е приемала и приема Божиите думи и с покорност в мълчание ги слага в сърцето си, или което е същото – пази ги в себе си. А в такова блаженство може да участва всеки Мой слушател, който слуша словото Божие и го пази. Затова, ако Моята майка е блажена, понеже повече от всички съучаства в Моето дело и слово, блажени са и всички онези, който ѝ подражават – които слушат словото Божие и го пазят. Оттук е понятно, че истинското достойнство на Божията майка се състои не просто в нейното майчинство, но във вътрешната и съвършена нейна съобразност с духа на нейния Син, а този дух е дух на човеколюбие и на най-дълбоко смирение и самоунижение.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „33. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3

31. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

Колко много се различава православното схващане за величието на св. Дева Мария от римокатолическото! Преди всичко ние сме далеч от изкушението да превръщаме св. Богородица, макар и да я признаваме за майка на Богочовека, в човеко-богиня. Ние не я считаме за непорочно зачената и оттам за чужда въобще на човешкия грях. Ние не ѝ приписваме божествени функции на съизкупителка, възкресителка на мъртвите и възпълваща Св. Троица чрез внасяне женственото начало в Божеството (като че ли има Бог, Всесъвършеният, нужда от каквото и да било възпълване). Ние не я смятаме присъстваща в светото Причастие заедно с Христа, нито отъждествяваме нейната плът с плътта на Иисус Христос. Макар и да я наричаме, подобно на римокатолиците, Агница, родила Агнеца – Христа (канон с акатист на пресв. Богородица, пес. 3, стих 2), но сходство на изразите – нещо съвсем външно – не говори за сходство на идеите. За нас св. Богородица е човек, дъщеря на праведните Иоаким и Анна, които са я заченали, както се зачеват всички човеци, в първородния грях. Тя е била избрана отвека от Бога да стане майка по плът на второто Лице на Св. Троица. Но от това предизбрание никак не следва нейната изключеност от първородния грях и нейната пълна безгрешност. Тя е Приснодева и Богородица. В това е всичкото ѝ величие.

Макар че си служи с прекрасни поетически епитети, че тя е вместила Невместимия и е носила на ръце Онзи, който държи в ръката Си цялата вселена, православието е далеч от мисълта да сравнява нея, творението, със Сина Божи – Твореца. Не нейно дело е, че тя е станала селение на Онзи, Който седи на серафимите (акатист на пресв. Богородица, икос 8); то е дело на Неговото непостижимо слизане до нас, на Неговото смирение до приемане образа на раб (Фил. 2:7). И ако тя с пълно право се нарича Богородица, то е не поради това, че е родила Сина Божи по Божествената Му същност, което и римокатолиците не учат, а понеже въплътилият се Бог, макар и да възприема заради нас и  нашето спасение човешка природа, каквато не е имал, тъй тясно и ипостасно се съединява с тази човешка природа, че не може да се дели на Бог и на човек, на две лица, а образува непостижимо тайнствената, единствена и неделима личност на Богочовека и Спасителя, сина Божи, станал от любов към нас Син Човешки, за да спаси човешкия род от греховете му, като заплати вместо него неизплатимия му дълг пред Божията правда. Ето защо Той, като заченат от Св. Дух напълно безпогрешно, макар и да е истински Човек, не може да се сравни с никой човек, дори и с майка Си, тъй като Той е съвсем особена, единствена, неповторима и абсолютно недостижима Личност, съвършен Бог и съвършен Човек, събрани в една неделима Личност – Личността на Богочовека, докато Неговата пречиста майка е, и си остава само човек, родена като всички в първородния грях. Затова не може Неговата плът да се отъждествява с нейната плът, при все че Той от нея е благоволил да приеме човешка плът. Затова и не може да се казва за нея, че тя присъства телесно и реално в Св. Причастие заедно с Христа, тъй като при св. Тайнство Евхаристия ние се причащаваме с тайнствената природа на Богочовека, от Когото като човеци получаваме божествени сили, и тъй като нищо не би ни ползвало да се причастяваме с тялото и кръвта на човек, какъвто е майката Господня.

Ние поставяме св. Богородица по-високо от херувимите и серафимите не поради непричастността ѝ към първородния грях, а въпреки нейната заченатост в него. Следователно, у нас издигането ѝ на такава шеметна висота не е свързано с догматическата погрешна предпоставка на съвсем необоснованото ѝ и ненужно изключване от първородния грях, с което се накърнява основния догмат за всеобщността на този грях у всички човеци. У нас, православните, издигането на св. Дева Мария до надангелска висота е схващано като плод на нейното нравствено съвършенство и особено на Приснодевството ѝ, както и естествена последица от нейното всепризнавано звание Богородица, свързано най-тясно с неоспоримите централни христологически догмати.

Унижението на Сина Божи доведе до величието на св. Богородица. И ако Църквата ѝ пее: „Ужасошася всяческая о Божественней славе твоей”, тя и изяснява, в какво се състои славата и величието на майката Божия: не в някакво нейно изключване от първородния грях, а в смиреното ѝ и непостижимо послужване на великото тайнство на боговъплъщението.  Това изразява продължението на изтъкнатата песен, дето четем: „Ты бо, неискусобрачная Дево, имела еси во утробе надъ всеми Бога, и родила еси безлетнаго Сына”. В това се заключава тайната на Богородичното величие. Тя е имала в утробата си Непостижимия Бог, Който стои над всичко и над всички. Тя е родила във времето Вечния (безлетнаго Сына). Никой от ангелите не е имал такава непосредствена близост с Бога, като нея, която е дала на Иисус Христос плът от своята плът. Затова тя е честнейшая херувимъ и славнейшая безъ сравнения серафимъ.

Запитан, по коя причина се чества така високо Божията майка, не само повече от всички светци, но даже и от ангелите и архангелите, епископ Теофан Затворник много правилно и обосновано отговорил: „Затова, че нито ангелите с архангелите, нито херувимите, нито серафимите са имали такова тясно и съществено участие в устройването на нашето спасение като нея. Устройването на нашето спасение се нарича въплътено домостроителство. Трябвало е Божият Син, Бог, да приеме в Своето Лице човешкото естество и без него не е могло да бъде устроено нашето спасение… Това естество е взето от Приснодевата чрез наитието на Светия Дух и осенението със силата на Вишния. Ангелите и архангелите служат при въплъщението външно, без да влизат вътре в същината на делото на въплъщението, тогава когато Божията майка влиза в самата му същина. Затова се и чества по-високо от всички твари… По силата на това съществено участие във въплъщението и нейното застъпничество за нас е по-силно от това на всички други. Какво вършим, когато се причастяваме? Вкусваме тялото и кръвта Христови. А откъде е то в Христа? От Божията майка” (Сборник писем еп. Феофана, выпуск 4, М., 1899, с. 57).

Тук на вид имаме изказвания сродни с тези на римокатолическите богослови. Но разликата е очебийна. Те говорят за телесно съприсъствие на Божията майка в св. Причастие заедно с Христа, понеже плътта на Мария и плътта на Иисус били едно и също нещо. А ние не казваме това. Ние говорим, че плътта на Иисус Христос е взета от плътта на св. Богородица, но съвсем не отъждествяваме едната с другата, нито се осмеляваме дори и да помислим, че св. Богородица телесно и реално съприсъства в светото Причастие, защото знаем каква е разликата между плътта на Иисус Христос и плътта на св. Дева Мария. Плътта на Иисус Христос е „плът, подобна на плътта на греха” (Римл. 8:3), зачената непорочно по наитие на Светия Дух, без намесата на мъж, а плътта на св. Дева Мария е зачената по естествен начин с първородния грях. Очистването и освещаването й са вторично явление, акт на всемогъществото на Бога, Който е пожелал да направи и е направил, поради предузнатите от Него високи добродетели на св. Дева Мария, нея пречист храм на Спасителя.

И в Православната църква св. Богородица е считана за посредница и ходатайка, както в Римокатолическата. Това е силно изразено в молитвата „Предстательство християнъ непостыдное, ходатайство ко Творцу непреложное, не презри грешныхъ молений гласи” и в много други още молитви и песни в Православната църква. То е основен мотив и в петата молитва на св. Ефрем Сирин към Пресвета Богородица: „Понеже човешкият род е получил в тебе, Богородице, Застъпница и Посредница пред родения от Тебе Бог и понеже всякога има нужда от твоето застъпничество и намира единствено в тебе прибежище и защита, тъй като ти имаш дързновение пред Сина, – то и аз дохождам при тебе с горещо сърце, и, като не смея да пристъпя с дързновение към Твоя Син, тебе умолявам да получа спасение по твоето ходатайство пред Него” (Творения, часть четвертая, изд. Четвертое, Св. Тр. Сергиева Лавра, 1900, с. 70).

Но нашето схващане за посредничеството и ходатайството на св. Богородица съвсем не се покрива с римокатолическото съответно учение. Там тя е посредница така да се каже едва ли не по същество благодарение на своите изкупителни заслуги, а у нас тя е ходатайка по благодат. Там тя е поставена като посредница, която е съвсем близка до Бога, понеже не е опетнена от първородния грях и е запазена чрез изобилно излятите над нея благодатни дарове от сянката даже и на най-малкия личен грях. Тя е безгрешна посредница пред безгрешния Бог. У нас тя е посредница и ходатайка на христологическа основа, като майка на Божия Син, въпреки че не е считана зачената без грях. Нейната майчина близост с Господ Иисус ѝ дава правото на посредничество между християните и Него.

Разбира се, само плътската ѝ близост с Божествения Спасител нищо не би значела без нейното вътрешно, духовно-благодатно родство с Него. Тя е била в дълбоко единство със Сина си, бидейки образец на девствена чистота и пълна добродетелност. Чрез личния си подвиг тя се е привързала безкрай към Бога, своя Спасител, величаела Го е цял живот и не е позволявала никаква земна пристрастеност да застава между нея и Бога. Над всичко тя е обичала Божията воля и се е стараела да живее един живот с Бога. Затова нейната майчинска любов към Иисус Христос е съзрявала постепенно във все по-голяма духовност, откъсвайки се все повече и повече от естествената плътска майчинска привързаност към рожбата, за да стигне накрая до пълно себеотречение и одухотвореност. И ако апостолите са се стараели да живеят един живот със своя Божествен Учител, колко повече майката на Иисус, благодатната κατ’ εξοχην (Лука 1:28) е била благодатно свързана с Него. А за плодовете на това единство с Него Сам Иисус Христос говори така: „Ако пребъдвате в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте,  и ще ви бъде” (Иоан 15:7).

Ето къде е основанието на православното разбиране, че св. Дева Мария е след Христа най-велика ходатайка за нас пред Бога. Той е Ходатай по същество, като Богочовек, „Който отдаде Себе Си откуп за всички” (1 Тим. 2:5-6), а тя е ходатайка по благодат по силата на горепосочените Христови думи. Нейната пречистена и одухотворена майчинска любов към Него, нейната добродетелна чистота и ангелска светост я правят основателно дързновена ходатайка пред Него за съгрешилите и каещи се души.

Римокатолическите богослови поставят ходатайството на св. Богородица в най-тясна връзка с нейните свръхдлъжни заслуги. Ние я наричаме ходатайка не поради това, че вярваме в свръхдлъжните заслуги (мисъл противна на цялата християнска етика, изградена върху смирението, което никога не може да се смята издължено пред Бога (Лука 17:10), а защото вярваме в нейната любов към Бога и към нас, защото вярваме в това, че тя е изпълнила в съвършенство двете най-важни заповеди (Марк 12:29-31), на които „се крепи целият закон и пророците” (Мат. 22:40) – заповедите за любовта към Бога и ближните, и защото сме убедени в нейната светост, нескверност и пренепорочност, в нейната пълна чистота на сърцето, което й дава заедно с всичко друго моралната сила да има най-велико дързновение пред Бога съгласно думите на възлюбения Христов ученик: „Ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дързновение пред Бога, и, каквото просим, получаваме от Него” (1 Иоан 3:21-22).

Оттук е ясно, че ходатайството на св. Богородица както и на всички светии въобще е свързано не с някакви свръхдлъжни заслуги у тях, каквито не може да има поначало при задължителната за всички ни заповед да достигаме богоподобно съвършенство (Мат. 5:48), а с тяхната дързновена молитва към Бога за нас, основана върху тяхното безупречно изпълнение на Божиите заповеди (Иоан 14:13-15; 15:7), и бликаща от тяхната любов към нас.

Както се вижда от направените пояснения, едни и същи изрази, употребявани от две места, могат да имат различно съдържание – “Si duo dicunt idem, non est idem”.

Понеже от други корени никне православното учение за посредничеството на Божията майка, то и поникналото от тия съвсем други корени растение не е същото, каквото е римокатолическото, макар че може те на вид да си приличат и да имат едни и същи багри; свойствата им обаче са различни, както е например с еднаквите на цвят пролетни и есенни минзухари, лилави на цвят, но съвсем различни по качества: есенните с отровни луковички, а пролетните с неотровни.

И ние наричаме св. Дева Мария Владичица на света, Царица небесна, Майка на християните, Покровителка на света, спасение на християнския род и прочее, и прочее. Но дори и тогава, когато се обръщаме към нея с думите, приложими в собствен смисъл само към Бога, единствения Спасител на света: „Пресвятая Богородице, спаси насъ!” и тогава ние не я обожествяваме, а й се молим само като на най-силна застъпница за нас.

В какъв смисъл светата Църква разбира израза: „Пресвятая Богородице, спаси насъ!”, е явно от Богородичните песни, съдържащи се в умилителния канон към нашия Господ Иисус Христос. Който внимателно ги прочете, ще се убеди, че макар и да се обръщаме към майката Божия с молбата: „Спаси нас”, ние не я смятаме за спасителка, за изкупителка, а само за застъпница пред Бога за нас, застъпница, която затова има силна ходатайствена молитва пред Божия Син, понеже е Негова непорочна майка по плът, запазила девствената си чистота, угодила Му с живота си, радваща Го с добродетелите си, стояща като майка в най-голяма близост с Него, всесилния Спасител! Тя като майка може много да ни изходатайства от Него, тъй като „майчината молитва е много силна пред Сина” (пета молитва на св. Ефрем Сирин към св. Богородица, пос. съч., с. 70).

Във всички Богородични песни на упоменатия Умилителен канон православният християнин се обръща към св. Богородица като към първа помощница в спасението, а не като към непосредствена спасителка, защото непосредствен Спасител е само Иисус Христос, нейният Божествен Син, а тя ни помага само в спасението с молитвите си за нас, като родителка на Иисус Христос. Ето няколко потвърждения за това: „Иисуса рождшая Бога, Владычице, моли о непотребныхъ рабех, пречистая, яко да муки молитвами твоими избавимся, нескверная оскверненныи”… или: „Иисуса рождшая Отроковице Богородительнице, Того моли спасти вся православньІя монахи и мирския”… Тя Го моли за спасението ни, но спасява не тя, а Той.

Никъде св. Православна църква не се обръща към Иисус Христос, нашия единствен, истински Спасител, с думи да се моли Той за нас, защото към кого ще се обърне Той с молитва? Той е Бог, равночестен на Отца и Светия Дух! И ако е казано за Него, че Той е Ходатай между Бога и човеците, то е казано не за Божеството Му, а за човешката Му природа, принесла се в изкупителна жертва за нас, което е и отразено в съответния текст, дето четем: „Един е Бог, един и Ходатай между Бога и човеците – Човекът Христос Иисус, Който отдаде Себе Си откуп за всички” (1 Тим. 2:5-6). Но ето, въпреки това и към Човека Иисус ние никога не се обръщаме с молба да се моли Той за нас, защото Той не може да се дели на Човек и Бог, а образува едната неделима личност на Богочовека. Към св. Богородица пък ние ту казваме „спаси души наша” (Слава и ньІне на стиховните стихири на вечернята, на 15 август), ту „молитвами твоими избавляеши от смерти души наша” (Тропар на Успение Богоридчно, 15 август). Разликата между Иисус Христос и св. Дева Мария е явна.

Оттук следва, че в молитвата „Пресвята Богородице, спаси ни”, глаголът не е употребен в буквалния си смисъл, а в по-широкото си, в относителното си значение, в което той може да бъде употребен в молитвените обръщения и към по-нискостоящите от св. Дева Мария Божии угодници, без това да е догматически некоректно. В тропара на св. Серафим Саровски, любимеца на св. майка Годподня, например, се казва: „Спасай насъ молитвами твоими, Серафиме преподобне”… Но никой православен християнин не ще почне да вади от този глагол заключението, че св. Серафим Саровски е нашият Спасител. Спасител ни е Христос, а св. Серафим ни е молитвеник пред Него, молитвеник, който със своите силни молитви ни помага в спасението.

Поради това, че св. Православна църква се обръща към св. Дева Мария с молитвените думи: „Пресвятая Богородице, спаси нас” – не е оправдано да се правят от името на православието догматически концесии на римокатолическото учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария, както е склонен да стори това протоиерей Павел Яковлевич Светлов, нито да се заявява подобно на него, че в нашата Православна църква благоговейното почитание на Божията майка „не всякога се изливало във форми, отговарящи на строгите религиозни понятия”, че св. Богородица се поставяла наравно със Спасителя при молитвеното обръщение „Пресвятая Богородице, спаси нас” (Християнское вероучение в апологетическом изложении, т. І, изд. ІV, Киев, 1914, с. 190). Срещу тези твърдения на протоиерей Светлов, който впрочем, съгласно заявата на Жужи, е „привърженик на съединението на християнските църкви върху базата на основните членове на вярата (sur la base des articles fondamentaux) и който поради своята предубеденост счита, че вярването на Западната църква в непорочното зачатие е „произтекло от добър източник”, защото „имало за цел да служи за възвеличаването на Божията майка”, – срещу тези негови твърдения, казваме, трябва да отбележим, че в православните богослужебни книги глаголът „спасявам” намира доста широко приложение при молитвеното призоваване и на други светци. Примери за това изобилстват. За илюстрация ще приведем следните: „Христов премудрый Крестителю, спаси всехъ насъ” (кондак, 25 май); „О, Никифоре…, спасай верою почитающия тя” (кондак, 2 юни)

Говорят ли тези молитвени обръщения, че споменатите светци са поставени наравно със Спасителя? – Не! Те доказват само, че глаголът „спасявам”  може да се употребява освен в буквалния си, още и в относителния си смисъл, поради което съвсем не е оправдано споменатите молитвени обръщения да бъдат взети като свидетелства за близост на православното схващане за св. Богородица до схващането на римокатолиците, а още по-малко като свидетелства за вяра в непорочното зачатие на св. Божия майка.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „32. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6Z

30. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Серафим Алексиев

ВЕЛИЧИЕТО НА СВ. БОГОРОДИЦА ОТ РИМOКАТОЛИЧЕСКО И ПРАВОСЛАВНО ГЛЕДИЩЕ

Римокатолическите богослови, обвързани от булата “Ineffabilis Deus”, са заставени да вярват в непорочното зачатие на св. Дева Мария и да го защитават с всички средства на богословието. Те това и правят. Но понеже догматическите положения не стоят изолирани за себе си в системата на догматиката, а дават своите отражения на свързаните с тях догматически истини, то естествено е, че римокатолическите богослови са се видяли принудени да пригаждат новия догмат към старата догматика и да видоизменят или отхвърлят някои свои предишни учения с оглед да внесат хармония между старите догмати и новия догмат. По тази причина те не споделят вече например генерационизма, доскоро защитаван ревностно от някои римокатолически догматисти като най-приемливо учение за произхода на душите (прот. Ал. Лебедев, пос. съч., с. 207-210), а са приели официално и задължително креационизма (Шеебен, пос. съч.,т. ІІ, с. 660), въпреки големите недостатъци на тази хипотеза. Те са отстъпили от основния догмат за абсолютната всеобщност на първородния грях, за да могат да прокарат изключението за безгрешното зачатие на св. Дева Мария; пък и самото им схващане за същността на първородния грях с течение на времето и не без въздействието на полупелагианизма много се е видоизменило. Те са внесли нови елементи в учението за изкуплението в Христа, говорейки за неизвестното на древността „профилактично изкупление”. Но особено дълбоко те са изменили вследствие учението си за непорочното зачатие общоцърковния възглед върху св. Дева Мария и нейното величие.

Така учението за непорочното зачатие е дало своите неизбежни отражения върху римокатолическата догматика и по-специално върху римокатолическата Мариология. То служи като основа за изграждането на онова странно схващане за майката Господня, което я представя откъсната отчовешкия род и прехвърлена в областта на божествеността. Оттам идват дълбоките особености в римокатолическо то разбиране за величието на Божията майка, особености, които правят това величие съвсем чуждо на православното учение за истинското величие на св. Богородица, така че макар и да се срещат еднакви на вид изрази и възхвали за майката Божия и в рrмoкатолическата, и в православната богословско-научна, богослужебно-литургическа и популярно-назидателна литература, тези изрази съвсем не се покриват като идентични, а често коренно се различават по съдържание, съгласно дълбокомислената латинска поговорка: “Si duo dicunt idem, non est idem”.

Тръгнали от неправилния изходен пункт, че св. Дева Мария е зачената без първородния грях, имакулатистите се виждат принудени при логическото развитие на тази идея в кръга на Мариологията да изказват чудновати мисли, да стигат до съвсем погрешни изводи и да създават неприемливи теории, които са предизвикали оправдана буря от противодействие сред чисто римокатолически среди. Знаменателно е, че не лутерани, не англикани, а сериозни римокатолически богослови обвиняват имакулатистите, особено що се касае до някои техни странни изводи, в еретичество (Le nouveau dogme… etc., p. 12, 27, 50, 106-107; Римский новьІй догмат…, с. 116-119).

Като непорочно зачената с оглед да бъде достойно вместилище на Спасителя, св. Дева Мария, според имакулатистите, е и съвършено чиста от всякакъв личен грях. Тя е обявена, въпреки словото Божие (Римляни 3:9; 23; 5; 12; 1 Иоан 1:8 и др.), за напълно безгрешна. Разсъждавайки логично, човек се пита: Като безгрешна, каква нужда има тя от изкупителната смърт на Иисус Христос, Който „дойде в света да спаси грешниците” (1 Тим. 1:15). Въпреки че официалната римокатолическа догматика учи, че и тя „е изкупена от Иисус Христос като всички други човеци, но… по един различен от всички други начин” (Бартман, пос. съч., т. І, с. 451), понятно е как са могли някои римокатолически догматисти да дойдат до логически неудивителния краен извод, че като предопределена заедно с Изкупителя Христа да бъде Негова майка, не се нуждае от изкупление. А като ненуждаеща се от изкупление тя, страдащата заедно с Божествения си Син на Голгота, с логическа последователвност може да бъде наистина обявена за съизкупителка на човешкия род (еп. Малу, пос. съч.,т. ІІ, с. 223).

Като съизкупителка тя е самопонятна  ходатайка и посредница между човеците и Бога. Тя е издигната над всички твари, над човеците и над ангелите и стои в лоното на Пребожествената Троица. Бог я направил „съучастница на Своето естество и Своя дъщеря” (вж. у прот. Ал. Лебедев, пос. съч., с. 265), според Ленц.

Като човек тя не е била подвластна на смъртта, понеже е била безгрешна (Шеебен, пос. съч., т. ІІІ, с. 526). И, ако все пак е умряла, то е понеже не е могла да стои по-високо от своя Божествен Син (Бартман, пак там, с. 460). Във връзка с нейното непорочно зачатие, и като логичен завършек на Мариологията въобще, се поставя нейното възнесение на небето с тялото, едно споделяно и от Православната църква древно предание, което обаче няма нищо общо с учението за непорочното зачатие и което Римокатолическата църква провъзгласи за догмат на вярата през 1950 г. Че възнесението на св. Дева Мария телом на небето няма нищо общо с римокатолическото учение за първородния грях, следва от факта, че Словото Божие говори и за други възнасяния на небето на човеци, заченати и родени в първородния грях, каквито са Енох (Бит. 5:20) и Илия (4 Цар. 2:11). По пълнота на благодат св. Дева Мария според римокатолиците е равна на Христа като Човек, така че „quails Agnus, talis et mater Agni” (Шеебен, пос. съч., с. 524). След всичко това не е чудно, че някои римокатолически автори смятат св. Богородица реално и телесно присъстваща в св. Причастие заедно с Христа (еп. Малу, пос. съч., т. ІІ, с. 173-174), понеже „плътта на Мария и плътта на Иисуса е едно и също нещо” (ibid.); други я наричат съизкупителка и дори изкупителка, а трети й приписват божествената функция на възкресяването на мъртвите (Realencyklopädie, S. 318).

Римокатолическият журнал “Observateur catholique”, който взел отрицателно становище към всички прекалености на римокатолическите марианисти, ги обвинява основателно в нечувани крайности и сумира накратко така техните богословски своеволия: „Те приписват на Пресвета Дева Мария безусловна и непосредствена власт над природата, те я направили четвърто лице на Пресвета Троица, необходимо допълнение на божественото Същество, истинска посредница на човечеството, раздавателка на благодатта. Преувеличените похвали, които й се въздават, я направили в техните очи по-необходима за спасението, отколкото жертвата на Иисус Христос и тайнствата, с които ние се удостояваме по Неговите заслуги. Всичко във вярата излиза от нея, живее чрез нея и се връща към нея”( Observateur catholique, 16, ноември и 1 декември, 1856 г., януари 1857 г. и др.).

Отраженията на римокатолическия догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария не се ограничават само с кръга на Мариологията, а навлизат  и в други области на догматиката. Мария, непорочно заченатата и безгрешната, според Auguste Nicolas (1807-1888) възпълва Пресвета Троица, като внася нови отношения между Божествените Лица (La Vierge Marie dans le plan divin, II èdition, Paris, 1856, p. 371). „Тя възпълва Отца, понеже в това време, когато Мария съучаствала със своето смирение във въплъщението на Словото, това Слово, Синът Божи, заради човешката природа, която е възприел от Девата, от равен на Отца станал по-нискостоящ от Него, подчинен Нему, Негов поклонник. По такъв начин – чудно и непостижимо дело! – като че ли в отплата за онова величие, което Отец е дарувал на Мария, като я направил съучастница в раждането на Сина и Своя, така да се каже, съпруга (?!) Мария дава на Отца нова слава, дарувайки Му власт над Неговия Син, правейки своя Син подчинен Нему. Тази власт, която самата Мария има над своя Син, Отец не я имал пред нея и я получил само чрез нея (пос. съч., с. 371). Тя възпълва Сина.

Действително, преди въплъщението Си в недрата на Мария Този възлюблен Син на Вечния Отец имал в Него слава като Божи Син; посредством въплъщението Сичрез Мария Той започнал да има същата тази слава като Син Човешки; следователно получил двойна слава и при това, като Син Човешки, ако смея да се изразя така, Той получил слава чрез несравнено по-чудесен и по-славен начин, отколкото като Син Божи (пос. съч., с. 374). Мария най-сетне възпълва и Св. Дух и пр.” (пос. съч., с. 375; срв. Римский новІй догмат…, с. 117).

Мария е едно необходимо възпълване на Св. Троица, понеже тя внася женственото начало в сферата на Божеството.Същият автор казва: „Колкото и да е милосърден, колкото и да е благ нашият Божествен Спасител, все пак Той е мъж, и този характер сам по себе си не възбужда в нас от първи път толкова преданост, както характера на жената. Той е Бог, Той е Съдия и затова не престава да ни внушава страх. И тъй, съобразно е било с Неговото снизхождение към нас и с нашата немощ Той да направи жената посредница между Себе Си и нас в нейния най-чист и най-привлекатeлен вид именно като майка, но тъй, че жената, на която Той поверил това служение, да бъде достатъчно близка до Неговото Божество, за да Го скланя към милост спрямо нас и достатъчно отдалечена от Него, за да не унижава Неговото величие, като довежда своята любов към нас до слабост.И – чудна разпоредба! – тази жена, като е станала в едно и също време майка на Бога и майка на човеците, чрез това двойно майчинство – божеско и човешко – е поставена между Бога и нас като мост на милосърдието” (пос. съч., с. 381).

Ето така накратко се рисува величието на св. Дева Мария в римокатолическите догматически и популярно-назидателни трудове – опасно величие, което я представя като съизкупителка, съучастница на Божието естество и оттам едва ли не неограничена между Бога и човеците посредница, на чиито заповеди всичко се подчинява, даже и Бог, както гласи прекалено смелото твърдение на римокатолическия светец Лигуори, който дословно пише: “Imperio Virginis omnia famulantur, etiam Deus”.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „31. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-4