Архимандрит Серафим Алексиев

Св. Кирил Иерусалимски (починал 386) пише: „Св. Дух, идвайки върху нея (Девата) я осветил (ηγíαξεν αυτήν), за да може тя да вмести Този, Който е създал всичко“ (PG, t. XXXIII, col. 976).

Св. Григорий Богослов (починал 389) е ясен и категоричен в разграничаване абсолютна та и първична чистота на Иисус Христос срещу относителната и отпосле явяваща се чистота на светите хора, включително и на най-светата между светците – пренепорочната Приснодева. Той учи: „Словото става човек, приемайки всичко, що е човешко, освен греха; Той е заченат от Девата, предварително очистена от Духа и в душата, и в тялото (νυηθεìς μέν εκ της παρθένου καì φυχήν καì σάρκα προκαθαρθεìσης τω πνεúματι” (PG, t. XXXVI, col. 325). Тук ясно се поставя граница между Безгрешния Богочовек и Неговата майка, Която, за да може да послужи като оръдие на Боговъплъщението, сама е трябвало да бъде предварително очистена от първородния грях, без да се казва, кога точно е станало това предварително очистване, – дали още в утробата на св. Ана, или в деня на Боговъплъщението. Напразно се мъчат римокатолическите богослови да претълкуват израза „предварително очистена” в смисъл не на очистване от първородния грях, а на още по-голямо освещаване на заченатата безгрешно. Защото, ако св. Григорий Богослов искаше да каже това, което му приписват римокатолическите тълкуватели, той нямаше да говори за очистване (καθαíρειν), което предполага нечистота, а щеше да употреби друг израз.

Св. Амфилохий, епископ Иконийски (починал 395) тълкува подобно на св. Василий Велики пророчеството на св. Симеон Богоприимец за меча, който щял да прониже душата на св. Богородица: „Оръжие или меч, който пронизва душата, тук са наречени безчислените и безотрадни мисли, разсичащи и поразяващи душата и сърцето, и превърнали се в радост и веселие чак след възкресението” (PG, t. XXXIX, col. 57).

Св. Амвросий Медиолански (починал 397) учи: „Никое човешко същество, произхождащо от семето на мъжа и на жената, не е изключено от първородния грях; само Този единствен не е подвластен на този грях, Който е роден от Девата чрез наитието на Св. Дух”. Тук, споменавайки за Девата и имайки прекрасен повод да каже нещо и за нейното изключване от първородния грях, св. Амвросий не казва нищо, понеже не вярва в друго непорочно зачатие извън това на Иисус Христос.

Подобна мисъл св. Амвросий Медиолански изразява и на друго място така: „Между всички тези, които са родени от жена, единствен Спасителят Иисус е бил свет и не е изпитал заразата на земната развала поради съвсем новия начин, по който Той е бил заченат непорочно, и поради Божественото величие, което е изгонило тази развала” (PL, t. XV, col. 1654). Тук изрично е упоменато за непорочно зачатие, ала не на майката Божия, но на Иисус Христос.

Бл. Августин пък е запазил следните думи на св. Амвросий Медиолански: „Единствен нашият Спасител е бил съвършено свет и е могъл да бъде такъв, понеже, раждайки се от една Дева, е избегнал закона на греха, който се свързва с всяко човешко раждане” (PL, t. XLIV, col. 674).

Св. Кирил Александрийски (починал 444) казва за свещеник Аарон, сравнявайки го с Иисус Христос, че той, бидейки човек (ανθρωπος ων), не може да бъде без грях, че и майката Божия не прави изключение от греха, за което свидетелстват нейните немощи, слабостите във вярата и неразбирането на някои неща от Евангелието, каквото й приписват отците (PG, t. LXIX, col. 584).

Така е учел и големият църковен учител от Западната църква, блажени Августин (починал 430), който в тълкуването на Евангелието от Иоан (8:34) пише, че ние всички освен Христос сме роби на греха (servi peccati), „единствено Той идва в тази плът без грях… защото само Онзи може да освобождава от грях, Който не е имал грях” (PL, t. XXXV, col. 1695). Блажени Августин, вярно е, питае голяма почит към майката Божия и я издига на изключителна висота. Той даже заради честта на Господа (propter honorem Domini), желае да я смята всеки път, когато става дума за греха, изключена от него (PL, t. XLIV, col. 267). Но с това той не иска да я обяви чиста от първородния грях, както много римокатолически богослови тенденциозно тълкуват тази мисъл на бл. Августин, а я издига над личните грехове, защото на други места в своите писания той много ясно говори против тенденциите на бъдещите имакулатисти.

„Само Онзи – пише той, – Който е станал човек, бидейки Бог, никога не е имал грях и не е приел плът на греха, макар че Той има Своята плът от една майка, която е имала плът на греха. Защото Той, както Му подобава, го е сигурно очистил” (PL, t. XLIV, col. 174 sq).

Цитирайки тази мисъл на блажени Августин, защитнитък на догмата за непорочното зачатие, X. Le Bachelet, признава, че според великия западен църковен учител от Ипон, плътта на Мария е била „плът на греха до момента на очистването. И наистина – продължава той, – от този и от много други текстове следва, че, според Августина, Мария е получила от родителите си греховна плът, подлежаща като такава на очистване”.

У блажени Августин четем още: „Тялото на Иисуса Христа е било взето от плътта на една жена, която е била зачената в греховна плът. Но понеже Той не е бил заченат в нея по същия начин, по който е била зачената тя самата, Той не е имал греховна плът, но плът подобна на плътта на греха” (PL, t. XXXIV, col. 422).

Тук блажени Августин утвърждава ясно две неща:

1) че св. Дева Мария е зачената в първородния грях и затова носи плът на греха

и

2) че Иисус Христос, заченат в нейната греховна плът поначало не е имал плът на греха, понеже е бил заченат не по същия начин, по който е била зачената тя, а по свръхестествен път.

За да разберем още по-добре мисълта на бл. Августин, ще трябва да припомним, че той посочва началото на похотта в Бит. 3:7, където четем: „Тогава се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи”. По повод на този стих той казва: „Ето откъде идва първородният грях; ето защо всеки човек се ражда в грях; ето защо нашият Господ не е искал да се роди така, а е бил заченат от Девица” (PL, t. XXXVIII, col. 817).

Още по-категоричен е блажени Августин в следния цитат: „Без съмнение, Христовата плът не е плът на греха, а подобна на плътта на греха. Кое би ни тогава попречило да разберем, че, с изключение на тази плът на Христа, всяка друга човешка плът е плът на греха? Действително, ясно е, че тъкмо сластолюбието, чрез което Христос не е пожелал да бъде заченат, е в човешкия род принципът за разпространяването на злото. Макар че тялото на Мария е дошло от похотта, все пак тя не я предала на тялото, което не е било заченато по този начин в нея. Който отрича тези неща и сравнява плътта на Христа с тази на всяко друго човешко същество, който и е да е той, е един отвратителен еретик” (PL, t. XLIV, col. 815).

Блажени Августин не може дори да помисли да бъде изключена от общия закон на първородния грях св. Дева Мария, чиято плът е била зачената в похот (de peccati propagine venit) точно така, както плътта на всички други деца на Адам. Ето защо, според думите му, тя, като дете на Адам, не е могла да не умре по причина на греха (Maria ex Adam mortua propter peccatum), тогава когато плътта на Господа, дошла от Мария, е умряла, за да заличи греховете (PL, t. XXXVI, col. 335).

Св. папа Лъв Велики (починал 461), следвайки учението на светите отци, живели преди него, е писал: „Между всички, родени от човек, единствен Иисус Христос е запазил безгрешност в Своето рождение, защото единствен Той измежду човеците е бил заченат не от похотта на плътта” (PL, t. LIV, col. 211).

 А Фулгенций (починал 533), североафрикански епископ и църковен учител от VІ век, свидетелства: „Плътта на Мария, зачената по обикновен начин в беззаконие, е била безспорно плът на греха, (caro fuit utiqua peccati) от която обаче се е родил Божият Син в подобие на плътта на греха” (PL, t. LXV, col. 458).

Св. папа Григорий Велики (починал 604), почитан и на Изток, и на Запад като голям църковен учител, изповядва: „Само Той (Христос) е роден действително свет; за да победи повредената (общочовешка) природа, Той е бил заченат по необикновен начин” (PL, LXXVI, col. 458).

Освен цитираните вече, и другите западни отци и учители на Църквата не са поддържали някакво учение за непорочното зачатие. Те само са възхвалявали достойнствата, добродетелите и съвършенствата на св. майка Господня, откъдето някои имакулатисти прибързано вадят погрешни умозаключения. Нито поетът Пруденций (348-410), нито св. Петър Хризолог (около 400-450), нито поетът Седулий (V век), нито св. Максим Турински (около 380-470) са се изказвали в полза на непорочното зачатие (La nouveau dogme…, стр. 181-186).

Вьобще няма нито един свети отец и учител на Църквата от древността, който да вярва в непорочното зачатие на св. Богородица. Този неопровержим факт е заставил кардинал Lambruscini, горещ защитник на новия догмат, в своята дисертация върху непорочното зачатие да признае, че „отците от първите векове на християнството пазят дълбоко мълчание относно въпроса за непорочното зачатие на Дева Мария”.

Ако пожелаем да си обясним факта на това дълбоко мълчание, няма да намерим по-естествено, по-логично и по-задоволително обяснение от следното: за св. Отци, убедени в безизключителната универсалност на първородния грях, дори и не съществува въпрос за друго непорочно зачатие извън Христовото.

Даже Пасхазий Ратберт (ІХ в.), който се счита обикновено за пръв западен писател, поддържащ ясно и определено непорочното зачатие като частно мнение, не може току-тъй да се сметне за закрилник на новата доктрина. Това може да стане, само ако се цитират откъслечно някои изречения от известни негови творби, без да се държи сметка за други негови мисли, които съществено изменят смисъла на цитираните в полза на непорочното зачатие негови изказвания. Ето какво пише той:

„Как светата Дева не би била без първородния грях, тя, която Светия Дух изпълни, тя, чието славно раждане цялата вселенска Църква обявява за щастливо и честито? Съвсем сигурно е, че, ако нейното раждане не беше щастливо и славно, не би се чествало от всички и повсеместно. Но сега, когато то се тачи така тържествено, доказано е, чрез авторитета на църквата, че в момента на раждането (quando nata est) тя не е била опетнена от никакъв грях, че тя не е добила даже първородния грях, понеже е била осветена в утробата (in utero lanctificata) на своята майка. Така че, докато рожденият ден на Иеремия и на Иова е наречен в Писанието проклет (Иер. 20:14; Иов 3:3), денят, когато е започнало щастливото раждане на Мария, е обявен за щастлив и е станал с право обект на религиозен култ” (PL, t. CXX, col. 1371).

На пръв поглед тук имаме ясно поддържане на учението за непорочното зачатие, защото Пасхазий Ратберт казва за св. Дева Мария, че тя не е имала първородния грях. Но защо не го е имала? Защото е била зачената без него ли? Не! Това той съвсем не твърди! Тя не го е имала, защото е била осветена в утробата на своята майка така, че в момента на раждането тя не е носела в себе си никакъв грях. А освещаването й в майчината утроба е било нужно, тъкмо за да я очисти от първородния грях. Иначе, ако тя е била зачената без грях, за какво освещаване, тоест очистване в утробата на майка й може да става дума?!

Че така трябва да се разбират мислите на Пасхазий Ратберт, личи от други негови още по-определени изказвания, взети от същото съчинение, от което е цитиран и горният пасаж, а именно от съчинението “De partu Virginis”, lib. 2, cap. 2. Ето и тези места:

Блажената Мария, макар и родена и създадена от греховна плът, макар и сама да е била греховна плът, не е била вече това, когато, изпреварена от благодатта на Св. Дух, тя е била наречена от ангела благословена между всички жени. Как наистина нейната плът не би останала плът на греха, ако Св. Дух не беше я осветил и очистил?” (PL, t. CXX, col. 1371).

Очистването предполага нечистота. Следователно и според Пасхазий Ратберт у св. Дева Мария е имало какво да се очисти, за да стане достойна да бъде майка на Най-Чистия. Това, което е било очистено у нея преди раждането ѝ, не може да бъде нищо друго, освен първородният грях, защото до раждането си човек не може лично да греши и да има свои грехове извън унаследения. Ясно е, че Пасхазий Ратберт в първия цитат се е изразил неточно, когато говори твърде общо и неясно, че св. Дева Мария е била без първородния грях. И за новокръстените младенци може да се каже, че те са без първородния грях. Но това не значи, че те не са били заченати с него. Пасхазий Ратберт сам се е изяснил и в последващите мисли, как трябва да се разбира тази негова заява, а именно в смисъл, че светата Дева затова не се е родила в първородния грях, понеже е била осветена и освободена от него още в утробата на майка си. А това съвсем не съвпада с учението на римокатолиците за непорочното зачатие, което твърди, че св. Дева Мария никога не е била подвластна на греха, че тя не само е родена, но и зачената без грях, че тя прави изключение от всички Адамови потомци, понеже до нея изобщо не се е докоснал наследственият грях.

На трето място в същата своя книга “De partu Virginis”, Пасхазий Ратберт изяснява: „Само раждането на Иисуса Христа, на Мария и на св. Иоан Кръстител се празнуват. Това на Иоан Кръстител е честване, понеже Писанието ни учи, че той е бил осветен преди раждането си; това на Мария се чества затова, защото тя е била също така осветена (sanctificata) в утробата на майка си” (PL, t. CXX, col. 1372).

И това място не само не изключва св. Дева Мария от първородния грях, а я поставя в еднакви условия на освещаване със св. Иоан Предтеча, за когото никой – дори римокатолиците – не учи, че е изключен от прародителската зараза.

Латинските автори, които цитират първия пасаж от Пасхазий Ратберт в полза на непорочното зачатие, премълчавайки другите, или умишлено скриват истината за отношентието на този автор към въпроса за непорочното зачатие, или го тълкуват погрешно. Ако те скриват истината, това говори за тяхната недобросъвестност. А ако го тълкуват погрешно, това издава тяхната предубеденост, която ги насочва да откриват имакулатистични идеи и там, където те не съществуват. С погрешното си тълкуване те проявяват умишлена или неумишлена несправедливост по отношение на Пасхазий Ратберт, заставяйки го да бъде в крещящо противоречие със самия себе си по един и същ въпрос. Ала чрез това, желаейки да го използват за своята теза, те сами омаловажават стойността на неговото свидетелство. Защото какъв авторитет може да представлява за нас един автор, който, ако римокатолиците имат право, че той твърдо е поддържал непорочното зачатие на св. Дева Мария, в едно и също свое съчинение той говори ту в полза на непорочното зачатие, ту го отрича!

И така, няма нито един източен и западен свети Отец или Учител на древната Църква, който да е споделял възгледа, че св. Дева Мария е била изключена от първородния грях. Напротив, мнозина измежду най-авторитетните свети отци като св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Амвросий Медиолански и много други, при голямото си благоговение към майката Господня, не са я считали безгрешна, както това признава и латинският богослов Бартман.

След всичко това вижда ни се странно дързновението на някои автори да твърдят, че „с провъзгласяването догмата на безскверното зачатие тя (римокатолическата Църква) нищо ново не била въвела. Тя просто била изложила учението на Свещеното Писание (?), на източните и западните св. отци и на цялата християнска древност”.

Такива римокатолически богослови добиват смелост да твърдят подобна неистина от самата папска була Ineffabilis Deus, където четем, че учението за непорочното зачатие „цъфтяло още от най-древни времена, било дълбоко вкоренено в умовете на верните и чудесно разпространено в целия католически свят чрез старанието и усърдието на светите епископи”.

Историята свидетелства, че първото благоприятно изказване в полза на непорочното зачатие е от ХІ век. Някои го приписват на Хуго де Сумо, но други оспорват автентичността на това изказване. В случая обаче не е толкова съществена подробността, дали един повече или по-малко известен автор от ХІ век се е изказал ясно и недвусмислено в полза на непорочното зачатие, или някой недобросъвестен ревнител му е приписал това изказване. Важното е, че към ХІ век това учение вече се появява на Запад като частно мнение. Това не закъснява да се отрази и на Изток. Исидор Солунски (починал 1397), навярно повлиян от имакулатизма, е твърдял, че Мария единствена е могла да каже за себе си: „Аз не съм зачената в беззакония”.

Но веднага след появяването на това лъжливо учение на Запад, започва и противодействието срещу него. Известният римокатолически светец Бернар Клервоски (ХІІ век), както видяхме, пише цяло послание до Лионските каноници по повод на въведената у тях служба, изработена специално, за да се празнува по-тържествено непорочното зачатие на св. Дева Мария. „До самото настояще време – пише той в посланието си – тази доктрина не е съществувала никъде във вселенската църква; това е твърде смело новаторство, оскърбително за древното християнство, не отговаря ни най-малко на истинския дух на почитанието, което се въздава на Пресвета Дева Мария и е опасно в своите последици като продукт на невежество, на лъжлива вяра, ктато продукт на ерес”.

Можел ли е Бернар Клервоски да се изказва против мнението за непорочното зачатие на св. Дева Мария, и то така категорично, ако светите отци до него са писали в полза на това учение? Та нали съвременниците му биха го обвинили в противоречие с авторитетните и общопризнати древни църковни учители! Но никой не се е осмелил да му възрази, защото той е бил абсолютно прав, когато е твърдял, че тази доктрина е новаторство, дотогава от никого не споделяна във вселенската църква. А Бернар Клервоски е бил учен човек, добре осведомен богослов, авторитетен писател. Той е знаел какво твърди. При това никой не е можел да го обвини, че обявяването му против непорочното зачатие на св. Дева Мария се дължи на негово хладно или пренебрежително отношение към нея. Защото той е бил известен като най-горещ почитател на майката Божия. Съчиненията му са пълни с най-възторжени похвали на нейните високи качества и ангелски добродетели. Подобно на източните свети отци той е казал всичко най-красиво, най-възвишено и най-достойно за нея, като не е премълчал нито един от онези прекрасни епитети, които съставят брилянтите в короната на нейното небесно величие. И ето, въпреки своето дълбоко преклонение пред дивната „посредница в спасението”, както той я нарича, пред тази „clemens, pia, dulcis Virgo Maria”, той решително се обявява против мнението за нейното непорочно зачатие. Защото той е смятал, че с приписването й на неща, които са неверни, може да се постави под съмнение и всичко онова, което е от Бога открито за нея и съставя нейната истинска слава.

Какво говори всичко това? Не е ли то доказателство, че може да се тачи св. Дева Мария като по-досточтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите, както това от дълбока древност прави св. Православна църква, без от това високо тачене да следва изводът за нейното непорочно зачатие? Тогава как римокатолически богослови, имайки пред очи примера на своя западен светец, се осмеляват да казват, че източните свети отци не е възможно да не вярват в непорочното зачатие на св. Дева Мария, щом са я отрупвали с най-възторжени похвали и й приписвали най-високи съвършенства?

В това отношение голяма смелост е проявил професор Адолф Шпалдак, който е написал цяла студия, за да докаже с цитати от гръцката патрология вярата на източните Св. Отци в непорочното зачатие на св. Дева Мария. Но който внимателно прочете неговия очерк, остава разочарован от представените доводи, защото те се свеждат към привеждане само на всевъзможни емфатични изрази и то не от съчинения на общопризнатите като безспорни авторитети древни, източни свети отци, а на много по-късни и повечето от тях малко известни автори, живяли през VІІІ, ІХ, ХІ и даже ХІV век, например Иоан Евбейски (VІІІ век), Герман І (VІІІ век), Иосиф Песнописец (ІХ век), Никита Пафлагонийски (ІХ век), Козма Веститор (Х век), Иоан Евхаитски (ХІ век), Иаков монах (ХІ век), Теофан Керамевс (ХІІ век), Герман ІІ (ХІІІ век), Исидор Солунски (ХІV век), Матей Кантакузин (ХІV век), Мануил Палеолог (ХV век) и прочее.

Защо авторът не прибягва до свидетелствата на общопризнатите и най-високо тачени свети отци на Източната църква? Защо той, като е озаглавил студията си „Гръцките църковни отци” и прочее, което естествено предполага, че той ще почне от най-древните гръцки свети отци на Църквата, не е казал нито думичка за отношението към проблема за непорочното зачатие на такива великани в богословието като св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Иоан Златоуст, и др. от техния ранг? Отговорът е много прост. Защото между най-древните и най-авторитетни свети отци няма нито един, който да казва, че той и неговите съвременници вярват в непорочното зачатие на св. Дева Мария. А щом не се намира нито един древен свети отец, който да свидетелства за вярата на древната Църква в непорочното зачатие на св. Богородица, то ако ще би и хиляди свидетели да се представят от по-късно време, няма да имат за нас значението на свидетели на древната вяра, понеже не може да бъде призната за изначална и богооткровена една вяра, която не е засвидетелствана с непрекъсната приемственост от апостолския век насетне, и която следователно се е появила по-късно. Като появила се по-късно, тя не може да бъде друга освен нова, чужда на древната вяра и затова по силата на св. апостол Павловото твърдо заявление, че няма друго благовестие освен известното вече благовестие Христово (Галатяни 1:7), тя попада под неговата присъда: „Който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде” (Галатяни 1:9).

Но може би посочените от Шпалдак свидетели имат все пак това поне достойнство, че говорят ясно и недвусмислено, не имплицитно, а експлицитно, в полза на непорочното зачатие? Съвсем не! Те нямат и това достойнство. И тук е втората слаба страна на въпросната студия. Шпалдак не привежда като доказателства преки и недвусмислени свидетелства за защитавания от него догмат на макар и на късни автори, понеже и у тях не ги намира. Неговите свидетелства и доводи са само такива изрази, които величаят св. Богородица като най-света, най-чиста, пренепорочна, несравнима по съвършенства, каквито изрази светата Православна църква открай време е употребявала, за да изтъкне нейното изключително място между човеците по девственост и светост. Отците я наричат Божие чадо, Богоневеста, прекрасна, неопетнена, ходатайка и прочее. Те я наричат създание на небесния Отец, устроена от Светия Дух, храм, украсен от Бога, престол, устроен от Бога, светилник, позлатен от Светия Дух, рай, насаден от Бога, превъзхождаща небожителите, недостъпна за греха, понеже е недокоснато растение и пр. Ала всичко това ни най-малко не говори за нейното непорочно зачатие. То почва да говори в този смисъл, едва след като Шпалдак го обработи според тенденциозното си желание със своя метод. Като приведе такова място от някой гръцки църковен писател, където се изтъква превъзходството на св. Дева Мария над човеците и над ангелите, той смята, че е намерил търсеното доказателство, и с умозаключения и патетично задаване на въпроси в такъв вид, че да изключват противоположния отговор, той прави желания за римокатолическата догматика извод. Ето и няколко такива примери. Той казва: „Ако е известно, че човекът чрез греха на Адам е лишен от облекло, че е разсъблечен до голота и е изгубил благодатта, а който не е в състоянието на благодат, е враг на Бога, роб на дявола, с една дума, че той не само изпитва последиците на първородния грях, но е и обременен от вината на прародителя, и ако ние знаем, че пресветата Дева е родила Божия Син, непредубеденият ум не може от това да не направи прякото заключение (к. м.), че Богородица е била още от самото начало храм Божи, изпълнен с благодат и не засегнат от злия дух, какъвто (храм) тя не би могла да бъде, ако не би била всякога чиста и невинна”.

Вместо да даде преки доказателства, Шпалдак прави „пряко” заключение! Но това негово пряко заключение съвсем не е убедително, защото не е безупречно. Ние сме съгласни, че св. Дева Мария е била „храм Божи, изпълнен с благодат”, но от това не следва, че, за да бъде такава, тя е трябвало всякога да бъде „чиста и невинна”, тоест да е била зачената без първородния грях, защото и родените в първородния грях могат да станат храмове на Бога, като бъдат очистени от първородния грях и от личните си грехове (1 Кор. 6:11, 19; 3:16). Заключението на Шпалдак е несъстоятелно и от формална гледна точка, и по същество. Формално е направена грешката, че се извлича от предпоставките повече, отколкото те съдържат, а по същество – грешката, че се влиза в конфликт с Божественото откровение.

Друг пример. Исидор Солунски (починал 1397), когото вече споменахме, в някои свои проповеди изказва следните мисли: че пресветата Дева слязла при нас, за да съдейства в нашето спасение, че земята била за нея неудобно място, че тя трябвало да се роди на небето (?). „Ако Словото не бе станало плът, Пресветата Дева би пребъдвала сред нас само за малко време, единствено за доказателство, че Бог може да създаде от земята същество, което превъзхожда небожителите” (PG, t. CXXXIX, col. 81). Тук св. Дева Мария е представена като съвършено творение Божие, независимо от ролята й на майка на Спасителя.

Това твърде необосновано предположение на Исидор Солунски може да се оспорва богословски, понеже св. Богородица, съгласно православното схващане, заема изключително място между човеците и е по-високостояща от ангелите, тъкмо защото е Богородица, а не независимо от това си качество. Ако не би била предназчачена да роди Бога по плът, тя не би била предочистена от Св. Дух, за да стане достойно вместилище на въплътилия се Бог.

От разглежданото съвсем несъстоятелно предположение на Исидор Солунски, Шпалдак прави предпоставка за следното свое заключение: „Може ли човек да си представи, че тази, която е била по-достойна от всички ангели да пребъдва на небето, е била обременена от първородния грях?”

Грешката на Шпалдак е явна. От спорни предпоставки той извлича „сигурни” догматически изводи.

Същият Исидор Солунски изказва мисълта, която вече споменахме по-рано, без да я коментираме, че единствена св. Дева Мария може да каже за себе си: „Аз не съм зачената в беззакония”. Но защо? Как обяснява това сам Исидор Солунски? Това Шпалдак не казва. А между това то е твърде важно, за да се види, дали в това единствено във византийското средновековно богословие място имаме днешното учение на Римокатолическата църква за непорочното зачатие на св. Дева Мария.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „17. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-b