Костадин Нушев

 „Ето възсия пред нас, христолюбци, светозарната памет на преблажения наш отец Кирил, нов апостол и учител на всички земи! Възсия с благочестието и красотата си като слънце, що осветява с божествените си лъчи цялата Вселена. Божията Премъдрост си съгради в сърцето му храм, а Дух Светий се спря на езика му като на херувим, раздавайки непрестанно Своите дарове според вярата, както е рекъл и апостол Павел: „Всекиму от нас ще се даде благодат според вярата му в Христа”.

Св. Климент Охридски „Похвала за нашия блажен отец и славянски учител Кирил Философ“

На 14 февруари в църковния календар на Българската църква отбелязваме и почитаме Успението на свети Кирил – равноапостолният първоучител и просветител на българския народ и на другите славянски народи. Константин Философ, наречен в монашеска схима Кирил, е сред големите християнски учители и просветители на европейските народи и заслужено е почитан като небесен покровител на Европа. Той извършва епохалното евангелизаторско и равноапостолско дело по превода на Евангелието на старобългарски и славянски език чрез въведената от него за тази цел първа славянска (старобългарска) азбука – глаголицата, чрез която предоставя на славянските народи достъп до духовните богатства на Божието Слово и предлага наставление в истините на християнската вяра и напътствие за духовния път на спасението в Христа.

За да придобие Божията премъдрост и спасението, да се украси с божествено знание и добродетелност и да се удостои с благодатните дарове на Светия Дух, според неговия ученик свети Климент Охридски, „заради тази именно чест нашият преблажен отец и учител остави цялата красота на този живот и богатство, и баща и майка, и братя и сестри… Прелитайки като орел на всички страни – от изток на запад и от север до юг, при хазарите и при сарацините, – взе участие в съборите за светата вяра и светна като слънце с трисветлите зари и разпръсна всички техни бледословия. У фулския народ опроверга безбожната измама и възсия с трибезначалната светлина. А на славянския народ, който тънеше в невежество и греховен мрак, поради милостта и человеколюбието на Господа Нашего Иисуса Христа стана пастир и учител. И затвори устата на вълците триезични еретици, развърза езика на гъгнивите и чрез словото направляваше по пътя на спасението.“

Евангелизация, апостолство и просветителство

Апостолската и духовно-просветна мисия на Константин-Кирил Философ и неговия брат Методий като християнски учители на славяните, и делото на техните ученици във Великоморавия и България, предоставят на славянските народи достъп до светлината и истината на Евангелското слово чрез писменост и християнска книжовност на роден, говорим и разбираем език. Това духовно-просветно дело, от гледна точка на Църквата и богословието, е преди всичко евангелизаторско и мисионерско дело, защото то има за цел да даде познание и изповедание на вярата за новопокръстените славянски народи, чрез духовно просвещение с Божествените истини на Христовото учение. Духовната просвета чрез християнска книжовност на роден език има за цел да укрепи славянските народи благодатно във вярата и да им даде възможност за истинско спасение в лоното на Църквата. За тази мисия най-много се потрудил свети Кирил с неговите получени от Бога духовни дарования, философски и богословски знания и подвижнически трудове, които той придобил и употребил за просвета на ближните.

На първо място чрез извършения подвиг на превода на Евангелието от свети Кирил и впоследствие на цялото Свещено Писание от свети Методий и неговите ученици, а така също и на духовно-поучителна и богослужебна църковна книжнина на говоримия тогава славянски и старобългарски език, те създават изцяло нова писмена култура и полагат основите на славянските литератури.  С това епохално дело се утвърждава правото и възможността да се използва този нов разбираем за новопокръстените славянски народи език писмено и говоримо в процеса на християнското просвещение и също така да се въведе в богослужебна употреба като един изцяло нов за тогавашното време официален църковен език.

Свети Константин–Кирил Философ разобличава желанието и домогванията на триезичниците новопокръстените славяни да не получават просвета на разбираем език и да останат безкнижни като погрешна и недостойна за християни проява на завист и ги изоблчава като еретици, опитващи се да придадат „свещен“ характер на своите мнения. В сериозен богословски диспут с техни представители, състоял се във Венеция, св. Кирил показва ясно, че подобни възгледи и позиции лишават Църквата от богатството на нейната духовна традиция и мисионерски принципи, завещани от апостолската традиция на Христовото благовестие, което е предназначено „за всички народи“, и са в разрез с духа на Древната църква и нейното Предание. Така той надделява над тези възгледи и успява да утвърди достойнството на славянския език като език на Словото Божие, чрез който се благовести и преподава Христовото Евангелие наред с другите книжовни езици.             

С навлизането на славянските народи в лоното на Христовата църква и с духовното им приобщаване към вярата възниква закономерно въпросът за тяхното просвещение и за богослужебния език, който следва да се употребява в църковното служение сред новопокръстените славяни. Въпросът за статута на славянския език в Кирило-Методиевото дело не се изчерпва само с неговите литургични аспекти, но има и по-широко духовно-просветно измерение и културно значение. В противовес на утвърждаващите се в тогавашна Средновековна Европа църковни схващания за трите древни сакрални езика, на които е написано Свещеното Писание – староеврейски, гръцки и латински, и опитите да се догматизират възгледите на „триезичниците“ в латинския християнски запад, светите братя защитават коренно противоположна християнска визия и духовна концепция за евангелизацията. 

Светите братя Кирил и Методий са посланици и мисионери на Източното християнство, но също така те са учители и църковни служители в рамките на диоцеза и юрисдикцията на Римския папски престол. Те идват от Изток, но действат в Моравия в рамките на обособената юрисдикция на Западната църква и затова тяхното духовно и просветно дело удачно бива определяно от някой изследователи в по-ново време като своеобразен духовен мост между Изтока и Запада. Сред моравските славяни на запад те донасят една изградена от Християнския изток система за духовно и литургично служение, която се основава на използване на говоримия и разбираем език. Тази традиция, утвърдена от Константинополската патриаршия още при християнизирането на готите чрез превода на Свещеното Писание от епископ Улфила и мисията за духовно просвещение на готските племена, благословена от св. Иоан Златоуст, се прилага и по отношение на християнизацията и духовната просвета на славяните. Практиката за богослужебна и духовна употреба на говоримия език е позната и от покръстването на арменците и грузинците на Изток, а също и от модела на древната апостолска традиция, съхранен в древните дохалкидонски църкви в ареала на Източното Средиземноморие.

Чрез християнското учителско и духовно-просветно дело на свети Константин-Кирил Философ сред славяните в Европа през ІХ век възниква една изцяло нова книжовна култура, основана върху духа на евангелските принципи, която обогатява европейската цивилизация и дава своите благодатни плодове на духовното просвещение в Църквата през следващите векове и до днес.

Тези безспорни евангелизаторски заслуги на светите братя днес се признават от всички – включително и от Католическата църква. Съвсем заслужено папа Иоан Павел ІІ чрез своето апостолическо послание „Egregiae Virtutis“ обяви светите братя Кирил и Методий за духовни съпокровители на Европа. Според неговата оценка за делото на светите братя, изразена в енцикликата  „Slavorum Apostoli“, те са изградили един истински духовен мост между Изтока и Запада – между християнските средища на Рим и Константинопол, и затова са истински „апостоли на славяните“ и християнски мисионери, които спомагат за приобщаването на славяните към семейството на християнските народи и разкриват Вселенското единство на Църквата. 

Свети Кирил – първоучител на българите и апостол наславяните

Както е известно от историческите сведения и агиографските свидетелства св. Кирил завършва своя земен път в Рим през 869 година, където светите братя са повикани от папа Андриан ІІ, за да получат потвърждение и църковна санкция за преведените от тях за литургична употреба богослужебни книги. След престоя в Рим на светите братя и техните ученици, повечето от които са ръкоположени в свещенически сан, а св. Кирил приема монашество, настъпва и неговата земна кончина.

Агиографските извори са запазили една трогателна изповед и братски завет, който св. Кирил дава на своя брат в израз на желанието си за продължаване на учителското дело сред славяните. Той завещава на своя брат Методий, който обича много монашеското уединение в пустинята, да не се оттегля отново в манастир и да не изоставя учителското служение, защото „чрез него може по-лесно да се спаси!“ 

Това са знаменателни думи на свети Кирил, които остават като свещен завет към св. Методий и духовно напътствие към неговите последователи и ученици, които учителстват и светителстват сред славянските народи. В тези думи можем да видим едно християнско разбиране за духовните пътища на спасението и служението на Бога и Църквата, които са свързани с традициите на източното монашество. От една страна е отшелническият път на подвижничество и оттеглянето в манастира за духовно съзерцание и молитва, но от друга страна е активното учителско служение в Църквата, при което спасението се постига чрез служение на Божия народ и посвещаване на духовната просвета и спасение на ближните. Тук се долавя отглас от древните монашески правила на св. Василий Велики и големите светители на Църквата, които утвърждават едновременно духовната аскетична традиция на източното монашество, но и активното светителско и учителско служение.

Още с Успението на свети Кирил в Рим  – от деня на неговото блажено отхождане от този свят при погребението му в древната базилика „Сан Клементе“ във Вечния град, започва и църковната почит към неговото свещено дело и прослава на сияйната му личност в сонма на светиите като просветител и първоучител на славяните. Според свидетелството на най-приближения ученик на свети Кирил – просветителят на българите св. Климент Охридски, „в Рим Господ Бог благоволи да почине пречистото му тяло. Като се пресметнат неговите подвизи, трудове и странствания, няма кому другиму да се отдадат подобни похвали. Защото, макар и по-късно да възсия, надмина всички. И както денницата, която изгрява по-късно, озарява със своята светлина целия звезден лик, като пръска светлина със слънчевите си зари, така и този преблажен отец и учител на нашия народ, светейки повече от слънцето с троичните си зари, просвети безбройния народ, тънещ в мрака на невежеството. Кое място остана скрито от него и неосветено от стъпките му? Кое изкуство бе неизвестно за блажената му душа? Той разясни на всички народи разумно скритите тайни във формите на думите – на едни чрез писмена, а на други чрез учение. Божията благодат се изля в устата му и заради това Бог го благослови навеки.“        

Чрез своя духовен подвиг на първоучител и просветител, на духовен пастир и мисионер св. Константин-Кирил Философ утвърждава своето разбиране за християнска книжовност и духовна просвета на роден, говорим и разбираем език сред българите, а чрез неговите ученици това Христово дело отстоява през вековете и нашата Българска православна църква. Чрез най-добрите си и предани служители, и в най-добрите си образци на книжовност и духовна култура, тя остава вярна на заветите на славянските първоучители и предава порива към знанието и просвещението на нашия народ, с което го възпитава духовно в любов към истината и истинското знание.

Безкористното ученолюбие, стремежът към истината и знанието, жаждата за просвета и безкористно интелектуално стремление към духовните ценности и днес остават живи сред мнозинството българи, а великата мисия на истинската християнска просвета в духа на заветите на св. Константин-Кирил Философ и верността към Кирило-Методиевото дело и днес поставят пред Църквата големи отговорности и задачи в спасителната й мисия и служение в съвременния свят. Защото само чрез продължаване и актуализиране на това велико духовно и културно-просветно дело тя може да съхранява своята духовна традиция и авторитет, да активизира своята мисия, да запазва и отстоява достойнството си на „стълб и крепило на Истината“, на учителка на Христовата истина и духовен стожер на спасението сред народа и пазителка на истинската православна вяра сред вярващите.    

Литература

1. Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. 1, С., 1943, с. 190.

2. Снегаров, Ив. Църквата и народната просвета. С., 1946, с. 26-47.

3. Георгиев, Е. Кирил и Методий – основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 48-93.

4. Петканова, Д. Полемически съчинения на Кирил. –в: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. С., 1992, с. 339-340.

5. Пикио, Р. Православното славянство и старобългарската културна традиция. С., 1993, с. 35-381.

6. Папа Йоан-Павел II. Кирил и Методий: благовестие и екуменизъм. С., 1996, с. 15-69. 

________________________________________

*Публикувано в https://hristianstvo.bg/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.                       

Изображение: авторът Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gs3