Димитър Киров

Помрачаване на Божия образ у човека

Човекът, съблазнен и увлечен към злото, не могъл да различи добро от зло, злоупотребил със свободата си и, като се поддал на измамата на лука­вия, отпаднал от Бога. Тогава грехът и злото проникнали у него и получи­ли достъп и власт над цялото му потомство. И както всяко същество чрез размножаване наследява белези на своите родители, така и новороде­ният човек носи генетични заложби на родителските си форми: човекът ражда човек, грешникът – грешник, страстният – страстен[1]. Ето печал­ното Адамово наследство, което по­лучава всеки от нас със самото си появяване на света! И това наслед­ство ние още повече умножаваме със собствените си грехове в продълже­ние на целия си живот.

Според християнското учение гре­хът нанесъл тежки поражения на човека, но той не засегнал същността на Божия образ у него и не довел човека до загубване на високото му достойнство[2]. Божият образ остава ненакърним и безсмъртен дори когато човек изпитва душевни страдания, физически болести и смърт. Схва­щайки в този аспект последиците от грехопадението, св. Григорий Ни­сийски оприличава греха у човека на ръжда, на кал, на мрак, които пок­риват душата му и не позволяват благодатната божествена светлина да се докосне до нея. Макар че човекът изменил на богоподобната си природа и на нравственото си назначение всеблагият Бог и след грехопадението му промислял за него, а човекът копнеел по Бога. Въз основа на битийната си обусловеност от Бога и на религиозно-нравствената си потреб­ност човек се привлича от Бога и сам търси съпричастност с Вечното и Съвършеното, за да възпълва не­съвършенството си[3]. И в греховното си състояние човек осъзнава в себе си желание да върши добро, дори сe устремява към него и го търси: „Же­лание за добро има у мене, но да го върша, не намирам сили“ (Римляни 7:18), изповядва св. апостол Павел не само за себе си, а за всеки човек под греха.

С оглед на по-пълното изясняване на антропологическите възгледи на св. Григорий Нисийски необходимо е най-напред да се спрем, макар че се отклоняваме от темата, на св. Григориевата постановка за задгробната участ на починалите некръстени де­ца. Ще се спасят ли от гледна точка на Божията любов и правда и ще наследят ли вечен живот рано по­чиналите от болест, захвърлени или умъртвени непосредствено след раж­дането си некръстени деца, тоест тези, които са напуснали тукашния свят преди да бъдат осветени от Божията благодат, преди да бъдат просветени и призвани към Иисус Христос и преди да са извършили свободно лич­но дело? Ако тези деца наследят Царството на небесата и благата на обетованието, за които християните с вяра се надяват, тогава езичниците биха били в много по-благоприятно състояние в отвъдния свят отколкото Христовите последователи, понеже през живота си християните в една или друга степен се провиняват пред висшата Правда – Бога[4]. Св. Гри­горий Нисийски мисли, че отговорът на този въпрос превишава умствените сили на човека, поради което той се позовава на Свещеното Писание и раз­съждава преди всичко като бого­слов, а не като философ. Според него душите на починалите некръстени деца не преминават през възпита­телно-изправителни степени в отвъд­ния свят, тъй като не са извършили лични грехове в тукашния, но съще­временно не съзерцават отблизо сла­вата на Всевишния[5].Може би в определена степен след преселването им в отвъдния свят те отобразяват Бога в душите си, възвисяват се към вселюбещата божествена Лич­ност, от Която пият живот, за да бъдат вечно живи, без обаче знанието им за Бога да превишава ръста на личния им духовен живот. Това озна­чава, че богопознанието им не е по-голямо от това, което има всеки човек в момента когато е извикан към живот по образа на Твореца. Това знание на човека за Бога, да­рувано му от Твореца заедно с бо­жествената му струя, е извор на неугасимия му устрем към доброто и вечното, към божествените висоти, докато достигне познаването Сина Божи, до пълната възраст на Хри­стовото съвършенство (Ефесяни 4:13). Следователно децата, които поради ранната си смърт не са могли да на­преднат духовно, но не са извършили и лични грехове, се намират в природосъобразно положение. Поради това душевната им чистота, знанието и общението им с Бога в отвъдния свят не са награда, а естествено състояние за тях[6]. Тук следва да се отбележи, че близостта на душата до Бога зависи преди всичко от нравствената чистота и съвършен­ство на човека, от съзидателното му личностно себеосъществяване, от извайването на Божия образ в себе си, от невидимото му вътрешно общение с Бога. Тезата на св. Григорий Ни­сийски за задгробната участ на рано починалите некръстени деца създава недоумение сред изследователите на богословското му творчество. Някои тълкуватели твърдят, че тя не при­надлежи на св. Григорий (J. Hempel); според други той говори за кръсте­ните деца (F. Bernard), а трети мислят, че по този въпрос светителят разсъждава като философ, а не като богослов (A. Gross)[7]. За нас във връзка с разглежданата тема горните разсъждения на св. Григорий Нисийски са ценни, доколкото допъл­ват и осветляват антропологическото му учение.

Като се връщаме отново на темата, следва да отбележим, че според св. Григорий Нисийски Божият образ у човека не се състои само в разума му, както учат древногръцките фи­лософи[8]. Божият образ се съдържа преди всичко в личния дух на човека, неугасващата искра от животворя­щия Дух. Богоподобието на човека пък се изразява в естествената устременост на ума на човека към бо­жествения му Първообраз, възпиран неведнъж от лоши страсти и зли влечения и отклоняван към измамни блага. Затова когато душата напусне тялото преди човек да се е провинил с мисъл или с дело пред Бога, както това става с рано починалите деца, тя сама се насочва към Бога и по необходимост се издига към доброто, на което е сродна[9]. Тези разсъжде­ния, макар да са логически обосно­вани, не са напълно богословски изяснени. Тук св. Григорий Нисий­ски сякаш подминава наследствения грях. Това изглежда така, защото той не разграничава ясно, както това прави по-късното богословие, същността на първия грях от него­вите последици; той разсъждава об­що. Според св. Григорий помрачава­нето на Божия образ у човека – последица от първия грях, която се предава от род на род, е едва ли не самият наследствен грях. Следователно огрубялата плът на човека, болестите и смъртта са характерни също и за рано починалите деца, макар че на много места в творенията си и преди всичко в христологическото си учение той нарича загубените след грехопадението блага нравстве­но безразлични. Въпреки че св. Гри­горий задълбочено се е занимавал с проблема за грехопадението, той не е изяснил формалната му страна и не е разработил стройно учение за него. Също така и разсъжденията му за единството и целостта на човеш­кия род не са намерили съществено място в учението му за първия грях. В този аспект на разглежданата тема два въпроса заслужават вни­мание: първият, как св. Григорий въз основа на собствения си възглед за задгробната участ на некръстените деца, изложен по-горе, обосновава необходимостта от Кръщение, и вто­рият, има ли място в антропологията му идеята за „visio beatifica[10]“. На втория въпрос изследователи на тво­ренията му са дали пълни отговори, а първия ще се опитаме да изясним по-надолу, като изхождаме от уче­нието на св. Григорий за субектив­ната страна на спасението, която обхваща целия личен живот на чо­века – от момента на възстановява­нето на духовно-нравствената му природа до представянето му пред престола на Всевишния.

Възстановяване на първоначалното богоподобие

Човекът не се е сътворил сам по Божи образ и сам не се спасява: богоподобието ни е безценен Божи дар, помрачаването на Божия образ в себе си човек извършил съзнателно и свободно, пренебрегвайки или на­рушавайки Божията света воля, а възстановяването на Божия образ у човека е богочовешко дело. В него (в делото на изкуплението и спасе­нието), подпомаган от Божията бла­годат, човекът доброволно участва, пробужда негодувание у себе си от духовно-нравственото си състоя­ние, обзема се от покайно чувство, разпалва у себе си стремеж към доброто и се приближава към пър­воначалното състояние на нашия праотец. Този труден и дълъг път на ду­ховно-нравствено усъвършенстване на човека, на възстановяване Божия образ у него не спира при първоначалното богоподобие, а про­дължава нагоре към безкрая и веч­ността. Макар че след грехопадението човеците престъпвали изискванията на нравствения закон, извършвали беззаконие (1 Иоан 3:4), отчужда­вали се от Бога, преблагият и всеправеден Бог не се разгневил на непослушните си блудни синове, не ги лишил от личната им свобода и не пожелал Сам против волята им да възстанови Божия образ у тях. Бог обичал човека и очаквал човека сам да се опомни, да се освободи от робството над себе си и да прояви го­товност да обича Бога. Човекът обаче не могъл сам да се освободи от гре­ховното си бреме и да възпламени у себе си любов към Бога. Необходимо било най-напред Бог да се приближи до човека, да го обгърне и привлече към Себе Си. Затова Синът Божи слезе на земята, възроди човека за нов живот, обнови вътрешния му мир и възстанови Божия образ у него.

Човекът, който е предмет на за­дълбочен размисъл на св. Григорий Нисийски и важна тема в творенията му, прави съзнателни усилия за духовно пробуждане и просвещаване, за надмогване ограниченото и преход­ното, за преминаване от емпиричната в трансцендентната сфера, за дости­гане пълнотата на битието си. На много места в аскетическите си слова, чрез изкусните похвати на християн­ската риторика, той посява благо­датните семена на евангелската исти­на в сърцата на вярващите и ги наставлява да се упражняват в добро­детелта, за да се спасят, като че ли спасението се постига само с човешки сили. „Целта на моето слово е да възбудя у вас стремеж към доброде­телен живот[11]“ В тази връзка светият отец се спира и на девството, определяйки го като благоуханен плод на бого­човешки усилия. Наред с последова­телната и неотстъпна борба против изкушенията, греха и злото в света човекът отваря сърцето си за Бо­жията благодат, която ни учи и ни дава сили „да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем цело­мъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век“ (Тит 2:12). Следо­вателно блаженото безстрастие, към което се стреми религиозният човек, е преди всичко божествен дар. В словата си св. Григорий Нисийски препоръчва на християните още вни­мателно и задълбочено да изучават Свещеното Писание, откъдето да черпят вдъхновени сили в нравствената си борба и в нравственото си усъвършенстване. На много места св. Гри­горий говори за синергичните дей­ствия между Бога и човека в делото на изкуплението и спасението, за саможертвения подвиг на въплътилия се Божи Син в борбата за избавяне човека от злото и смъртта, за благо­датната помощ на Светия Дух в трудния път на човека към Бога и вечността, за безмерната Божия лю­бов, която обгръща човека и му отва­ря вратите на горния Иерусалим. От казаното дотук следва, че за извършване на лоши дела човекът не се нуждае от чужда помощ: той разпалва греховните си страсти, притъпява съпротивителните си сили против изкушенията и превръща сво­бодата си в робство на греха. Така той става сляпо оръдие на греха и извършва зли дела, обаче за тайн­ственото очистване, овещаване и въз­раждане ние изпросваме Божията благодат и призоваваме Бога.

Идеята на св. Григорий Нисийски за възстановяване първоначалното богоподобие у човека с помощта на Бога намира обоснован израз в уче­нието му за Кръщението, където се полага началото на вътрешното ду­ховно възраждане на човека и се да­ват сили за възвръщане на първо­началната му богосъздадена красота. Кръщението е основна тема на ня­колко слова на светия отец, а по-конкрет­но богословието на Кръщението той излага в догматическо-апологическите си слова. Там св. Григорий раз­крива естествената връзка между очистващата сила на Кръщението и плодовете на другите тайнства в нравствено-спасителното дело на чо­вешкия род. Според учението на светата Църква Кръщението е второ раждане свише, което въвежда чо­века във вечния живот (Иоан 3:3, 5:6), тоест чрез трикратно потапяне на кръщавания във вода и чрез произнасяне на кръщалната формула вярващият с помощта на Божията благодат се очиства от всеки грях, възражда се за нов духовен живот и бива оправдан и осветен. Това обно­вяване, добавя св. Григорий, има дълбок смисъл, който се изразява във възвръщане на младенческата невин­ност, във възстановяване на Божия образ у човека[12]. Светият отец обаче не спира тук; по-нататък той изясня­ва смисъла на въплъщението на Единородния Божи Син и основно разкрива спасителната сила на Кръ­щението, където се открива дълбочи­ната на неговото богословие на Бо­жия образ. Според него трикратното потапяне на човека в кръщалния купел съдържа в себе си дълбока тайна. Християните разбират, че не могат да се спасят само чрез изу­чаване Свещеното Писание, а преди всич­ко като следват Иисус Христос, като черпят от Него сили за нравствен възход и с помощта на Светия Дух постепенно оформят духовния си лик. Следователно необходимо е христия­ните творчески да следват Иисус Христос, да изпълняват дълга си и да осъществяват нравственото си при­звание, като постъпват така, както Иисус Христос би постъпил, ако би се намирал на тяхно място. Ето защо Бог Слово стана видим, за да може, както казва св. апостол Павел, последо­вателите Му да следват делата на началника на нашето спасение (Евреи 2:10), понеже никой не може да достигне богоподобие, ако няма мис­лите, чувствата и насоката на воля­та, които е имал и проявявал Иисус Христос (Филипяни 2:5).

Прочетете още „Възгледът на св. Григорий Нисийски за човека след грехопадението му*“ →

Любомир Тенекеджиев

Догматът за Света Троица е непостижим за ограничения човешки ум. Ако все пак направим опит да надникнем в тайната на триединното Божествено битие, особено впечатление прави хармоничната междуличностна комуникативност между лицата на Света Троица.

Човешката личност е образ на Божествената Троица и се уподобява на нея посредством общуване с други личности. „Аз-ът“ се осъществява в динамична връзка с „другия“. Човекът се изявява като личност само когато общува с други личности. Именно това подтиква всеки човек към непрестанно търсене на общуване с други личности.

В този си стремеж към себепознание и себеизява всеки реализира отношенията с хората по пътя на диалога. В зависимост от висотата на духовната си чистота човек търси близост и комуникация със сходни личности. Но той е венец на Божието творение. В него Творецът  е вложил Своя образ и е заложил стремеж към богоподобие. Психо-физическата му природа съчетава в неповторимо единство невидимия и видимия свят. По този начин той е обединителен център на духовния и материалния аспект на цялото творение.

Освен това чрез боговъплъщението Иисус Христос обладава пълнотата на божествената и човешката природа. Съединението на двете природи в лицето на Спасителя води човека до освещаване и до богоуподобяване. В създалата се неизразима обвързаност между Твореца и творението човешката природа придобива нови, още по-високи измерения на своя статус. От висотата на това състояние произтича и основателният стремеж към общуване не само с другите хора, но и с Бога. Комуникацията между тях се реализира в различни форми, но винаги преминава през диалога. При духовно издигнатите личности необходимостта от нея става водещ фактор в живота им. Тази вътрешна потребност намира своята изява чрез молитвата.

Молитвата е беседа, разговор с Бога. Тя има сходства с обикновения разговор, но има и редица особености. При нея е налице възнасяне на ума и сърцето към Твореца, изричат се благоговейни думи и подобаващи на тях действия. Сам Спасителят е дал пример не само относно думите, но и външната изява, съпровождаща молитвата. Най-често тя се свежда до кръстно знамение (изобразяване на светия Христов кръст върху гърдите), издигане погледа, коленичене или дълбок поклон. Външните изяви на духовните преживявания на човека съответстват на състоянието на душата му.

Този особен диалог поставя определени изисквания, извлечени от безценната съкровищница на божествената мъдрост – Свещеното Писание. На първо място молитвата трябва да е напълно искрена и облечена в безусловна вяра. Според обещанието на Иисус Христос (Матей 21:22)всичко, което се пожелае в молитва с вяра, ще бъде получено. Убедеността в силата на молитвата, нейната искреност и вярата в богочовешката същност на Спасителя намират своята мотивация в осезаемата двупосочна връзка на взаимна любов, свързваща Бога и човека.

Освен това молитвата трябва да бъде смирена и съсредоточена. Вложеният при творческия акт закон за вътрешна самооценка, проявяващ се чрез съвестта, не дава основание на човека за високо самомнение. Тъкмо обратно. Злото непрестанно съпровожда мислите и делата ни, а това трябва да занижава самочувствието ни  независимо от високото ни призвание. Това води неминуемо до чувство за вина пред Законодателя. Оттук логично следва в диалога с нашия Творец да бъдем смирени и съсредоточени в отправените към Него слова. Естествено въз основа на осъзнатото ни греховно състояние трябва да проявяваме скромност и настойчивост в молитвата. Обратното би било изява на горделивост и преди всичко израз на отсъствие на любов.

Когато бъдат изпълнени характерните изисквания за общуване  с Твореца, комуникацията между човека и Бога не остава еднопосочна. Духовно извисените личности успяват да получат при молитва и конкретни откровения за Божествените истини. Прозрението е характерен израз за тази двупосочност в комуникацията. Твърде често искрено пожеланото в молитва става реалност в живота, ако само̀ по си е полезно за нашето спасение и е заслужено с почтени дела. Затова молитвата се определя  като реално, духовно общуване между човека и Бога.

Съществуват различни видове молитви. По отношение формата им те биват вътрешна и външна. Вътрешната молитва не е съпроводена с конкретни думи.Тя е душевно състояние, разположение на духа, което подчинява цялото човешко битие на радостта от комуникацията със своя Творец. Това състояние, макар и трудно, е постижимо за човека и затова св. апостол Павел препоръчва да пребиваваме в постоянна молитва. Трябва да отбележим обаче, че до тези висоти на богообщение достигат само личности, развили силна любов. Библейски пример в това отношение е Моисей. Преди да преведе евреите през Червено море, той насърчавал своя народ и го ръководел. В същото време непрестанно се молел. Макар външно с нищо да не показвал молитвеното си състояние, през цялото време общувал безмълвно с Бога.

В живота на човека често има ситуации, когато поради житейски задължения трудно се намират точни думи за молитва. Въпреки това сърцето може да е обзето от молитвено състояние, при което практически да реализира вътрешна връзка с Бога. Но както вече беше отбелязано, това е трудно постижимо. В повечето случаи вътрешната молитва преминава във външна. Движението на духа се отразява в действията на тялото.

Външната молитва се изразява с думи и е съпроводена с външни действия на човека. При нея сърцето се отваря към Господа и се дава воля на изразните средства, присъщи на психо-физическата човешка природа. Важното в случая е, че външна молитва, която не се съпровожда от вътрешна, не е угодна на Бога. Тя е по̀казна и лишена от преживяване на общението. Иисус Христос осъжда книжниците и фарисеите, които външно се молели, но сърцата им оставали студени за Бога.

По отношение начина на извършването им има два вида молитви – частна и обществена.Частната молитва е лична. Тя изразява индивидуалното отношение на човека в контакта му с Твореца. Но тази молитва не се гради само върху личните желания и потребности. Чрез нея трябва да се покаже човеколюбие и да е насочена към потребностите на повече хора. И колкото по-широко се разпростира тя по отношение благото на цялото творение, толкова по-ясно показва степента на придобитата любов.

Обществената молитва е общата молитва на вярващите в храма. Тя има изключителна ценност, защото според Иисус Христос силата на общата молитва е голяма. В известен смисъл тя отобразява хармоничното общуване между лицата на Света Троица и е израз на съвършенство. Съзнанието за съпричастност между членовете на Църквата е свидетелство за висок християнски дух.

По отношение на своето съдържание молитвите се делят на славословни, благодарствени и просителни. Чрез славословните молитви се възхвалява Бог. Те са красиво подредени и дълбоко съдържателни текстове, продиктувани от възторга пред съвършенството Му. В тях се възпява безкрайното Божие величие  и удивлението от всеобхватната Му любов.

Благодарствените молитви представляват слова за получените от Бога благодеяния. В тях особено внимание се отделя на благодарността за дълготърпението на Бога, Който по този начин ни дава възможност да поправим сторените грешки и да придобием Царството Божие.

Просителната молитва съдържа моления за благодеяние и съдействие, което желаем да получим от Бога. Най-често неин предмет са житейски потребности, към които се стреми богомолецът. Но предвид високото призвание на човека те трябва да съдържат преди всичко просби за вечни и непреходни ценности, които не могат да бъдат отнети.

Най-разпространена е просителната молитва. Трябва да се знае обаче, че тя се изгражда в определен ред. В най-прекрасната си форма трябва да обхваща динамично и трите вида молитви. Обикновено се започва  със славословие, преминава се през благодарност и чак тогава се проси желаното благодеяние.

Пример за съвършена молитва е дал Сам Иисус Христос. Когато учениците Му Го попитали как трябва да се молят, Той дал образец за богоугодна молитва, известна като „Господня молитва“. Тя е кратка по обем, но богата по съдържание и показва онова, за което християнинът трябва да се моли. Нейното съдържание е следното:

Отче наш, Който си на небесата!                                                  
да се свети Твоето име;                                                                        
да дойде Твоето царство;                                                                  
да бъде Твоята воля както на небето, тъй и на земята;    
насъщния ни хляб дай ни днес;                                                
и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си;                             
и не въведи нас в изкушение,                                                        
но избави ни от лукавия;                                                            
защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин (Матей 6:9-13).   

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 109-114. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Любомир Тенекеджиев и молещи се хора. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-66F