Ангел Н. Ангелов
III. Направления в исляма – сунити, шиити и хариджити
В тази глава ще се опитаме да разгледаме по-подробно и да посочим отликите между сунити, шиити и хариджити.
1.Сунитите или „Хора на суната и на съгласието в общината“ (Ахл ас-Суна ва-л-Джамаа) са едно от основните течения в исляма.
Първата част от името произлиза от думата суна, примерът на живота на Мохамед като образец и ръководство за цялата мюсюлманска община и за всеки мюсюлманин при решаването на проблемите в живота. Този пример е зафиксиран в хадисите, съобщенията за неговите постъпки и изказвания. Доколкото ислямът признава, че Мохамед непосредствено е общувал с Аллах, то и изказванията му се смятат за боговдъхновени. Затова, заедно с Корана, суната се възприема от мюсюлманите като основа на исляма. Шиитите също почитат суната, но имат свои сборници с хадиси, тъй като смятат, че сунитите са променили в техните сборници всичко онова, което потвърждава особената роля на Али в мюсюлманската община.
Втората част от името – „съгласно мнението на общината“ – отразява втората много важна идея на традиционния ислям – идеята за особената роля на общината при решаването на основните религиозни и обществени проблеми, възникващи пред мюсюлманите. След смъртта на Мохамед животът в общината (ума) трябвало да се гради върху строгото изпълнение на заветите на Корана и суната, чието правилно тълкуване се осигурявало чрез съгласието на общината, представлявана от своите авторитетни учени-богослови (иджма – съгласие). Съгласно мнението на общината политическата и духовната власт трябва да принадлежи на халифа – човек, избиран от общината и най-подходящ, според личните си качества и знания, за претворяване в живота заповедите на Корана. Шиитите смятат, че родството с Мохамед, пророка на Аллах, дава на членовете на рода на Али Божия благодат и само те могат да ръководят мюсюлманите.
Основните формални признаци за принадлежност към Ахл ас-Суна ва-л-Джамаа са: признаване законността на първите четирима халифи (Абу Бакр, Омар, Осман и Али), признаване достоверността на шестте сборника с хадиси (ал-Бухари, Муслим, ат-Тирмизи, Абу Дауд, ан-Насаи и Ибн Маджи) и принадлежността към една от четирите богословско-правни школи (мазхаб) – маликитска, ханафитска, ханбалитска и шафиитска.
Сунитите представляват болшинството от населението на всички страни от ислямския свят, с изключение на Иран и Ирак, където те отстъпват по численост на шиитите[20].
2.Шиити (аш-Шиа – привърженици на; партията на [Али]) е общото название на различни групировки, признаващи Али б. Аби Талиб и неговите потомци за единствено законни наследници и духовни приемници на пророка Мохамед. Тези групи се оформили в хода на борбата за власт в началото на втората половина на VII век и станали ядро на движението, което нарушило първоначалното религиозно единство на мюсюлманската община и по-късно довело до нейното разделяне на две основни части – сунити и шиити. По своето значение този разкол излязъл от рамките на династийното съперничество за власт вътре в халифата, като оказал огромно влияние върху съдбата на ислямския свят.
След убийството на Али неговите привърженици повели борба за връщането на върховната власт (имамата) в „семейството на Пророка“, под което те разбирали изключително Алидите – потомците на Али. Военно-политическите поражения на шиитите (гибелта на Хюсеин, по-малкия син на Али) съдействали за това тяхната дейност да се насочва все повече в областта на религиозните идеи. Шиитската пропаганда помогнала за свалянето на Омейядите, обаче, от плодовете на многогодишната борба се възползвал друг клон на хашимитите – Абасидите. Алидите не прекратили борбата за власт, но тяхното разграничаване от Абасидите стеснило значително тяхната социална база. Освен това и в самото шиитско движение нямало единство. Разногласия и разколи сред тях предизвиквал преди всичко въпроса за предаване правата върху имамата на съответния потомък на Али. Още през VIII век шиитското движение се разпаднало на две основни течения – умерено и крайно. Към умерените шиити се отнасят зайдитите (днес по-голямата част от тях се намират в Северен Йемен) и имамитите (днес те представляват най-многочисления клон на шиитите, над 80% от тях). Тяхното учение е държавно вероизповедание в Иран, а в Ирак те са половината от населението. Освен това имамитски общини има в Ливан, Кувейт, Бахрейн, Йордания, Афганистан и в други страни.
Имамитското вероучение се свежда до пет принципа или основи на вярата (Усул ад-Дин):
1) Учение за единобожието (ат-таухид);
2) Вяра в божествената справедливост (ал-адл);
3) Признаване пророческата мисия на Мохамед и предишните пророци (ан-нубува);
4) Вяра във възкресението на мъртвите, Съдния ден и задгробния живот (ал-маад или ал-кийама) и
5) Учение за имамата.
Първият, третият и четвъртият догмати са общи за шиитите-имамити и за сунитите. В разбирането на божествената справедливост между тях има известни различия, но само учението за имамата, което станало основен догмат на имамитите, се разминава радикално със сунитската доктрина за върховната власт.
В правото шиитите-имамити имат отделна школа (мазхаб). Нейни отличителни особености са допустимостта на временен брак (мута) и „благоразумното скриване на вярата“ (ат-такийа). Те имат свои сборници (Ахбар) с предания (хабар) за думите и делата на Мохамед. Освен всичко това, за тях е характерен култа към мъчениците, за каквито те обявяват всички свои имами и на първо място Хюсеин. Затова поклонничеството до техните гробници (в Неджеф, Кербела и другаде) има голямо значение в тяхната религиозна практика.
Крайното течение било оглавено от онези шиити, които обожествявали имамите от рода на Али и от исмаилитите, чието учение толкова се отдалечило от основните положения на исляма, че фактически се превърнало в нова религия. От своя страна тези клонове се разпаднали на многочислени общини.
През цялата история на исляма шиитите водели с променлив успех борбата за връщане на властта на потомците на Али. Най-енергично водели тази борба зайдитите и исмаилитите, на които се отдало да създадат алидски държави (имамати) в различни краища на мюсюлманския свят (Табаристан, Йемен, Египет).
В сегашно време към шиитското вероучение се придържа абсолютното болшинство от населението на Иран, повече от половината от населението на Ирак, значителна част от мюсюлманите на Ливан, Йемен и Бахрейн, а шиитски общини има почти във всички мюсюлмански страни[21].
3.Хариджитите (ал-Хаваридж – излезлите) са последователи на най-ранната в историята на исляма религиозно-политическа групировка, която се образувала в хода на борбата за власт в халифата между привържениците на Али и Муавия. В битката при Сифин (657 година) Али се съгласил на арбитражен съд, което предизвикало негодувание в неговия лагер. След като се разочаровали от Али като вожд и заявявайки, че „решението принадлежи на Аллах“, 12 хиляди воини напуснали неговия, лагер, който се намирал край Куфа и се преместили край селището Харура, поради което в началото били наричани харурити. Така възникнало хариджитското движение. То е било наречено с това име поради „излизането от Куфа“ на бившите привърженици на Али. В литературата те се споменават и под други имена: ал-мухакима; аннавасиб; аш-шурат, ал-марикун (отстъпници). Впоследствие хариджити наричали всички онези, които се противопоставяли на законния глава на общината.
Те водили въоръжена борба срещу Али, докато той не бил убит в 661 година. С не по-малко ожесточение те се борили и срещу Муавия, увеличавайки списъка на падналите мъченици за вярата, за чието отмъщение призовавали. Хариджитите изработили своя тактика – неочаквани набези с конни отряди, които в случай на опасност бързо отстъпвали към основната база в ал-Батаих – блатиста местност недалеч от Басра.
Обаче, още в началото на втората половина на VII век всред хариджитите се образували няколко групировки, наричани по имената на техните вождове – азракити, ибадити и суфрити. Тяхното съперничество отслабвало хариджитското движение като цяло, всяка от тях водела борбата без да разчита на помощта на останалите. Независимо от това мощните движения на азракити и ибадити държали в постоянно напрежение централната власт. Освен в Ирак и Иран хариджитите развили широка дейност в Арабския полуостров (Хадрамаут, Йемен) и Оман и в Северна Африка, където и днес съществуват общини на ибадитите (в Алжир и Либия). Те имат значителен принос при разработването на въпросите, свързани с идеята за халифата. По въпроса за върховната власт в халифата хариджитите се противопоставяли както на сунитите с техния принцип на изборност на халифа, така също и на шиитите с техните представи за наследственост и святост на имамата. Те признавали изборността на водача на религиозната община, но произхода на кандидата за тях нямал значение. Халифът можел да бъде „роб или свободен, набатей или курейшит“, според мюсюлманския богослов от XII век аш-Шахрастани[22]. Необходимите качества за претендента били: да следва Корана и суната, справедливо да се отнася с хората и да е способен с оръжие в ръка да се противопостави на владетеля-тиранин. Всяка община, според хариджитите, може да си избере свой имам-халиф, както и да го отстрани, ако той се окаже недостоен. По същество суверенната власт, съгласно тяхното учение, принадлежи на мюсюлманската община, а имамът-халиф е неин пълномощник.
Във въпросите на вярата хариджитите били поборници за чистотата на исляма и се отличавали със строго изпълнение на религиозните предписания. Изхождайки от положението, че истинската вяра се определя от действията, те правели извода, че извършилите тежки грехове стават вероотстъпници, с които трябва да се води свещена война (джихад).
Обаче, тяхната нетърпимост към всичките им политически и религиозни противници, както и към другоячемислещите мюсюлмани стеснявала социалната база на движението им[23].
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.