Иван Георгиев Панчовски

От всички социални институции и формации семейството е най-старата, най-съвършена и най-прекрасна човешка общност. От него изтича свежият и несекващ извор на човешкия живот, който се разлива по цялата Земя, внася в нея смисъл, придава ѝ завършеност, преобразява я непрестанно и я увенчава с нови съзидания. В семейството се отглеждат и възпитават строи­телите на обществения и националния живот, създателите на благá и цен­ности, двигателите на общочовешкия прогрес. От семейството излизат чле­новете на светата Църква, зидарите на Царството Божие на Земята, светците и праведниците, чиято духовна светлина прогонва мрака от душите и озарява пътя към вечността и блаженството. Неизброими и неизразими са благата и добрините, които се изковават в семейството и оттам оплождат общест­вото, народа, цялото човечество. Семейството представлява от себе си обще­ството в миниатюр: от неговата здравина и устойчивост зависят преуспя­ването и бъдещето на цялото човечество. Затова американският философ Джордж Сантаяна основателно нарича семейството „един от ше­дьоврите на природата[1]“. В очите на вярващите то наистина е шедьовър, който Всевишният е изваял със собствените Си ръце и в който е вложил неугасима искра от божествената Си любов, за да бъде образ на светата и животворяща Троица.

Колкото повече се съзнава величието на семейството, неговото високо предназначение и незаменимо значение, толкова по-дълбока и дори страшна изглежда кризата, която семейството изживява в наши дни. Световната преса непрестанно привежда наред с поразителни единични случаи на раз­руха в семейния живот статистически данни за все повече увеличаващия се процент на разводи, които рушат семейството – основната клетка на обще­ствения организъм и го заплашват с епидемично заболяване.

Все пак преобладава убеждението, че бракът е нещо красиво и възви­шено, свещен съюз, в който две души един вид се сливат в една; че съпру­жеската любов, която преминава през хиляди случайности, е най-прекрас­ното чудо; че семейството е кристалът на обществото; че семейната обич е не само най-разпространено и най-трайно, но и най-важното и благотворно от всички добри чувства на човека. Затова да заключим с думите на Виктор Юго: „Всяка социална доктрина, която се опитва да разруши семей­ството, е негодна и освен това неприложима[2]“.

Обречени да живеем и да се трудим в това време и да поемем цялата отговорност за благополучието и щастието на днешния човек, което да бъде основа и предпоставка за светлото бъдеще на идните поколения, за нас има само една алтернатива: да пазим семейството от разложение и да допри­насяме за неговото укрепване и процъфтяване! Но къде се намира ключът за изпълняването на тази трудна задача? Къде се крие разковничето, с което можем да отстраним кризата в брака и семейството днес и да ги предпазим от вредни и разложителни влияния? Този ключ и това разковниче се намират в добродетелността, респективно в семейните добродетели.

Може би това средство ще се стори някому идеалистично и неефикасно. Може би то ще прозвучи в ушите му моралистично и наставнически. Може би то ще му се стори неподходящо и непригодно за новото време, което въз­лага най-големи надежди върху научния и техническия прогрес, върху раз­витието на индустрията и разрастването на промишлеността. Тези фактори без друго играят огромна роля в живота на съвременния човек и допринасят много за благото на човечеството. Но ако те не застанат върху здрава мо­рална и социална основа и ако не бъдат впрегнати в служба на общочовеш­кото благо, навярно могат да се окажат разрушителни и гибелни сили. Когато днешната наука и техника са дали в ръцете на човека огромна мощ, която може да причини разрушения в планетарен мащаб, всичко зависи от нравствения светоглед и характер на човека, който се оформява и изковава на първо място в семейството. А тук добродетелта е най-голямата сила, защото чрез нея човек пламти от обич към доброто, желае го от цялото си сърце, устремен е към него с всичката си мощ и неотклонно го извършва. Градивната сила и преобразяващото въздействие на добродетелта са огром­ни. Още старогръцкият поет Менандър бе отбелязал: „Няма по-мощно оръжие от добродетелта[3]“. Благотворното въздействие на добродетелта пре­минава от личния живот в обществения, понеже по своята структура доб­рото е устремено да обхваща все по-голям брой хора, да разпростира своите благотворни въздействия върху цялото човечество. Ето защо вярна е ми­сълта на нашия голям учен и виден общественик Асен Златаров: „Личният морал освещава обществения[4]“. Ако семейството стои непоклатно върху основата на добродетелта, то никога няма да допусне в себе си дух на разложение и ще остане необуреваема крепост на здрав личен и обще­ствен морал, който ще се разпростре върху всички сфери на живота и ще допринесе за неговия развой и разцвет. Семейните добродетели са социални добродетели: от най-малката човешка общност те се отразяват благотворно върху цялото общество и бележат за него сигурен път на възход и благо­получие.

Във връзка с празника „Въведение Богородично“, който Светият Синод на Българската православна църква е определил за ден на християнското се­мейство, и с оглед на поставената тук за обсъждане тема пред нас стои кон­кретната задача: да разгледаме хартата на християнските семейни доброде­тели с оглед на тяхната морална ценност и обществена значимост.

Основната добродетел, която определя съдържанието и стила на живота в християнското семейство, е любовта – това най-възвишено и свято чув­ство, което върши чудеса, преобразява човека и възражда обществото. В нравственото Си учение Иисус Христос обяви любовта за основно начало на нравствеността и я посочи като белег, по който ще бъдат различавани Неговите последователи от всички други хора. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици – казва Той, – ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35). Поради нравствено ценностната си пълнота и като „свръзка на съ­вършенството“ (Колосяни 3:14) евангелската любов е универсално нравствено начало, което излъчва от себе си всички добродетели, определя всички от­ношения на християнина, вдъхновява и движи цялата му дейност. Затова блажени Августин казва: „Обичай и върши тогава каквото искаш[5]“. На­истина, който е обзет от обич, той може да върши само добро и да постъпва само добродетелно. Едва ли някъде любовта намира по-естествена и по-благоприятна среда за своето приложение както в семейството, понеже то и по своята природа и структура, и по Божие установление и назначение се съзижда върху любовта. Какво е всъщност бракът, върху който се основава семейството? Не е ли той съюз на любовта? Нали бракът без взаимна любов е нелепост. Има ли истинско семейство без съпружеска, родителска, ба­щинска, майчинска и синовна обич?

До християнски брак се идва единствено чрез най-чиста и възвишена любов, която Всевишният, като Бог на любовта (1 Иоан 4:8 и 16), е всадил в сърцата на встъпващите в него и която Църквата благославя, освещава и укрепва чрез благодатта на Светия Дух. Бракът е съюз на безкористно и без­пределно обичащи се. Именно по тази си морална структура християнският брак е образ на най-светия съюз – този между Христа и Църквата. В хри­стиянския брак за образец на съпружеската любов служи най-възвишената любов – тази на Иисус Христос към светата Църква. Св. апостол Павел изисква от мъжете да обичат жените си, както Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма нито петно или порок, или нещо подобно, но да бъде свята и непорочна (Ефесяни 5:23-27).

По силата на взаимната си любов съпругът и съпругата постигат по­между си пълно единство, без да се обезличава нито мъжът, нито жената. Според Свещеното Писание и на Стария, и на Новия Завет мъжът и жената в брака образуват „една плът“ (Битие 2:24; Матей 19:5; Марк 10:8;1 Коринтяни 6:16; Ефесяни 5:31). Тази спойка се извършва чрез тайнството на божествената любов. Известно е от Догматическото богословие, че запазвайки съвършените Си лични свой­ства, Лицата от Света Троица са единосъщни. Когато бракът се изгражда върху истинска любов и се оживява от нейната тайнствена сила, той никога не води към унищожаване, обезличаване и подтискане на единия или другия партньор в него. Затова неуместен е за християнския брак сатиричният израз на американския писател Хенри Луиз Менкен: „Когато се оже­нят, мъжът и жената стават един човек. Първата мъчнотия е да се реши кой от двамата[6]“. Създаваната от любовта духовна близост между мъжа и жената в християнския брак предпазва мъжа да вижда в съпругата си само жена и съпругата да вижда в съпруга си само мъж. Тази духовна близост подтиква мъжа и жената в християнския брак да се ценят като личности, да зачитат човешкото си достойнство и да се отнасят един към друг като чо­веци – по човешки, тоест човечно. Съпружеската любов, като всяка истин­ска обич, е най-благоприятната атмосфера за развитието и усъвършенст ването на човешката личност; тя винаги предизвиква уважение към своя партньор и зачитане на човешкото му достойнство. Християнската съпру­жеска любов, както и всяка истинска човешка любов, се основава не на ка­приза на чувството, на прищявката на сърцето и на моментното влечение, а на дълбоко съгледаното, открито и осъзнато богоподобие на всеки човек и на уважението на неговата личност, която в аспекта и опита на вярата е призвана за вечността.

Християнската любов в семейството има безброй аспекти и всеки от тях излъчва много светлина и благоухание, радост и щастие. На първо място да споменем за два вътрешно свързани и преливащи се един в друг аспекти на съпружеската любов в християнското семейство: постоянство и вярност!

В своя химн на християнската любов св. апостол Павел между другото казва: Любовта е дълготърпелива и никога не отпада (1 Коринтяни 13:4 и 8). Християн­ската любов не е моментен изблик на чувство, което бързо възниква и още по-бързо отлита; нито е мимолетно явление в живота на човека, което въл­нува сърцето само в предбрачния период. Християнската любов е чувство живо и непомръкващо, твърдо и постоянно: то не само се запазва през целия живот на съпрузите, но и непрекъснато се укрепва, възвисява и усъвършенства. Постоянството в любовта е неотлъчно от верността. Като най-чисто и силно чувство любовта е несъвместима не само с неверността, но и с поми­съл и пожелание за изневяра. Християнската вярност достига до гроба, но не се прекратява с него, а прораства във вечността. Християнската лю­бов, която винаги се проявява в постоянство и запазва вярност между съ­пруга и съпругата, укрепва брачния съюз и го прави неразкъсваема връзка. Относно брака изрична Божия заповед гласи: Това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва (Матей 19:6; Марк 10:9). В тълкуванието си на тази Божия заповед св. Иоан Златоуст изтъква, че разводът е „про­тивно дело както на природата, така и на закона: на природата, понеже се разсича една и съща плът; на закона, защото се разделя това, което Бог е съединил и е заповядал да не се разделя[7]„. Обаче ако любовта в брака угасне безвъзвратно и бъде нагло потъпкана, ако брачната връзка се оскверни с изневяра и се поругае с прелюбодеяние, тогава се допуска развод от гледище на светото Евангелие, на Християнската етика и на Църковното брачно право. По думите на Спасителя „който напусне жена си, освен поради прелюбодея­ние, и се ожени за друга, прелюбодействува“ и „ако жена напусне мъжа си и се омъжи за друг, прелюбодействува“ (Матей 19:9; Марк 10:11-12). Не е безинтересно да се отбележи, че съвременните научни изследвания по свой път идват до аналогичен извод. Например Фридрих Енгелс, който е направил специално изследване върху произхода на семейството, между другото казва: „Ако нравствен е само основаният върху любов брак, то остава нравствен само оня, в който любовта продължва да съществува[8]“.

Прочетете още „Добродетели на християнското семейство*“ →

Архимандрит Иларион

Животът е пълен с грапавини. Човек трябва много да внимава да не се препъне. Падне ли, ще се изцапа, ще се окаля и може да се осакати. А в такова състояние нито за себе си, нито за другите ще е приятен. Напротив, ако има съзнание за лично достойнство, в едно такова състояние той ще се срамува от другите и от самия себе си. И, ако не обръща внимание на положението, в което е изпаднал, съвсем ще се обезобрази. Калта в живота, това е грехът. За греха може много да се говори. Та кой ли не е изпитал жилото на греха? Той е навсякъде – във всички среди, при всички възрасти. От никого не е желан, но човек лесно му се поддава, «Защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя» (Римляни 7:15) – казва Апостолът от името на всички човеци. Там е бедата, че грехът може да омотае човека тъй, че последният да го смята за свой доброжелател. Сдружава се с него и все повече и повече пада, докато бъде погубен от него. Една легенда разказва: – В един запустял палат се загнездила страшна змия и никой не се решавал да влезе там, защото ще го ухапе. Но, ето, че се намерил един смел човек, който се заклел да я убие. И когато отишъл в двореца и надникнал, забелязал в гнездото на змията една голяма жълтица от аравийско злато. Взел я и си казал: Ако тази змия ми мислеше злото, не би ми дала такава жълтица. Минало се време. Змията ухапала коня му и, в гнева си, той се спуснал да я убие. Но пак намерил жълтица в гнездото и я пощадил. После ухапала слугата му, сина му, жена му; най-сетне и самия него ухапала за крака. И като оздравял, отишъл да я убие. Но, за негова изненада, намерил един голям и красив бисер и пак я пощадил. В края на краищата, змията го ухапала и в сърцето. И тъй, този човек, при все че е съзнавал грозящата опасност от змията, самоизмамвал се от блясъка на жълтиците и бисера и я пощадявал, до­като го погубила.

Палатът – това е светът; змията – дяволът; отровата – това е грехът. Последният е наистина смъртоносна отрова за човека.

Човек трябва да се пази от изкушенията и примамките на греха, за да не бъде поразен смъртоносно. Трябва да бди, защото какви ли не разновидности има грехът. Понякога той тъй силно заслепява човека, че последният му става роб и почва да му слугува. Грехът може да заслепи човека, тъй че в неразумието си да бъде готов да пожертва заради него всичко. Това е падение, което и сам падналият не съзнава. Тогава и съвестта е помрачена, и разсъдъкът е в плен на греха. Църковният летописец Георги Кедрин пише, че Хонорий, син на Теодосий Велики – цар на Западната Римска империя, имал една птица, която, заради красивото пеене или пък заради красивите ѝ пера, много обичал и полагал големи грижи за нея. Нарекъл я даже с името на столицата Рим – Рома. Един ден, пред него се явил един от придворните му, който, цял разтреперан, извикал:

– О, царю, Рим загина!

– Как? – с ужас извикал Хонорий – аз току-що я чух да пее!

– Не говоря за птицата Рома, а за града, който е в опасност, нападнат от неприятелски войски – задъхан пояснил придворният.

– О, човече, как ме изплаши! – отвърнал царят едва ли не загубил ума си. Сега се успокоих, нищо, че градът Рома загинал, птицата, птицата само да е жива.

Какво безумно заслепление – не му е жал за древната столица Рим, за многото паметници в нея, за хилядния народ, а за птицата му!

Тъй човек понякога се увлича в греха – в празни, суетни неща, че забравя своите задължения към себе си, към другите – забравя душата си, народа, и нехае, че може да загуби и Царството небесно.

Колкото човек по-високо се издига, толкова може и по-ниско да падне, толкова и падането му е по-катастрофално. Колкото едно тяло е по-голямо, толкова по-голяма е и неговата сянка. Но, ако към слабостите на по-малките хората са снизходителни, към тия на големите – настоящите на високи и отговорни места – са безпощадни. Това е тъй, защото люшият пример на големия има много по-голям обсег на влияние.

Грехът загрубява, похабява не само душата, ами и лицето на човека. Тялото и душата са тъй свързани помежду си, че дават отражение един на други. Един мъдрец казал на сина си, който искал да пътува по света: – «Иди, сине мой, но запази чертите на лицето си!». Тази поръка е мъдра и дълбока. Действително добротата, благостта и добродетелите се четат по лицето на човека. Порокът разваля, а добродетелта разхубавява лицето на човека и отразява невинността му.

Прочетете още „Падане и ставане*“ →

Иван Г. Панчовски

1.Основа за появата и развитието на антиномията: Божи промисъл – нравствена свобода

Човешката мисъл в своя опит да разкрие същината на човешката свобода, се е сблъсквала с много трудности и е изпадала в много противоречия. Едва ли изследванията по някоя друг проблем са довеждали до толкова резки антиномии, както по проблема за свободата на човека. И ние трябва да признаем, че този проблем и до ден днешен не е получила окончателно разрешение.

Между многото антиномии, до които е дошла човешката мисъл в своя опит за научно осветление на проблема за човешката свобода, важно място заема антиномията между религиозната вяра в Божия промисъл и етическата истина за нравствената свобода. Вярата в Бога като всезнаещо, всемогъщо и промислящо същество като че ли не оставя място за никаква свободна проява на човека: Бог чрез Своето всеобхватно всезнание всичко предвижда и предопределя, чрез Своя всепроникващ и всесилен промисъл всичко ръководи и чрез Своята всемогъща воля всичко извършва. До такъв богословски детерминизъм дошли най-видни религиозни мислители като блажени Августин, Лутер, Меланхтон, Калвин и Цвингли.

Тук обаче се повдига бунтът на нравственото съзнание и на етическата мисъл, за които свободата на човека е основна и несъмнена истина. Без свобода нравствеността се превръща в миражна действителност, човек се обезценява, лишава се от достойнство и се унижава, а етиката става безпредметна, безсмислена и невъзможна. Ето защо люде с будно нравствено съзнание и видни представители на етиката или се съмняват в Божия промисъл, или напълно го отхвърлят, когато са убедени, че той противоречи на истината за нравствената свобода. Дори бележитият православен богослов архиепископ Филарет Черниговски признава, че „свободата на нравствените създания и злото в света не рядко причинява съмнение във върховния Промисъл[1]„.

В своя опит за осмисляне отношението между религиозната вяра в Божието провидение и етическата истина за нравствената свобода видни представители на философската мисъл са идвали до пълна безизходица. Така се зароди във философията и продължава да занимава човешката мисъл антиномията между религия и етика по проблем за отношението между Божие провидение и нравствена свобода.

Първите наченки на тази антиномия вероятно са се появили в най-древно време. Несъмнени следи от нея се установяват още в Омировата епоха. Мисълта за противоречие между вярата в Бога и истината за нравствената свобода по всяка вероятност се е породила във връзка с митологическата вяра в Съдбата. Според древногръцките митологични представи жизнената участ на човека и всички негови постъпки са определени от moi/ra и никой не е в състояние да се противи на нейната воля и да се изтръгне от нейните съдбовни отсъди. Дори останалите богове са подвластни на moi/ra. У Омир Съдбата е отчасти по-силна от останалите богове, които трябва да ѝ се покоряват. Единствено вярата в Съдбата в образа на богинята Тюхе устоя на съкрушителната критика на софистите, която смогна да развенчае в народното съзнание останалите олимпийски богове[2]. Съвсем естествено било за критичното съзнание да се запита, дали човек е отговорен за своите постъпки, щом като те са предопределени от богинята на съдбата и се извършват по необходимост. Наложителността на този въпрос изпъква още по-ясне, като си спомним, че дори един просветен мъж като Епиктет пише: „Крадец, когато краде, не върши това, което иска, но което му е предопределено от Фатума[3].“

Пръв опит за разрешаване на тази начална форма на антиномията между етика и религия по проблемата за нравствената свобода и отговорност на човека направил лирикът Пиндар. Той на поставения горе въпрос отговаря, че макар Съдба, необходимост, да владее над човешките действия, все пак боговете не трябва да бъдат считани отговорници за човешките злодеяния. Противоречивостта и несъстоятелността на този отговор са очевидни, защото в него от една страна се признава, че човек не е свободен, че неговите действия са предопределени от Съдбата, поради което той не следва да е отговорен за тях, а от друга страна вината за злодеянията се вменява на човека, което би следвало да става само при предпоставката, че той е свободен и че неговите постъпки не са предопределени, а зависят от неговото свободно искане и решение[4].

Видният перипатетически философ Александър Афродизайски, най-блестящ коментатор на Аристотел от края на ІІ-ри и началото на ІІІ-ти век, поради което бил наречен „екзегет“, отхвърлял вярата в Съдбата в името на нравствената свобода и активност на човека. Според него човек има власт над своите действия, иначе не би могло да се обясни чувството на разкаяние, което човек често преживява[5].

От това време и главно чрез по-късния спор между блажени Августин и Пелагий проблемът за съвместимостта на вярата в Бога с нравствената свобода и отговорност на човека от една страна и със съществуването на злото от друга страна не престава да занимава съзнанието на културното човечество и да бъде предмет на богословски разисквания. В опитите за нейното осветляване едни мислители отхвърлят свободата на човека в името на Божието всезнание, всемогъщество и провидение, други отричат вярата в Бога в името на нравствената свобода, а трети търсят компромисно разрешение.

В предлагания тук опит за критично осветление на постановката, съдържанието и състоятелността на тази антиномия между етика и религия ще излизам от формулировката и обосновката, които ѝ е дал видният съвременен философско-етически мислител професор Николай Хартман в своята „Етика“. В нея тази антиномия е изложена не само в най-заострена форма, но и с оглед на постиженията на съвременното етическо знание. Чрез това тя не само получи нова формулировка, но е и идейно обогатена и задълбочена.

2.Антиномията: Божествено провидение – нравствена свобода при Николай Хартман

„Антиномията на Провидението“ е четвъртата по ред антиномия между етика и религия на Николай Хартман[6]. Тя е изградена върху плоскостта на правеното от Николай Хартман различие между религиозна и нравствена свобода. В етиката волята се противопоставя само на природния закон от една страна и на нравствения закон (ценностите) от друга страна. Обаче и двата закона оставят свобода на действие за волята, понеже природната законност детерминира само каузално, а пък ценностите сами от себе си съвсем не детерминират реално. Религиозният светоглед, напротив, изправя пред волята освен природния и нравствения закони още и Божественото провидение, което по своята всеобхватна, всепроникваща, всевластна и всепокоряваща сила детерминира всичко и следователно не оставя простор за никаква свободна проява на човека.

Природният процес също така има надмощие над човека, но той е сляп; той не предписва цели, с които да обвързва човека: щом човек има силата да си поставя цели, той счита природния процес за равнодушен към тях и себе си в състояние да го направлява в границите на възможното приспособяване. Съвсем другояче стои работата с Божественото провидение. То е телеологично, то е финален детерминизъм. За Божественото провидение определящо са последните цели. И понеже определящата сила в тях е безкрайна и „всемогъща“, която освен това прониква въобще всеки световен процес – също и малкия душевен свят на човека, – то човек е безсилен със своята телеология по отношение на нея. Той тук не може да намери вече никакъв простор за своето самоопределение; по-точно казано, това, което му се струва като собствено самоопределение, всъщност е действуващата чрез него сила на Божественото провидение.

Очевидно е, че тези изводи от вярата в Божественото провидение са рязко антиномични на етическото изискване за нравствена свобода. В тях предвиждането на човека просто е отстранено, неговото самоопределение е сведено до илюзия, неговият етос е унищожен, неговата воля е осакатена. Чрез всеобхватния и всепроникващ финален детерминизъм на Божественото провидение всички прояви на човека до неговите най-тайни сърдечни движения, дори до неговото чувство за ценности, са предопределени. Всяка инициатива и телеология са пренесени върху Бога и на човека е оставена незавидната роля да бъде сляпо оръдие или марионетна фигура върху сцената на световната комедия. Причината за тази комедия е съвсем грубата грешка по отношение на така наречения от Николай Хартман основен категориален закон, който чрез вярата в Божественото провидение е обърнат с главата надолу: най-висшият, категориално най-комплексен принцип, който би трябвало да е най-обусловен и „най-слаб“, е въздигнат в „най-силен“ принцип, в „безусловното“; по-висшата детерминационна форма е превърната в по-силна; финалната връзка е обявена за всевластна.

Така финалният детерминизъм на Божественото провидение отстранява нравствената свобода. Ако ли пък се признае човешката свобода за валидна, тогава тя отстранява Божественото провидение. Нравствената свобода и Божественото провидение са контрадикторни помежду си като теза и антитеза.

Николай Хартман изрично подчертава, че тази антиномия на свободата не носи етически характер, понеже етиката не учи за съществуване на Божествено провидение. То също така не се изисква от никоя от извънетическите предпоставки на нравственото. Религиозното мислене, към което са безразлични всички проблеми на етиката, защото тя стои отсам теизъм и атеизъм, идва до идеята за Божественото провидение и с това създава почва за възникване на тази антиномия на свободата.

В отлика от първите три антиномии между религия и етика тази антиномия не сочи противоречие само между идейното съдържание на религията и етиката, но и вътре в самата религиозна област. Известно е, че и религията не може да мине без свободата на човешката воля, понеже и тя борави с отговорност, способност за вменяване и вина на човека, както доказва това централното място на понятието за грях в нея. Следователно не само етическото, но също и религиозното схващане за човека, изисква повелително той да има власт да се самоопределя. Така наред с нравствената свобода на волята стои не по-малко необходимата религиозна свобода на волята. Последната обаче е съвсем друга, отколкото първата, защото в етичната област остава простор за свободна проява на човека, докато в религиозната област всичко е предопределено чрез Божественото провидение и е безсмислено да се говори за каквато и да е свобода на човека. Религиозната свобода на човека не е вече свобода по отношение на природния и нравствения закони, а по отношение на Божията воля в света и в човека. Именно това прави тази ангиномия принципно неразрешима.

Тази антиномия, според Николай Хартман, е от съдбовно значение за религиозния светоглед, защото тя го подрива из основи. Фалшив е онзи страх от Бога, при който за слава Божия се изоставя нравствеността на човека. Чрез това се деградира Творецът на света в „тъпак“, който не знае, що твори. Със Своята божествена премъдрост Той създал карикатура на Божественото – свят, на който напълно липсва именно божественият отблясък, който би могъл да се намира само в предвиждането и самоопределянето на човека. И след като лишил човека от тези висши качества, Бог отгоре на това го осъжда и наказва за неговия „грях“, като че ли Той не бил го лишил от способност да греши.

Не е случайност, че този извод звучи като богохулство. Той е схващан така през всички времена. И заради това именно най-дълбоко религиозни люде винаги са поддържали – против разума и всяко разбиране – религиозната свобода, свободата на човека също и по отношение на Самия Бог. Разбира се, само са поддържали, без да са я доказвали, защото тук не може да се мисли за доказателства. Без sacrificium intellectus тя не може да се приеме.

Не са липсвали опити да се докаже религиозната свобода. Най-много са се старали в това отношение диалектически мислители, като опитвали да си помогнат тук – било за „оправдание на Бога“,било за нравствено реабилитиране на човека – с идеята за „тъждественост“ между свобода и провиденциална необходимост. Техният опит може да бъде признат само за радикален, защото това, което тук се счита за тъждествено, е напълно противоположно едно на друго. Този опит прилича на отчаян акт на човешкия разум и като такъв би бидостопочтено свидетелство за философска сериозност, ако не би събуждал илюзията за разрешение; всъщност той не разрешава проблема и следователно е само софизъм.

Всички такива опити са несполучливи и необходимо трябва да бъдат несполучливи. Нито действителна „тъждественост“, нито друг някой вид диалектическа синтеза могат да бъдат доказани. Всяка диалектика обръща основния категориален закон, върху който единствено може да почива свободата, с главата надолу.

От извънредно голяма важност е заключителната бележка на Николай Хартман към тази антиномия. Чрез нея – пише той – не се опровергава нито свободата, нито Божественото провидение. Доказуема фалшивост на основания и теории никога не е опровержение на техния предмет. Той може да съществува сам по себе си, но той остава в абсолютно ирационалното. Ако се погледне по-отблизко, ще се види, че религиозното мислене има работа с такива ирационалности по цялата линия на своите проблеми. Нима съществуването на Бога не е също така недоказуемо, но в същото време неопровержимо? Тук за нас сега е важно само да посочим, че предметът на тази антиномия излиза извън границите на разума, поради което при неговото философско обсъждане не може да се постигне нито нещо положително, нито нещо отрицателно[7].

Прочетете още „Божи Промисъл и нравствена свобода*“ →

Александра Карамихалева

Наближава Задушница. С трескавите подготовки за почитането на починалите ни близки: пазаруване, готвене, организиране на роднините… А дали в залисията не забравяме най-важното: да повикаме свещеник, да отправим молитва към Бога за упокой на душите на починалите, да раздадем милостиня за „Бог да прости”? Устройваме си богати гощавки, които не принасят никаква полза на починалите и за да ни укажат това, те ни се явяват насън и ни укоряват, че сме ги оставили гладни и жадни.

Разбира се, те не се нуждаят от някакви вещи, дрехи, храна… не усещат студ, глад и жажда като нас. Всичко, което принасяме в тяхна памет, има символично значение: житните зърна са символ на бъдещото възкресение; виното – на животоподателната Лоза Христос и Неговата пречиста Кръв; свещите – горещата вяра; тамянът – на чистата молитва и предвкусване на бъдещите небесни блага, цветята – добродетелите на починалите и любовта ни към тях; надгробният кръст означава, че погребаният е бил християнин и е починал със светла вяра във всеобщото възкресение на мъртвите. Това явяване насън става по Божие допущение, за да напомнят на живите, че се нуждаят от помощта им. Нуждаят се от молитвена подкрепа, от раздаване на милостиня в тяхна памет, за да изпросят Божията милост за успокоение на душата.

Защо хората умират

Човекът е като плод – съзрява. Не може да живее вечно на земята. Ние сме жители на небето, душата жадува за Бога, да се освободи от земните окови. Затова смъртта е милост Божия към нас, а не наказание.

За вярващия човек е ясно, че за всичко извършено на земята ще му се потърси отговор. На всеки човек са дадени таланти, определени възможности, път в живота. Да закопае тези таланти, да не ги използва разумно и да ги преумножи – значи да пропилее онова, което Бог му е отредил за всеобща полза. През земния си живот човек трябва да възраства духовно, за да се подготви за вечността. Това, което успеем да съберем тук, с това и ще се представим пред Бога. Земният живот е нашето училище за вечността. А на какво трябва да се научим? – Да придобием добродетели. Нищо земно не можем да вземем със себе си в задгробния живот, само своите душевни качества: греховете си и добродетелите си.

С какво могат живите да помогнат на мъртвите

Независимо от физическата загуба у нас остава дълбокото убеждение, че нашите покойници са живи и дори са в течение на нашите грижи, че следят действията ни, радват се и тъгуват с нас. Това убеждение има и своите догматически основания. Бог не е Бог на мъртви, а на живи. За Него границата, която ние прокарваме между живи и мъртви не съществува. Мъртвите, макар и да оставят физическите си тела, продължават да живеят с душите си, а смъртта, колкото и могъщ враг да е, не може да разкъса връзките на любовта, изградени приживе. В отвъдното, като се освобождава от грубата обвивка на тялото, душата ясно вижда своите грехове и това ѝ причинява големи страдания. Само частната молитва на близките и застъпничеството на Църквата може да облекчи състоянието ѝ. Светите отци сравняват смутената пред новоразкрилия ѝ се свят душа на починалия с птиче, изпаднало от гнездото. Близките трябва да я подпомагат в този тежък за нея период с молитви. Има канон, който се чете при самата смърт, за да се облекчат страданията при отделянето на душата от тялото. По време на опелото при четенето на разрешителната молитва свещеникът моли Господ да прости знайните и незнайни грехове на починалия. Така че опелото е един вид посмъртна изповед, при която Божията благодат чрез свещеника окончателно освобождава починалия от греховете, свързващи го със земния живот. Затова и този обред е толкова важен за участта на душата след смъртта.

Молитвите за починалите ни близки са онзи небесен хляб, за който жадуват и с който можем да утешим починалите, а и себе си. Мнозина забелязват, че когато започваме да измолваме покой за новопреставилите се, сърцето ни се успокоява. Непоносимата скръб, която изпитваме след непоправимата загуба, до голяма степен се дължи и на това, че душите на починалите зоват към своите близки за помощ, за молитвена подкрепа. Даването на обяд в деня на погребението, на четиридесетия ден и на годишнините от смъртта, раздаването на дрехи на покойника, раздаването на храна и милостиня на бедните на Задушница и в съботните дни за „Бог да прости” имат същия смисъл. Най-силна е молитвата за починалите по време на светата Литургия, когато частиците, извадени за живи и мъртви, се потапят в Кръвта Господня с думите: „Умий, Господи, греховете на тук поменатите със Своята честна Кръв по молитвите на Твоите светии.” Тези молитви са особено необходими през първите четиридесет дена, когато душата на починалия странства по пътищата към вечните селения. Благодарение на тези молитви мнозина умрели в покаяние, но не успели да го проявят в пълнота по време на живота си, са били освободени от душевните терзания и са получили успокоение.

Свети Григорий Богослов учи: „Светото жертвоприношение на Христа, нашата спасителна Жертва, носи голяма полза за душите дори след смъртта, при условие, че греховете им могат да бъдат простени в бъдещия живот. Затова понякога душите на умрелите молят да им бъде отслужена литургия… Естествено по-надеждно е сами да направим това, което можем през живота си, а не да се надяваме други да го направят за нас след смъртта.” В житията на светиите и подвижниците са описани много случаи, в които чрез видения (обикновено насън) се разкрива каква е задгробната участ на даден човек и как тя се променя по силата на молитвената подкрепа на живите. Разбира се, тези видения не бива да се схващат буквално, а като символичен израз на духовното състояние на душите.

Тук логично възниква въпросът: щом като Църквата може да постигне спасението ни след смъртта, защо да се трудим приживе да живеем праведно?

Молитвите за починали са възможни само ако починалият е член на Църквата Христова и приживе е съблюдавал двете най-важни заповеди: обичай Бога и обичай ближния. Ако човек приживе не е изградил силни връзки на любов, не би могъл да разчита, че някой ще го обича след смъртта, ще плаче за него, ще се моли за покой на душата му и ще приканва Църквата да се моли за него. Ако приживе сърцето не е скланяло към доброто, честното, истинното, никой и нищо не може пряко волята му да го приведе към Бога. Молитвата на Църквата не може да спаси онези, които не искат спасение и през живота си сами не са полагали никакви усилия за това. В известен смисъл молитвите на Църквата и на отделните християни за умрелите са резултат от живота им преди смъртта – за тях никой нямаше да се моли, ако приживе не са направили нещо, с което да вдъхновят тези молитви.

Ако някой е умрял некръстен, ако някой цял живот е похулвал Бога, а в смъртния си час е останал неразкаян, неизповядан, непричастен, ако сме оставили покойник неопят или сам е посегнал на живота си, то такива покойници са наистина достойни за окайване. Скръбта ни за тях е основателна, но и в тези случаи трябва да направим всичко, каквото зависи от нас, за да облекчим съдбата им, с вярата, че за Бога няма нищо невъзможно. Макар Църквата да не поменава такива на Божествената литургия, християните могат да се молят за тях при частните си домашни молитви, но съобразно наставленията на опитни в духовния живот хора.

Ето една молитва, завещана ни от Оптинския старец Леонид: „Помилуй, Господи, ако е възможно, душата на Твоя раб (името), който отиде във вечния живот в отстъпление от Светата Твоя Православна Църква! Твоите съдби са неизследими. Не ми поставяй в грях тази моя молитва. Но да бъде светата Ти воля!”

Първо в някои русенски храмове, а впоследствие и в други градове от известно време беше подета една твърде интересна инициатива.

Вместо на Задушница да се трупат в храма и по гробищата купища храна, голяма част от която се похабява, енориашите събират сумата, която са определили да пожертват в памет на мъртвите и с тези средства подпомагат бедстващи хора от енорията и града.

Инициативата е добра, защото се съблюдава смисълът на жертвата в памет на починалите за „Бог да прости” душите им и тази жертва действително достига до най-нуждаещите се.

Разбира се, това не бива да се прави своеволно, а с благословението на енорийския свещеник и под негово ръководство.

________________________________________

*Публикувано в http://dveri.bg.

Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията Александра Карамихалева. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-350