Ангел Н. Ангелов

5. Шариатът и мюсюлманските празници

Класическият ислям е узаконил два празника – ид ал-адха (празникът на жертвоприношението, известен в нашата страна с турското име „курбан-байрам“) и ид ал-фитра (малкото разговяване, известно у нас под турското име „ураза-байрам“). Курбан-байрамът е част от мюсюлманското поклонничество в Мека (хадж). Този празник се отбелязва с жертвоприношение в десетия ден на последния месец от годината зу-л-хиджа, по време на поклонничеството, когато най-често се принася в жертва овен. Хаджът не може да завърши без жертвоприношение. Понеже не всички мюсюлмани имат възможност да извършат поклонничество в Мека, каноните на исляма предписват жертвоприношение да се извършва не само в Мека, а навсякъде, където има мюсюлмани, по целия свят.

Вторият празник ид ал-фитра или ид ал-сагир е посветен на края на мюсюлманския пост. Той започва в първия ден на следващия след рамадан десети месец шавал. Празникът продължава три-четири дена. В шариата се посочва само един, официален ден на този празник – когато се раздава особена милостиня, така наречената садака-фитра. Що се касае до няколко други събития, които се празнуват от мюсюлманите, тях можем само условно да ги наречем празници, още повече, че в ранния ислям те не са съществували.

Милад ан-Наби (мавлюд) е рожденият ден на пророка Мохамед, който се отбелязва на дванадесетото число от третия месец рабиал-авал. В ранния ислям този ден не се е отбелязвал и бидейки нововъведение, среща съпротива от строгите вахабити в Саудитска Арабия.

На 27 раджаб (седмия месец от календара) се празнува Лейлят ал-Мирадж (Нощта на възнесението) в памет на нощното пътешествие на Мохамед от Мека до Иерусалим, а оттам на небето, пред престола на Аллах. Тюркските народи наричат този празник „раджаб-байрам“.

На 14 шаабан (осмия месец от календара) празнуват Лейлят ал-Бараат (Нощта на Благословението, на Очистването). Този празник се пада на пълнолунието преди началото на рамадан. В тази нощ, обикновено, пророкът на Аллах се подготвял за рамадан, извършвайки нощни молитви. Мнозина мюсюлмани прекарват, също така, тази нощ в бдения и молитви. На 15 шаабан е прието да се посещават гробовете на роднините и да се четат заупокойни молитви. Някои мюсюлмани прекарват двудневен пост.

На 27 рамадан (деветия месец от календара) се празнува Лейлят ал-Кадр (Нощта на могъществото), в която пророкът Мохамед получил своето първо кораническо откровение. Някои мюсюлмани през последните десет дена на рамадан се отдават на доброволно затворничество (итикаф).

Халифът Омар (634-644) обявил мухарам за първия месец от мюсюлманския календар. Нова година (първо число на месец мухарам) се празнува в памет на хиджрата – преселването на пророка Мохамед от Мека в Медина и се отбелязва след появата на нова луна.

Буидите (Бувейхидите), които завзели през декември 945 година Багдад, били шиити-имамити и от 963 година въвели празнуването на ашура и Гадир ал-Хума.

При ашура, на 10-ти мухарам, шиитите извършват траурни мистерии в памет на мъченическата смърт на имам Хюсеин, по-малкия внук на пророка Мохамед и на неговите сподвижници, които загинали в 680 година при Кербела.

На 18-ти зу-л-хиджа шиитите празнуват тържествено Гадир ал-Хума. Това е водоем между Мека и Медина, където според шиитското предание, пророкът Мохамед при завръщането си от прощалното поклонничество в Мека, малко преди смъртта си, определил своя братовчед и зет Али за свой приемник, пред голям брой поклонници. Той казал: „На всеки, комуто аз съм застъпник, Али също е застъпник. О, Аллах,  бъди приятел на всекиму, който е негов приятел и неприятел на всeкиму, който е негов неприятел“. Сунитските богослови са на мнение, че по този начин пророкът е отбелязал заслугите на Али, а повечето отнасят този хадис към категорията мауду (недостоверен[41]).

6. Ислямът и труда

В исляма се смята за много важно, човек да се труди, а не да безделничи, превръщайки се в тежест за останалите. Да се паразитира върху гърба на другите е безчестно, изключвайки онези случаи, когато човекът не може да си намери работа поради заболяване или инвалидност.

„Да просят подаяние е разрешено само на три групи хора: на онези, които се намират в безизходна нищета, на онези, които са задлъжняли много и на онези, които са взели заем и не могат да го изплатят“ (хадис на Абу Дауд).

Ислямът прокарва рязка граница между достойния и недостойния начин за осигуряване на прехраната.

„Осигуряващият прехраната си по незаконен начин да не влезе в рая“ (хадис).

Преди всичко всеки начин за осигуряване на прехраната, който причинява ущърб и загуби на други хора се счита за забранен – „харам“. Ако начинът е честен и благороден, той се счита за разрешен – „халал“.

Няма нищо срамно в това да се изпълнява някаква скромна работа. Напротив, срамно е да се зависи от чужди подаяния, след като човекът е способен сам да си осигурява прехраната.

Работодателят е длъжен честно и справедливо да се отнася към своите работници и редовно, без забавяне, да заплаща техния труд.

„Отдай на работника парите му, още преди да е изсъхнала върху него потта от труда му“ (хадис на Ибн Маджа).

Работните места трябва да са оборудвани съгласно техниката на безопасността и работниците не бива да бъдат заставяни да работят до изнемогване в ужасни условия, без никакъв отдих.

Даването на пари под лихва се оценява като непочтен начин да се печели от чуждите нужди и страдания и е абсолютно забранено от Корана. Взимането на проценти прави богатите хора още по-богати, а бедните още по-бедни и зависими, като ги оплита окончателно в дългови задължения. Затова ислямът е създал свои банки, които са разработили честни начини за приемане на парични влогове, без всякакво взимане или даване на проценти по тях, в пълно съгласие със законите на шариата.

„Да бъде проклет онзи, който е снизходителен към лихварството и онзи, който плаща лихва, и онзи, който е свидетел на това, и онзи, който води сметка за това“ (хадис на Абу Дауд).

Даването на пари под лихва, както и всяка непочтена печалба в търговията се нарича „риба“ и има голям спектър от значения, без да се ограничава само с банковите проценти. В исляма за да си извоюваш име на добропорядъчен, трябва да се отнасяш към парите като към средство, а не като към стока, в противен случай собствениците на големи парични суми могат да получат несправедливо преимущество пред производителите и търговците. Те могат да почакат, докато цената на стоката падне и да принудят търговците към разпродажба на минимални цени и да задържат стоката дотогава, докато цената ѝ не се повиши. Подобни практики са забранени в исляма. Капиталът трябва да бъде в оборот, а не да се натрупва за личните нужди на малцина избраници. За да се урегулира окончателно този проблем, ислямските правителства облагат с данък всички пари, които не са в оборот[42].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 8*“ →

Ангел Н. Ангелов

VII. Ибада – служение на Аллах

Думата „ибада“ произлиза от думата „абад“ и означава роб или слуга. Следователно, ибада е служение или поклонение на Аллах. В основата си то представлява онова, което мюсюлманите разбират като Богопочитание или религия (дин).

В Корана термина дин се употребява над сто пъти в различни значения. Той може да означава „съд“, „въздаяние“ (например в израза йаум ад-Дин – Съдния ден, Коран 1:4), „религия“, „вяра“ на отделния човек (Коран 39:2) и религията като система на ритуалната практика, която е основа на религиозната община (Коран 6:161; 3:73). Терминът дин се прилага както към исляма (Коран 3:19), така също и към езичеството (Коран 109:6), юдаизма или християнството (Коран 3:73). Обаче, основното кораническо значение на термина дин е свързано с най-важната идея в Корана за обезателното подчинение на Аллах и Неговата безпределна власт.

Многоаспектността на кораническото понятие дин родила множество негови тълкувания в средновековното мюсюлманско богословие. Терминът дин се възприемал обикновено като съвкупност от три понятия. Широко разпространение получило определението за дин, което се съдържа в един хадис на ал-Бухари, съгласно което ад-Дин е съвкупност от:

1) изпълнението на религиозните предписания (петте стълба на исляма);

2) вяра в истинността на исляма (ал-иман) и

3) усъвършенстване в нравствените добродетели (ал-ихсан).

В предната глава се спряхме подробно на петте стълба на исляма, поради това тук няма да се повтаряме.

Ал-Иман (от глагола амана в значение „вярвам“) – вярата е неотделима част от мюсюлманската религия (дин). В най-широко значение терминът иман се употребява повече от четиридесет пъти в Корана. Поради това, че религия и право са били едно цяло в ранния ислям, проблемът за вярата занимавал както мюсюлманските богослови, така също и законоведите. От VIII век нататък понятието „вяра“ става предмет на дискусии между различните богословски и религиозно-правни школи. Споровете се водели за същността на вярата, за нейните съставни елементи. Мюсюлманските учени определят три основни елемента на иман:

а) Словесно признание (икрар би-л-лисан, каул) на истинността на Аллах и Неговите пророци;

б) Вътрешно съгласие, осъзнаване чрез сърцето (итикад, тасдик би-л-калб, акд) на истинността на Аллах и

в) Добри дела (амал). Думата амал означава също така „действие“. Под добри дела (амал) се разбират действия, които се заключават в следване през целия жизнен път на Суната на пророка Мохамед или, най-малкото, на принципите, установени в мюсюлманската община.

Съвременните сунитски богослови, променяйки малко терминологията, също така подразделят вярата на три части:

– вяра на основата на традицията,

– вяра на основата на знанието и

– вяра като вътрешна убеденост.

Имамитското (шиитско) съдържание на вярата остава близко до сунитското. Исмаилитите продължават традицията да делят вярата на „външна“ (захир) – словесно признание (каул) и „вътрешна“ (батин) – убеденост в сърцето (итикад бил-л-калб).

Ал-Ихсан (чистосърдечие, съвестливост) – това е искреност при изпълнение на религиозните задължения, противоположна на лицемерното благочестие (рийа). В един от хадисите халифът Омар разяснява: “Ихсан – това е когато ти се покланяш на Аллах, като че ли го виждаш. А дори и да не го виждаш, като че ли той те вижда“. Ал-Газали употребявал термина ал-ихсан заедно с думата адл (справедливост), така че това съчетание придобивало значението „справедливост и съвест“. Като догматическо понятие ал-ихсан заедно с понятията ислям и иман съставя общото понятие дин (религия), където под ал-ихсан се подразбира пълно възприемане на всички догмати на исляма без съмнения в тях или претълкувания, тоест безпределна преданост към всички негови предписания. От понятието ал-ихсан произхожда едно от названията на вярващия мюсюлманин – мухсин. В ежедневието терминът ал-ихсан е синоним на думата ихлас – душевна чистота, искреност в мислите и постъпките[30].

VIII. Джихад

Първоначално под джихад (усилие) разбирали борба за вярата, в защита и разпространение на исляма. По отношение на тази борба в Корана се съдържат нееднозначни указания, отразяващи конкретни условия от дейността на Мохамед в меканския и мединския период от неговия живот:

1) да не се влиза с „многобожниците“ в конфронтация и те да се привличат в истинската вяра „с мъдрост и добро увещаване“;

2) с враговете на исляма да се води отбранителна война;

3) да се нападат неверните, но така, че военните действия да не съвпадат със свещените месеци;

4) да се нападат те по всяко време и навсякъде.

В разработените по-късно от факихите (богословите-законоведи) концепции за джихад, този термин се изпълва с ново съдържание: прави се разлика между „Джихад на сърцето“ (борбата със собствените лоши наклонности), „Джихад на езика“ (одобряване на хубавото и забрана на порицаваното), „Джихад на ръцете“ (вземане на дисциплинарни мерки по отношение на престъпниците и нарушителите на нормите на нравствеността) и „Джихад на меча“ (въоръжената борба с неверниците, на падналите, в която е осигурено вечно блаженство в рая), като се посочват думите на Мохамед от хадисите: „Ние се завърнахме от малкия джихад, за да пристъпим към великия джихад“. Духовното самоусъвършенстване се обявява за „велик джихад“, а войната с неверните – за „малък джихад“.

Джихад се смятал за едно от главните задължения на мюсюлманската община. От гледна точка на обекта на въоръжената борба в трудовете по право се различават шест вида джихад:

1) против „враговете на Аллах“ (тоест онези, които заплашват съществуването на общината, онези, които преследват мюсюлманите и против езичниците);

2) против тези, които заплашват неприкосновеността на границите (тоест против агресия отвън);

3) против вероотстъпниците (лъжепророците);

4) против „притеснителя“ (ал-баги);

5) против разбойниците и

6) против монотеистите-немюсюлмани, отказващи да плащат данъка джизя.

Изборът между „меч“ (смърт) и приемането на исляма се предлагал главно на езичниците. Що се касае до „хората на Писанието“ (ахл ал-китаб), на тях се предлагало или да приемат исляма, или да плащат джизя, или война. В страните извън пределите на Арабския полуостров, където мюсюлманите навлизали за пръв път, целта на джихада била не приемането на исляма от тамошните жители, а тяхното подчинение на ислямската държава и преминаването им в положението на покровителствани – зимии (ахл аз-зимма), задължени да плащат джизя. От края на VII век приемането на исляма, което освобождавало новоповярвалите от плащането на този данък, даже не се поощрявало, тъй като нанасяло ущърб на мюсюлманската хазна.

От джихад били освобождавани непълнолетните, ненормалните, слугите, жените, болните и немощните, лицата, които нямат походно снаряжение и длъжниците, които не получават разрешение от своите кредитори. Според предписанията, касаещи взаимоотношенията между воюващите страни, в противниковия стан е забранено да се убиват жените и непълнолетните, ако те не се сражават против мюсюлманите. Възрастните мъже стават военнопленници (асара). С военнопленниците имамът можел да постъпи по три начина: да ги осъди на смърт, да ги освободи срещу откуп или да ги превърне в роби. Имамът можел също така да освободи военнопленника, като го превърне в зими (покровителстван). Не се разрешавало да бъдат убивани военнопленниците, приели исляма. На територията на противника не бивало да се унищожават посевите и градините. Съгласно всички мазхаби (юридически школи), подлежало на унищожение онова имущество на противника, което не можело да бъде прехвърлено на мюсюлманска територия. Относно добитъка, обаче, нямало единодушие. Някои мюсюлмански учени причисляват джихад към „стълбовете на исляма“, като шести стълб[31].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 5*“ →