Димитър Христов

Настоящата статия има за цел да представи перипетиите на военното време чрез разказ за една лична съдба преплетена с хода на Балканските войни. Това е съдбата на историка Иван Снегаров. Впрочем, определението „историк” тук е дадено за ориентация на читателя. По време на описваните събития Снегаров е на 30 години и се изживява преди всичко като публицист, а същинската кариера на историк тепърва му предстои. 

Иван Снегаров е роден на 30.09/13.10.1882 година в Охрид. Семейството му е много бедно. Учи най-напред в своя роден град, а през 1900 година получава стипендия да продължи образванието си в столицата на Османската империя. В периода 1900-1906 година Снегаров следва в Цариградската духовна семинария, където израства под силното духовно влияние на българския екзарх Йосиф (1877-1915). През 1902 година младият семинарист претърпява дълбок вътрешен прелом, свързан с две събития – първо, става член на ВМОРО и второ, започва да пише. В началото на своя творчески път бъдещият историк пише възторжени патриотични стихове по подражание на ботевата поезия. През следващите години революционният му дух е в голяма степен укротен под въздействие на мъдрите съвети на екзарха, благодарение на когото у Снегаров се формира един по-умерен, като цяло еволюционен възглед за националния въпрос. Скоро след завършване на семинарията, в края на 1907 година Снегаров започва работа като публицист в органа на Българската екзархия – цариградският вестник „Вести”. На този пост го заварва и избухването на Младотурската революция през юли 1908 година, събитие, което младият автор възприема с възторг. Междувременно, обаче, покрай еуфорията, Снегаров действа и за продължаване на своето образование в чужбина и в крайна сметка получава стипендия на Светия Синод на Руската православна църква, за да учи богословие. През септември 1908 година охридчанинът заминава за Русия, където постъпва в Киевската духовна академия[1].

Иван Снегаров завършва Киевската духовна академия през юни 1912 година с дипломна работа на тема „История на Охридската архиепископия (от основаването ѝ до турско робство)”. След успешната ѝ защита охридчанинът получава научна степен „кандидат на богословието[2]”. Скоро след това младият богослов напуска своята алма матер и Русия и поема обратно към столицата на Османската империя. Контрастът между едно относително спокойно, академично битие в Киев и все по-нажежената атмосфера в Истанбул сигурно е бил доста рязък, но как самият Снегаров се чувствал в този момент можем само да гадаем. Със сигурност, възможността да се върне в Русия и да продължи учението си там го е вълнувала силно, защото на няколко пъти през следващите години той прави безупешни опити да си издейства нова стипендия.

Иван Снегаров се завръща в Цариград вероятно през август 1912 година и веднага е назначен за учител в Цариградската духовна семинария, неговото бивше училище, от 1 септември 1912 година[3]. Обстановката на Балканите вече е доста напрегната. ВМОРО, отново минала в нелегалност, извършва предизвикателни атентати. В отговор, мюсюлмански тълпи налагат терор над християнското население в някои райони на Македония, включително Охридско. На 5 септември 1912 година Снегаров пише отворено писмо до уважавания охридски турчин Еюб Сабри бей, един от детронаторите на „тирана” Абдул-Хамид II (1876-1909). Писмото, публикувано на страниците на екзархийския вестник „Вести”, е апел да бъде усмирен Джемал бей, развилнелият се водач на погромаджиите край Охрид[4]. Призивът на Снегаров обаче е глас в пустиня и вероятно той самият е наясно с това. В конкретния момент обстоятелствата не предвещават мирно разрешение на националните проблеми в Османската империя. Отвсякъде се усеща дъхът на предстояща война между империята и нейните балкански съседи.   

Месец по-късно, на 5 октомври 1912 година, Балканската война избухва. Българската духовна семинария в Цариград е затворена. Снегаров оставя повечето от книгите си на съхранение при оставащ в града свой родственик, взема най-необходимото от багажа си, и заедно с колеги и ученици се качва на кораб за Кюстенджа. От пристанището на неутрална Румъния продължава за София. През ноември 1912 година вече е в българската столица, на адрес “Антим І” № 27. Това е първото му пристигане в града, който ще се окаже негов дом за в бъдеще.

Като екзархийски учител е на разположение на Просветния отдел на Екзархията, но за момента оттам не могат да му дадат работа. Докато чака развитието на събитията, Снегаров, във възторг от постигнатите военни успехи, пише. Резултат от творческите му усилия е обемиста прозаична импресия  „Писмо на български герой към своята майка”, отпечатана в няколко поредни броя на „Църковен вестник”, печатният орган на Светия Синод на Българската православна църква[5]. Текстът представлява послание от името на  загинал български войник, насочено най-вече към близките на падналите на бойното поле. Постигнатите от българската армия победи и особено обединението на всички български земи са предадени като кулминация на родната история.  Съдбата на жертвите е представена като своеобразен апотеоз, възнасяне към някаква прекрасна вечност, разбирана по-скоро пантеистично, отколкото вярно на православното учение.

Може би през същите тези месеци на очакване на развръзката от войната, Снегаров прави своя първи опит да публикува дисертацията си от Киевската академия, посветена на историята на Охридската архиепископия. Той дава своята дипломна работа за публикуване в София на историка Георги Баласчев (1869-1936), негов по-възрастен съгражданин от Охрид. В издаваното от Баласчев списание „Минало” излиза една част от съчинението, засягаща периода 1185-1334 година[6]. На корицата на броя е посочена 1912 година, но в действителност №7-8 се забавя и излиза след Букурещкия договор от 1913 година. Накрая на публикацията има бележка: „Следва.” Редакционната бележка не излиза точна – този брой на списанието се оказва последен. На Иван Снегаров ще му се наложи да премине през още много перипетии, преди да види цялото си изследване в завършен и отпечатан вид. Това ще се случи чак 12 години по-късно, през 1924 година, когато на бял свят излиза том първи от капиталното съчинение на учения: «История на Охридската архиепископия[7]».

С оглед на поуспокоената атмосфера по фронтовете, на 22 февруари 1913 година Снегаров получава от Екзархията назначение за учител в Серското педагогическо училище, в сила от 1 март. Училището, обаче, е затворено (поне до 22 март) и дошлият от София преподавател вероятно не дочаква да го отворят[8]. Той стои в Сяр известно време без работа и без ясна перспектива за това, което предстои. На 5 април получава ново назначение, със задна дата – 1 април, за Солунската българска мъжка реална гимназия, като учител по български език. Заминава от Сяр за Солун на следващия ден [9].

Има още →