Иван Г. Панчовски

Короната в добродетелния образ на светеца е християнската любов, която обгръща цялото Божие творение и го облива с милващите дарове на своето неизчерпаемо изобилие. Безпределна и неуморна, универсална и все­обхватна е обичта на светците, каквато е Божията любов, която е богата с всяка милост и е пълна с всяка нежност. Поради това тя се простира не само към всички хора, но и към всички живи същества, към всички твари.

Светецът е дълбоко убеден, че всичко, което Бог е създал, от любов го е сътворил, следователно то е добро и следва да бъде обичано. Според разказа на първата библейска книга („Битие“), Бог е създал земните зверове, добитъка и всички пълзящи животни и е видял, че това е добро (Битие 1:25). Ако то не щеше да бъде добро, Бог нямаше да го направи предмет на животворната Си любов и нямаше чрез творческата Си десница да го повика от небитие към битие и да го приведе към живот. „Ти – обръща се към Бога премъдрият Соло­мон – обичаш всичко съществуващо и не се гнусиш от нищо, което си сът­ворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го мразил“ (Премъдрост Соломонова 11:25). Бог не само е сътворил всичко, но и с нетленния Си дух пребъдва във всичко (Премъдрост Соломонова 12:1). Чрез устата на Псалмопевеца Господ говори: „Мои са всички зверове в гората, и добитъкът по хилядите планини“ (Псалом 49:10). Като е създал всички живи твари от любов, Бог не ги лишава от все­кидневна топла грижа. Той дава водите, от които утоляват жаждата си пол­ските зверове и дивите осли; Той създава планините за обиталища на небе­сните птици; Той прави да расте трева за добитъка; Той е насадил дърветата и ги насища; Той дава убежище и храна на всички животни – както четем в прекрасния предначинателен (103-ти) псалом. В израз на своята благодарност не само хората са призвани да хвалят Бога, но и плодородните дървета, и всички кедри, зверове и всякакъв добитък, влечуги, птици крилати и големи риби (Псалом 148:7-10). Според пророк Исаия полски зверове, чакали и ка­милски птици ще прославят Бога (Исаия 43:20). Затова още в законодателните книги на Библията чрез устата на пророк Моисей се изисква да се проявява внимание и да се оставя на свобода птичката, която мъти яйца или се грижи за малките си птиченца (Второзаконие 22:6-7). А в Притчи Соломонови четем: „Праведник милует душы скотов своих“ (Притчи Соломонови 12:10).

Новият Завет включва във великото изкупително дело на Месия не само човешкия род, но и всички твари. Според думите на апостол Павел „и тварите с нетърпение очакват прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който го покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ (Римляни 8:19-22). Може би, поради това при раждането на Спасителя са присъствали и един вид са Му се по­клонили представители не само на човешкия род, но и на цялото творение – било небесно, било земно, представено главно от ангелския хор, от чудната звезда и от стадата на витлеемските пастири. Заслужава внимание също известието на евангелист Марк, че при 40-дневния си престой в пустинята, гдето бил подхвърлен на изкушения, Господ Иисус Христос бил със зверовете (Марк 1:13). Може би, въз основа на това известие иеросхимонах Зосима от „Братя Карамазови“ на Фьодор Михайлович  Достоевски, като се възхищава от красотата и незлобието, от доверчивостта и кротостта на коня и вола, казва, че „Христос е с тях, преди да бъде с нас“; „защото за всички е Словото, всяко създание и всяка твар, всяко листче се устремява към Словото, пее слава на Бога, плаче пред Христа, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие извършва това“.

Имайки предвид богосъздадеността на цялото творение, промислителната грижа на Всевишния за неговото запазване и за осъществяване пред­назначената му цел и най вече изкупителната саможертва на Иисус Христос за примиряване всичко с Бога – било земно, било небесно (вж. Колосяни 1:20), светците обичат със свята любов всички твари, цялото Божие творение. Но както по отношение на хората, така и по отношение на останалите живи същества и на целия свят, светецът ги обича в Бога и заради Бога, а не с греховна привързаност, с порочна заслепеност и с идолопоклонническо обоготворяване. На християните наистина е заповядано да не обичат света, нито което е в света, понеже ако някой обича света, няма любовта на Отца (1 Иоан 2:15; срв. Иаков 4:4). Но тук се има предвид любовта, с която човек се пристрастява към света и заради него забравя дълга си към Бога и към ближния, с която служи повече на творението, отколкото на Твореца (Римляни 1:25), а не любовта, която извира от боголюбието и е насочена към божественото сия­ние в света, чрез размисъл върху което се открива вечната сила и божеството на Твореца (Римляни 1:20) и Му се въздава слава. Светецът обича богосъздаденото в света, неунищожимите следи от Божията премъдрост и сиянието на Божията слава в него, или според израза на някои западни църковни учи­тели, обича света в Бога, обича всичко в Бога (amare mundum in Deo, amare omnia in Deo). Cв. Иoан 3латoуcт бил проникнат от безгранична обич към всички създания. Той изповядва: „В такова изобилие е вложено у нас милосърдието, че ние милваме и зверовете“. А преподобни Исаак Си­рин отговаря на въпроса „какво е милващо сърце“ по следния начин: „Възпламеняване сърцето на човека за цялото творение, за човеците, за пти­ците, за животните, за демоните и за всяка твар. Когато човек си спомня за тях и ги погледне, очите му проливат сълзи от голяма и силна жалост, обземаща сърцето. И от голямо търпение свива се сърцето му и то не може да понесе или да слуша, или да гледа каквато и да е вреда или малка печал, претърпявани от тварите. Поради това ежечасно възнася молитва със сълзи и за безсловесните, и за враговете на истината, и за причиняващите му вреда, за да бъдат запазени и очистени; също и за природата на влечугите се моли с голяма жалост, която се поражда в сърцето му без мярка, уподобявайки се по това на Бога.“

В „Житието на о Бозе почившия иеросхимонах старец Зосима“ Фьодор Михайлович Достоевски разказва как отишла веднъж мечка при един велик све­тец, който се спасявал в гората, в малка килийка, и се умилил над нея вели­кият светец, излязъл безстрашно при нея и ѝ подал късче хляб: „Върви си – казва, – Бог да ти е на помощ!“ И отмина свирепият звяр послушно и кротко, без да стори пакост.

Светецът гледа на всяко живо същество с обич, умилно и с жалост, понеже невинност и спокойствие идва от него. Но той никога не позволява, подобно на ловеца от разказа на Елин Пелин „Грях“, покрай нежните чув­ства, които възбужда в душата кроткото, мило и красиво животно, да го обземат дивашки чувства на жестокост, да го овладее духът на някой негов прадядо, живял преди много години. Жалостта на светеца за прекрасните Божии твари не е мимолетно сантиментално настроение, както у спомена­тия ловец. Агонията и кръвта на убитите жертви никога не мъчат съвестта на светеца, понеже той не е извършил грях към тях, какъвто изповяда и все пак продължава да извършва споменатият герой на Елин Пелин.

Нравственият образ на светеца цял сияе от духовната красота и незем­ната пленителност на небесната любов, на свещената обич. И при все това светците никога не са считали, че са постигнали пълнотата на божествената любов. Затова по свидетелството на св. Ефрем Сирин, светците не­престанно измолват от Бога свещената любов и всячески проявяват ревност да придобиват ежедневно небесната любов при помощта на Божията благо­дат. Своята любов те винаги считат за недостатъчно чиста, възвишена, съвър­шена. В 26-тата си беседа преподобни Макарий Египетски говори: „Това, което ти сам вършиш, макар и да е добро и приятно на Бога, е все пак не­чисто. Например, обичаш Бога, ала несъвършено. Но идва Господ и ти да­рява любов неземна, небесна.“

Все по-възвишаващата се и преизобилна любов потопява светците в Бога, Който е чиста любов и извор на всяка истинска обич. В океана на бо­жествената любов светецът се измива от греховните петна и от порочните мисли и става нравствено чист. В самата си същност, в цялото си съдържание нравствената чистота е толкова неземно качество, толкова божествено свойство, че дори един съвременен философ, Николай Xартман, заявява: „Съвършената чистота граничи със светостта“. В чистия човек доб­рото се е въплътило в толкова ярка форма, че на него се гледа като на Божи човек, като на човек от другия свят. С това може да се обясни морално-пре­образователната и творческа сила на нравствено чистия човек. Чрез безгра­ничната си вяра в доброто и чрез всепреданата си служба нему той въздейства върху другите: подтиква ги към очистване, възпламенява любовта им към доброто, импулсира ги към нравствена борба, вдъхновява ги към морален героизъм. Никой не може да се освободи напълно от привлекател­ността и от покоряващото въздействие на нравствено чистия човек. Тук именно се намира скритата причина за обаянието на детската невинност и на морално-възпитателното влияние върху възрастните на общението с деца. Тайната на чистия, неговата истинска мистерия, която едностранчиво се вижда само в неговата морална сила, ще остане вечна тайна, непостижима мистерия за затворения в текущата етична дейност, защото тя има последните си корени в отвъдната действителност на Божественото, тя е отблясък от Божията святост.

Като илюстрация за възродителното въздействие на нравствената чи­стота да си послужим с един пример от художествената литература – от романа „Братя Карамазови“ на Фьодор Михайлович Достоевски. Няма съмнение, че този писател е изобразил герои, наблюдавани в действителния живот или най-малкото е вложил в поведението на героите си подбуди и постъпки, които са били свойствени на негови съвременници. Аграфена Александровна – Грушенка, която по собствено признание е бясна, зла и презла като кучка, мръсна и гадна твар и имала подлата мисъл, да прелъсти чистия и невинен послушник Альоша Карамазов, да го лапне, да го изяде, да го погуби и да му се надсмее, като го вижда, изведнъж се обзема от възторжена радост, от възвишени и благородни чувства и мисли, от сърдечна доброта. Той ѝ дей­ства като нейна съвест и тя – „безсрамницата“ – се срамува от него; той я нарича своя сестра, съжалява я и тя никога няма да забрави това; той не я укорява, нито я съди и тя се разкайва за греховния си живот, за­крива лицето си с ръце, хвърля се на дивана върху възглавницата и заридава като малко дете. Тя е обновена и иска да прости на измамника, който я е подхвърлил на нечовешки страдания, на позор и мъка. На запитването на Ракитин какво ѝ е казал Альоша, тя отговаря: „Не зная, не разбирам, не разбирам какво точно ми каза той, той на сърцето ми го каза, сърцето ми обърна той“. И тя внезапно пада на колене пред него, сякаш в изстъпление, и казва: „Аз през целия си живот такъв като тебе съм чакала, знаех, че такъв един ще дойде и ще ми прости.“

Поради божествената си същност нравствената чистота на светците придава особена прелест и сила на вярата им в Бога и я превръща в съзерцаване на Бога, в непосредно духовно общение с Него и в богомъдрие. Чистите по сърце са блажени – по думите на Господ Иисус Христос от „Проповедта на планината“,- понеже ще видят Бога (Матей 5:8). Нравствената чистота кара да утихват бурните влечения и страсти и създава такова вътрешно спокойствие, при което се долавят най-нежните и съкровени копнежи, вълнения и трепети в човешката душа към пречистия Бог. Още Сократ бил убеден, че намиращите се във волята на Всевишния последни и най-висши причини могат да бъдат схванати само с очистен дух; поради това чо­век трябва да се освободи от подтискащите го страсти, за да може да се из­дигне към Вечното и да съзерцава същината на нетелесната и неизменяема светлина, в която живеят непременно причините на всички създадени съще­ства. Сократ от Платоновия диалог „Федон“ казва: „На тоя, който сам не е чист, не е позволено да се допира до това, което е чисто“. Според Плотин душата трябва да се очисти, да отхвърли от себе си всичко, което е чуждо на Божественото, за да може да го съзерцава в Неговата самост и в Неговата съществуваща сама по себе си чистота. Озарен от евангелската истина, блажени Августин обосновава същата истина по следния начин: „Безразсъдните сърца не могат да доловят  божествената светлина, понеже те се подтискат от греховете си, така че не могат да я видят.“ Поради това християнските мистици считат очистването на сърцето като първо предусловие за полета на душата към Бога: първото и основоположно стъпало на мистическия път е via purgativa. Мистикът-поет Ангелус Силезиус казва: „Ако ти искаш да видиш бялата светлина такава, каквато е, то ти сам трябва да бъдеш такъв, иначе няма да сполучиш“.

Има още →