Бистра Николова

След закриването на пос­ледното заседание на “Ос­мия” Вселенски събор в Константинопол, в начало­то на месец март 870 година, присъстващите духовни представители на църквите от Изток и Запад приели едно допълнително реше­ние за учредяване на нова църковна епар­хия в Българското княжество. Този неос­порим факт ни е известен от ред визан­тийски, латински и старобългарски съчи­нения от Средните векове. Той обаче се нуждае от разяснение в посока разкриване на вътрешните механизми, идеите и наме­ренията, движили институциите и личнос­тите, ангажирани с учредяването на Бъл­гарската архиепископия в 870 година.

Преди всичко появата на една поместна църква в рамките на Българското княжество е явление не само от вътрешно-­политическо значение в края на IX-ти век. То се вместило в традиционни, заварени и насложени от векове взаимоотношения между църквите на Изток и Запад, чиито най-изявени наследници се явявали Константинополската патриаршия и Римската курия. Това обстоятелство тегнело върху, събитията, свързани с устройството на архиепископията и формиране на нейните институции в периода до, пък и след славянизирането на Българската църква.

Макар и решен в полза на Константинополската патриаршия в началото на VIII-ми век, въпросът за църковната принад­лежност на Източен Илирик, споровете около него между Константинопол и Рим не секнали и през IX-ти век[1]. Учредяването на Българската архиепископия отново го извела на предна линия. По повод даване­то на статут на Българската църква преди и след 870 година римските духовници не пропускали да се позоват на древната принадлежност на Илирик към юрисдик­цията на папата[2]. Византия на свой ред не отстъпвала от статуквото от VIII-ми век. По своя воля или не, дали съзнателно, или по принуда в този спор се вмесил и новопок­ръстеният български княз Борис-Михаил (852-889). Първоначално той изявил же­лание за самостоятелна църква начело с патриарх. Събитията след покръстването му дали да разбере, че може да получи не това, което желае, а само това, което определяли главните християнски цър­ковни центрове, които определяли прави­лата на иерархичността и спазвали нало­жената традиция. Постъпвайки макси­мално разумно според това, което могъл да получи и което зависело от други, княз Борис се съгласил в крайна сметка на поместен архиепископ. Преговорите с Рим в тази насока очевидно не са довели до резултат, приемлив за княза. Преди всич­ко Борис многократно настоявал пред папа Николай I (858-867) и наследника му Адриан II (867-872) сам да избере лицето, което да бъде ръкоположено за архиепископ от Рим[3]. Повече от ясно е, че Борис в случая се придържал към практи­ката на избор на патриарх във Византия, при която императорът играел значител­на роля. В Рим тези условия били непри­емливи, още повече за църква, която гра­ничела непосредствено с диоцеза на Константинополския патриарх. За папата на този етап желанието на Борис не било приемливо. Папата желаел сам да покаже, благослови и ръкоположи главата на Бъл­гарската църква. Независимо че Анаста­сий Библиотекар пише, че в последна сметка папата приел условията на княз Борис[4], нямаме особени основания да се доверим на неговите думи. Наистина, ако отговорът на Рим е бил желаният от Борис, то защо до споразумение не се е стигнало? Анастасий Библиотекар пише: “А българският княз, като не могъл вече да понася протакането на желанието му…, изпратил при гръцкия император в Кон­стантинопол, заедно с други хора от сви­тата си, за да, разузнае кому най-вече трябва да се подчини България[5]”. От друга страна, Анастасий Библиотекар раз­казва за всички възможни исторически, църковни и юридически, както и актуални мотиви, изложени на събора от 870 година от римските духовници, с които те обоснова­вали претенциите за юрисдикция над бъл­гарския диоцез, но нищо не казва за постигнато съгласие между папата и Бо­рис по повод избор на архиепископ[6]. Въп­росът за съгласието на папата да ръкопо­ложи български архиепископ по начин, желан от Борис, е крайно съмнителен. Условията, поставяни от българския княз в тази насока, били по-приемливи в Кон­стантинопол, който освен това предоста­вил възможността това да стане на събор с участие на други християнски църкви.

Достигнал още в 866-867 година до извода, че няма да получи църква със статут и титла на патриарх, а при всички обстоятелства диоцез, зависим от Конс­тантинопол или Рим, княз Борис потър­сил най-изгодни условия, които могла да му предостави една поместна църква със зависим статут както за самото естество на тази институция, така и за естеството на неговата власт. Езическото минало на прабългарите не познавало рязко разгра­ничение във функциите на хана и жреца в религиозния ритуал. Сакрална система на родовите и варварски общества познавала преминаването на божествената власт върху земната на доста примитивно равнище, при което често функциите на владетеля и главния жрец се смесвали. Християнство­то стои далеч от тези възгледи. В него сакрално-небесното и сакрално-земното са строго автономизирани както в литургично-свещената част от действията на Цър­квата, така и в институциите ѝ и отноше­нията им със светската власт на владете­ля. Същевременно на определен етап свет­ската власт могла да се вмесва в делата на Църквата, но това засягало земното тяло на Църквата, нейните институции. Вме­шателството на владетеля в политиката на Църквата по начина, възприет във Визан­тия, повече допадал на Борис, още повече, че като езически хан той имал широки правомощия на върховен владетел, воена­чалник и жрец, а като съсед на Византия познавал по-добре системата на функцио­ниране на Православната църква. Това обяснява и предпочитанието, което в крайна сметка показал към подчинение на Константинополската патриаршия. Така като езически владетел с неоспорима власт, получена по Божия милост, Борис забеля­зал във византийската църковна практика значително по-удобни за неговата власт елементи на свобода на избор и политика в духовната област на живот. Затова, когато Рим не удовлетворил неговите же­лания за избор на архиепископ, князът се обърнал отново към старите си връзки с константинополския патриарх[7]. Така той създал една поместна Църква, която, свързана с източноправославната система от поместни и самостойни църкви, имала перспектива да се превърне постепенно в автокефална.

Княз Борис се спрял при своя избор за български архиепископ на Йосиф/Стефан, както това е казано в разказа “Чудото на св. Георги с българина“: “Той, Борис с Христова сила и кръстен знак победи твърдото и непокорно българско племе…, довеждайки архиепископа свети Йосиф и други учители и наставници…[8].” Първият български архиепископ бил наистина зави­сим от Константинополския патриарх[9], за­това в 879 година папа Йоан VIII (872-882) поискал от патриарх Фотий (858-867, 878-­886) да не изпраща в България знаците на архиепископската власт[10]. Фотий дал да се разбере, че не е сторил това, което означава само едно – към 879 година статутът на зависи­мост на Българската архиепископия от патриаршията не е променен, нито пък нов архиепископ е назначаван.

Прочетете още „Българската архиепископия между 870-та и 886-та година (Учредяване, статут и диоцез)*“ →