Д-р Александър Омарчевски

ІV.1.2. Папа Анастасий ІІ

Новият човек, когото освободените вълни на дълго потисканата опозиция издигнали на катедрата – интронизираният на 24 ноември папа Анастасий ІІ (496-498), обърнал със същата енергия кормилото на римската политика в обратна спрямо тази на Геласий посока. На мястото на прекрасната изолация, в която той вкарал Римската църква, трябвало да се появи една спонтанна отзивчивост, която да породи атмосфера на доверие и да направи възможни преговорите. Тъй като общението между Римската и Константинополската църкви било прекъснато, налагало се новият столичен патриарх да бъде заобиколен и да бъде търсен директен контакт с императора, който и без това смятал църковната политика за свое лично дело. Спазваното дори от Феликс и Геласий задължение да известяват императора при встъпването си в длъжност, предлагало една удобна възможност да се разчисти пътят за преговори. За да могат те да започнат веднага, писмото[746], с което папата се представял на императора, било предадено от двама епископи, а не според обичая – от нисши клирици. Формално то не издавало липса на достойнство и самоувереност. Пред „владетеля на всички народи” папата се представял като заемащ катедрата на св. Петър, комуто Бог е признал първенството над цялата Църква. Станалата вече нарицателна претенция за изваждането от диптихите на името на Акакий била повторена и тук, но вече не като следствие от продължаващата да действа с неотслабваща острота анатема от 484 година, а като една отправена към личното благочестие на императора молба, да не търпи повече „неделимият хитон на Христа”, тоест Църквата, да бъде заплашвана от разделение заради името на един мъртвец. Тук тонът бил променен. Втората молба – императорът да върне Александрийската църква към православната вяра – се доближавала до същността на въпроса повече от когато и да било дотогава. Правното основание на Феликс и Геласий при проклинането личността и паметта на Акакий било, че той влязъл в общение с Петър Монг, без да го е грижа, че дълго преди това Римският папа, а и той самият са го били отлъчили. Така че, каквото и да би направил императорът, Акакий не е трябвало да приема Петър Монг в разрез с вече издадената от Рим присъда. Папа Анастасий поел риска да се откаже от тази осветена от римската традиция още от папа Лъв І безкомпромисна последователност. На базата на това, че един императорски едикт (Енотиконът) събрал отново църквите на Константинопол и Александрия, той смятал, че един новоиздаден подобен императорски едикт би могъл да върне александрийците към Православието. Подобно на Енотикона, и в този едикт следвало да се разгледат въпросите на вярата. В тази връзка папата заявява, че е готов да предостави едно изложение на вярата (expositio fidei) – предложение, което в Константинопол би трябвало да бъде разбрано в смисъл, че папата няма, подобно на предшествениците си, да се задоволи с едно диктаторско препращане към неизменния Халкидонски символ, а е готов на разумен компромис.

С императора не можело да бъдат водени преговори без разрешението на римския сенат, което пък зависело от волята на Теодорих. Остготският крал се възползвал от възможността да постигне това, което през 493 година пропаднало заради църковния въпрос – да бъде удостоен от императора с владетелските регалии, което би го легитимирало пред проимператорски настроените римляни. Освен това обединението на църквите, ако въобще се стигнело дотам, не трябвало да стане без неговото участие. Ето защо той поставил принцепса на сената Фест, който още през 490 година бил изпращан от него в Константинопол начело на делегацията, към която били причислени и двамата папски легати. Цялата тази подготовка изисквала време. Вероятно те пристигнали в Константинопол в началото на лятото на 497 година.Фест започнал дипломатическата кампания с блестяща маневра. Той успял да издейства в столицата да бъде въведен и почетен с подобаващата тържественост смятаният дотогава за чисто римски празник в чест на паметта на св. св. апостоли Петър и Павел на 29 юни 497 година[747].

За преговорите на делегацията на папа Анастасий ІІ с императора е известно само това, че е било постигнато толкова слабо споразумение, колкото и с александрийците. Новият патриарх Македоний не можел да изпрати в Рим синодика, в която, освен за встъпването си в длъжност, да покаже, че иска да възстанови общението си с Римската църква[748]. Но така завързаните връзки не били прекъснати. Имало желание да бъдат продължени преговорите с надеждата, че ще доведат до добър край. Това издава не само тонът на доклада, който александрийските апокрисиарии връчили на легатите, но най-вече успехът на Фест. Императорът признал Теодорих за крал и му върнал обратно регалиите, които Одоакър бил изпратил в Константинопол[749]. С това той му осигурил неговия най-голям триумф. Това Анастасий не би направил – да постави църковните си стремежи толкова високо над държавно-политическия разум, ако не бе почерпил от поведението на римските легати надеждата, че Фест не е обещал твърде много, когато му обрисувал приемането на Енотикона от страна на папата като един примамлив изглед за бъдещето, който би могъл да изчезне, ако арианинът Теодорих не бъде спечелен за единението на Православната църква чрез кралската титла. Трябвало е да бъде предотвратен евентуален провал на делегацията на Фест. След 498 година обаче повече не бил правен никакъв официален опит за възстановяване на църковното общение между Рим и Константинопол[750].

Най-трудни се оказали преговорите на Фест с александрийците. Апокрисиариите, които представлявали[751] останалите църкви в Константинопол, били на разположение, но от римска страна бил необходим посредник, който достатъчно добре да разбира и говори и гръцки език, за да бъде способен да се справя при дискусиите и да отговаря на догматическите и канонически въпроси на останалите апокрисиарии. Римската църква не разполагала с подходящо обучен клирик, на когото би могла да бъде поверена тази отговорна задача. Предприемчивият папа обаче не се изплашил от това. Той влязъл във връзка с Андрей Тесалоникийски с такъв успех, че този привърженик на Константинопол, който не угодил на Феликс и Геласий да прекъсне общението си с Акакий и столичната църква, наредил в храмовете на Тесалоники и в други църкви на провинция Македония да бъде прочетено гневното послание на Геласий до дарданските епископи от 1 февруари 496 година[752], резултатът от което бил, че местните клирици проклели Акакий, което вече означавало най-малкото скъсване с Константинопол. Това било един успех за папата при преговорите му с императора. Сред твърдите халкидонисти измежду източноилирийските епископи били силни опасенията, дали възстановяването на общението няма да бъде заплатено с догматически отстъпки. Епископът на Лихнида Лаврентий[753] напомнил с думи на загриженост на папата за неговия дълг „до известна степен да предаде медицината на вярата”[754] на илирийските епископи, изявява също и желанието една римска делегация да обиколи илирийските провинции[755]. Подобно писмо написал и дарданският епископ Урсицин[756]. Имало е обичай папата да прибавя по едно изложение на вярата към писмото, с което той известявал подчинените си италийски и илирийски епископи за встъпването си в длъжност. Същото направил и Геласий в първото си адресирано до Илирик писмо[757], когато с императивен тон полемизирал „против учението на Евтихий”, съобразно с римския начин на изразяване, като онези, които не приемали Халкидонския символ като неизменна формула на вярата, той наричал „евтихиани”. Анастасий не спазил този обичай и не изпратил expositio fidei след възкачването си на катедрата, тъй като искал да преговаря с Константинопол и не смеел предварително да се обвързва. В определена и настойчива форма, напомняща римската традиция, той представил една догматическа декларация[758], която в никоя точка не накърнявала Халкидонския символ и съдържала израза εν δυο φυσεσιν[759].

Молбата да бъдат изпратени легати в Илирик била отхвърлена от папата. Това би могло да стане, ако преговорите в Константинопол завършат успешно. Скоро след като това писмо отпътувало за Илирик, в Рим се появил изпратеният от Андрей Тесалоникийски негов дякон Фотин, който говорил само лично с папата, без при това да присъства нито един римски клирик, а след това заминал по негова поръчка за Константинопол, за да подпомага там римските легати при воденето на преговорите с александрийските апокрисиарии, тъй като вледеел и двата езика[760]. Той им разказал забележителни неща за своите тайни разговори с папата. Според него последният поддържал съответствието на Tomus Leonis с Никейския символ, което александрийските монофизити оспорвали от самото начало, но признавал, че в гръцкия му превод са се промъкнали грешки, така че атаките срещу превода още не могат да се смятат за удар срещу Православието[761]. Апокрисиариите попитали легатите дали този доклад относно възгледите на папата е точен. Те отговорили предпазливо, но по принцип не отрекли, че съществуващите грешки в превода липсват в латинския оригинал. Въз основа на това александрийците предали на легатите официалното изложение на вярата на тяхната църква. То не било нищо различно от Енотикона, с изключение на една догматическа маловажна и замислена като знак на любезност към Рим забележка, че папа Целестин е одобрил осъждането на Несторий на ІІІ Вселенски събор[762], както и с една поправка, която вече означавала една значителна отстъпка: в израза παντα δε τον ετερον τι φρονησαντα η φρονουντα η νυν η πωποτε η εν Χαλκηδονι η εν οιαιδηποτε συνοδωι αναθεματιζομεν (Който е мислил или мисли нещо друго, сега или в друго време, на Халкидонския или на който и да е друг събор, анатемосваме)[763] вместо η εν Χαλκηδονι (на Халкидонския) било поставено in quocumque loco (на което и да е място)[764]. Легатите официално приели документа за сведение и уверили, че искат да го представят на папата. Той бил готов, в случай, че александрийска делегация бъде изпратена в Рим, да ѝ предостави информация за това, как лично се отнася към представеното изложение на вярата. Те добавили още, че Диоскор, Тимотей Елур и Петър Монг са били противници на това изложение и техните имена би трябвало да бъдат извадени от александрийските диптихи. На тези претенции александрийците противопоставили изискването или легатите да се погрижат за човек, способен да докаже тези твърдения, или в случай че не успеят да намерят такъв, да се задоволят с тяхната декларация, че споменатите трима патриарси са смятали това изложение за православно, него са проповядвали и са предали на катехумените. Легатите не се впуснали в обсъждането на този въпрос, тъй като не били упълномощени. С това преговорите приключили. Александрийците изготвили един доклад по въпроса, в който включили и представено от тях изложение на вярата, снабдили го с претендиращо да бъде историческо въведение и всичко това предали от името на Александрийската църква на Фест и двамата епископи, за да го предадат на папа Анастасий, така че той чрез писмо до Александрийския патриарх или чрез посредник да изрази своето мнение по въпроса. Те били готови, ако папата се придържа (тоест допуска се, че той не е отстъпил от нея) към православната вяра (тук се визира Енотиконът), да изпратят в Рим легати за преговори за възстановяване единението на църквите[765].

ІV.1.3. Папа Симах и Лаврентиевата схизма в Рим (498-506)

Изглеждало, че започва нова ера за Православната църква, която обаче скоро и завинаги приключила. На 19 ноември 498 година, непосредствено преди завръщането на Фест и папските легати, папа Анастасий починал. След смъртта му се стигнало до двоен избор. Дякон Симах (498-514), който произхождал от Сардиния и бил роден като езичник[766], бил ръкоположен в Латеранската базилика на 22 ноември. Непосредствено след това[767], недоволните от този избор клирици поставили в базиликата „Санта Мария Маджоре” по-старшия по ранг клирик на Римската църква – архипрезвитера Целий Лаврентий (498-506)[768]. Едно такова противопоставяне изисквало време, за да могат спорещите страни да мобилизират силите си. Противниците на папа Анастасий, пробудени, изглежда, от тайните преговори с тесалоникийския дякон Фотин, вече били активизирани, когато овакантяването на катедрата предложило възможността привържениците на покойния папа да бъдат изненадани и да се прокара кандидатът на опозицията. Лаврентий не бил нещо повече от благочестив клирик, комуто тази роля се паднала заради старшинството, но не му прилягала. Привържениците на двамата претенденти си противодействали така ожесточено, че общественото спокойствие в Рим било застрашено. Теодорих ги поканил в своя двор в Равена и решил спора в полза на Симах, а Лаврентий бил обезщетен с епархията на Нуцерия[769]. С това мирът изглеждал възстановен. На базата на безредиците при избора му, Симах успял да прокара в Римския събор от 1 март 499 година нов избирателен ред[770], а в празнична процесия със сената и народа излязъл да посрещне[771] Теодорих, когато той посетил Рим през 500 година[772]. Под пепелта обаче продължавал да тлее огънят на раздора. От конфликта между традиционната, доведена до крайност от Геласий, папска политика и новия рискован курс на папа Анастасий се появило разделение между хората на две групи, което засегнало не само италийските епископи и римския клир, но и сената. Там, поне в началото, мнозинство имали лаврентианите под ръководството на патрициите Фест и Пробин. Властен и безскрупулен помощник на симахианите пък бил тогавашният министър на официите Фауст. Като определящ фактор се прибавяла и мъдрата и обмислена политика на Теодорих.

От небрежност или незнание папа Симах определил деня на Пасхата за 501 година според отдавна излязлата от употреба книга supputatio Romana[773] за 25 март, докато непряко подчинените на Рим провинции празнували Великден с 4 седмици по-късно, съобразно съставената под покровителството на папа Лъв І през 457 година Пасхалия на Викторий[774]. Стигнало се дотам Римската църква да не празнува Великден заедно с останалите християни. По оплакване на лаврентианите Теодорих наредил на папата да замине за Римини и там да чака да бъде поканен за преговори в Равена. Едва Симах напуснал Рим, придружен от презвитери, дякони и други нисши клирици, и бурята се разразила. Той бил обвинен в непристойни деяния с жени, а лавлентиански настроената част от римския клир отказала общение с прелюбодееца. Обвинения в този смисъл били изпратени и в Равена. Теодорих водел разследване и по този повод и наредил жените, с които папата бил обвинен, че е съгрешил, също да дойдат в Равена. Папата, който все още чакал в Римини да бъде поканен, при сутрешната си разходка видял отправилите се на път свидетелки и още същата нощ избягал с един придружител в Рим, където потърсил азил в една пристройка на храма „Св. Петър”. Неговите изоставени спътници се предали в двора и уверили краля, че нищо не са знаели за това бягство. Теодорих им заповядал да се завърнат в Рим и да известят сената и останала част от клира за бягството на папата. Лаврентианите, ръководени от Фест и Пробин, предприели третия си удар, като обвинили Симах в разпродажба на безценица на църковно имущество, което според каноните се наказвало с отлъчване, и наложили запор на църковните имоти и храмовете, с изключение на „Св. Петър”. Вероятно тогава те наредили на Лаврентий да остави епархията си и да дойде в Рим. Той обаче не поел ролята на антипапа, след което Теодорих бил помолен да изпрати Петър, епископ на Алтина, като визитатор, който на мястото на папата да води църковните дела и да доведе празнуването на Великденските празници[775]. Те се надявали, че едно бързо разследване от страна на кралския съд ще свърши останалото и Симах ще бъде победен. Неговите привърженици обаче прибягнали до рискованото в случая средство да искат свикването на събор. Това искане минало през сената и симахиански настроената част от клира го подкрепила. И двете спорещи страни настоявали пред краля да свика събор. Теодорих изпратил искания епископ за визитатор и свикал епископите от подчинените му провинции на събор, който трябвало да се проведе след Пасха (14 април) 502 година[776] в Рим. Съгласието на папата той си бил подсигурил предварително. Освен това той определил, че клирици, които са обвинявали Симах пред него в Равена, не могат да участват в събора, както и че предадените от тях на разпит роби от противниковата партия не трябва да бъдат подлагани на изтезания[777].

Как би протекъл един предоставен сам на себе си синодален съд, не е могло да се предвиди, защото никога не липсвали възможности делото да се протака. На симахианите и на самия папа този събор се струвал като котва, на която засега те можели да закачат своя кораб. Епископите от провинциите Лигурия, Емилия и Венеция, които били далеч от раздора в Рим, виждали тежко нарушение на традицията в това, че главата на Западната и първи по ранг епископ на цялата Православна църква трябвало да бъде изправен на съд пред подчинените му епископи[778]. По тази причина, на път за Рим те се отклонили и отишли до Равена, за да склонят краля да ги освободи от участие в събора. Те обяснили, че са стари и болнави и се опасяват да участват в един събор, който не е свикан от папата, а напротив, основание за който са обвиненията на неговите лични врагове, въз основа на които на него той трябвало да бъде съден. Когато кралят им отговорил, че папата е одобрил свикването на събора, те поискали да им бъде показана кореспонденцията, което и станало. Така те трябвало да се примирят и да отпътуват за Рим.

През лятото на 502 година съборът, известен още като synodus palmaris, започнал работа в Юлиевата базилика “Sancta Maria in Trastevere”. Докато още се съвещавали как и дали изобщо трябва да се преговаря, Симах се появил в залата, благодарил на краля, че е свикал събора и декларирал, че присъщият на папата авторитет с това е бил зачетен, след което настоял визитаторът веднага да напусне Рим, а църквата и имуществата му да бъдат върнати. Едва тогава той щял да се яви на разискванията и ако прецени за правилно, ще отговаря на обвиненията[779]. Дори и симахианите били готови да заплатят тази цена за продължаване на преговорите, тъй като визитаторът бил вече назначен от краля. Така съборът одобрил решението на краля[780], което гласяло, че Симах първо трябва да се оправдае пред синодалния съд, а после да бъде одобрено неговото възстановяване в предишния сан (restitutio in integrum). Тъй като, от своя страна, папата отхвърлил това изискване, работата на събора се затегнала и се появила опасност той да се саморазпусне. Симахианите не били далече от идеята да принудят папата да се яви на заседанията, за да не могат лаврентианите да прокарат срещу него задочна присъда[781], каквито присъди били издадени от съборите срещу Несторий и Диоскор. Гласувания и решения per majora (с мнозинство) били изключени,тъй като синодалните присъди, като боговдъхновени, по принцип трябвало да бъдат единодушни[782]. Нестихващото напрежение сред публиката било подходящо, за да предизвика смутове, и не липсвали елементи, които се възползвали от ситуацията[783]. Така епископите и от двете страни започнали да напускат Рим, но понеже това бягство не било всеобщо, тримата най-старши по ранг от тези, които останали – Лаврентий, епископ на Милано, Марцелиан, епископ на Аквилея и Петър, епископ на Равена – се обърнали към краля. Марцелиан бил лаврентианин, а Лаврентий Милански – на страната на Симах, на когото дори помогнал и финансово, но както и Равенският архиепископ, се придържал към коректността дотолкова, че от започването на съборните заседания суспендирал църковното си общение с обвинения папа. Епископите молели краля да премести събора в Равена. Той отговорил с обща заповед от 8 август 502 година[784], че всички епископи трябва да се съберат отново на 1 септември същата година в Рим. Тя била последвана от един доклад на сената и на Марцелиан, като представляващ събора[785], който съобщавал, че съборът ще изпълни кралската заповед, но изразявал мнението, че ще бъде трудно да се проведе съдебно дирене. Освен всички други неудобства било необходимо и личното присъствие на Симах. В своя отговор[786] до събора от 27 август кралят още веднъж настоявал да бъдат прекратени всички спорове и нещата да бъдат доведени докрай. Тъй като му било обещано, че съборът ще продължи на 1 септември, кралят вече не говорел за своето посещение в Рим, за което споменавал в писмото си от 8 август в случай, че съборът не може да се справи, но изисквал, ако епископите отхвърлят съдебно разследване, то мирът между сената, клира и народа да бъде възстановен. За да може Симах да се яви на събора без притеснения за своята сигурност, кралят изпратил двама от своите майордоми и един комес от най-висш ранг в Рим.

Още преди остготските чиновници, носещи кралското писмо, да били пристигнали в Рим[787], съборът се събрал, според заповедта, на 1 септември в базиликата на сесорианския дворец, наречена „Иерусалим”. Обвинителният акт бил прочетен и започнали дебатите по него, но били прекъснати. Без да изчака обсъждането, Симах нахлул в залата, заобиколен от група клирици, но присъстващите там лаврентиански епископи безцеремонно го изхвърлили навън. Когато впоследствие, съобразно с каноните, бил трикратно призован, той отказал да се яви и държал на този свой отказ, докато при четвъртото си призоваване не бил лично придружен от пристигналия междувременно остготски комес. На лаврентианите тази игра вече била омръзнала и те напуснали събора[788]. Самият Лаврентий заминал за Равена. Другите му привърженици се отказали от започналата чрез прочитането на обвинителния акт и призоваването на Симах съдебна процудера. За да бъде по някакъв начин изпълнена кралската заповед, били изпратени делегати в сената с молба да не се изисква продължаване на съдебното дирене. Освен това лаврентианските клирици били призовани, естествено напразно, да възстановят общението си със Симах. Един доклад до краля[789] разказвал какво се е случило след 1 септември и завършвал с молба за разпускане на събора, като се посочвало, че работа на краля е да се грижи за възстановяването на целостта на Римската църква и спокойствието в Рим и в провинциите. Теодорих обаче не отстъпвал и със заповед от 1 октомври 502 година изисквал от епископите, със или без процесуално разследване[790], да постановят заключителна присъда, за която те били отговорни пред Бога, но само и само с това мирът да бъде възстановен. За да придаде още по-голяма сила на тази своя заповед, кралят изпратил един сановник с писмо със същото съдържание в Рим, което трябвало да бъде прочетено пред събора, когато той отново започнел да заседава. Така на епископите не оставало нищо друго, освен на 23 октомври същата година да се съберат за последен път. Отново чрез делегати те помолили сената да не настоява за продължаване на процеса, а после била приета изискваната от краля sententia (присъда)[791] в следния смисъл: папа Симах, заемащ апостолската катедра, би следвало, доколкото това зависи от хората, необременен от обвинения да преподава тайнствата във всички църкви, подчинени на катедрата му, и да си възвърне църковните имущества във и извън Рим. Тъй като делото е предоставено на Божията присъда, всички били приканени заради мира да приемат от папата своето причастие. Римските клирици, които отпаднали от него, трябвало, след като се смирят пред него, да бъдат приети по милост в клира и да бъдат възвърнати в църковните си достойнства. Който след това съборно определение отслужи света Литургия в римска църква без одобрението на папа Симах, подлежи, като схизматик, на каноническо наказание.

Политиката, която „арианският” остготски крал провеждал спрямо Православната църква, имала същия успех като тази на некръстения император Константин Велики. Теодорих оставил на епископите да възстановяват разпадналото се църковно единство, като предоставял средствата на своята власт и на двете страни, но последователно отказвал своята лична намеса. След като не достигнал до общо решение, съборът се саморазпуснал и останал в очакване на кралското решение. Теодорих се бил постарал това да не стане по начин, който да не го принуждава да прибързва. При двойния избор през 498 година решението му било в полза на Симах. Не трябвало да се пропуска възможността да бъде доведена докрай политиката, която Фест водел с тесалоникийския довереник (дякон Фотин) на папа Анастасий в Константинопол. Впоследствие Теодорих нямал намерение да допусне падането на Симах и неговата партия, без значение дали обвиненията срещу него бъдат доказани, или не. Той само не желаел омразата на лаврентианите и техните могъщи покровители в сената да се обърне повече срещу него, отколкото срещу симахианите. Това не станало благодарение на неговата безпартийност дотолкова, че за своето надмощие той се нуждаел единствено от продължаване на благоприятстващия го раздор. Така възможността за Фест да продължава своята политика била изключена. Теодорих оставил Симах спокойно да действа, когато той, заедно с един римски събор от 6 ноември 502 година[792], непосредствено след palmaris, издал декреталия, с която се забранявала продажбата на църковно имущество, принадлежащо на Римската църква. Успоредно с това обаче кралят удовлетворил молбата на клириците и сенаторите, които не били в общение със Симах, да разреши на Лаврентий да се завърне от Равена в Рим, както и да не отзовава визитаторът Петър, епископ на Алтина. Така Симах оставал, както и дотогава, ограничен в храма „Св. Петър”, а Лаврентий заел Латеран и неговият клир отслужвал богослужението в римските храмове. Никой не се съобразявал с декреталията на Симах относно църковните имущества.

Това състояние на нещата продължило около 4 години. Двете страни се сблъсквали, със или без кръвопролития, и последователно молели краля за защита. Едва през август 506 година на Симах му се удало да убеди Теодорих да му бъдат върнати от водача на лаврентианите Фест римските градски църкви. Лаврентий се оттеглил в едно от селските имения на Фест и там завършил битието си в спокойствие и строга аскеза. Сенатът въздигнал издадената на 6 ноември 502 година декреталия на Симах в ранг на свое решение, а на 11 март 507 година взел и съгласието на краля за това[793]. Спорен остава въпросът: какво освен това е постановил Теодорих, за да бъде удовлетворена и петицията на Симах за слагане край на схизмата? Тази петиция му била връчена от един александрийски емигрант на име Диоскор, който бил приет в римския клир като дякон заедно с бъдещия папа Хормизд. Той бил довереник и движел делата на Симах. През 519 година той бил включен в делегацията, която водела преговорите в Константинопол по прекратяване на Акакиевата схизма[794], където се изявил като енергичен дипломат, безусловно отстояващ Халкидонското православие[795]. Диоскор бил предвиждан от император Юстин за Антиохийски, а от папа Хормизд за Александрийски патриарх[796]. От тези намерения не се получило нищо, а през 530 година той докарал нещата дотам, че бил избран за антипапа на Бонифаций ІІ, но починал 28 дни по-късно[797]. Едновременно фанатично и лукаво, поради омразата на емигрантите към Константинополската църква и император Анастасий, и познавайки взаимоотношенията там така добре, както никой друг в цяла Италия, Диоскор успял да повлияе на Теодорих, който също от опит познавал константинополския двор и отношенията там, повече, отколкото представителите на спорещите римски страни. Освен това той се стараел да угажда на капризите на краля.

Смъртта на склонния към компромиси Анастасий, напразната и завършила с пълно поражение борба на лаврентианите, както и нарастващото укрепване на властта на Теодорих, изтласквали все повече Италия от влиянието на Източната империя. Старанията на императора като крайна цел да съедини отново двата Рима под своя скиптър чрез раздаване на отличия на знатни римски емигранти с цел да ги спечели за тази кауза, не довели до желания резултат. Докато силите на империята били ангажирани в една променлива тригодишна война (502-505) срещу персите, Теодорих си възвърнал панонската гранична крепост Сирмиум, като нанесъл през 504 година тежко поражение на съюзените ромеи и прабългари[798]. Разграбването на крайбрежните градове в Долна Италия от ромейската флота през 508 година[799] било проява на едно закъсняло и непълно отмъщение. Фактът, че през същата година Теодорих изпратил в Константинопол една делегация с предложение за мир, бил във връзка с войната с франките. По повод Акакиевата схизма не били водени преговори на официално ниво за възстановяване на църковното общение между Рим и Константинотол.

Лаврентианско-симахианската схизма, която през 506 година била прекратена само официално, парализирала експанзионистичните сили на папството дотолкова, доколкото водената от Геласий политика по отношение на Илирийския викариат не могла да бъде продължена от Симах. След избухването на споровете около Трисагиона в Константинопол, папската политика изведнъж отново се активизирала, дори станала по-смела от всякога. Геласий успял с помощта на отделни и предани му дардански епископи да възстанови връзката с Илирик, но не съвсем успешно. Той се обърнал със своето послание само към епископите, докато неговият приемник с умишленото и съзнателно прекъсване на едно дълго мълчание[800] вече изпратил не енциклики до своите събратя по сан, а един призив, който визирал клира, манастирите и всички миряни[801]. В него се казвало, че халкидонската традиция се потъпква от тези, които искат да възстановят ереста на Евтихий[802], съществува заплаха от преследвания, необходима е съпротива, тоест трябва да бъде избягвано всяко общение с привържениците на Енотикона. Докато истинското единство, именно чрез Халкидонския символ, а не чрез Енотикона, не бъде възстановено, без съмнение отново ще се появяват вирусите, които са заразили Константинополската църква. Накрая папата се обръща към илирийците с декларацията, че Римската катедра ще бъде в общение само с онези, които се разграничават от „отровата” на Евтихий, Диоскор, Тимотей Елур, Петър Монг и Акакий, тоест от официалната столична църква[803]. Папската пропаганда обаче не се ограничила само с илирийците, а искала да стъпи и сред монасите в Константинопол, които преди близо тридесет години се отрекли от Акакий, подкрепили схизмата с всички сили, а сега водели борба против въведената от Севир и неговите привърженици добавка към Трисагиона. От тази възможност се възползвал Симах, който дотогава не бил влизал в никакъв контакт с императора, за да му се оплаче от това, че със сила заставя благочестиви хора, които от дълго време предпочитали да стоят настрана от омърсяване от неверници, сега да встъпят в една престъпна общност[804]. Въпреки изопачаването на обстоятелствата е ясно, че става въпрос за въстанието от 512 година.То било предизвикано от монасите-халкидонисти от същите манастири, които преди това се борили против Акакий, и било жестоко потушено[805]. Ако това е така, следва да се предположи, че писмото до императора е било написано по време на папската енциклика до двете илирийски провинции, като двата документа са част от една политическа акция, което е толкова изненадващо и така малко пасва на отслабената поради Лаврентиевата схизма позиция на папата, че е по-вероятно да бъде приписана на един човек, който от обикновен римски клирик се издигнал до водач на папската политика, тоест на архидякон Хормизд, в чието лице още тогава бил виждан приемникът на Симах[806]. От само себе си се разбира, че една такава агресивна стъпка, като това оплакване до императора, не е могла да бъде предприета без одобрението на Теодорих. И двете – широката, насочена срещу Анастасий офанзива и тясното сътрудничество с краля на остготите – са сред характерните черти на политиката, която като папа провеждал Хормизд.

Анастасий[807] парирал с ответен удар – ръкоположението на Симах било притивозаконно. По-нататък той повтарял това, в което вече бил упрекнал римския сенатор Фауст, когато той бил при него, за да иска признаването на Теодорих, че папата осъдил вярата на императора и сенатът се присъединил към него. В действителност обаче нито Симах е отлъчвал императора, нито пък той го обвинявал в това. Отговорът на папата бил не по-малко остър[808], но това си останала само една словесна престрелка.

Следва…(виж тук).

_____________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[746]. Anastasius, Ep. 1 ad Anastasium imperatorem (ed. Thiel), S. 615; Coll. Avell., Ep. 102.

[747]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 16.

[748]. Ibid., cap., 17. Читателят трябвало да остане с впечатлението, че халкидонистки настроеният Анастасий е искал да се свърже с естествено защитаващия Халкидонския символ папа Анастасий, но бил възпрепятстван за това от императора-еретик Анастасий. Това е едно тенденциозно извъртане. Както сам Theodorus Lector свидетелства, Македоний подписал Енотикона, а папа Анастасий, за разлика от предшествениците си, е бил готов да обсъжда Халкидонския символ.

[749]. Anonymus Valesianus, Chronica, p. 322.

[750]. Според една забележка в Theodorus Lector, Fragmente (ed. F. Diekamp), S. 555, дякон Силван от диоцез Ориент се потрудил много за православната вяра, пътувал и до Рим, за да допринесе за църковното единение, но не бил приет от папа Симах. Това наподобява преразказаните от Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 61, думи на александрийския монах Доротей, който бил написал едно съчинение за Халкидонския събор и разпространявал преписи от него в диоцез Ориент и Константинопол.

[751]. Официалният израз αποκρισιαριοι, обикновено означава една постоянна длъжност, а не легация по определен повод.

[752]. Coll. Avell., Ep. 95; Coll. Beroll., Ep. 41.

[753]. Ср. Marcellinus, op. cit., p. 99.

[754]. Coll. Avell., Ep. 81, р. 225; 228.

[755]. Ibid., р. 228.

[756]. Ср. АСО ІІ 5, р. 14; Coll. Avell., Ep. 81.

[757]. Coll. Avell., Ep. 79; Coll. Berol., Ep. 39.

[758]. Coll. Avell., Ep. 81; Coll. Berol., Ep. 37.

[759]. Coll. Avell., р. 226: in utrisque substantiis. Ощe Marius Mercaror. – In: ACO I 5, 26-27, поставя заедно като равнозначни синоними substantia и natura, също както и Геласий, ср. Coll. Avell., Ep. 79, р. 221.

[760]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 229.

[761]. Coll. Avell., р. 470.

[762]. Ibid., p. 471.

[763]. Ср. Schwartz, Ed., Codex Vat. gr., 1431, p. 54.

[764]. Coll. Avell., р. 472.

[765]. Coll. Avell., Ер. 102.

[766]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 230. Писмото на Симах до император Анастасий вж. ibid., S. 154.

[767]. Тъй като Симах бил ръкоположен по-рано, лаврентианите го сравнявали с Исав, който по своя вина се лишил от предимствата на своето първородство, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 230.

[768]. Родовото име Caelius се среща в списъците на присъстващите и сред подписите на епископи и клирици със значението на фиктивно титулуване, както императорът и висшите сановници се стараели да наричат с името Flavius. Ср. Mommsen. – In: MGN auct. antiqu., t. 12, p. 490, където като най-стар пример трябва да се допълни подписът на Caelius Felix, in: Coll. Veron., Ep. 5, p.7.

[769]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 231.

[770]. Ср. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 399.

[771]. Anonymus Valesianus, op. cit., p. 324.

[772]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 231.

[773]. Ibidem.

[774]. Ibidem.

[775]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 232.

[776]. Pfeilschifter, Theodorich der Grosse…, p. 71.

[777]. По принцип е било недопустимо роби да свидетелстват против господарите си, въпреки че се срещали и изключения.

[778]. В източната част на империята един такъв свикан от императора събор би бил валиден, докато на Запад това било немислимо. Лаврентианите обаче не признали възражението по принцип на симахианите против синодален съд на папата.

[779]. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 427.

[780]. Ibidem.

[781]. Ibid. р. 423.

[782]. Schwartz, Ed., PS, S. 234.

[783]. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 419-420.

[784]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 168.

[785]. Ibidem.

[786]. Ibidem.

[787]. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 429.

[788]. Ibid., р. 422; 425.

[789]. Ibid., р. 422.

[790]. Ibid., р. 424.

[791]. Ibidem.

[792]. Ibid., р. 438.

[793]. Ibid., р. 392.

[794]. Coll. Avell., p. 594.

[795]. Ср. Coll. Avell., Ер. 216.

[796]. Coll. Avell., Ер. 175.

[797]. Ср. АСО ІІІІ 2, р. ХVІІІ.

[798]. Ср. Bury, Hist. of the later Rom. emp. 1, p. 460.

[799]. Marcellinus, op. cit., p. 97.

[800]. Coll. Avell., p. 487.

[801]. Coll. Avell., Ер. 104; Coll. Berol., Ep. 47, от 5 март 513 година.

[802]. Ibid., p. 489. Тук се имат предвид Севир, Тимотей Константинопоски и императорът.

[803].  В инструкцията, която папа Хормизд дал на своите легати през 515 година, се приемало като възможно и това, че императорът може да отвори дума и за писмото на папа Симах, ср. Coll. Avell., p. 516.

[804]. Schwartz, Ed., PS., S. 156.

[805]. Malalas, op. cit., p. 408.

[806]. Това показват приложените от Pfeilschifter, op. cit., p. 138, писма на Енодий до него (Ер. 410, 417).

[807]. Schwartz, Ed., PS., S. 153

[808]. Ibid.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7j