(разказ)

Мартин Ралчевски

Мили сине,

Слънчице мое, скъпо, единствено и обично. Моля те, не се сърди, че се обръщам по този начин към теб. Знам, че вече си голямо момче и това сигурно не ти допада, но един ден, когато и ти станеш родител, ще ме разбереш.Много съжалявам, че именно по такъв повод се налага да ти напиша това писмо, но какво да се прави – майка ти в бързината е забравила отворена електронната си поща и ти, без лоша умисъл, си прочел кореспонденцията ни. Искам да знаеш, че не ти се сърдя за това. Сигурно и аз, ако бях на твое място, щях да полюбопитствам и да надникна. Но ти, все пак се опитай, за в бъдеще да не го правиш. А аз пък, ще кажа на майка ти да бъде по-внимателна и да не ти дава, образно казано, други поводи за изкушения.

Както вече си разбрал, аз не работя тук това, което ти си мислеше. Глупаво е, че някога решихме с майка ти да не ти кажем истината. Но ето на, както и очаквах, дойде моментът, в който ти сам разбра с какво се занимава баща ти. Поради това сигурно сега си обиден и имаш право. Но запомни, че онова, което хората някога са казали, че уж нямало срамна професия, не е съвсем вярно. Много те моля, не се сърди, а вместо това си направи изводи, най-важният от които е, че никога не бива да се лъже. Старай се да  изпълняваш това на дело и ще видиш колко добре ще се чувстваш. По този начин ще си спестиш много разочарования и ще се сдобиеш с верни приятели.

А сега, макар и да ми е много трудно, ще се постарая да ти обясня как се стигна дотук, защото ти имаш право да узнаеш истината. Предполагам, че ще те заболи, но те уверявам, че така ще е по-добре, вместо ако, за пореден път, „замажа“ очите ти с празни думи.

Преди да напусна България, работих в една неголяма библиотека в квартала, близо до спирката на трамвая. Може би не я помниш, защото тогава беше твърде малък, но съм сигурен, че помещението ти е добре познато. Сега тази библиотека е фитнес залата, която ти посещаваш. Аз много обичах работата си, но често в този живот това да обичаш нещо не е достатъчен повод, за да му се отдадеш напълно. В моя случай проблемът беше в това, че заплатата, която получавах, беше много малка. Когато ти се роди, парите започнаха да не ни достигат. Живяхме доста икономично няколко години, но беше трудно и когато се появи възможност да замина за Англия, аз трябваше да се възползвам. Офертата бе да се берат ягоди по десет часа на ден в продължение на четири месеца. Работодателят плащаше самолетния билет, осигуряваше обща квартира и 500 паунда заплата на месец. Храната в Англия съвсем не беше скъпа и аз успявах да спестявам по около 300 паунда на месец. За четири месеца спестих почти 1200 паунда. А тогава това бяха два пъти повече пари от тези, които щях да получа в библиотеката за този период. Върнах се с увереността, че повече никога няма да се деля от вас, но се случи така, че семейните ни нужди постоянно нарастваха. Това ме принуди, въпреки че истински обичах работата си на библиотекар, пак да потърся нещо друго. В онзи период в България беше трудно да се намери добре платена работа, особено пък за човек с моята професия. И понеже аз вече бях пътувал зад граница, се ослушах в тази посока. Възможността да замина повторно изникна сравнително скоро.

Случи се така, че малко след като ти навърши три годинки, аз стегнах два неголеми куфара и заминах. Заселих се, заедно с още няколко други гастарбайтери, в приземния етаж на една стара къща в покрайнините на Лондон. Тъй като не бях добре с езика, в началото можех да работя само като чистач или разносвач на пици. Разбира се, предпочетох второто. За целта обаче трябваше да имам собствен транспорт. Тоест, чистенето не можа да ми се размине и, за да спестя за кола, чистих къщи около година. После купих един стар и очукан Форд, но се движеше прилично. Оттогава насетне, вече единадесет години, правя едно и също. Тъжно е, но какво да се прави. Изминаха цели единадесет години, а уж дойдох с намерение да остана най-много за две. Но това е друга тема. Нека се върнем на събитията.

Скоро след като започнах да разнасям пиците, колата се счупи сериозно и се наложи да ѝ се направи ремонт, който не можех да си позволя. Чувствах се притиснат до стената. Но… тъй като тази кола беше моето средство за работа, нямах избор. Поради този наглед дребен, битов проблем три месеца не ви изпратих никакви пари. Още ми е болно, като се сетя за онези дни и като си помисля как ли сте преживявали, но повярвай ми, наистина нямаше откъде да взема пари тогава. Това беше, така да се каже, началото на края, защото, незнайно защо, майка ти реши, че съм се запознал с някаква жена и парите, които трябвало да ви пращам, съм изхарчил по нея. Това обаче не е вярно. Казвам ти го най-отговорно – никога, дори и до днес, не съм поглеждал към друга жена! Но това също е друга тема. Навярно в мъката и самотата си в онзи период майка ти се е запознала с чичо ти Веско и после знаеш последствията. Заради една тривиална повреда на стар автомобил, нашето семейство се разпадна. Колата, разбира се, беше поправена, но семейството ни, уви, не. После тази трошка се счупи отново. Аз пак я поправих, а тя пак се скапа. И така непрекъснато. Колко пари ми глътна само тая бракма, не е за вярване, но това са стари дертове. Като се знам що за човек съм, може би и до днес още щях да я карам и едва ли щях да я сменя, ако на един от годишните технически прегледи просто не я спряха от движение. Тогава купих друг трошляк. Последваха още трудности, пак няколко месеца не ви пратих пари. Пак се чувствах ужасно. И така, поредният омагьосан кръг отново се завъртя. Иначе казано, случи се така, че парите тук ми стигаха едва толкова, колкото да оцелявам. Но не искам да си мислиш, че причината за това е била, че пращам по нещичко и на вас. Ни най-малко искам да си мислиш такива неща. Истината е друга. Оказа се, че англичаните са особени хора. Нарочно казвам, че са особени, а не лоши, защото въпреки трудностите и проблемите, които имам тук, не смятам, че всички англичани са лоши. Но, определено, са много особени. Ще поясня какво имам предвид. Работата на разносвач на пици е възможно най-ниско платената в страната. Получавам по 6 паунда на час. Като имаш предвид, че плащам квартира, режийни, данък, застраховка на колата, пътна такса, поддръжка и прочее, парите, които изкарвам, са твърде недостатъчни. Така че майка ти е права почти във всичко, което говори за мен, включително и за това, че съм неудачник. Само в едно нещо греши – че съм изкарвал допълнително от бакшишите. Такова нещо тук няма. Аз затова казах, че англичаните са особени, защото не дават никакви бакшиши. Случвало ми се по няколко поредни дни да не взема и пени. Когато сумата на поръчката е например 19,99, клиентите ми дават 20 паунда и търпеливо чакат да им върна ресто. Това е абсурдно и нелепо, но е въпрос на манталитет. Друг път сумата например е 34,80 и аз си мисля, че ще ми дадат 35 паунда, тоест, че ще останат 20 пенса за мен, ама те са приготвили парите съвсем точно предварително и ми изсипват цяла шепа монети в ръката, без нито пени повече. Мисля, че коментарът е напълно излишен. Добре, че понякога, макар и рядко, попадам на чужденци клиенти, а те дават по нещичко, но пък то е съвсем символично. През тези години съм имал, а и за съжаление все още имам, доста неприятни моменти. Случва се, например, при доставката да няма никой в дома на клиентите. А после същите тези клиенти се обаждат в пицарията и казват, че не са чули звънеца. Аз съответно отивам повторно до дома им, но бензина не ми се заплаща. Най-неприятното обаче е, когато попадам на гамени, които взимат пиците и бягат, аз ги гоня по улиците, а те крещят все едно, че ги нападам, събират се хора и настава една олелия, а бе, не е за приказване. Точно с едни такива отвратителни клиенти се случи и онова, за което майка ти ти е казала, че е било злополука. Не беше злополука, момчето ми, но побой. Доставих поръчката не на домашен адрес, а в един бар. Клиентите бяха трима юначаги, които, за моя изненада ми дадоха вместо 41 паунда, колкото им струваха пиците, само 20 и ми казаха да съм се махал. Аз не отстъпих. Тогава те ме помолиха да съм отидел до колата им, за да ми платят останалото. Последвах ги и когато се озовахме на паркинга, единият се извърна и ме удари в корема. Аз паднах на земята, а другите започнаха да ме ритат. Счупиха ми две ребра, носа и ми избиха всичките предни зъби. Толкова бях зле, че не можах да помръдна от земята, докато не ме откриха случайни минувачи, които повикаха линейка. Описах как изглеждаха нападателите в полицията, ама какво от това. След случката питах шефа си дали ще получа някакво обезщетение, а той ми отговори отрицателно. Какво можех да сторя? Цял месец не ходих на работа, докато се възстановя. Оттогава насам вече не съм за показ пред хората. Шефът ми обаче, все пак, излезе добър човек, защото ме остави на работа, за което съм му благодарен. Е, вярно е, че оттогава насетне ми дава само нощни смени, ама то няма как и да е иначе. То и аз да бях на негово място, ако имах такъв нелицеприятен работник, щях да го крия денем.

Та това, в общи линии, е истината за мен, моето момче. А ти сега не страдай, защото този побой беше много отдавна и аз вече съм здрав. Свикнал съм с работата и нямам сериозни проблеми. Не изкарвам много, но поне клиенти има и доходът ми никога не е секвал, така че докато мога, ще заделям и ще ви пращам пари. Знам, че са малко и че сигурно съвсем не ви стигат, но, повярвай ми, това е пряко силите ми. А ти сега залягай над уроците и учи, колкото можеш повече, за да не стигнеш никога до такова положение като моето.

Нека да отговоря на въпросите ти.

Питаш ме и се чудиш как така съм можел да нямам камера на компютъра? Прав си да се чудиш. Имам камера, момчето ми, но нарочно, когато се чувам с теб, не я включвам. Искам да ме запомниш такъв, какъвто съм на снимката. Повярвай ми, никой няма нужда да вижда грозното. От това няма полза.

Питаш ме дали наистина живея сам и дали няма друга жена край мен? Отговарям ти, че съм съвсем сам. Единадесет години няма никого край мен. Това майка ти го знае добре и не виждам защо ти го е спестила, но да не я обвинявам, може би е преценила, че още си малък за тази тема.

Питаш ме дали може да дойдеш някой път на гости при мен? Разбира се, моето момче, винаги си добре дошъл. Аз обаче не искам да идваш. И то не само, защото, според мен, тук няма да ти хареса, тъй като условията, в които живея, не са добри, но и заради това, че аз не искам да ме виждаш такъв. Много ми е трудно да напиша тези редове, но те моля да ме разбереш.

Питаш ме още дали е време вече да си имаш приятелка? Аз на твоите години нямах приятелка и не мисля, че е редно и ти да имаш. Но ако ме питаш просто за чиста дружба с момиче, тогава одобрявам. Искам обаче да знаеш, че момичетата са по-раними от нас, мъжете, и ние трябва винаги да се отнасяме към тях нежно и подобаващо.

Питаш ме още дали можеш да казваш на чичо си Веско татко. Според мен не бива. Макар и да съм нескопосан и неудачник, както майка ти ме нарича, аз все пак съм твой баща и не ми е приятно да казваш татко на друг човек. Но пък, от друга страна, ако те прекалено държат на това обръщение, не влизай в конфликт с тях. Ако наистина са се обсебили от това и постоянно те притискат, наричай го тогава и татко, само за да има мир, защото много по-важно е да има мир в семейството, отколкото вражда. И не страдай, че майка ти живее с друг мъж. Това е напълно нормално за повечето жени, които са сами. Както ти казах вече, те са раними и чувствителни и имат нужда от силно рамо. Щом тя го е избрала, значи, че е добър човек, затова и ти трябва да го слушаш. Вярно е, че не може да го обичаш и едва ли някога това ще се случи, но поне се старай да го уважаваш, защото той ви е единствената опора. В света, в който живеем, постоянно се случват лоши и страшни неща. Така че погледни към ситуацията и от тази гледна точка. Ако чичо ти Веско го нямаше, не би имало кой да ви защити, ако не дай Боже, ви сполети нещо лошо? Така че опитай се да видиш положителното. Това не винаги е правилно, но понякога е по-лесно и спестява излишни терзания.

А тези неща, които ми пишеш, че един ден, когато пораснеш, си щял да емигрираш, искам да ги забравиш напълно. Не обръщай внимание на тия глупави статистики, които дават по телевизията, че българският народ щял да изчезне. Това е твърде съмнително и никой не може да е напълно сигурен какво ще ни донесе бъдещето. Аз мога съвсем отговорно да ти кажа, че каквото и да се случи, в чужбина чужденецът винаги си остава чужденец. Ето ти само един пример – преди време една колежка, изненадващо за всички, напусна работа с аргумента, че когато работила, не получавала достатъчно помощи от държавата и затова предпочитала да си стои вкъщи. Ето, виждаш ли – англичаните се грижат за англичаните, но не и за нас. Аз помощи от държавата не знам какво е и никога няма и да узная. Неотдавна попитах шефа си дали ми се начисляват някакви пари за пенсия, а той ми отвърна, че като се пенсионирам, съм щял да получа една голяма безплатна пица. Представяш ли си какво унижение? Щял съм да получа безплатна пица! Но аз пак казвам, че трябва да сме благодарни и на това, защото като нямам нужната квалификация, не е логично да се надявам на друго. Така че това отношението е нормално.

Ти вече си достатъчно голям и видя какво стана с нашето семейство. Този крах се случи заради раздялата. Защото, както е казал нашият мъдър народ: очи, които не се виждат, се забравят. А ние се обичахме с майка ти. Всъщност аз все още я обичам, но вече, каквото и да се случи, едва ли ще можем да върнем лентата назад. Тук съм се нагледал на много подобни съдби. Хората идват уж за временно и после животът им се завърта така, че никога не успяват да се върнат и непрекъснато страдат. Кои повече, кои по-малко, но всички страдат, защото всеки си тежи на мястото, където е роден и отраснал. Така че, остави ги ти тия приказки за космополитизъм. Това не е лъжица за всяка уста. От опит знам, че чувствителните и сантименталните хора не бива да се насилват и да изневеряват на природата си. А ти си именно такъв, моето момче. Казвам го, защото макар и да не си раснал пред мене, на духовно ниво, те познавам добре. Съвсем не го желая, но все пак, ако един ден се случи така, че и ти напуснеш страната, ще видиш за какво отношение иде реч. Никога, ама наистина никога, местното население няма да те приеме за равен. Устройването на емигранта отнема много години. Той преминава през неизброими трудности, неволи, унижения и прочее. А животът е толкова кратък. Докато се обърнеш и вече краят е по-близо, отколкото началото. Тогава се сепваш и се питаш защо е било всичко и настъпват едни размисли, които те помрачават. Но, всъщност, ако трябва да бъда честен, размисли май не настъпват при всички. Може би пък част от емигрантите да са доволни, че откакто са заживели в чужбина, хладилниците им вече са пълни и могат да си позволят повече нови дрехи, вещи и забавления. Но за мен това не е съществено, защото накрая така или иначе всичко свършва и човек остава гол пред Бога. И тогава какво? Какъв отговор дава? Каква утеха намира там, във вечността, когато през живота си е гледал на този свят само като на източник за блага и нищо повече? Прощавай, отклоних се малко, но ти ще ме разбереш. Тоест, вярвам, че ще ме разбереш, макар и да не си виждал очите ми от толкова години, защото съм до болка искрен с теб и защото те обичам с цялото си сърце. Затова и ти го казвам така прямо, а и го повтарям – не напускай родината, за да напълниш стомаха си, нито пък, за да се затлачиш от много вещи, които, в крайна сметка, са ненужни. Моля те също и друго – недей да си мислиш, че не искам да те видя. Напротив – толкова много го искам, че сърцето ми се къса от мъка. По този повод съм намислил нещо, което не исках да го казвам, но понеже виждам, че се измъчваш, ще ти го открия, макар и да е още само замисъл. Когато мога, заделям известна сума в един плик, като горещо се надявам, до няколко години, да успея да събера достатъчно, за да си оправя зъбите. Исках тази идея да я запазя в тайна, защото изпълнението на това време е още твърде далече, но ако е рекъл Бог, до абитуриентската ти вечер се надявам да изглеждам различно. И тогава, сине мой, ще дойда на твоето тържество и ще изпия чаша вино за твое здраве. Ще те притисна в обятията си и ще те държа там, колкото е нужно.  След това ще те целуна и ще си поплача. А после ще идем някъде само двамата, ще седнем на спокойствие и ще си поговорим надълго и нашироко.

А ти дотогава, както ти казах, слушай много майка си и я обичай. Да се учиш прилежно и винаги във всичко да постъпваш така, според както ти говори съвестта.

И не забравяй, че на този свят има един беден емигрант, който те обича с цялото си сърце и душа и който всеки ден се моли за теб: да си жив и здрав, да бъдеш добър човек и никога да не напускаш родината.

Този емигрант е твоят татко.

Послепис

Посвещава се на всички български емигранти (настоящи и бъдещи).

Ексмът,
Англия
Ноември, 2011 г.
__________________________________
*Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът Мартин Ралчевски, 2009.

Богословът Мартин Ралчевски живее и твори във Великобритания. Към днешна дата има издадени три романа и около 20 статии и есета.

Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com

…Противно на волята ми, есента на същата година бях настанен във възможно най-отвратителния интернат, който можех да си представя. Не ми се навлиза в подробности, само ще ти кажа, че решението на майка ми се оказа с печални последствия за мен. Тя вярваше, че чрез постъпването ми в подобно заведение ще се социализирам по-лесно и ще стана по-подготвен за живота, отколкото ако си остана вкъщи при нея и сестра ми. Стана точно обратното. След като попаднах в тази противоестествена и враждебна среда, аз инстинктивно започнах да страня от другите момчета и да се затварям в себе си все повече и повече. Без да се усетя, за по-малко от месец, от ведро и щастливо момче се превърнах в тъжен и нещастен младеж. Нямаше ден, в които да не се измъчвам и терзая. Понякога дори си поплаквах. Не за майка ми, а просто така, за детството, което насилствено ми бе отнето. Навярно основната вина за това бе на баща ми, но не мислех за него, нито пък го упреквах. Съжалявах единствено за себе си.Един февруарски следобед се случи авария с отоплителната система. Дойдоха двама външни хора, които на висок глас превъзбудено започнаха да обсъждат проблема. Доколкото дочух, водата в парното бе избила и се налагаше да се ремонтира час по-скоро, иначе имало реална опасност сградата да се наводни. След като чу оценката на специалистите директорът, за всеобща изненада, реши да ни пусне в тричасова принудителна градска отпуска. Той бе строг и коравосърдечен човек. Предупреди ни да си гледаме внимателно часовниците, защото входната врата ще бъде заключена точно в 19.00 часá и ако някой закъснее, ще спи на улицата. Сигурно се питаш, защо ли ти разказвам точно за това. Отговорът е прост – защото в онази дълга студена зимна нощ навън остана да нощува едно единствено момче. И това бях аз! Когато нещо е писано да се случи, то просто се случва и това си е. Закъснях само с пет минути. Щом разбрах, че няма да отменят заповедта и да ме пуснат вътре, където парното, макар и все още слабо, но все пак вече работеше, се отчаях. От скитането ми по ветровитите улици се бях намръзнал като куче. Стоях пред масивните железни порти и близо час плаках без прекъсване. С падането на нощта навън ставаше все по-студено. Налагаше да измисля нещо. Реших да обикалям по магазините докато са отворени, за да не се вкочанясам. В началото това даде известен резултат, но когато наближи 22.00 часá и всички започнаха да затварят, ситуацията коренно се промени. Нямах друг избор освен да се движа, за да не замръзна. Треперих като лист. Устните ми бяха посинели, а стъпалата ми влажни и вледенени. Започнах да губя усет за пръстите си. На всичкото отгоре и бях гладен като вълк. Бе ясно, че ако не намеря къде да пренощувам ще се разболея сериозно, а не бе изключено и да замръзна от студ. Завъртях се около едни бездомници, които се топлеха край собственоръчно накладен огън, но единия ме опипа и веднага избягах. Продължих да скитам. Нощта ставаше все по-мразовита и ледена… Вече не си усещах пръстите на краката. И тогава дойде „просветлението” – допишка ми се! Въпреки късния час и безлюдните улици обаче не можех да го направя просто на улицата. Нуждаех се от тоалетна. Намерих обществена такава. Платих четиридесет  цента и влязох, за да се облекча. Вътре беше топло. Почувствах се по-добре… толкова добре, че не ми се излизаше отново навън. Тъй като нямаше други посетители, поостанах. От топлината се отпуснах и ми се приспа. Да нощувам в тоалетната ми се стори безумие и го отхвърлих като идея. Но миг по-късно осъзнах, че може би това бе единствената ми алтернатива. За пръв път бях изправен пред избора да избирам от две злини по-малката. Огледах се. Не изглеждаше безкрайно отблъскващо. Сгуших в срещуположния ъгъл на писоарите, директно на пода. Когато легнах, миризмата ме блъсна. Беше гадно, но… постепенно привикнах. Срамна и неприятна работа – да прекараш цяла нощ на такова място… Спах нервно, на пресекулки, навярно всичко на всичко не повече от три, най-много, четири часа… В онази съдбовна нощ се зарекох и си обещах – не само пред себе си, но и пред Бога, – че никога повече през живота си няма да завися от когото и да е.

Върнах се в семинарията огорчен и покрусен. Предполагам, че съм изглеждал ужасно. Но имаше и друго. С мен се бе случило нещо съдбовно – страданието, което изпитах през онази нощ ме преобрази. Тогава не го съзнах. Но дълбоко в душата ми промяната вече беше започнала. За кратко тя се превърна в арена, на която започнаха да воюват най-различни невидими сили.

Между желанието за ново начало и реалността обаче имаше съществена разлика. Скоро разбрах, че само по себе си силното ми желание съвсем не бе достатъчно, за да ме освободи от оковите на интерната и да ме направи щастлив. И така, без да се усетя, неизбежно се бях изправил пред кардиналната дилема – или да се побъркам или да се обърна с цялото си сърце към Бога. Решението не дойде съвсем съзнателно, а някак поетапно, каквото и да означава това. Резултатът бе, че за няколко седмици се превърнах в дълбоко религиозен младеж. Молех се по цял ден и по цяла нощ. Почти до припадък. Първоначално молитвата ми бе конкретна – неистово исках от Бог да ми помогне по какъвто начин Той си знае, но да облекчи страданието ми и да ме освободи от този затвор. Ала както често става при хората, които редовно се молят, молитвата ми неусетно се трансформира в благодарствена. Мой родител, приятел и помощник във всичко стана само и единствено Христос. Обичах Го така, както някой ден навярно бих обичал все още неродените си деца. Какво говоря. Обичах Го повече от всичко и всички… Те нещата… всъщност са несъпоставими… И сега идва най-интересното. Случи се приблизително месец след онази сцена в парка. Една вечер, докато си лежах в леглото и както обикновено се бях отдал на основното си занимание, се отпуснах и заспах. И тогава, насън или наяве, и до ден днешен не мога да съм сигурен, в стаята се разнесе несравнимо благоухание. В помещението спяхме четири момчета, едното от които не бе особено чистоплътно. Бях свикнал с лошата миризма, така че останах слисан, когато усетих приятния аромат. Викнах към другите, за да разбера какво става, но никой не откликна. Викнах пак, но отговор не последва. И… чудото стана… Стаята се озари от светлина! Сграбчил завивката и стискайки я здраво започнах да се моля, но този път умолявах Този, от Когото зависи всичко в нашия свят, да ме избави от халюцинацията. И тогава… тогава се появи ангела. Не смеех да помръдна. Онемях. Сетих се, че, според религиозната литература, виденията са лошо нещо и че грешниците не получават такива; при тази ми мисъл страхът ми се удвои. С трепереща долна челюст, заеквайки на пресекулки едвам успях да промълвя: „В името на Господа Иисуса, заповядвам ти да си идеш!” и стиснах кръста, който висеше около шията ми. Нищо подобно обаче не се случи. Вместо това в този момент ангелът се видоизмени. Светлината в стаята се приглуши и той, подобно на обикновен човек от плът и кръв, се приближи към мен и седна на леглото ми.

„Тук съм, за да ти известя хубава промяна”, промълви, а аз онемях. Той направи дълга пауза, за да се поуспокоя и добави: „Скоро Бог ще те дари с нещо, което завинаги ще улесни живота ти. Помни благодеянието Му и никога не го забравяй” …

__________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Източник на илюстрацията: блога на автора (вж. по-долу адреса му).

“Смело мога да заявя, че романът „Полубогиня“ е самобитно и необикновено цвете в съвременната ни проза! Изобилстващ от идеи, с динамична история и християнски послания, той би оставил у всеки читател трайни и красиви емоции.“

Доц.  д–р Цецо Душкин,  СУ “Св. Климент Охридски“, ВХТИ.

Кратка биографична справка за автора

Мартин Ралчевски е роден в София през 1974 г. Завършил е СУ “Св. Климент Охридски“ със специалности богословие и география.  Има издадени около 20 статии и есета, свързани основно с изследвания над смъртта и човешката душа.  Живее във Великобритания.

Автор е на християнските романи: “Безкрайна нощ“, 2008 г., изд.“Сиела“, “Горски дух“, 2009 г., изд.“Сиела“, “Полубогиня“, 2010 г., изд.“Сиела“,“30 Паунда“ – предстои да излезе до края на 2011 г. Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com, e-mail: ralchevski@abv.bg

(НЕ ТРЯБВА ДА ДОПУСНЕМ ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ)

разказ от Мартин Ралчевски – авторът на романите “Безкрайна нощ“, Горски дух“ и “Полубогиня“

Бележка на Автора: Описаното в този разказ няма за цел да шокира читателя, а само да отклони взора му от днешния ден и да го накара да погледне към бъдещето. И дано описаното тук никога не се случи.

Татко е добър, но особен човек. Мисля си, че това е така, защото на плещите му тежи една странно бреме – той е последният българин от неговия род. Предците му винаги са се женили само за българи. Нещо като неписана традиция. Татко обаче изменил на тази традиция и се оженил за мама, която е американка.

Откакто го знам той винаги е бил щедър и мил към мен. Обичал ме безрезервно и всеотдайно. Имах прекрасно и щастливо детство. Завърших с отличие училище и, благодарение на неговата подкрепа, тази година се записах в Мидуестърн Юнивърсити*. Толкова ми е помагал, и с пари и морално, че сигурно ще съм му задължена цял живот. Та в този ред на мисли, въпреки че предложението му за тази екскурзия да ми се стори странно, не можах да му откажа. Още докато летяхме към Европа той ме помоли да бъда наблюдателна и да запиша на връщане впечатленията си от България.

В момента сме на път за Чикаго. Денят е 18-ти Август, а годината е 2211**. Излетяхме от Франкфурт за Щатите преди около тридесет минути и аз, според молбата на татко, започвам да пиша. Никога досега не съм описвала свое преживяване, така че и идея си нямам какво заглавие да му сложа, затова просто ще го нарека: “На екскурзия в България“.

Татко ми е разказвал много истории за родината на неговите предци. Може би е присъщо на младостта, но да си призная, не помня много от тях. Запомнила съм обаче началото.

Някога, през далечната 2011 г. моят пра-пра-дядо Никола напуснал България и поел, заедно с жена си, за Америка. Една бележка – именно поради тази причина татко реши да посетим България точно сега. Защото тази година се навършват 200 години от преселването на неговия род в Щатите. Но да продължа. Когато далечният ми прадядо пристигнал в Америка нямал почти нищо. Наложило му се да започне от дъното. В България бил учител по народни танци, но тук никой не се е интересувал от тази професия и той трябвало да измисли друг начин за препитанието на семейството си. След кратко колебание, решил да изкара книжка за камион. Било е трудно. Почти не знаел езика, но някак си се справил. Успял да изкара шофьорския изпити и после дълги години работил като шофьор.

Татко много тачи паметта на прадядо Кольо. Казвал ми е, че благодарение на неговата решимост и упорство, днес ние имаме прекрасен и осигурен живот. Но, стига толкова за повода на пътуването ни.

Кацнахме на летище София късно вечерта и се настанихме в хотел “Айсел“. И двамата бяхме изморени от полета и спахме дълго и непробудно. На сутринта отидохме в леля Катя, която е далечна наша роднина и никога не е напускала България. Тя изглежда уморена, но същевременно е много жива и мила старица. Има прошарени коси и лъчезарна усмивка. Лицето ѝ е запазено, стойката добра, а излъчването – интелигентно. Незнайно защо обаче, никога не се е омъжвала и съответно няма деца. Притежава просторен апартамент в самия център на града, на булевард Дорук Едиз – някогашния булевард Васил Левски.

След като ни нагости тя ни изведе да разгледаме забележителностите на София. Показа ни парламента, пеещите фонтани в парк “Енвер“ и великолепната джамия “Севаш Селим“. Това е несравним, внушителен храм. Четирите му минаретата са високи точно осемдесет и три метра. И това не е случайно. Построени са така в чест на възрастта, на която е починал Селим – един от главните дарители на строежа и реставрирането на джамията. От вън красотата ѝ е забележителна. Гравюрите ѝ са изключително детайлни. Личи си, че са изработени с голямо усърдие и майсторлък. А вътре пък има невероятна атмосфера и простор. Останах впечатлена и помолих леля Катя да ни разкаже повече за “Севаш Селим“. Тя сподели, че сградата е построена през първата половина на 20-ти век и, че до около 100 години след построяването ѝ това е било църква. Тогава храма се е казвал “Свети Александър Невски“ и е изглеждал съвсем различно от днес.

Като чу тази история татко се просълзи, а мен ме хвана яд, че изобщо повдигнах въпроса.

След това посетихме “Алтан Джам“. Това е така наречения – площад на огледалата. Много ми хареса. Този площад е изключително интересен и е известен като модерният архитектурен шедьовър на града. Представлява десетки хиляди малки огледалца, различни на цвят, които са вградени в една висока, изключително тънка, метална стена. Когато Слънцето ги освети, на срещуположната сграда, се получават страхотни цветови прелести, геометрични фигури, планети, звезди, надписи на различни езици и прочее. Това място събира като магнит всички гости на града. За моя изненада обаче татко не коментира видяното.

От “Алтан Джам“ поехме към третото по значимост място в София – открития пазар “Толга“. Такова нещо не може да се види в Америка. Тук се продава всичко, за което може да се досети човек. Като се започне от хилядите сладки неща, кое от кое по-майсторски изработени, мине се през местните деликатеси и се стигне до живите животни, в това число дори коне и крави. Колоритна гледка. На този пазар ми беше също интересно. Татко обаче май пак не се впечатли особено.

Когато вечерта се прибрахме той сподели с мен, че след посещението ни в “Севаш Селим“ нещо го жегнало в сърцето. Станало му тъжно, защото знаел от историята, че някога България е била велика страна, че е имала славно минало, християнска вяра и собствена писменост. Тази писменост била подобна на руската, даже била още по-уникална. А всичко това се е изпарило днес. След като каза това, той се просълзи. Тогава думата взе леля Катя. Тя поясни, че преди около 150 години, тоест сравнително скоро след като прадядо Никола напуснал България, от нея си тръгнали още над два милиона души, като почти всички били способни хора. Това бързо сринало икономиката на страната. Тези, които останали пък, живеели ден за ден и се страхували да раждат деца. В следствие от това българите дотолкова загубили влиянието и числеността си, че не след дълго, управлението на държавата по естествен път, преминало в турската партия. След това всичко коренно се променило и нещата тръгнали в различна посока.

Трудно ми е да разбера поведението на татко. Казах му, че в 23-ти век едва ли има човек, който да се вълнува толкова от отминалите неща. Или, ако все пак някой се интересува от тях, то със сигурност не страда по миналото. А той стои приведен и мълчи. На вечеря почти не хапна нищо. Затвори се в стаята си и си легна рано.

На другата сутрин леля Катя ни подкани да излезем, защото в София имало още неща, които си заслужавало да се видят. Татко обаче предпочете да разгледаме провинцията. Честно казано, на мен ми беше все едно.

Около обед поехме към вътрешността на страната. По пътя леля Катя ни обясни, че в България отдавна не живеели онези хора, които някога с гордост се наричали българи. Днес основния език бил турския, а държавната религия – исляма. Обясни ни още, че никъде на обществени места не се срещат надписи на книжовния български език и че ако човек не знае турски, или поне английски, е загубен тук. Сподели още, че според някакво неотдавнашно проучване едва 2,75 % от днешното население било заявило, че изповядва християнството. Татко слушаше мълчаливо, но внимателно, а аз  гледах вяло през прозореца докато в един момент ненадейно установих, че навсякъде край пътя, се бяха появили много индийци. Леля забеляза безпокойството ми и ми разясни, че това всъщност не били индийци, а цигани, които живели по тези земи отдавна. Според нея, те не били агресивни. На мен обаче не ми изглеждаха дружелюбни и дори на някакво ниво се почувствах застрашена от присъствието им.

Втория град, който посетихме бе Филибе. В този град също имаше доста цигани, но също така имаше и турци, а и други араби. В известен смисъл, Филибе ми беше дори по-интересен от София. Стори ми се някак по-автентичен. Качихме се на един малък хълм в центъра на града и от там се откри чудна панорама. Обядвахме набързо и продължихме. Когато поехме леля Катя обясни, че някога този град се е казвал Пловдив и бил несравнимо по-красив. Но на мен, сигурно понеже виждах само настоящия му облик, ми хареса и така.

След Филибе спряхме в Бану. Този град пък се е бил казвал Бургас и е бил важно, стратегическо пристанище. В Бану останахме да пренощуваме. По време на вечерята татко и леля разпалено обсъждаха нещо, но аз не любопитствах. В хотела, чието име не помня, имаше американска телевизия и аз седнах да чуя новините, с чаша вино в ръка. Вече съм убедена, че българските вина са едни от най-хубавите. Малко са трапчиви, но пък са плътни и истински. В Щатите всички алкохолни напитки са някак стандартизирани и имат сходен вкус.

След Бану леля ни заведе в Созопол. Това е най-старият и едновременно и най-южният морски български град. И името му е автентично. Намира се на самата граница с Турция. Татко дълго се къпа в морето и сподели, че можел без проблем да гледа под водата, защото не била толкова солена. Аз обаче не последвах примера му. Предпочетох, доста по-чистия басейн на един от близките хотели. Докато си почивах край басейна татко и леля посетиха единствената църква в града. После татко ми се стори малко по-оживен, което ме зарадва. За мен бе странно как бяха облечени местните хора, и то не само тук, но и в цялата страна. Нищо, че бе лято и че бе много топло, те целите бяха покрити от главата до петите. Но това явно е въпрос на убеждения. В Созопол ядохме пресни раци, скариди и турска баклава. Прекалено ми беше сладка, но признавам – вкусът ѝ беше божествен.

От там трябваше да продължим на север и да посетим още няколко града, но татко реши да променим плана. Той помоли леля Катя да се върнем в София. Струва ми се, че ако зависеше от него щяхме да си заминем веднага, но понеже обратния ни полет бе с насрочена дата, се наложи да изчакаме още три дни. Аз много исках да се поразходя насам-натам из София, но леля Катя каза, че в това не е съвсем безопасно. Жените трябвало винаги да имат придружител, когато са навън, дори и посред бял ден. Послушах съвета ѝ и където и да излизах взимах татко със себе си. Той ми се противопостави съвсем за кратко, но после ме остави да го водя. Разгледах още няколко забележителности и, заедно с него, опитах някои блюда от екзотичната българска кухня.

Въпреки, че преди да тръгнем за България бях против тази екскурзия, сега, когато тя свърши, се чувствам доволна. Не беше лоша и съм благодарна на татко, че ме заведе да видя страната, от която някога прадядо Никола е тръгнал за Америка.

Вече близо час самолета лети над континенталната част на Америка. Наближаваме Чикаго. Така че трябва да свършвам.

Всичко мина прекрасно. Според мен си заслужаваше. Мъчно ми е обаче за татко. Милият, толкова се промени по време на това пътуване. Един е отпуснат, гледа вяло и очите му все сълзят. Питам го, какво не е наред? Да не го боли нещо? А той мълчи. Явно не може да приеме, че онази България, за която е чел в книгите, вече не съществува. Мисля си, че като възрастен мъж, той трябва да прояви повече зрялост и да приеме фактите. И това неминуемо ще се случи! Убедена съм, че щом отново стъпим на Американска земя той ще се почувства по-добре.

Американците имат една поговорка, която казва, че родината не е там от където някога си дошъл, а там където живеят близките ти. Скоро татко ще го разбере! Затова вече с нетърпение чакам самолета да се приземи.

Послепис

Два месеца по-късно татко почина.

Докторът каза, че основната причина за смъртта му бил стресът от видяното по време на тази екскурзия.

Мама е много тъжна от неговата загуба. Плаче и проклина всичко свързано с България. Още в деня на погребението събра всичките български книги от библиотеката и ги изхвърли. Искаше да унищожи и този разказ, но аз успях да го скрия. Може би ще е добре да го пратя на леля Катя в България. Или пък май е по-редно да си го оставя тук за спомен. Все още не съм решила какво да правя с него. Времето ще покаже.

                                                                                                                     Дек.2010.                                                                                                                             Мартин Ралчевски

_____________________                                                                                                       Бел. ред. Материала е предоставен от автора.

Изображение: авторът г-н Мартин Ралчевски

Богословът Мартин Ралчевски живее и твори във Великобритания. Към днешна дата има издадени три романа и около 20 статии и есета.

Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com

* Midwestern University.

** Няма грешка в годината (б.а.)