Категория: История на Християнската църква

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 11*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІІІ. Същност и развой на Акакиевата схизма

ІІІ.І. Религиозната политика на Анастасий І

Зинон умрял на 9 април 491 година[466], без да остави мъжки наследник. Брат му Лонгин, когото Ил затворил през 475 година в една исаврийска крепост и освободил чак през 485 година[467], консул през 486 година и 490 година, се надявал да го наследи, разчитайки на исаврийците в Константинопол и на магистъра на официите – негов сънародник и съименник[468], но исаврийците вече били омръзнали на всички. Ариадна, вдовицата на Зинон, която била в ситуация[469], подобна на тази на Пулхерия след смъртта на Теодосий ІІ, лесно спечелила съгласието на сената и армията за избора на силенциария Анастасий Дикор, илириец от Епидамн или Дирахиум (днес Дуръс). Той произхождал от незнатно семейство. Още като юноша пристигнал в Константинопол, постъпил тук в дворцовата стража и скоро достигнал до второстепенната длъжност силенциарий, която заемал до самото си избиране за император. Този незначителен пост не му обещавал царуване. Анастасий бил с красива външност. Висок, строен и силен, той отрано привлякъл вниманието на императрица Ариадна и станал неин любовник. Той бил с две различни на цвят очи – лявото черно, а дясното светлосиньо, което не само не намалявало красотата му, но дори го правело особено приятен и интересен. Илириецът бил 60-годишен, когато неочаквано станал император. Ариадна била силно влюбена в него, което послужило като главна причина той да бъде избран, въпреки протестите на патриарх Евфимий. На 11 април 491 година, Велики четвъртък, император Анастасий І (491-519) бил коронясан, а 40 дни след възцаряването си, той, дотогава все още ерген, се оженил (21 май 491 година) за Ариадна[470] и с това окончателно укрепил своята върховна власт. Разглеждан като политик и държавник, той може да бъде отнесен към най-забележителните византийски василевси.

Анастасий, който в своята дълга служба имал възможността да опознае вулгарността на исаврийците, бил решен да се освободи от тях, като в началото пристъпил към тази задача толкова меко, колкото било възможно. Най-опасният от тях – Лонгин[471] от Кардала, когото през 484 година Зинон направил магистър на официите, той освободил от длъжност, но му разрешил да замине за Исаврия, както и на мнозина други, които повече не искали да изпълняват своите длъжности в Константинопол[472]. Но тъй като все още мнозина от тях оставали в столицата, той ги интернирал заедно с роднините на Зинон. Новината, че Лонгин готви въстание в Исаврия, предизвикала конфискация на останалото в столицата имущество на всички прогонени. През следващата 492 година една голяма армия, сформирана от Лонгин и другите исаврийци, настъпила към Константинопол. При Котвайон във Фригия тя била пресрещната от императорските войски и разбита; но да бъде сломена съпротивата, която бунтовниците оказвали в планините си, било доста трудно. Едва през 497 година станало възможно да им бъде нанесен решителен удар, а през 498 година и окончателният. Този път работата била свършена както трябва: разбойническите планини и пиратските свърталища били унищожени, главатарите на контрабандистите били екзекутирани, а племената, на които не можело да се има доверие, били преселени в тракийските погранични райони[473].

Императорът построил множество крепости[474]. Недоволен от това, че не е пропъдил враговете от Изток, той възстановил срещу персите крепостта Дара (Анастиополис) в Месопотамия, чиито останки и до днес будят учудване, както и дългите погранични укрепления, които преминават източно от провинциите Арабия и Палестина[475]. За предпазване на столицата и нейните околности от нашествията на северните варвари той построил така наречената „Дълга стена”, която се простирала от Черно до Мраморно море на разстояние 400 стадия (около 60 км) от Константинопол[476]. Във вътрешнополитически план, за да ограничи бюрокрацията, той забранил да се откупуват militia, тоест цивилните и военните държавни длъжности[477], с което целял да ограничи поне един от източниците на корупцията. Той изгонил от столицата всички доносници и клеветници[478]; забранил борбите на гладиатори с диви зверове и преобличането на момчета в женски дрехи; поощрявал художниците и учените; възобновил военните маневри, които били доведени до упадък преди него; издал заповед, съгласно която само християни могат да бъдат адвокати[479].По отношение на бедните той бил жалостив и им раздавал голяма част от доходите си[480]. Заедно със състраданието си към тях, като държавник той се грижел и за благосъстоянието на своите поданици: наказвал фокусниците и шарлатаните със заточение, когато се докажело, че лъжат народа, отнемат имуществото му и го обричат на бедност[481]. Анастасий развил голямо строителство, за което се премълчава в посветените на него панегирици. То включвало водопроводи, пристанища, заграждане с крепостни стени на селищата в бедната на градове провинция Кападокия[482]. Снабдяването на столицата било поверено на специална постоянно действаща институция. Нововъведение било и това, че на провинциалните градове били отпускани субсидии за формиране на хранителни запаси в случай на глад и война[483]. В Александрия бил поправен фарът, който бил много необходим на мореплавателите.

В икономическата сфера ще отбележим само два големи негови успеха: първо, при смъртта му в хазната е имало 320,000 фунта злато[484] и второ, за което е хвален от всички летописци, през май 498 година той отменил [485] един от най-непосилните данъци – χρυσαργυρον[486]. Данъчното бреме обаче все още оставало доста тежко, а и не претърпяло съществена промяна при реформите, повечето от които имали по-скоро палиативен характер.

Финансовото състояние на империята във времето, когато Анастасий поел властта, било доста тежко, за да може той да си позволи завоевателни амбиции[487]. Въпреки това той успешно водил войни по границите срещу бунтуващите се бедуински главатари и персийския цар Кавад. Срещу прабългарите му провървяло по-слабо. Постоянно от тяхна страна е имало грабителски набези, като те изчезвали така бързо, както се и появявали[488]. Когато в последните години на вече над 80-годишния император въстанал готът Виталиан, толкова опасен, колкото и Теодорих по времето на Зинон, старецът не загубил самообладание в критичната ситуация и така силно ударил врага, че осигурил спокойствието на империята. Върху подробностите от неговите реформи тук не можем да се спираме с оглед на темата.

Повечето летописци обаче се отнасят негативно към неговите религиозни убеждения. Наистина той е бил набожен; възстановил много църкви в Константинопол[489]; имал навика още с песента на петлите да отива в храма и стоял там, докато всички не си тръгнат[490]; постел редовно. Но при всички тези свои добри качества той се придържал към ереста на Евтихий[491]. Евагрий отбелязва, че сред народа се разпространявала мълва, че Анастасий се придържа към манихейския начин на мислене заради това, че патриарх Евфимий взел от него писмено изповедание на вярата и удостоверение, че няма да прави нововъведения в Църквата[492]. Но, пита се, защо патриархът ще иска от него това, ако дотогава не е имало мълва, че той е еретик? От по-нататъшното описание на Евагрий става ясно, че Анастасий съчувствал повече на еретиците, отколкото на православните[493]. В Иерусалим още приживе той бил предаден на анатема, а някои извадили името му от диптихите като еретик[494]. Майка му била манихейка, а чичо му Клеарх бил арианин[495]. Затова, отбелязват летописците, манихеите и арианите се зарадвали, като разбрали за избирането му за император[496].

Гледната точка на Евагрий за Анастасий по същество изразява само характера на неговата обща политика по отношение на различните еретици. Състоянието на империята и Църквата при смъртта на Зинон било следното: „Халкидонският събор, казва Евагрий, в това време не бил нито явно признат в светите църкви, нито пък изцяло отхвърлен, и всеки от предстоятелите се разпореждал така, както смятал за добре. Само някои от тях доста мъжествено отстоявали това, което било изложено на този събор, и не позволявали да се отхвърли дори и сричка от неговите определения, нито пък в тях да се допусне промяна, макар и на една буква, и вълнувайки се с голяма разгорещеност, не приемали в общение тези, които отхвърляли неговите постановления. Други пък не само не признавали Халкидонския събор и неговите определения, но и предавали на анатема както самия събор, така и посланието на папа Лъв. Трети – едни, подлъгани от хитрото изложение на царските грамоти, а други, с особено усърдие грижещи се за мира – се опирали на Енотикона на Зинон и също водели спорове помежду си за една или две природи; така че всички църкви се разпаднали на части и техните предстоятели не искали да бъдат в общение един с друг. Оттук произтичали и извънредно многото разделения и на Изток, и на Запад, и в Либия: нито източните епископи имали единение със западните и либийските, нито пък те взаимно с източните. Нещата стигнали до огромен безпорядък; защото, както източните предстоятели не влизали в общение помежду си, така и разпореждайки се с престолите в Европа и Либия, не благоприятствали нито на взаимното единение, нито на единението с предстоятелите извън техните граници”[497]. Мнозинството от крайните монофизити (акефали) както и преди било съсредоточено в Александрия, а повечето от горещите привърженици на Халкидонския събор били в Константинопол. Иерусалим с намиращите се в него и наоколо манастири, а също и много други градове в Палестина, след първоначалните вълнения при появата на монофизитството, сега се поуспокоили и „относно правата вяра пребивавали в единомислие”[498]. В Антиохия православните също били мнозинство; но еретиците, отстъпвайки по численост, ги превъзхождали по предприемчивост и дързост. Като цяло по численост приятелите на мира във всички части на империята превъзхождали радикално настроените: масата била склонна да пожертва вселенския авторитет на Халкидонския събор, стига с това да бъдел съхранен мирът в Църквата; но заедно с това масата отказвала и пряко да го осъди, тъй като държала на неговото учение и осъждала Евтихий и Диоскор[499].

При това състояние на Църквата, влизаща в състава на тогава все още обширната Източна римска империя, Анастасий решил да приеме за основа на своите действия в религиозната област Енотикона на Зинон. Той искал всички църкви да се наслаждават на мира и да са в общение помежду си. По тази причина той изисквал от техните предстоятели, приемайки Енотикона като основа за мира и взаимното общение, по въпросите на вярата да се разпореждат според местните традиции. „Анастасий, казва Евагрий, като човек разположен към мира, решително не искал никакви нововъведения, особено в положението на църквите, и с всички мерки се стараел светите църкви да не бъдат смущавани, а всички негови поданици, с прекратяването на всички разпри и спорове по църковни и граждански дела, да се наслаждават на дълбок мир”[500]. Зинон, бидейки в дълбините на душата си склонен към монофизитството, но познавайки многочислеността и политическото значение на православните в Константинопол, от когото единствено зависела властта на императора, бил принуден да покровителства православните и притеснявал еретиците, дори и след като издал Енотикона. Няма съмнение, че и Анастасий съзнавал силата и значението на православните в столицата; но в отношенията си към еретиците той бил по-умерен от Зинон и отишъл по-далече. На всички фракции той разрешил да се придържат към различията в своите мнения, стига те да приемат Енотикона, да не се чуждеят до крайност една от друга, да не предават Халкидонския събор на анатема, но и да не го провъзгласяват за вселенски, въобще – да съзнават себе си като членове на едно и също християнско семейство и на една и съща държава[501].

Възможно ли е било цялостното провеждане на такава политика при състоянието и взаимоотношенията между описаните групи? Успял ли е Анастасий да запази бепристрастието, което се очаквало от един василевс? Желанието да проявява своите вътрешни нагласи, да разпространява своите вярвания и идеи във възможно най-широк кръг от последователи, да служи на истината, както заради самата нея, така и заради собственото си спасение, представлява дотолкова съществена потребност на духовната природа на човека, колкото и храната, питието и движението – за телесната. Дори и само поради тази причина не следвало да се очаква, че опонентите в областта на вярата ще останат в покой. Освен това, в самия характер на предначертаната от Анастасий религиозна политика се забелязва едно обстоятелство, което не благоприятствало за мира в Църквата. Императорът обявил свобода на мненията при условие приемането на Енотикона, което вече изключвало свободата. Този подход бил сметнат от православните като нов опит за въвеждане на монофизитството. Анастасий, на свой ред, не винаги се държал на висотата на безпристрастието; увличан от борбите на спорещите, нерядко в сблъсъците на православните с еретиците той заставал на страната на последните. А това само затвърждавало убеждението на първите в зловредността на неговата политика по верските въпроси.

Личното благочестие на Анастасий не било отричано дори и от Рим[502]. Когато след смъртта на Петър Гнафей (488 година) Антиохийската катедра се овакантила, в Константинопол било широко разпространено мнението, че Анастасий е човекът, който може да въведе ред в сложните църковни отношения в столицата на диоцез Ориент и той бил причислен към кандидатите за патриаршеския престол[503]. Широката благотворителност, забраната на цирковите зрелища[504] и пантонимите[505] били прояви на благочестивото му съзнание. Но личното благочестие на Анастасий не може да бъде отделяно от разбирането му за длъжността на владетеля. Задължението на всеки християнски император да се грижи за това, една-единствена църква да възнася към небето своите необходими молитви за здравето и победата на единната империя, означавало за него повече от една традиция. То тежало върху него като една свята служба, за която той носи отговорност пред Бога. Вече като зрял мъж той преживял разделението в Александрийската църква и от непосредствена близост наблюдавал как Енотиконът на неговия предшественик я върнал обратно към общение с Константинопол. На него му се струвало престъпно да пожертва този успех. В съзнанието му било заложено и той смятал за съдбоносно за себе си и за правителството да не се държи дистанцирано от църковните дела и дейци. Той не признавал, че Енотиконът е бил един несполучлив опит за преодоляване на противоречията, породени от появата на монофизитството. Въпреки всички трудности, той останал верен докрай на избраната от него линия, която считал за правилна: да не се бърка в работата на богословите, да не се опитва да фабрикува догмати и да не злоупотребява по зилотски с императорската си власт. Той не преследвал монасите, в чието лице без разлика виждал свети мъже, когато те се противопоставяли на политиката му[506].Такива преследвания, каквито предприели Юстин и Юстиниан веднага след отмяната на Енотикона, при него няма, а когато считал за необходимо да отстранява епископи, той строго изисквал това да става без кръвопролитие[507].

Кедрин предава един факт, отнасян от него към края на управлението на Анастасий, който е много характерен за определяне на отношенията между църковната и гражданската власти в тази епоха. Един епископ на име Инианд (Оινιάνδος) обладавал непреодолима сила да обръща всички еретици, с които говорел, от ересите им в Православието. Императорът го повикал при себе си и започнал да го убеждава да премине в редовете на неговите привърженици, като му обещал да изпълни всяко негово желание. Благочестивият епископ обаче му отговорил следното: „По-добре ти премини на страната на православните, за да не би, като следваш ученията на нечестивите Севир, Евтихий и Доскор, да наследиш вечния огън”. Като казал това той взел края на императорската му мантия и продължил: „Господарю, тази одежда няма да те последва след смъртта ти, но там ще те съпътстват единствено благочестието и добродетелите ти. Остави Църквата, която Христос изкупи с кръвта Си. Ти си неук и не можеш да правиш правилни умозаключения, ти не знаеш с точност нито един от догматите на Църквата. Ти само с подигравки или с лъжливи думи можеш да сплашваш неразумните. Радвай се на собственото си достойнство, на това че си император, и не наказвай предстоятелите на църквите”. Изслушвайки тази простичка и заедно с това силна реч на смирения епископ, Анастасий, отбелязва Кедрин, се обидил и нищо не можал да отговори. Той предложил на Инианд неголям паричен подарък, но последният, „гледайки единствено на вярата си в Бога и на благочестието”, не пожелал да вземе нищо. Макар и много беден, епископът предпочел да се чувства свободен от всичко земно[508]. Този факт, разказан от Кедрин, от една страна, говори за благородството и възвишеността на мислите на благочестивия епископ, а от друга – за мекостта и снизходителността на характера на Анастасий. Инианд поискал от него да премине към Православието и да съдейства на представителите на църквите или поне да им предостави свобода на действие. Анастасий би могъл да възрази на това с въпроса: а къде е Православието? Може ли императорът да остане равнодушен към силните и страшни вътрешни вълнения и безпорядък в империята? И не следва ли той в своите разпореждания съветите на църковната власт? – Но той замълчал, уважавайки чистосърдечната и проста реч на епископа.

Авторът д-р Александър Омарчевски

До края на живота си императорът останал верен на първоначалната си политика – примиряване на враждуващите партии на основата на Еноткикона. Разбира се, неговото лично религиозно убеждение го заставяло да бъде повече от снизходителен към монофизитите, така че в неговите ръце Енотиконът приличал на православно средство за въвеждане на монофизитството. Но въпреки всичко трябва да се отбележи и това, че враждебното настроение на православните и техните бунтове срещу Анастасий в много отношения били в основата си породени от факта, че той явно не искал да заеме страната нито на ревнителите на Халкидонския събор, нито на крайните монофизити.

Анастасий умрял (починал 9 юли 518 година)[509] скоропостижно, ударен от мълния, и бил погребан в храма „Св. Апостоли” в един гроб с жена си Ариадна, починала в края на 515 година. Опитът му да продължи делото на Зинон за примиряване на враждуващите групи въз основа на формула, изключваща точните определения, може да послужи като красноречиво доказателство, че както истината сама по себе си не търпи никаква двусмисленост и неопределеност, така и човешката природа не може да се успокои от широки формули, които могат да вместят в себе си и едното, и другото, а всяка иска точен израз в своя предмет. Затова примирението на партиите на основата на общи, допускащи двусмислено тълкуване формули, било невъзможно, и то най-вече в епоха, в която стремежът към разясняване на религиозната истина е бил най-силен. Невъзможно е било и заради това, защото правителствените лица, при всичкото си желание и държавна необходимост да бъдат безпристрастни, не са можели да останат такива в разгара на силната религиозна борба.

Следва…(виж тук).

_________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[466]. Malalas, op. cit., p. 391.

[467]. Marcellinus, op. cit., p. 93.

[468]. Theophanes, op. cit., p. 135.

[469]. Ср. Priscianus, Panegyricus, p. 301.

[470]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 7; Evagrius, op. cit., III, cap. 29; Theophanes, op. cit., p. 210; Cedrenus, op. cit., 1, p. 622.

[471].  Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 137.

[472].  Evagrius, op. cit., III, cap. 29.

[473]. Това се потвърждава от факта, че императорските генерали, провели операциите, са били удостоени с консулата съответно: Иоан Скита за 498 година, а Иоан Гърбавия за 499 година, ср. Brooks, op. cit., p. 237.

[474].  Cedrenus, op. cit., 1, p. 630; Malalas, op. cit., p. 399.

[475].  Ср. Procopius, op. cit., p. 6; Zacharias, KG, VII, 6, 115-119.

[476]. Evagrius, op. cit., III, cap. 38.

[477]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 53; Priscianus, op. cit., p. 201.

[478]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 626: ουτος τους δηλατορας έκ της πóλεως τελείως έξεκοψεν.

[479]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 53.

[480]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 626.

[481]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 629; Malalas, op. cit., p. 395.

[482]. Ср. Malalas, op. cit., p. 406.

[483]. Ср. Priscianus, op. cit., p. 206; Procopius, op. cit., p. 13. Тежки гладни катастрофи, обаче, предизвикани от скакалци, не могли да бъдат предотвратени с тези мерки, както сочи Josua Stylites, op. cit., p. 38.

[484]. Ср. Острогорски, Г., История на Византийската държава, с. 114; Procopius, op. cit., p. 121. В обращение по това време е златният solidus (гръцки номизма) с тегло 4,48 г., а един фунт злато е бил равен на 72 солида, ср. Острогорски, Г., История на Византийската държава, с. 85.

[485]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 53. Този данък Анастасий унищожил по настояване на монасите, ср. Capizzi, C., Anastasio I, p. 141.

[486]. Какъв отзвук е имало при тази отмяна, показва най-добре съобщението на Josua Stylites, op. cit., p. 31, за радостта в Едеса; също и речта на св. Сава пред императора започва с благодарността на цялото римско общество за отменения преди 13 години данък, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 54.

[487]. Характерни за неговата мирна и дефанзивна политика са първите преговори с персийския цар, след като Анастасий поел властта, ср. Josua Stylites, op. cit., p. 20; 21.

[488]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 217.

[489]. Theodorus Lector, op. cit., ІII, cap. 21.

[490]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 626.

[491]. Ibid., p. 625.

[492]. Evagrius, op. cit., III, cap. 32.

[493]. Ibid., cap. 44.

[494]. Ibid. cap. 34.

[495]. Theodorus Lector, op. cit., ІII, cap. 7; Theophanes, op. cit., 210-211.

[496]. Ibid.

[497]. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

[498]. Ibid., cap. 33.

[499]. Ibid., cap. 31.

[500]. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

[501]. Ibid.

[502]. Ср. Coll. Veron., 8, p. 21, 3; Anastasius, Ep. 1, (Ed. Thiel), p. 616,

[503]. Ср. Theophanes, op. cit., p. 135; Procopius, оp. cit., p. 3.

[504]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., ІI, cap. 53; Priscianus, op. cit., p. 223.

[505]. Ср. Procopius, оp. cit., p. 12. Това е било предизвикано от едно определено произшествие, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 143; Malalas, op. cit., p. 168, което Marcellinus, op. cit., поставя през 510 година. Тази заповед обаче е била валидна само за Константинопол и едва ли е била задълго.

[506]. Ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 51.

[507]. Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 34, който дава една точна преценка на императора от лична позиция. Едно непосредствено впечатление за личността на императора дават писмата му до папа Хормизд (ср. Coll. Avell., Ep. 125; 138) и до палестинските монаси (ср. Usener, Theodosios, p. 60). Освен това и мястото у Severus, Ep. 2, p. 16, не е за пренебрегване, тъй като той е познавал добре императора.

[508]. Cedrenus, op. cit., 1, 633-634. Сходен с този факт предава Кирил Скитополски в житието на св. Сава. Императорът се разгневил на патриарх Илия Иерусалимски, за това, че той не приемал осъждането на Евфимий и Македоний, държал на Халкидонския събор и привлякъл на своя страна и Флавиан Антиохийски. Беди застрашавали Иерусалимската църква. По молба на Илия св. Сава и други игумени на палестински манастири заминали за Константинопол, за да молят императора да не смущава мира в Иерусалимската църква. Императорът ги приел много радушно, изпълнил всичките им молби и ги надарил богато. Св. Сава имал специална аудиенция при него, на която Анастасий разкрил причините за гнева си срещу патриарх Илия. „Той, казал императорът, се надсмя над нашата власт, когато в писмата си до нас пишеше, че отхвърля всяка ерес, която въвежда нещо ново срещу правата вяра и не приема постановеното на Халкидонския събор заради съблазънта, произтичаща от това, а в същото време отказа да приеме декретите за низлагането на Евфимий и Македоний за несторианство, противодействаше и на Сидонския събор (свикан по заповед на Анастасий и председателстван от Сотирих и Филоксен – скоби мои), който анатемоса Халкидонския събор, и дори увлече със себе си и патриарх Флавиан”. Св. Сава отговорил, че Илия Иерусалимски съблюдава правата вяра, няма уклон нито към несторианството, нито към евтихианството, поради което цяла Палестина моли императора да остави светия град Иерусалим на мира, да не закача патриарх Илия и въобще да не смущава събора на архиереите. Анастасий бил толкова трогнат от простотата и откровената реч на отшелника, че накрая му казал: „добре е казано в Божественото писание: който ходи в непорочност, ходи безопасно (Притчи Соломонови 10:9). Но моли се за нас и остави грижите, защото ние постановяваме, че, заради твоя святост, нищо няма да бъде сторено срещу вашия архиепископ, а и тебе пускаме оттук с всички почести”, ср. Vita Sabae, 50-52. Анастасий се съгласил да изпълни всички молби на св. Сава, но Марин Апамейски попречил на изпълнението на някои от тях. Впоследствие патрирах Илия бил свален заради отказа му да влезе в общение със Севир Антиохийски. Неговият приемник Иоан ІІІ Иерусалимски, поддържан от св. Сава, св. Теодосий и останалите монаси и народа, тържествено анатемосал Несторий, Евтихий, Севир, Сотирих и всички, които не приемали Халкидонския събор. Тогава императорът осъдил на заточение св. Сава и всички останали, които подкрепили патриарха, ср. Vita Sabae, сар. 56-57.

[509]. Cedrenus, op. cit., 1, 635-636; Theophanes, op. cit., p. 250; 253; Theodorus Lector, op. cit., ІI, cap. 57; Evagrius, op. cit., III, cap. 44. Времето на смъртта на Анастасий се обозначава различно. Теофан смята, че Анастасий умрял на 9 юли 11 индикт, което не е вярно. Кирил Скитополски отнася смъртта му към 9 юли 518 година, ср. Vita Sabae, сар. 60, което отговаря на истината.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7f

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 10

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІІ.3. Папа Феликс ІІІ. Начало на схизмата

Строго православните, които не приели Енотикона, се отделили от своите патриарси и преминали на страната на Римския папа. Ревността по вярата се примесвала с властолюбие, честолюбие и други човешки страсти в средите както на еретиците, така и на православните. Вече се спомена, че Иоан Талая, при появата на Петър Монг, избягал от Александрия в Рим при папа Симплиций. По своя характер той представлявал пълна противоположност на починалия Тимотей Салофакиола: заемането на патриаршеския престол за него означавало повече, отколкото мирът в Църквата. След пристигането си в Рим Талая започнал да разгласява, че е „низвергнат от своя престол заради вероучението на папа Лъв и Халкидонския събор, и че на негово място е поставен друг, който е противник на това учение”[393].

Писмото[394], в което Зинон обявявал Петър Монг за достоен за патриаршеската корона на мястото на клетвопрестъпника Иоан Талая, било предадено от Ураний на папа Симплиций в момента, в който той се готвел да отговори положително на съобщението на клира на Александрийската църква относно въздигането на Талая за патриарх[395]. Папата задържал този отговор, но в писмото си до императора[396] протестирал против избора на Петър, понеже като еретик той бил низвергнат и в най-добрия случай, след полагащото се покаяние, би могъл да бъде отново приет в Църквата като мирянин, но в никакъв случай не би могъл да бъде допуснат до патриаршеския престол. Акакий не бил изпратил писмо до папата по императорския куриер. Симплиций го упреквал за това му неприязнено отношение, описвал в какво деликатно положение го е поставило неясното писмо на императора и завършвал с повелителен тон с настояване Акакий да отклони императора от намеренията му[397]. В същия ден (15 юли 482 година) по друг вестоносец тръгнал отговорът на папата на синодиката на Каландион[398]. Упрекът и предупрежденията били повторени накратко и тук. Нито тези писма обаче, нито дори и едно трето[399] от 6 ноември 482 година накарали Акакий да наруши обмисленото си мълчание. За разлика от предшественика си Анатолий, на него не му било нужно с любезно раболепие да прикрива вътрешната си съпротива срещу господарските претенции на Рим. Откакто последният признат от Константинопол западен император бил прогонен в изгнание, а впоследствие и убит (480 година), юридически върховното господство над папата преминало в ръцете на източния император. Фактическият владетел на Рим Одоакър, който бил неримлянин и еретик, получил от Зинон само титлата патриций и не се числял към Православната църква.

По времето, когато Ил напуснал столицата, в спора между Константинопол и Рим, появил се след признаването на Петър Монг, следва една пауза, породена от продължилото месеци боледуване на папа Симплиций[400]. Изглежда, че част от римския клир, в съгласие със сенаторите, които не искали скъсване с императорския двор в Константинопол, направила опит да бъде посочен приемникът на Симплиций още преди смъртта му[401]. Лежащият на смъртно легло папа все още имал силата чрез префекта на гвардията, който бил православен римлянин, да повлияе на Одоакър в смисъл неговото правителство да не признава избора на нов папа, ако предварително не бъде консултирано за това[402]. Оттук може да се заключи, че Одоакър одобрявал поведението на Симплиций, който оставал верен на твърдо провеждания от времето на папа Лъв І принцип на папската политика, който гласял: безусловно придържане към Халкидонския символ без оглед позицията на Константинополската патриаршия и събитията в Александрия и Египет[403].На 10 март 483 година Симплиций починал, а три дни по-късно Феликс ІІІ (483-492) бил интронизиран със съгласието на правителството на Одоакър. Талая започнал да наговаря и него както срещу Петър Монг, така и cрещу Акакий, който го приел в общение, като дори наричал последния главна причина за всички смутове, ставащи на Изток[404]. Изборът на нов папа предлагал удобна възможност да бъде възстановена кореспонденцията с императора[405], който категорично бил признат за единствен владетел[406]. Това бил още един повод да се пише и на Акакий, въпреки че поради упоритото си мълчание той се изложил на подозрението, че е смятал за стоящо под собственото му достойнство да оказва дължимото им според папите страхопочитание[407]. Двете посочени писма застъпват тезите, че Петър Монг трябва да бъде осъден от Зинон и Акакий като противник на халкидонската вяра, и че императорът бил обещал на православния александрийски клир да утвърди за приемник на Тимотей Салофакиола единствено ръкоположен от този клир привърженик на Халкидонското православие[408]. От това следвало, според Феликс, че ако Петър Монг бъде признат за легитимен Александрийски патриарх и приемник на Салофакиола, то с това Халкидонският символ губел своята задължителна за цялата Православна църква правна сила. И дума не става за някакви условия, които, ако биха били изпълнени от Петър Монг, той би могъл да бъде допуснат от императора до патриаршеската катедра. Адресираният до Петър императорски едикт (Енотикон) не бил споделен с римската катедра нито от императора, нито от Акакий или Петър Монг[409]. Оттук Феликс извлича основания да го игнорира – практика, от която не отстъпили и неговите приемници[410], което им позволявало да се представят като пазители на Православието, без да поемат риска от догматически разяснения и противопоставяния.

Вероятно Феликс е хранил малка надежда, че с тези свои писма ще промени политиката на съюзения с императора Константинополски патриарх, но той, както и предшественикът му, не искал да приеме факта, че антихалкидонската и враждебна на Рим Александрийска патриаршия е била приета отново в лоното на Православието, без за това въобще да бъде питан папата. На него му се струвало недопустимо и това, че неговите обръщения и протести дълго оставали без отговор. За да не бъде сполетян от унижението, претърпяно от Симплиций, папа Феликс назначил двама епископи от пряко подчинените на Рим провинции – Виталий от Триенциум в Пицена и Мизин от Куме в Кампания[411], а също и defensor-а на Римската църква Феликс, за свои легати, които трябвало да предадат писмата му и устно да преговарят със Зинон и Акакий. Тази не много приятна задача се превърнала в опасно начинание. Малко преди легатите да отпътуват[412], Иоан Талая съобщил от достоверен източник нови подробности за делата на Акакий[413]. Иоан Кодонат, когото Петър Гнафей напразно се опитвал да направи митрополит на Апамея в Сирия Втора, сега бил обезщетен от Акакий с ръкополагането му за митрополит на Тир, въпреки че преди това самият Акакий изисквал от папа Симплиций да не допуска в общение нито Кодонат, нито Гнафей[414]. Талая връчил от свое име на Феликс и едно обвинително писмо против Акакий. Папата не можел да не го вземе под внимание, още повече, че това представлявало един съществен, макар и още неназован открито пункт в застъпваната от Феликс позиция против Константинопол, че не Петър Монг, а Иоан Талая е легитимният патриарх на Александрия. Според каноническото право само Вселенски събор би могъл да разреши този спор, но в момента било безнадеждно да бъде молен императорът за свикването му. Ако това писмо бъдело просто препратено на императора, това пък би означавало един недостоен отказ на папата от претенциите му за първенство. При това положение Феликс се осмелил да покани обвинения Константинополски патриарх да отговаря пред Римския поместен събор, за което той и известил императора[415]. Няма сведения дали легатите, на които били предадени и тези писма, са получили специални инструкции за начина и времето, когато те трябвало да бъдат връчени. Освен другите неудобства, тази покана до Акакий била едно нечувано изискване, каквото само папата можел да си позволи, тъй като Рим и Италия били извън обсега на властта на императора, а Одоакър бил дал на Феликс свобода на действие.

Легатите били вече на път, когато в Рим пристигнало едно писмо от игумена на манастира на акимитите Кирил, в което се съдържали остри упреци за бездействие в момент, когато огромна опасност е надвиснала над православната вяра[416]. При това не се споменавало, че Феликс твърде дълго се е забавил с изпращането на легатите. Те вероятно напуснали Рим през април или май 483 година[417]. Много повече акимитите критикували дългото забавяне на реакцията от страна на Рим по повод издаването на Енотикона и признаването на Петър Монг, като смятали, че папата е трябвало незабавно да настоява за безусловното признаване на Халкидонския символ. Феликс се възползвал от тази неочаквана подкрепа и изпратил на легатите си заповед да не започват преговорите преди да са говорили с Кирил и да са получили неговите указания[418]. С това акимитите чийто произход се губи в тъмата на легендите и дотогава били споменавани само спорадично[419], се превърнали във важен фактор в църковно-политическите борби, които се разигравали в Константинопол. Те били едно братство, подобно на намиращото се под общото ръководство на правилото за трудолюбие (φιλóπονοι) в Александрия[420]. Акимитите се стараели да изпълняват аскетическите изисквания на едно по възмжност непрекъснато богослужение в храма на общината си, което не било прекъсвано и през нощта. Тъй като това било възможно само при разделянето им на смени, те е трябвало да живеят заедно и образували киновийна община под ръководството на архимандрит. Великата им лавра се намирала на азиатския бряг на Босфора срещу залива[421] с пристанище, наречен Анаплус, и не била под пряката юрисдикция на Константинополсия патриарх, а на титулярния[422] митрополит на Халкидон[423]. Положението на географска близост и юридическа независимост от намесата на столицата създавало в това единствено по рода си монашеско братство стремежи към автономия. Със станалата традиционна от времето на Евтихий съпротива срещу Александрия, те се оформили в една твърдо прохалкидонска групировка през период, когато императорът бил готов да принесе безусловната валидност на Халкидонския символ в жертва на общението с монофизитската Александрийска църква. Защитата на Православието от само себе си приближавала акимитите до Рим. Самоуверените монаси обаче не винаги били удобни съюзници.

Когато папските легати пристигнали в Константинопол (лятото на 483 година), столицата била изправена пред заплахата от война с Ил. Каландион Антиохийски, водачът на халкидонистката партия в диоцез Ориент, който имал сигурната подкрепа на Ил, временно бил оставен на мира. Константинопол трябвало да остане спокоен. По тази причина, а и заради това, че избягалите от Египет епископи и клирици намерили в тях опора за обвиненията си по повод срамните дела на Петър Монг[424], на акимитите трябвало да бъде попречено да получат подкрепа и от римските легати. Така, чрез умелото използване на тактиката на „камшика и моркова”, Зинон и Акакий се постарали да обезвредят римската делегация[425], като постигнали блестящ успех. Първоначално задържани и с отнети документи, заплашвани [426], а след това освободени и наградени, заблудени от дадените им от императора и патриарха гаранции, че окончателното решение ще бъде предоставено на римската катедра, двамата епископи им се доверили напълно. Те участвали в празничната процесия с Акакий и пратениците на Петър Монг през столицата и се причестявали с тях. Тъй като нямало опасения от възражения от тяхна страна, на литургия името на Петър Монг било споменато публично и отчетливо, което дотогава ставало само скришом. Диаметрално противоположно било поведението на представителите на акимитите и на избягалите от Египет православни, които очаквали от легатите твърдо поведение и настоявали[427] те да вземат писмени отговори от Зинон и Акакий на папските писма[428], които да представят в Рим. Императорът повторил старите си обвинения срещу Иоан Талая и подкрепил Петър Монг, който бил признат не без проверка, а след като лично положил подпис под Никейския символ, чийто авторитет бил признат и в Халкидон. Освен това и народът на Александрия го искал за патриарх. Накрая Зинон се позовал и на съветите на Акакий. Той пък, от своя страна, похвалил действията на императора и православието на Петър Монг, с когото и последователите на Тимотей Салофакиола били в общение. Александрийската църква, според него, си била отдъхнала и отново се хранела с духовна храна. В същото време той остро нападал Иоан Талая. Подобно на Зинон, Акакий също твърдял, че строго се придържа към Халкидонския символ[429]. Феликс, третият член от папската делегация, се бил забавил по пътя поради болест и пристигнал след двамата епископи. Акакий счел за излишно да го приема отделно след всичко, което двамата епископи вече били направили.

Архимандрит Кирил бил бесен от поведението на двамата легати. Той със своите акимити, с поне част от архимандритите на столичните манастири и с египетските бегълци смятал да формира една групировка, която под знамето на Рим трябвало да се опълчи срещу Акакий, както това станало преди това срещу Василиск и Тимотей Елур. Вместо това обаче двамата легати не само го изоставили, но и правели всичко, за да укрепят позициите на омразния му патриарх. За да предотврати евентуален успех на легатите в Рим, Кирил изпратил един от своите монаси – Симеон, снабден с богат набор от писма и документи, и един константинополски презвитер, като успял да нареди така нещата, че те да пристигнат в Рим заедно с легатите[430]. Те заявили на папата, че неговите пратеници са се отклонили от дадените им от него инструкции и тържествено приели в общение еретика Петър Монг. Техните показания потвърдили и египтяните-халкидонисти, които също отричали законността на ръокоположението на Монг и обвинявали Акакий в съдействие на последния. Папата счел за разумно да се довери повече на тези, донесени по частен път писма и устни сведения, отколкото на официалното императорско известие. Той не се интересувал от затрудненото положение на Източната империя. Освен това го дразнел и независимият тон в писмата на Зинон и Акакий, от когото очаквал покорство. За изясняване на случая Феликс свикал събор в Рим, на който легатите трябвало да отговорят на обвиненията на пратениците на Кирил. Легатите показали пред събора също толкова малко кураж, колкото и в Константинопол. Съборът ги низвергнал и отлъчил, „докато чрез Божия Промисъл, усилията на един православен император и на християнския народ (на Александрия – скоби мои) Александрийската църква не се сдобие с православен епископ”. В присъдата се добавяло, че „Римската църква не признава еретика Петър, когото апостолската катедра отдавна е осъдила; достатъчно основание за това е, че той, ръкоположен от еретик, не може да управлява православни”. По-нататък се казва, че Акакий заслужава най-строго наказание, защото по-рано в писмото си до папа Симплиций[431] той сам нарича Петър еретик, а сега е дал лош съвет на императора, към когото не е запазил нито истинска лоялност, нито пък е останал верен на каноните и вярата на отците[432].

След поражението, което Римската църква претърпяла вследствие виновното поведение на нейните легати, трябвало да има подобаващо наказание, с което да се възстанови престижът на Рим пред константинополските монаси и акимитите[433]. Съборът от 67 епископи, които подписали представения им от папата декрет за отлъчване на Акакий[434], вероятно е бил в същия състав като съборът, който преди това осъдил двамата легати[435]. Декретът[436] от 28 юли 484 година започва с обвинението, повдигнато още от папа Лъв І срещу патриарх Анатолий, че е изпросил на последното заседание на Халкидонския събор съгласие за признатите там привилегии на катедрата му[437]. На това основание Акакий е обвинен, че е нарушил 6-то Никейско правило чрез узурпиране на непринадлежащото му право да ръкополага митрополитите на Понт, Асия и Тракия. Като доказателства били посочени преместването в Тир на прогонения от гражданите на Апамея и Антиохия Иоан Кодонат, въздигането в презвитерски сан на един, иначе неизвестен, но свален и отлъчен преди това дякон, но най-вече възстановяването на общението с Петър Монг, за чието осъждане той самият навремето бил уведомил Римската църква, както това доказва приложеното към декрета писмо[438]. Тези негови последни и срамни дела попадали под проклятието на Халкидонския събор, както и преследването на халкидонистки настроени епископи и клирици и осксверняването на гроба на Тимотей Салофакиола [439]. По последния пункт съборът би извинил Акакий, като декларира, че неговото осъждане не било мислено в този смисъл[440]. Следва въпросът за поведението на папските легати в Константинопол, които били низвергнати и отлъчени, защото се поддали на изкушението. Съборът намира Акакий виновен също и за това, че не е намерил у себе си смелост да отговори пред Римската катедра на обвиненията на Иоан Талая[441]. На предложението, че чрез признаването на Петър Монг отново биха били спечелени спокойствието и мирът в Александрийската църква, съборът възразява, че онези от предишните привърженици на Тимотей Салофакиола, които преминали на страната на Петър Монг и с които Акакий се хвалел, че ще влезе в общение, са също такива еретици, както и самият Петър Монг. Присъдата е формулирана по-възможно най-острия начин: „ти сам се изключи от числото на вярващите, титлата и длъжността ти на епископ са отнети и никога от теб не трябва да бъдат свалени оковите на анатемата”. С това трябвало да бъде прерязан коренът на растящото недоверие сред константинополската опозиция във връзка с огорчението ѝ от поведението на легатите[442]. От друга страна обаче папата и неговият събор сами се лишили от всяка възможност за връщане назад. Станалият вече невъзможен за решаване поради радикалния разрив казус на Иоан Талая бил разрешен, като той бил обезщетен с епископската катедра в град Нола[443]. На епископите на Александрийската църква било изпратено за сведение едно окръжно послание [444], с което се обявявала неоспоримата анатема на Петър Монг.

Така започнал 35-годишният разкол (484-519) между Източната и Западната църкви, известен като Акакиевата схизма. Когато Акакий узнал за тази постъпка на папата, той обявил отлъчването си за нищожно като неканонично и незаконно и сам, на свой ред, извадил името на Феликс от диптихите[445]. За да може да влезе в сила, папската отлъчителна грамота трябвало да бъде връчена лично поне на един клирик. С изпълнението на тази доста деликатна задача[446] бил натоварен един от високопоставените римски клирици на име Тутус, който бил назначен за defensоr ecclesiae и изпратен в Константинопол. Той успял да се измъкне от шпионите по пътя си и да достигне един от столичните манастири, където провел съвещания с другите опозиционно настроени монаси, вероятно акимити, които при появата на патриарха трябвало да му връчат отлъчителната грамота. В действителност те успели да я закачат на епископските му одежди, за което някои заплатили с живота си, а други били пребити от привържениците на Акакий. Той самият не само отслужил литургията, но и успял да изложи папския пратеник на същото компрометиране, както и предишните легати. С посредничеството на една дама той склонил Тутус да сключи с него договор, за който не се знае нищо повече от това, че е бил възприет като предателство. Най-вероятно от него се искало да декларира, естествено не безвъзмездно, че начинът, по който грамотата била връчена на Акакий, я прави юридически невалидна[447]. Във всеки случай константинополските архимандрити и акимитите усетили не съвсем чистите сделки на папския пратеник и отново изпратили делегация в Рим с послание, в което се оплаквали от Тутус. На Феликс отново не му оставало нищо друго, освен не само да лиши обвинения от новата му служба, но и да го отлъчи[448].

В декрета, с който Акакий бил отлъчен[449], били упоменати само два случая, в които той бил обвинен в нарушаване на иерархическия ред: преместването на Иоан Кодонат в Тир и въздигането в презвитер на един подозрителен дякон. За уволнения не се споменава, тоест вероятно такива не са били извършвани. Антиохийският патриарх Каландион все още бил на катедрата, въпреки че в писма до Зинон и Акакий той остро протестирал срещу Енотикона[450]. След като през 482 година било възстановено общението с Петър Монг, Ил вече бил фактически владетел на диоцез Ориент. Отлъчителната грамота била връчена на Акакий точно в деня (28 юли 484 година), когато Леонтий влязъл в Антиохия като император. Тези събития принудили Зинон временно да не закача Каландион[451]. Узурпацията на Леонтий била краткотрайна[452]. След като се справил с нея, императорът започнал репресии срещу епископите, които не искали да приемат Енотикона и да влязат в общение с Петър Монг, като те били обвинени в държавна измяна, тъй като с позициите си искали да се харесат на узурпатора. Каландион, който извадил от диптихите името на Зинон[453], бил заточен и заменен с Петър Гнафей. От катедрите им били свалени и митрополитите на Тарс в Киликия Първа и Иерапол в Августоефратезия, епископите на Кир и Самосата от същата провинция, епископите на Константина, Имерия и Теодосиополис от провинция Остроена, епископът на Халки от Сирия Първа и на Мопсуестия от Втора Киликия[454]. В Рим станало известно насилственото сваляне на Каландион и връщането на Гнафей. Каква е била ролята на Акакий в тези събития там или не знаели, или не искали да знаят. Тъй като, в резултат на хитрите му маневри и поведението на Тутус, в константинополските манастири и сред акимитите отново се появило недоверие към римската политика, на 5 октомври 485 година било изпратено римско синодално послание до три адресата, за да се изключи всяка фалшификация: до архимандритите на столичните манастири и акимитите, до клира и народа на Константинопол и до сената[455]. В него още веднъж се напомняли вече минали събития като съдът над Мизин и Виталий и отлъчването на Акакий. Подчертавало се, че това не са актове лично на папата (което предполага, че е имало някои подобни съмнения), а са извършени според твърдия обичай от името (ex persona) на всички епископи на цяла Италия, събрани на събор[456]. Потвърдено било още веднъж и приложено посланието[457], което Тутус връчил на Акакий. Римският събор се бил събрал повторно, защото Акакий не бил усмирил яростта си срещу Църквата и на мястото на прогонения Каландион поставил отдавна осъдения от самия него Гнафей. Съборът призовавал към съпротива срещу Акакий, тоест към прекъсване на общението с него[458]. В някои от изворите[459] се е запазило мнението, че Акакий е издействал назначаването на Петър в Антиохия. Впоследствие обаче и в Рим се получила по-подробна и точна информация по случая.

Авторът д-р Александър Омарчевски

За момента били изключени всякакви директни сношения на Римската катедра с Константинополската патриаршия. Когато патрицият Андромах, който в една грамота на Одоакър от 489 година е титулуван като съветник и магистър на офциите[460], отишъл в Константинопол като негов пратеник, той носел със себе си и обширна инструкция от папа Феликс, с която бил упълномощен още веднъж да направи опит да убеди Акакий да се откаже от грешките си и възстанови общението си с Римската църква. Този опит останал безуспешен[461].

Според състоянието на нещата, както то е описано в двете синодални послания на римските събори от 484 година и 485 година[462], схизмата не би трябвало да продължи дълго време. Смъртта скоро свалила противниците един след друг от историческата сцена. Първи я напуснал Петър Гнафей [463] през 488 година. Смъртта на Акакий (26 ноември 489 година)[464] представлява най-важният разделителен пункт в историята на носещата името му схизма. Променила се не само църковно-правната страна на спора, тъй като римската анатема вече се отнасяла до един покойник, но бил сложен и край на хегемонията, която Константиполската катедра упражнявала над Православната църква на Изток, понеже тя вече не била заемана от патриарх, който живеел с разбирането да управлява едновременно императора и епископата. Когато изчезнал натискът на твърдата му воля, опозиционните сили се почувствали свободни да действат за смяна на курса. Халкидонистите успели да наложат премахването на утвърдената и упорито отстоявана от Акакий позиция по спора и започнали преговори с Рим. Зинон, лишен от обичайния си съветник, и поставеният от него патриарх Фравита[465], също взели участие в този процес, като се стараели да запазят валидността на Енотикона дотолкова, че за това да не бъде заплатено нито с паметта на Акакий, нито пък с общението с александриеца Петър Монг.

Следва…(виж тук).

__________________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[393]. Еvagrius, op. cit. III, cap. 15.

[394]. Ср. Coll. Avell., Ep. 68, p. 152.

[395]. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, p. 448.

[396]. Coll. Veron., Ep. 1, cр. Coll. Avell., Ep. 99, p. 448.

[397]. Coll. Avell., Ep. 68.

[398]. Coll. Avell., Ep. 69.

[399]. Coll. Veron., Ep. 3.

[400]. Ср. Coll. Berol., Ep. 20, p. 64.

[401]. Думите на префекта на гвардията на Одоакър, казани на заседание на сената след смъртта на Симплиций, ср. в MGN, auctores antiquissimi 12, p. 448.

[402]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 202.

[403]. Това ясно личи в Leo, Ep. 74; 75; 102. Противниците на Халкидон според него са едно „незначително малцинство”.

[404]. Theophanes, op. cit., p. 204: σημαίνοντες Ακακιον είναι αίτιον των κακων.

[405]. Coll. Berol., Ep. 20 от 13 март 483 година, р. 63.

[406]. Unicum in te superest prisci nomen imperii.

[407]. Coll. Berol., Ep. 21 от същата дата, p. 69.

[408]. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, p. 448.

[409]. Liberatus, Breviarium, cap. 18, съобщава, че императорът бил заповядал на дукса на Египет да постави Петър Монг за патриарх, след което той да уведоми със синодики Акакий и Симплиций Римски. Писмата на папите Симплиций и Феликс доказват, че Петър никога не е изпращал синодика в Рим.

[410]. Това не изключва факта, че отделни фрази от него са били използвани, без да се посочва произходът им, ср. Coll. Berol., Ep. 20, р. 68. Повече подробности вж. в Schwartz, Ed., PS, S. 203.

[411]. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, p. 451.

[412]. Ср. Liberatus, Breviarium, cap. 18.

[413]. Coll. Avell., Ep. 99, p. 449.

[414]. Ibid., Ep. 99, p. 450.

[415]. Coll. Berol., Ep. 22; 23.

[416]. Evagrius, op. cit., III, cap. 19.

[417]. Писмото на папата до Зинон „относно Халкидонския символ и преследването на православните от краля на вандалите Хунерих” (ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatop. 71) вероятно е предизвикано от прочетения в присъствието на императорските пратеници на Възнесение (19 май 483 година) в катедралната църква на Картаген императорски едикт, с който се насрочвал религиозен диспут между православни и ариани на 1 февруари 484 година. Епископ Евгений Картагенски поискал от Хунерих на този диспут да присъстват и православни епископи от империята, но получил отказ, ср. Victoris Vitensis, op. cit., 2, 38-42. Известията за тези събития пристигнали в Рим с голямо закъснение и предизвикали Феликс да пише на императора, че Православната църква трябва да излезе единна срещу краля-еретик и не трябва да се допуска никакво разцепление относно Халкидонския символ. Впоследствие това писмо било прочетено на Римския събор, който съдил легатите, поради което явно е свързано с тяхната мисия. Вероятно то им е било препратено с едно напомняне (ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 20). При всички положения обаче при пристигане на вестите от Картаген в Рим легатите вече били отпътували.

[418]. Evagrius, op. cit., III, cap. 19.

[419]. Блажени Теодорит Кирски използвал познанството си с някои делегати, изпратени по особен повод в диоцез Ориент, за да започне кореспонденция с архимандрита на акимитите Маркел, след като около Великден 448 г. той получил заповед да не напуска гр. Кир (ср. Schwartz, Ed., Der Prozess des Eutyches, S. 58) и продължил тази кореспонденция и след осъждането му от Разбойническия събор (ср. Theodoretus Cyrrhensis, Ep. 142). Повече от вероятно е, че това е същият този Маркел, който последен, тоест post factum, подписал присъдата на συνοδος ενδημουσα (448 г.) срещу Евтихий (ср. АСО ІІ 1, р. 147), а през 451 г., на заседание на Халкидонския събор, се изявил като яростен негов противник. Ibid., p. 310; 315.

[420]. Zacharias Rhetor, Vita Severi. – In: PO, 2, p. 24; 12; 33.

[421]. Според Vita Danielis, p. 143; 134, от Константинопол до акимитския манастир можело да се достигне само при северен вятър, така че човек трябвало да пътува под закрилата на европейския бряг чак до Анаплус, а после да се остави на вятъра да го преведе през пролива до лежащия още на юг манастир.

[422]. Ср. Gerland, E., V. Laurent. Les listes conciliaires, p. 9.

[423]. В Codex Encyclius L V 136; M VIII 1014, архимандритът се подписва της μεγαλης μονης των Ακοιμίτων υπό… τόν… επίσκοπον της Χαλκηδονέων μητροπόλεως. Студий (консул през 454 г.) поставил акимити в основания от него манастир „Св. Иоан Кръстител”, ср. Theodorus Lector, op. cit., 1, cap. 17, но от това той все още не можел да се нарече акимитски манастир, както не можели да носят това име и други манастири, в които „незаспиващи” (акимити) се грижели за богослужението.

[424]. Ср. Coll. Veron., Ep. 5, p. 6; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 44; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 190.

[425]. Ср. Coll. Avell., Ep. 95, p. 373; Theophanes, op. cit., 204-205; Cedrenus, op. cit., 1, p. 619.

[426]. Ср. Theophanes, op. cit., р. 131; ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 72.

[427]. Ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 73.

[428]. Evagrius, op. cit., III, cap. 20; Ср. Coll. Avell., Ep. 95, p. 374.

[429]. Ср. Coll. Berol., Ep. 11, p. 38.

[430]. Видно от Деянията на Римския събор. Съдържанието им вж. в Evagrius, op. cit., III, cap. 20; 21.

[431]. Coll. Veron., Ep. 4.

[432]. Evagrius, op. cit., III, cap. 21. Перифраза на текста на синодалния декрет се съдържа в писмото на папа Феликс до Зинон в Coll. Berol., Ep. 33, p. 82.

[433]. Ср. Coll. Berol., Ep. 28, p. 76.

[434]. Ср. Coll. Avell., Ep. 95, p. 399.

[435]. Ср. Schwartz, Ed., PS., S. 207.

[436]. Coll. Veron., Ep. 5; Coll. Berol., Ep. 24.

[437]. Leo, Ep. 54-57; 66.

[438]. Coll. Veron., Ep. 4.

[439]. Ср. Theodorus Lector. – In: Cramer, Anecdota Paris, 2, p. 105; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 190.

[440]. Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 20.

[441]. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, р. 17.

[442]. Ср. Coll. Veron., Ep. 11, р. 47.

[443]. Ср. Liberatus, Breviarium, cap. 18. По-късно, през 497 година, в Александрия се предполагало, че след като папата отказал да влезе в общение с Александрийската църква, в Рим била изпратена нейна делегация, но под влияние на Иоан Талая тя не била приета, ср. Coll. Аvell., Ep. 102, p. 469. Това обаче не отговаря на истината, тъй като след смъртта на Тимотей Салофакиола Рим повече не бил в общение с Александрия, ето защо не се и налагало да го прекъсва.

[444]. Извлечение от него вж. в Coll. Аvell., p. 453.

[445]. Evagrius, op. cit., III, cap. 20; 21; Theophanes, op. cit., p. 205; Cedrenus, op. cit., 1, p. 619.

[446]. Ср. Coll. Аvell., Ep. 95, p. 396; Evagrius, op. cit., III, cap. 34.

[447]. Ср. Coll. Berol., Ep. 29, p. 77. Цялата политика на Акакий говори против някои твърдения, че името на папа Феликс на Изток е било извадено от диптихите, ср. Theodorus Lector. – In: Historisches Jahrbuch der Goerresges, 24, S. 555; Theophanes, op. cit., p. 132.

[448]. Coll. Berol., Ep. 29.

[449]. Coll. Veron., Ep. 5; Coll. Berol., Ep. 24.

[450]. Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 16; Zacharias, op. cit., III, 5.

[451]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 1.

[452]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137; Malalas, op. cit., p. 166.

[453]. Ср. Coll. Avell., Ep. 95, p. 392.

[454]. Theophanes, op. cit., p. 131; ср. Cramer, Anecd. Paris, 2, p. 105.

[455]. Coll. Avell., Ep. 70; Coll. Berol., Ер. 27.

[456]. Coll. Avell., Ep. 159.

[457]. Coll. Veron., Ep. 5; Coll. Berol., Ep. 24.

[458]. Coll. Berol., Ep. 26.

[459]. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, р. 452.

[460]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 210.

[461]. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, р. 18.

[462]. Coll. Veron., Ep. 5; Coll. Avell., Ep. 70.

[463]. Nicephorus, op. cit., p. 132; Theophanes, op. cit., p. 131; 135, му дават три години управление; данните у Теофан, който го датира в периода 5978-5981 г. (= 485/6-488/9 г.) са почти точни.

[464]. Денят на смъртта му (30-и Athyr) е запазен в синаксара на александрийските яковити, ср. РО, 3, р. 364, и не трябва да бъде дискредитиран заради легендата, която прави от Акакий монофизитски светец. Подробно за деня на смъртта вж. Schwartz, Ed., PS, S. 211.

[465]. Преди да стане приемник на Акакий той бил презвитер в църквата „Св. Текла” в Сикай, ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 75. По произход е гот.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7e

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 9*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІІ.2.2. Петър Монг

Едва ли е било случайно, че по същото време в Константинопол се явила група александрийски монаси с петиция, в която молели императора да признае Петър Монг за единствен Александрийски патриарх[360] и с покъртителни слова описвали голямата беда, която Халкидон причинил на Александрия и египетските и либийски провинции[361]. По душа Петър бил монофизит, но в дейността си променял убежденията си съобразно с обстоятелствата, като преследвал най-вече личната си изгода. Той ту приемал определенията на Халкидонския събор, ту ги анатемосвал[362]. В началото бил дякон в Александрийската църква. После прекратил общението си с Протерий, заради което бил осъден. Твърде вероятно е да е участвал и в неговото убийство[363].

При така сложилите се обстоятелства всичко в този момент било в ръцете на Константинополския патриарх. Акакий знаел добре какво иска – господство на неговата катедра над църквите на Изтока. Тази цел била постижима единствено с помощта на императора[364]. Падането на клетвопрестъпника Иоан Талая в жертва на гнева на Зинон било очаквано и естествено. От друга страна, не било трудно последният да бъде убеден да приеме петицията в полза на Петър Монг. Акакий обаче не можел да допусне императорът просто така да утвърди Монг, както преди това Василиск сторил с Тимотей Елур, в резултат на което били отменени всички решения от Халкидон. Ако това би се случило, то и правните основания за суверенните права на Акакий, постановени на събора, биха били обезсилени. Петър трябвало да заплати като цена за разрешението да остане приемник не само на Тимотей Елур, но и на Салофакиола, с безусловно признаване на упорито проклинания от него и предшественика му Халкидонски събор; а тъй като императорът бил този, който, вместо да го преследва, му осигурявал закрила, то той трябвало и да изиска заплащането на тази цена. Монг, от своя страна, узнавайки за благоприятното развитие на събитията, изпратил на Акакий изповедание на своята вяра и обявил, че приема Халкидонския събор и следва всичките му определения. След тези заявления Акакий решително преминал на негова страна и още по-настойчиво започнал да действа в негова полза пред императора. Работите на Талая не вървели към добро, а се случило и още нещо, което не би могло да предразположи византийския двор в негова полза: неговият покровител Ил издигнал знамето на бунта срещу императора. Естествено било Талая да бъде заподозрян в съучастие. Императорът решително заел страната на Монг и го утвърдил за патриарх на Александрия, като предварително му заповядал формално да влезе в общение с папа Симплиций и патриарх Акакий. За Талая пък заповядал да бъде изгонен от Александрия като клетвопрестъпник и извършител на светотатство. Акакий от своя страна също написал на александрийците, че е встъпил в общение с Монг, след като той напълно доказал своето православие. Когато след това Петър ІІІ Монг (482-490) пристигнал в Александрия, Иоан Талая побързал да се отдалечи. Клирът и народът го уговаряли да остане, като му обещавали да умрат за него, но той не се вслушал в гласовете им и избягал отначало в Антиохия при Каландион, а след това в Рим при папата[365].

ІІ.2.3. Енотиконът

Средството, предложено от живеещите в Константинопол привърженици на Монг, за възстановяването на мира в Александрийската църква, се състояло в това, императорът да издаде вероизповедна грамота, която да послужи като основа за обединение на разномислещите партии. През 482 година бил изготвен текстът на императорския едикт, наречен Енотикон (ενωτικóν)[366], тоест послание на съединението, който трябвало да бъде представен на Петър Монг за подпис[367]. Същността на съдържанието на този документ се състои в следното: като казва предварително, че силата на държавата и благосъстоянието на Църквата зависят от единомислието на вярващите, императорът след това уведомява александрийците, към които основно е адресиран този едикт, че заради това „преблагочестивите архимандрити, пустинници и други почтени хора ни изпращаха молби и със сълзи ни умоляваха да устроим единението на светите църкви така, че едните членове на Църквата да дойдат във връзка с другите, защото ненавистникът на доброто отдавна вече се опитва да ги раздели, знаейки, че ако започне да се бори с цялото тяло на Църквата, то ще бъде победен”. „Извършени са хиляди убийства и с потоци кръв е осквернена не само земята, но и въздухът”. Едни са умрели без кръщение, а други – без да се сподобят с причащение със светите тайни. „Кой не би желал да промени към по-добро едно такова състояние на нещата?” В едикта като основание на вярата бил посочен Никео-Цариградският символ, към който се е придържал и Третият вселенски събор. „Несторий пък, заедно с Евтихий, като хора, мислещи несъгласно с гореспоменатите отци, и ние предаваме на анатема, приемайки при това и 12-те глави, изречени някога от Кирил, блажения по памет епископ на светата католическа Александрийска църква. Изповядваме също, че единосъщният Син Божи и Бог, наистина въчовечилият се Господ наш Иисус Христос, единосъщен на Отца по Божество и единосъщен нам по човечество, слязъл и въплътил се от Светия Дух и Мария Дева и Богородица, е един, а не са двама; казваме: един е и в чудесата, и в страданията, които доброволно е претърпял по плът. А мненията на тези, които Го разделят или сливат, или във въплъщението въвеждат призрак, въобще не приемаме, защото безгрешното наистина въплъщение от Богородица не е прибавило Син; Троицата си останала Троица и след въплъщението на един от Троицата – Бог Слово. И така, знаейки, че нито светите навсякъде православни църкви Божии, нито боголюбезните предстоятели, техните иереи, нито нашето царство са приемали и приемат друг символ или определение на вярата, освен гореспоменатото свято учение, и ние се присъединяваме към него без страх. И това ние ви написахме не като нововъведение относно вярата, а като думи за ваше удовлетворение. Който е мислил или мисли нещо друго, сега или в друго време, на Халкидонския или на който и да е друг събор, него ние анатемосваме, а особено Несторий и Евтихий с техните единомишленици” [368].

Осъждането на Несторий и Евтихий се съгласувало с Халкидонския символ, докато безусловното признаване на анатематизмите на св. Кирил Александрийски предизвиквало едно противоречие: вероопределението привежда като норматив само посланието Καταφλυαρουσι и единителното послание на Кирил до Иоан Антиохийски. На едно от първите заседания в Халкидон е било направено предложение да бъде взето под внимание и посланието на Кирил с анатематизмите, но то останало необсъждано[369]. Както в Халкидон, така и в Енотикона е възприет основният израз за въплъщението от Антиохийската уния (433година). Следващите редове от едикта били насочени против аполинарианите[370], тоест съответствали по смисъл на разбиранията на халкидонистите. Следва уверението на императора, че това именно е веруюто на православните църкви и епископите, както и неговото собствено, и се настоява всички да се присъединят към него.

Енотиконът не отменял нищо, дори и осъждането на формулировките μια φυσις μετ την ενωσιν или γνωριζομενον εν δυο φυσεσιν (една природа след единението; познат в две природи) на Кирил Александрийски. Въобще не става дума за проклинане на Халкидон или Tomus Leonis. Това правело признаването на Енотикона еднакво трудно както за халкидонистите, така и за техните противници. Доколкото двамата императори (Зинон и Анастасий), които упорито се придържали към документа – първият безскрупулно, а вторият по вътрешно убеждение – декларирали, че халкидонската вяра по смисъла си не е отменена[371], тя успяла да се съхрани. Тезата обаче формулирана от папа Лъв І и потвърдена от приемниците му, че Халкидонският символ е окончателното, неподлежащо на обсъждане и не нуждаещо се от никакво допълнение или изменение изложение на вярата, била неприемлива за църквите от Изтока. Съвременниците наричали императорския Енотикон „домостроителство” (οικονομιαν)[372], тоест акт, с издаването на който правителството, от снизхождение към човешките слабости и за достигане на висши църковно-политически цели, се отказва от някои конкретни вероизповедни определения, без в същото време да нарушава самата същност на вярата. Така и в настоящия акт, изпускайки точните изрази за едната ипостас и двете природи в Иисус Христос, въведени от Халкидонския събор, правителството, за да привлече еретиците в лоното на Църквата, излага халкидонското учение, но с други думи и в по-общи черти. След това то, макар и да осъжда Евтихий като еретик, отново от снизхождение към еретиците не нарича Халкидонския събор вселенски. В сравнение с Енцикликата на Василиск Енотиконът се отличава:

1) с по-голяма определеност и

2) с преследването на съвсем противоположни цели

Макар и двата документа да били издадени с цел възстановяване на единомислието и за единение в Църквата и държавата, в същото време, докато Енцикликата била издадена с хитрата цел да въведе навсякъде монофизитството, поради което в нея Халкидонският събор е осъден пряко, то Енотиконът има за цел постепенното разпространение и утвърждаване на халкидонските определения, поради което в него се осъжда виновникът за монофизитството – Евтихий.

Преговорите с египетските монаси минали така гладко, че императорът и патриархът повярвали, че всичко ще протече според плана. Акакий внесъл името на Петър Монг в диптихите[373], Зинон изпратил в Рим сановника Ураний с една сакра, в която, от една страна, Иоан Талая бил обявен за недостоен за свещенически сан поради клетвопрестъпничество, а от друга, се съобщавало, че Петър Монг, който декларирал, че приема Халкидонското вероизложение, е въздигнат за патриарх на Православната църква в Александрия[374]. Появили се слухове, които поставяли под съмнение възприемането на Енотикона от страна на Петър, който му бил връчен лично от управителя на Египет, но те се оказали неверни. Петър го подписал и наредил да бъде прочетен в храмовете. Той се съгласил и с искането да влезе в общение с „протерианите”, тоест халкидонистите[375]. По повод на това Акакий подписал синодиката му, с което общението помежду им се възстановявало в пълнота[376].

В Антиохия патриарх Каландион бил свален и изпратен на заточение в Големия Оазис[377] (484 година), с формалното обвинение за съучастие в бунта на Ил и за привързаност към несторианството. В действителност обаче според свидетелствата на Теофан и дякон Либерат, същинската причина за присъдата била отказът му, да приеме Енотикона[378]. На негово място императорът за трети път утвърдил Петър Гнафей (485-488), който отново успял да спечели доверието на правителството. Императорският представител Ураний свикал в град Антиохия събор на епископите от диоцеза, който признал новия патриарх и приел Енотикона. Съобщаващата за тези събития синодика Ураний взел със себе си и в Александрия, с което общението между двете патриаршии било възстановено[379]. Не така обаче стояли нещата в Константинопол. Акакий отказал да влезе в общение с Петър Гнафей[380], вероятно за да угоди на Иоан Кодонат[381].

В общение с Монг влязъл и Мартирий Иерусалимски[382]. Може да се предположи, че примерът на главите на църквите бил последван и от много епископи и вярващи. Известно е, че патриарх Акакий уговарял императора да употреби репресивни мерки, за да подбуди епископите да приемат Енотикона [383].

По такъв начин всички източни патриарси[384], много епископи и вярващи се съгласили да приемат Енотикона като акт, способстващ за единението на Църквата. В същото време обаче имало и много други епископи, монаси, клирици и миряни, които го отхвърляли като много опасен за чистотата на истинската вяра. Така например отказали да го приемат и подпишат епископите: Роман Халкидонски, Евсевий Самосатски, Юлиан Мопсуестийски и много други, които заради това били низвергнати и лишени от катедрите си, макар че в актовете за низвержение била записана друга причина – участието им в бунта на Ил (нещо доста вероятно при заплетеността на тогавашните политически обстоятелства)[385]. От една страна, те справедливо предполагали, че Енотиконът, като оставял въпроса неразрешен, можел, според обстоятелствата, еднакво да се употребява в полза на Православието, така и на еретиците, именно поради липсата на точна формулировка в текста. Строго православните отхвърлили Енотикона като опасен не само за авторитета на Халкидонския събор, но и за самата истина, утвърдена от този събор. По подобни причини враждебно към едикта се отнесли и крайните монофизити: в него те пък виждали хитра клопка срещу монофизитството и го признавали за недостоен за вселенското значение на истината, за каквато те смятали своето учение. Липсата на анатема срещу Халкидонския събор, според тях, означавало както неговото признаване, така и на утвърденото от него учение. Така, вместо предполаганото обединение, Енотиконът на Зинон възбудил още по-големи раздори: двете враждуващи страни, православни и монофизити, на свой ред се разделили всяка на по две части – на приемащи Енотикона и на отхвърлящи го. Така от първоначалните две групи се образували четири: строго православни, крайни монофизити, склонни към обединение православни и такива монофизити. Тъй като всички източни патриарси приели и подписали Енотикона, крайните монофизити останали без духовен глава, считайки за свой последен законен патриарх починалия Тимотей Елур, поради което били заклеймени от православните с името акефали (ακεφαλοι), тоест безглави, без водач.

Скоро станало ясно, че единението не обхванало и един от важните фактори на църковния живот – монасите, които зачитали политиката на епископите дотолкова, доколкото и земния свят въобще. Опозицията на халкидонистите в Египет била сравнително по-безобидна. Иоан Талая избягал, веднага след като разбрал за свалянето си. Неговите манастирски братя – тавенисиотите се ограничили само с това, да сеят раздори между Петър и Акакий. Вероятно те разпространявали слуховете, че Монг е еретик и ще си остане такъв, като с това се опитвали да предотвратят влизането в сила на Енотикона. Също те обвинили Петър пред Акакий, че е изровил от гроба тялото на Тимотей Салофакиола[386] и че е проклел Халкидонския събор[387]. Дори и да били основателни тези обвинения, те били отправени от едно незначително малцинство в столицата и далече от Александрия. Въпреки полученото писмено опровержение, Акакий изпратил един свой презвитер там да разузнае, дали Петър отстоява независимостта си от Константинополския патриарх и дали се придържа към неговата вяра, тоест Енотикона. За Монг не било трудно да се изготвят протоколи от манипулирано дознание, извършено само от един чиновник[388]. Безпринципността и непостоянството на Петър Монг не се проявили никъде в такава степен, както в действията му след обнародването на Енотикона. Египетските монаси-акефали, виждайки в едикта голяма опасност за своето учение, въстанали против него и започнали да настройват народа срещу патриарха. В така появилия се разкол те прекъснали общението си с Петър. За да ги върне при себе си, той публично анатемосал Халкидонския събор. Вестта за това стигнала до Акакий и той изпратил в Александрия своите апокрисиарии, но Монг побързал да ги убеди с писмени документи, засвидетелствани собственоръчно от някои видни александрийци, че нищо подобно не е се е случвало. Освен това той изпратил на Акакий послание, в което нарича Халкидонския събор „свят и вселенски”и напълно съгласен с определенията на никейските отци. Затова той приема този събор, а и не може да го отхвърли, тъй като още преди това го е утвърдил. Що се отнася до неблагоприятните слухове, които се разпространявали за него, то вината за това е на монасите, които „и сега не престават да сеят плевели; те избират за свои оръдия хора, които не са живели никога в манастир; бродят насам-натам, разпространявайки различни слухове и за нас, и за мира в Христовата църква, и не ни дават никаква възможност да действаме в светата Божия вселенска църква канонически и благоприлично. Те правят така, че повереният ни народ по-скоро ни управлява, отколкото ни се подчинява, и искат да правят това, което Бог не търпи”[389]. Акакий се успокоил, но Монг, със засилването на разкола в Александрия и отстъпвайки пред натиска на по-многобройната група на акефалите, отново предал на анатема както посланието на папа Лъв и деянията на Халкидонския събор, така и всички онези, които не приемали съчиненията на Диоскор и Тимотей Елур. Православните епископи и архимандрити той убеждавал да се присъединят към него, а когато те му отказали, той започнал гонение срещу тях. Един от монасите на име Нифалий избягал в Константинопол и донесъл на императора за всички беззаконни действия на Монг. Зинон „извънредно се смутил” (συνταραχθεις) и направил опит да помири александрийците помеду им, но без успех.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Междувременно патриарх Акакий починал (юли 489 година) и неговото място заел Фравита (489-490). По примера на всички новопосветени патриарси, той изпратил на Петър Монг послание, съдържащо изложение на вярата му. Петър, от своя страна, побързал да му отговори, но в своето послание се задоволил само с анатема на Халкидонския събор. Фравита умрял само три месеца след избирането си и бил последван на катедрата от Евфимий (Ευφήμιος) (490-496), родом александриец, който дотогава бил презвитер в една константинополска църква и началник на старопиталищата (πτωχοτρóφος). Той бил ревностен халкидонист. След като получил ответната грамота на Петър Монг, Евфимий бил силно смутен и прекъснал общението си с него. Сега и двамата патриарси били готови да свикат поместни събори, на които да произнесат отлъчване един срещу друг, когато скоропостижно починал Петър Монг (29 октомври 489 година) и бил наследен от Атанасий ІІ[390](490-497).

Петър Гнафей, встъпвайки в управлението на Антиохийската катедра след изгонването на Каландион, предизвикал огромни смутове и безпорядък в своята църква, които отекнали чак в Палестина. Както преди, той се изявил като ревностен противник на Халкидонския събор, навсякъде свалял православните епископи, а на тяхно място поставял монофизити и въвел любимата си прибавка „распныся за ны” към Трисветата песен. Най-забележителното му действие по време на неговото трето и последно управление на Антиохийската патриаршия било ръкополагането за епикоп на град Иерапол на някой си Ксенай, освободен роб, по произход персиец. Патриарх Каландион го бил изгонил от Антиохия заради буйния му характер и неправоверие. Носел се слух, че той дори не е кръстен. Сам той обаче се представял за клирик, обикалял съседните села и подбуждал населението против Православието. Именно този Ксенай бил ръкоположен за епископ от Петър Гнафей. За благозвучие той приел името Филоксен. Когато Петър разбрал, че Ксенай не е кръстен, той заявил, че хиротонията му ще замести кръщението. В лицето на Филоксен монофизитите намерили ревностен поборник за своето учение[391]. Скоро след това Гнафей починал (488 година) и неговото място заел Паладий (488-498), презвитер в храма „Великомъченица Текла” в Селевкия, който бил негов съмишленик. Трябва да се отбележи, че при заемането на катедрата той получил помощта на силенциария Анастасий, който след смъртта на Зинон станал император[392].

Следва…(виж тук).

__________________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[360]. Ср. Coll. Avell., Ep. 68, p. 153.

[361]. Части от тази „жална песен” са попаднали и в текста на Енотикона; ср. Cod. Vat. Gr., 1431 (ed. Schwartz), p. 53.

[362]. Evagrius, op. cit., III, cap. 17.

[363]. Liberatus, Breviarium, cap. 15, p. 146.

[364]. Coll. Veron., Ep. 11, p. 36; ср. също Coll. Berol., Ep. 21, p. 72.

[365]. Theophanes, op. cit., 199-202; Evagrius, op. cit., III, cap. 12; 15-16; 20; Liberatus, Breviarium, cap. 16-18, p. 147-150.

[366]. В някои от изворите авторството на Енотикона се приписва на Акакий, ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 13: ταúτην την οικονομίαν γνωμη συντεθειμένην Ακακίου του βασιλείδος επισκοπου. Theophanes, op. cit., р. 202; Cedrenus, op. cit., 1, p. 619. Ние сме склонни да се усъмним в това твърдение, приемайки аргументите на Болотов, В. В., Лекции…, т. ІІІ, с. 301.

[367]. Точното му название Ηδικτον Ζήνωνος е запазено единствено в появилата се скоро след издаването му сбирка на Cod. Vatic. Gr. 1431, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 197. Наименованието ενωτικóν се среща първо у Zacharias Rhetor и Severus, а е станало популярно чрез Evagrius, op. cit., III, cap. 14. Тъй като папите никога не се позовават, като цитират такива документи, те също не споменават и този. Единственото място, където в папско писмо се появява наименованието ενωτικóν, е плод на фалшификация, ср. Schwartz, Ed., Ibid.

[368]. Evagrius, op. cit., III, cap. 14; Liberatus, Breviarium, cap. 17, p. 148-149.

[369]. АСО ІІ 1, р. 279.

[370]. Ср. Lietzmann, H., Apollinaris, p. 296.

[371]. Coll. Veron., Ep. 11, p. 36; Coll. Avell., Ep. 125, p. 539.

[372]. Evagrius, op. cit., III, cap. 13.

[373]. Liberatus, Breviarium, cap. 17; индиректно това се подчертава и от писмото на Акакий в Zacharias, op. cit., p. 236.

[374]. Ср. Coll. Avell., Ep. 68, p. 152, от 15 юли 482 година.

[375]. Evagrius, op. cit., III, cap. 13.

[376]. Ср. Liberatus, Breviarium, cap. 17.

[377]. Evagrius, op. cit., III, cap. 16. Cedrenus, op. cit., 1, p. 620. Под Големия Оазис (Οασις) се разбира една местност в египетска Тиваида, доста вредна и гибелна за жителите поради нездравословния си климат. Това било мястото за заточение на осъдени за тежки престъпления. Тук е бил заточен и Несторий, ср. Classeni, Notae in Theophanem, Bonn 1839, t. II, p. 371.

[378]. Theophanes, op. cit., p. 207; ср. Liberatus, Breviarium, cap. 18, p. 151: Interea Calendion archiep Antioch deponitur, accusatus in aperto, tamquam indevotus principi, mittens populum in rebellionem cum Ello; latenter autem, quia se non suspenderet et a Felicis papae et a loannis communione.

[379]. Текстът е запазен в сирийски превод у Zacharias, op. cit., ІІІ, сар. 5, p. 233.

[380]. Ср. Coll. Avell., Ep. 95; Coll. Veron., Ep. 10, p. 27; 32. Правилно Кирил Скитополски, Vita Sabae, cap. 32, p. 265, отбелязва, че Петър е узурпирал Антиохийската катедра. Обърканото съобщение в Theophanes, op. cit., p. 137, вероятно е резултат от отказа на Акакий да признае предложения от императора Антиохийски патриарх.

[381]. В Zacharias, op. cit., ІІІ, сар. 5, p. 233, са изброени провинциите, чиито епископи са присъствали на Антиохийския събор: Арабия, Финикия, Ливан, Сирия Втора, Ефратезия, Киликия. Прави впечатление, че е пропусната Приморска Финикия (Phoenicia maritima), заедно с митрополита на Тир. Там Акакий бил преместил Иоан Кодонат, който бил изгонил Петър Гнафей от Антиохия след падането на Василиск.

[382]. Evagrius, op. cit., III, cap. 16. Cedrenus, op. cit., 1, p. 620.

[383]. Theophanes, op. cit., p. 203; 205.

[384]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 50, където той конкретно пише за това.

[385]. Theophanes, op. cit., p. 207.

[386]. Ср. Coll. Veron., Ep. 5, p. 6; Theodorus Lector. – In: Anecdota Paris, 2 (ed. Cramer), p. 105; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 190.

[387]. Evagrius, op. cit., III, cap. 17.

[388]. Ср. Zacharias Rhetor, Vita Severi, in: PO, 2, p. 36.

[389]. Liberatus, Breviarium, cap. 18, p. 151; Evagrius, op. cit., III, cap. 16-17; Coll. Avell., Ep. 99, p. 791; Zacharias, op. cit., III, cap. 6, нарича монасите αποσχισται.

[390]. Evagrius, op. cit., III, cap. 23; Theophanes, op. cit., p. 206. Теофан пише, че Фравита, след възшествието си на патриаршеския престол, изпратил на папа Феликс грамота, в която го известявал, че е в общение само с него – папата, а с Петър Монг не е в общение, докато на Петър Монг написал обратното, че с папата не е в общение, а само с него. Агенти на Феликс прихванали тази грамота до Монг преди апокрисиариите на Фравита да пристигнат в Рим. Затова, когато те се явили при папата, той ги изгонил и не приел грамотата на Фравита.

[391]. Theophanes, op. cit., p. 207-208; Cedrenus, op. cit., 1, p. 620.

[392]. Evagrius, op. cit., III, cap. 23; Theophanes, op. cit., p. 209; Cedrenus, op. cit., 1, p. 621.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7d

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 8*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

II.2. Целесъобразност на църковната политика при Константинополския патриарх Акакий

ІІ.2.1. Акакий Константинополски

Времената, когато епископът на Константинопол бил въздиган или свалян от Александрия, били безвъзвратно отминали. Генадий бил последван на столичната катедра в последните години на император Лъв І от презвитера на Константинополската църква Акакий (472-489). Той бил кандидат за поста още при избора на Генадий, но тогава не бил избран[313]. Акакий бил въздигнат в презвитерско достойнство при патриарх Анатолий, като му била възложена и грижата за сираците. Патриарх Акакий се борил против Василиск и Тимотей Елур, към които поне в началото не се държал враждебно[314]. С последващите си действия обаче те застрашили дадените в Халкидон привилегии на катедрата му. Той оглавил халкидонистката фракция след реставрацията на Зинон, за да принуди разбунтуваните патриарси на Александрия и Антиохия да изпълняват волята му, а и за да държи императора под контрол. Политиката му била последователна и по отношение на това, че направил само минимални отстъпки пред антихалкидонския фанатизъм.

Акакий бил човекът, който чрез столичните монаси, които изкъсо контролирал, затворил за Тимотей Елур църквите в града през 475 година. Освен това той се осмелил да не подпише Енцикликата на Василиск. Когато, вследствие на нея, катедрата му е трябвало да бъде лишена от признатите ѝ в Халкидон и потвърдена от императорите Маркиан и Лъв І привилегии, той прибягнал към по-груби средства. Първоначално разбунтувал монасите, като разпространил мълвата, че животът му е в опасност. Когато впоследствие Василиск се опитал безрезултатно да го обвини пред св. Даниил Стълпник, той променил подхода си и чрез най-видните столични архимандрити помолил светеца да напусне своя стълп и да защити Църквата и нейните пастири от „дивите вълци”. Светецът изпълнил молбата му и отишъл в храма „Св. Софѝя” в столицата, където Акакий го посрещнал с голяма тържественост. Василиск безуспешно се опитал да се скрие извън града в своя дворец в Евдомон. Св. Даниил бил придружен дотам от една безкрайна народна процесия и изрекъл гневни думи към дворцовите чиновници, които се опитали да го отпратят. Той се завърнал в столицата като победител. В следващите дни узурпаторът разиграл в храма пред Стълпника сцена на помирение с патриарха, като заедно с това наредил на секретаря си да прочете от амвона един документ, с който тържествено се прокламирало неговото православие[315]. Тези мерки обаче не удовлетворили Акакий.

Застрашен от дворцови интриги[316] и предупреден от магистъра на официите Теоктист, Тимотей Елур напуснал станалата опасна за него столица. По пътя си той минал през Ефес, където възвел на архиепископския престол Павел, „който – според Евагрий – макар вече и да бил ръкоположен според древния обичай от епископите на тази епархия, оставал низвергнат от своя престол”[317]. Като противник на Халкидонския събор Тимотей не искал да признава нищо от неговите определения. Той възстановил правата на местния архиепископ[318] да ръкополага митрополитите на подчинените на Асийския диоцез провинции, отменени в Халкидон. Свикан бил събор, на който Енцикликата на Василиск била представена на участниците за подпис. С някои дребни уточнения[319] анатемата срещу Халкидонското вероопределение е разпростряна и срещу „нарушаващите каноническия ред на Църквата определения”, тоест тези от последното заседание на Халкидонския събор, с които на катедрата на Новия Рим е дадено правото да ръкополага провинциалните митрополити в диоцези Асия, Понт и Тракия (28-о правило). Освен това бил добавен и един пасаж, който изрично признавал Разбойническия събор. След този привидно блестящ успех, който бил подчертан още повече и от заявленията до Василиск на събраните в Ефес епископи и други клирици, Тимотей Елур продължил пътя си към Александрия, където влязъл триумфално[320]. Тимотей Салофакиола избягал в манастира на тавенисиотите в Каноп-Метания, в който бил получил монашеското си пострижение и откъдето се бил появил на историческата сцена[321]. От Египет Тимотей Елур изпратил на Василиск молба за свикване на нов вселенски събор, който да утвърди изложената в Енцикликата вяра на узурпатора. За място на провеждането на този събор той предлагал Иерусалим. Носели се слухове, че на този събор Акакий ще бъде свален и заменен от египетския монах, който бил брат на магистъра на официите Теоктист[322].

Акакий се обърнал към римския папа Симплиций с цел да бъде предотвратено свикването на нов вселенски събор, което не можело да стане без съгласието на последния. Той не му писал лично[323] за поведението на Тимотей Елур в столицата и Александрия, а накарал това да сторят константинополските архимандрити, като била отправена молба и за свикване на поместен събор в Рим[324]. Писмото пътувало доста дълго време. След като го получил, папата писал на 10 октомври 476 година до Василиск, Акакий и столичните архимандрити[325], че Тимотей трябва да бъде отстранен от Александрия. Той се позовавал на писмото на папа Лъв до император Лъв, в което се казвало, че и дума не може да става Халкидонската вяра да бъде поставяна на преразглеждане от нов събор. Скоро след това по една делегация, водена от патриция Орест[326], папата повторно изпратил писмо до Акакий със сходно съдържание[327].

В синодиката, с която Салофакиола известявал папа Симплиций, че след смъртта на Тимотей Елур отново се е върнал на катедрата си[328], той правел всичко възможно, за да отстрани натрупалото се към него недоверие[329]. С покаен тон той писал, че през време на предишното си патриаршестване от страх е внесъл в диптихите името на Диоскор, но сега вече то е извадено оттам. Писмено било добавено и изповедание на Халкидонското вероопределение[330], по-нататък бил приложен за одобрение и екземпляр от формулата за покаяние, предлагане за подпис на клириците, ръкоположени от Елур и Монг, които изявявали желание да се завърнат в лоното на Православната църква[331]. Като цена за това покайно смирение папата бил помолен пряко, а и посредством столичния патриарх, да повлияе на императора да изпрати Петър Монг в изгнание, далече от Египет. В своето писмо Акакий го нарича „еретик, прелюбодеец и син на тъмнината”[332]. Папата също споделял това желание[333]. Петър обаче не се оставял да бъде заловен, а опитите на Салофакиола с мекота и снизхождение да преодолее фанатизма на монофизитите имали минимален успех[334]. Като цяло опитите на Православната църква и държавната власт за намеса в делата на египетските монофизити срещнали решителния отпор на народа и местното монашество.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Когато Трокунд през лятото на 476 година завзел Антиохия, докато брат му Ил и Зинон напредвали към столицата, Петър Гнафей се осмелил на литургия да спомене Василиск като законен император[335]. След падането на узурпатора той вече не можел да се задържи на катедрата. Като помагач на Василиск в бунта и при завземането на трона той бил осъден на заточение в град Питиуса, откъдето успял да избяга в Евхаита[336]. Освен от императора Гнафей бил осъден и низвергнат също и с общия глас на архиерейския събор на диоцез Ориент. Неговото място на Антиохийската катедра заел първо Иоан Кодонат, епископ Апамейски, ръкоположен от него самия по време на първото му пребиваване на Антиохийската катедра, но след три месеца[337] той също бил заточен като еретик. Акакий[338] предупредил папата за двамата престъпници. Те никога повече, дори и след покаяние, не трябвало отново да бъдат приемани в общение[339]. На мястото на Петър, след редовно и канонично предложение от страна на клира и миряните[340], бил поставен благочестивият Стефан ІІ (477-479), който бил последователен халкидонист. Привържениците на Петър го обвинили пред императора, че е „несторианин”, но един събор в Лаодикия го признал за невинен[341]. С поименен указ Зинон го възстановил на Антиохийската катедра[342]. Скоро Стефан ІІ починал. Тогава патриарх Акакий по заповед на императора ръкоположил на негово място Стефан ІІІ (479 година) Ръкополагането на Антиохийския патриарх от столичния в този случай било предизвикано от факта, че в Антиохия еретиците били доста силни, поради което Зинон и Акакий се опасявали от насилия и изблици на народно недоволство. Тези опасения скоро се оправдали. Монофизитите били недоволни от новия патриарх и въстанали против него, нападнали го в кръщелната на св. мъченик Варлаам, където го убили със заострени колове, след което хвърлили трупа му в река Оронт[343]. На негово място поставили повторно Иоан Кодонат. Заради дързостта им императорът отхвърлил техния избор и заповядал патриархът на Антиохия отново да бъде ръкоположен от Акакий. Изборът на последния се спрял на напълно православния и предан на Халкидонския събор Каландион[344] (479/482-484), който, встъпвайки в управлението на антиохийското паство, побързал да анатемоса Тимотей Елур и Енцикликата на Василиск, като призовавал и всички останали да сторят това. Иоан Кодонат, след като дал православно изповедание на вярата си, бил назначен на катедрата в град Тир, считана за прототрон, тоест за първата катедра на Антиохийския патриархат[345]. В своите писма до императора Каландион наричал Петър Монг „прелюбодеец”, като твърдял също, че докато последният бил в Александрия, дори анатемосал Халкидонския събор[346]. Както и предишните мерки, предприети за възстановяване на Православието в Антиохия и Александрия, така и тези били съобщени от императора и Акакий на римския папа[347] с подчертано уверение, че неканоничната процедура по ръкополагането на Антиохийския патриарх от столичния няма да доведе до създаването на прецедент. Симплиций отговорил на тези писма на 22 юни 479 година[348], от което следва, че убийството на Стефан и изборът на Каландион са станали в началото на същата година. Доста по-късно (15 юли 482 година) с посредничеството на Акакий папата получил синодиката на Каландион[349] с известието, че най-после, с голямо закъснение, той фактически е поел своя патриархат. Вероятно след убийството на Стефан в Антиохия е властвала бъркотия и поддръжниците на Петър Гнафей все още са били толкова силни, че Каландион не е можел да встъпи в длъжност[350].

В края на 481 година, най-късно в началото на 482 година, в двора се явила една делегация от клирици на Православната александрийска църква, изпратена от Тимотей Салофакиола. Тя била водена от презвитера и иконом Иоан[351], по прякор Талая, монах от същия манастир на остров Тавена, от който бил и Тимотей. Те връчили на императора петиция с искането след смъртта на Салофакиола за негов приемник на Александрийската катедра да бъде избран православен, тоест халкидонист, из средите на александрийския клир. Докато пребивавал в Константинопол, той успял да спечели благоволението на Ил. Като го отрупал със скъпи подаръци, Талая успял да изкопчи от него обещание за помощ в стремежа му към Александрийската катедра. В същото време той се отнесъл с пренебрежение към Акакий, като към човек, който за него няма никакво значение при такава силна светска подкрепа.

Зинон одобрил петицията с едно писмо до Салофакиола и един mandatum[352], който бил връчен на делегацията. В него се казвало, че изборът на приемник се предоставя на Тимотей, а водачът на делегацията бил възнаграден с похвали и комплимента, че е заслужил да му бъде гласувано по-голямо доверие, като например управлението на църковните имоти в Александрия[353]. Иоан обаче трябвало да се закълне пред императора, Акакий и сената, че никога няма да претендира за епископския престол [354].Той се домогвал до благоразположението на Ил вероятно заради това, че го смятал за най-влиятелен в двора, но не го е посвещавал в плановете си, които и за самия него все още не били узрели. Връзката му с Ил веднага възбудила недоверието на Зинон, който решил на всяка цена да предотврати избора на Талая за Александрийски патриарх. Тази клетва поставяла последния пред алтернативата, или да се откаже от амбициите си, или да се самоизобличи като клетвопрестъпник и бунтовник. Във всеки случай за Ил той вече бил един ненужен инструмент. За да постигне клетвата целта си, тя трябвало да бъде положена пред значими свидетели, каквито били патриархът и членовете на сената[355]. Вероятно и Акакий е бил посветен в плановете на императора. Ил е бил омразен на патриарха заради това, че покровителствал езичника Пампрепий. Акакий съзнавал, че ако поддържа омразата на Зинон към Ил, сам би могъл да се чувства сигурен. След като напуснал столицата, Талая се преместил на служба от Тавена в Александрия, за да бъде по-близо до центъра на събитията. Скоро след завръщането на делегацията в Египет, през февруари 482 година [356] Тимотей Салофакиола починал. Подлъган от императорския декрет, александрийският клир избрал за патриарх Иоан І Талая (482 година). Според свидетелството на Захарий Ритор, приведено от Евагрий, за целта бил използван и подкуп. Той влязъл в устроения му от императора капан и приел посвещението[357]. Един набързо свикан събор от египетски епископи и александрийския клир, които се числели към Православието, изпратил в Рим синодика[358] от 15 юли 482 година с известието, че Тимотей е починал, а за негов приемник единодушно е избран Иоан. В нея се изразява и молба за признаване на избора от страна на Рим. Новоизбраният патриарх изпратил и в столицата по своя апокрисиарий обичайната грамота (ενθτρονιστικ), чрез която новите патриарси известявали останалите свои колеги за встъпването си на съответната катедра, както и за изповядваната от тях вяра[359]. Но той му заповядал да не губи време да я предава на Акакий, а да се свърже първо с Ил и след това за всичко да постъпва според указанията му. Последният в това време се намирал в Антиохия, където го последвал и довереникът на Талая. Така изминало доста време, а грамотата все още не била доставена по предназначение. Това не можело да не оскърби Акакий, който в качеството си на столичен патриарх, естествено очаквал, че известието за патриаршеската смяна преди всички останали трябвало да се връчи на него, а не на някакъв си велможа, бил той и могъщ.

В Александрия не подозирали какво са направили. Престъпената от Иоан клетва послужила като доказателство за Зинон, че той и Ил кроят заговор, и че Халкидонистката църква на Александрия и Египет не заслужава подкрепата на императора, благодарение на когото тя все още съществувала.

Следва…(виж тук).

__________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[313]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 13.

[314]. Ср. Theodorus Lector. – In: Exc. Vatop. 63; Zacharias Rhetor, op. cit., p. 185.

[315]. Подробно тези събития са описани във Vita Danielis, 187-200, откъдето може да се разбере колко неразривна е била връзката, която свързвала императора и Църквата, както и огромното влияние на монасите и аскетите в случаите, когато действали в синхрон с епископата.

[316]. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 216.

[317]. Evagrius, op. cit. III, cap. 4.

[318]. Предположението на Zacharias Rhetor, op. cit., p. 207; 216, че Павел Ефески е бил прогонен заради това, че не е искал да подпише Халкидонското вероопределение и че е бил възстановен от Тимотей, не се съгласува със съобщеното от Severus Antioch, Ep. 1, 60 (ed. Brooks), p. 201, а се опровергава и от Деянията на Халкидонския събор, където стои подписът на предшественика му Стефан Ефески, ср. Деяния…, т. ІV, с. 156.

[319].  Ср. редактирания текст, предложен първо на епископите в Ефес, в Cod.. Vat. gr. 1431 (ed. Schwartz), p. 49; 134. Непромененият първоначален текст, даден на Тимотей в Константинопол, вж. у Evagrius, op. cit. III, cap. 4.

[320].  Zacharias Rhetor, op. cit., p. 213.

[321].  Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 64; Theophanes, op. cit., p.121; Evagrius, op. cit., III, cap. 11; Liberatus, Breviarium cap. 16; Coll. Avell., Ep. 99, p. 447; ACO II 1, p. 217.

[322].   Zacharias Rhetor, op. cit., p. 219; Coll. Avell., Ep. 56, p. 128; 131-132; Ep. 59, р. 134.

[323].   Ср. Coll. Avell., Ep. 59, p. 135.

[324].   Coll. Avell., Ep. 58, p. 130.

[325].   Coll. Avell., Ep. 56; 58; 59.

[326].   Баща на последния западно-римски император Ромул Августул (31 януари 475-23 август 476 г.); ср. Chronica minora 1, 308-309.

[327].   Coll. Avell., Ep. 57 от 31 януари 476 г.

[328].   Coll. Avell., Ep. 62; 63 от 8 октомври 478 г.

[329].   Coll. Avell., Ep. 61, р. 139.

[330].   Coll. Berol., Ep. 20, p. 66.

[331]. Coll. Avell., Ep. 63, р. 144.

[332]. Evagrius, op. cit., III, cap. 21; Liberatus, Breviarium, cap. 16; 17; 147-148.

[333]. Coll. Avell., Ep. 62-63 от 8 октомври 478 г.; Ер. 64-65 от 21 октомври 478 г.

[334]. Liberatus, Breviarium, cap. 16; Zacharias, op. cit., p. 220.

[335]. Malalas, op. cit., p. 379.

[336]. Theophanes, op. cit., p. 194; Cedrenus, op. cit., 1, p. 618.

[337]. Theophanes, op. cit., p. 125; Nicephorus, op. cit., p. 131.

[338]. Coll. Avell., Ep. 99.

[339]. Освен писмото на Акакий, ср. още Theophanes, op. cit., p. 125; 128; Malalas, op. cit., p. 380; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 22; Coll. Veron., Ep. 7.

[340]. Ψηφωι κοινηι προβληθείς. – In: Theophanes, op. cit., p. 194; Evagrius, op. cit., III, cap. 10.

[341]. Theophanes, op. cit., p. 126.

[342]. Theophanes, op. cit., p. 195.

[343]. Ibid, p. 128; Malalas, op. cit., p. 381; Evagrius, op. cit., III, cap. 10; ср. по-нататък Coll. Avell., Ep. 66; 67.

[344]. Vita Petri Iberi, p. 81.

[345]. Theophanes, op. cit., 198-199; Evagrius, op. cit., III, cap. 10; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 46.

[346]. Evagrius, op. cit., III, cap. 16.

[347]. Ср. Coll. Avell., Ep. 66, p. 147; Ep. 67, p. 149.

[348]. Coll. Avell., Ep. 66; 67.

[349]. Ср. Coll. Avell., Ep. 69, p. 154. Занесена е в Рим заедно с едно писмо на Акакий от сирийския епископ Анастасий.

[350]. Coll. Avell., Ep. 69.

[351]. В Coll. Veron., Ep. 11, p. 33, той неточно е наречен апокрисиарий.

[352]. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 224.

[353]. Ср. Coll. Avell., Ep. 99, p. 448.

[354]. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 223; Evagrius, op. cit., III, cap. 12.

[355].  Съобщението на Захарий се потвърждава индиректно от намека в писмото на Зинон до Симплиций. – In: Coll. Avell., p. 152; Ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 18; Ep. 11, p. 33.

[356]. Liberatus, Breviarium, cap. 16: anno episcopatus sui XXIII mense VI. Не е пресмятано по пълни години, а според александрийските календарни години; направено по този начин, изчислението показва като първа година на Тимотей на катедрата 30 август 459-29 август 460 година, а като негова двадесет и трета година – 30 август 481-29 август 482 година. Така 6-ти месец от 23-тата му година е февруари 482 година.

[357]. Zacharias Rhetor, op. cit., p. 222; Evagrius, op. cit., III, cap. 12.

[358].  Coll. Avell., Ep. 68, p. 151; втора синодика била изпратена на Каландион в Антиохия, ср. Liberatus, Breviarium…, cap. 17.

[359].  Ср. Курганов, Отношения…, 118-119.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7n

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 7*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІІ.1.2. Зинон отново на власт

Със свалянето на узурпатора намаляла и лекомислено раздухваната съпротива срещу Халкидонския събор. Подобно на Василиск, Зинон също имал основание да каже, че „дълбините на вярата” са недостъпни за него, но като император той трябвало да реши дали Никейският и Халкидонският символи заедно, или само Никейският трябва да бъдат единствената и задължителна норма на вярата в Православната църква. Тъй като узурпаторът в Енцикликата си открито, а в Антиенцикликата завоалирано се придържал към второто, то от само себе си се разбирало, че завърналият се император ще се опита да възстанови ролята на Халкидонския събор, която той играел в живота на Църквата преди узурпацията, а неговите противници ще преследва като еретици. Зинон изпратил благосклонни писма до Акакий и папа Симплиций (468-483), които заедно с Православието защитили и законния император срещу узурпатора-еретик[270]. Оттогава за папската канцелария станало обичайно да напомня на императора, че реставрацията на трона си той дължи на Халкидонското православие[271].

Указите на Василиск, насочени срещу привилегиите на Константинополската катедра, били отменени с едикт на 17 декември 476 г. Изминало доста време, докато кадровите промени придобият желания в светлината на реставрацията порядък. Най-малко проблеми създало връщането на Асийския диоцез под юрисдикцията на Константинопол. Митрополитът на Ефес Павел заплатил с лишаване от сан[272] за сключеното с Тимотей Елур приятелство и свикания по този повод Ефески събор (475 година). На епископите, които били подписали Енцикликата и изпратили угодническо писмо до Василиск, била дадена възможност да запазят катедрите си, ако напишат покайни писма до Акакий и декларират подкрепата си за Халкидон. Виждайки настъпилия обрат, асийските епископи се обърнали към патриарх Акакий с молба за прошка и му изпратили покайна грамота, в която го уверявали, че са подписали Енцикликата не по добра воля, а по необходимост, като се кълнели, че те „вярвали и вярват съгласно с Халкидонския събор”. Евагрий, привеждайки текста на тази грамота, отбелязва: „Дали Захарий Ритор (на когото той се позовава – скоби мои) им приписва тази клевета, или самите те са излъгали, като казват, че са се подписали срещу волята си, не мога да кажа” [273].

Александрия и Египет били по-твърд залък за реставраторската политика на Зинон и Акакий. Двамата били достатъчно разумни, за да оставят възрастния Тимотей Елур да умре необезпокояван[274], което в Рим не срещнало разбиране[275]. Във всеки случай натискът на новия режим бил засилен дотолкова, че след смъртта на Елур († 30 юни 477 година)[276] неговият дългогодишен съратник Петър Монг можел единствено тайно да бъде ръкоположен[277] за приемник на катедрата, според свидетелството на Теофан, и то само от един осъден и низвергнат епископ[278]. Когато православните монаси научили за незаконното му встъпване на Александрийската катедра, те въстанали срещу него и го изгонили, така че той патриаршествал само 36 дни. На свой ред и император Зинон, узнавайки за неговото самоволно възшествие на патриаршеския престол, силно възнегодувал и го осъдил на смърт, а за приемник на починалия Тимотей Елур повикал изпратения несправедливо в изгнание Тимотей Салофакиола [279] със заповед[280] отново да заеме катедрата. Монг обаче не бил екзекутиран, тъй като правителството не искало да дразни многочислената монофизитска партия. Уговорката била той да не създава смутове[281]. По този начин всички патриаршески престоли били заети от православни иерарси и монофизитството изглеждало сразено. Инакомислещите египетски клирици били заставени в рамките на два месеца да се каят, след което да влязат в общение със Салофакиола. В противен случай щели да бъдат лишени от всички църковни достойнства и изгонени от Александрия и Египет[282]. Петър Монг обаче изчезнал безследно в александрийските си скривалища, като продължил да ръкополага. При повторното заемане на катедрата от Салофакиола се стигнало и до кръвопролития[283]. Тогава императорът заплашил с най-страшни наказания и миряните, които подкрепяли Петър. Един последващ едикт постановявал, че ръкоположените от Тимотей Елур и Петър Монг клирици, в случай че в определен срок преминат към Салофакиола, могат да бъдат приети в общение като миряни, а ако откажат, ги очаквали още по-строги от предишните наказания[284].

Предприетата със сила от страна на императора и патриарх Акакий реставрация на Православната църква не продължила дълго, защото и самата императорска власт не била много стабилна. Фактът, че изгубената по собствена вина корона се върнала в ръцете му, Зинон дължал не на своята активност, а на коварството на сънародника си Ил, който, воден не от някакво чувство на лоялност, а единствено от личните си интереси, изневерил на узурпатора и се върнал при императора. Поначало двамата си нямали доверие, но дълго време не се решавали на открита борба помежду си[285]. През 477 година на Ил било поверено командването на една голяма армия срещу Теодорих[286]. По същото време[287] един императорски роб бил заловен в момент, когато се готвел да убие Ил. Императорът го наказал. През следващата 478 година при подобен опит бил заловен и един алан[288]. Тогава Ил сметнал за уместно да се отдалечи временно от двора, взел отпуск, под предлог че брат му е починал, и заминал за Исаврия. На 25 септември 478 година[289] Константинопол бил разтърсен от силно и продължително земетресение. Зинон решил да повика обратно Ил[290] и дори го посрещнал още при Халкидон. Последният поставил своите условия: освен най-първите достойнства във военно-бюрократичната иерархия, той поискал да му бъде предадена Верина, която въз основа на донос обвинил, че е организирала втория атентат срещу него. След като искането му било изпълнено, той я предал на шурея си Матрониан, за да бъде постригана за монахиня в Тарс, след което я изпратил на сигурно заточение в Далисандос – в най-вътрешната част на Исаврия. Така властната дотогава личност[291] в двора, заедно с брата и майката на Зинон, станали заложници на Ил, с което той си гарантирал личната безопасност. След като по този начин укрепил позициите си, Ил влязъл в столицата. Той станал сенатор, консул (за 479 година), патриций и магистър на официите.

Вследствие заточаването на Верина, омразата към Зинон в двора избухнала с нова сила. Маркиан, другият й зет и внук на император Маркиан, се разбунтувал[292] и, подпомогнат от столичното население, поставил в голямо затруднение намиращите се под върховното командване на Ил дворцови войски[293]. Императорът трябвало да бъде благодарен за лекомислената заповед на Маркиан през нощта да спре атаката, благодарение на което бунтът бил овладян[294]. Въпреки това, не се минало без негативни последици. Маркиан, който насила бил ръкоположен за свещеник в Кесария Кападокийска, избягал оттам и начело на тълпа разбунтувани селяни обсадил Анкира (дн. Анкара). Трокунд, успял да го победи и затвори в една исаврийска крепост (480 година). От своя страна, Ил отблъснал през 481 година едно внезапно нападение на Теодорих срещу Константинопол, като своевременно подсилил охраната на градските порти[295]. Удостояването на Трокунд с консулата за 482 година показва, че отношенията между него, Ил и Зинон поне външно все още били добри. Към всичко, което правело невъзможно доверието между тях, се прибавяло и влиянието, което от 478 година нататък упражнявал върху Ил амбициозният интригант, египтянинът Пампрепий [296]. Той спечелил неговата благосклонност с популярната си езическа философия и ораторско изкуство и чрез него получил държавна заплата. Когато през 478 година Ил заминал за Исаврия, конкурентите му го наклеветили пред Зинон и Верина като езичник и политически гадател. Пампрепий бил изгонен от столицата и се оттеглил в Пергам, откъдето Ил го взел при себе си и го направил свой довереник. При триумфалното завръщане на последния Пампрепий го придружавал и получил от императора длъжността квестор.

В началото на 483 година се стигнало до разрив в отношенията между Зинон и Ил в резултат на трети поред неуспешен опит чрез атентат да бъде сложен край на недоверието помежду им[297]. Както и в предишните случаи императорът екзекутирал атентаторите и се заклел, че нищо не знае. Ил отново поискал отпуск, този път да възстанови разсеченото си при атентата ухо; но с този отпуск не приключило всичко. Той бил освободен от поста магистър на официите и назначен за magister militum на Изтока, като получил разрешение да вземе със себе си част от сановниците, с които бил приятел[298], в това число и Пампрепий. Последният го съветвал да не прибързва, а да се подготви добре за една голяма война, целта на която да бъде възстановяване на култа към старите богове, с чиято помощ той пророчествал[299]. Самият той отишъл в Египет, за да настройва в този дух местните елинисти. Макар по-разумните от тях да не му повярвали, все пак сред езическите малцинства, които били в тесни връзки помежду си, припламнали искри на надежда, които скоро се разпространили и извън Египет[300]. Във всеки случай зад тези мечти не стояла някаква значителна сила, която би могла да бъде използвана като инструмент за упражняване на властта. Когато след две години се стигнало до война[301], Ил освободил от плен Верина при условие, че ще короняса Леонтий за император[302]. Тя съобщила това на антиохийците със сакра, но без да става и дума за възстановяването на някакво езичество, а Леонтий бил споменат в нея с християнското определение piissimus (преблагочестив)[303]. Новият претендент за император влязъл в Антиохия на 27 юли 484 година[304], но управлението му продължило само два месеца[305]. Зинон бил по-добре подготвен за войната. При първия сблъсък исаврийците се разпръснали, като не изпълнили заповедта на началниците си да се скрият в крепостта, в която Ил и Леонтий били избягали, а се изпокрили из своите планини. С това войната завършила. Фактът, че Ил и Леонтий с един малък отряд се задържали още четири години[306] в крепостта Папирия, докато не били предадени и екзекутирани, вече няма отношение към обекта на това изследване.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Зинон бил de jure владетел и на Западната империя. Фактическият повелител бил Одоакър, който управлявал съвместно със сената в Рим и нямал интерес да има добри отношения межу Православната църква в Италия и Изтока, включително Константинопол, за да не може тя да стане един от инструментите на императорската власт в неговите владения. Формално той се държал като императорски magister militum и демонстрирал лоялност. Ако папа Феликс ІІІ (483-492) и неговите предшественици в писмата си никога не говорят за Одоакър, а се отнясат към императора като към свой легитимен владетел, на когото в светските дела дължат подчинение, то това отговаря напълно на смесването на юридическата с реалната ситуация, която илюстрира тогавашното състояние на Италия. Заедно с това се налага и изводът, че по принцип на папите било безразлично кой от германските пълководци в качеството на императорски магистър ще управлява Италия от негово име.

Когато войната с Ил чукала на вратата, Зинон поверил консулата за 484 година на Теодорих Валамир (Млади) и го назначил за magister militum. Още същата година той го изпратил срещу Ил, но когато стигнал до Никомидия, му наредил да се върне, като вместо неговата армия там били изпратени други съюзнически германски племена[307]. Теодорих си отмъстил, като през 486 година опустошил Тракия, а през 487 година заплашил Константинопол. В същата година Одоакър побeдил ругите, които Зинон изпратил срещу него. Неговият план бил по този начин да изгони неудобните готи, като му било позволено да търси земя за своите хора в Италия. Така двамата magistri militum трябвало да се изтощят един-друг. Теодорих настъпил срещу Одоакър, но искал, ако го победи, да заеме неговите позиции в Италия, докато самият император не дойде там[308], което на практика означавало да му бъде поверено главното командване. През 488 година остготите потеглили на поход. През пролетта на следващата година Одоакър назначил Туфа за magister militum и събрал силна армия, с която очаквал Теодорих при Изонцо. Победен тук, а после и при Верона, Одоакър се отправил към Равена на 30 септември 489 година[309]. Туфа преминал на страната на Теодорих, който пък бил толкова непредпазлив, че поверил на изменника една от частите, които трябвало да атакуват Одоакър в Равена. Последният отново го привлякъл на своя страна. Така последвал и неговият ответен удар. През пролетта на 490 година. Одоакър официално скъсал с императора и назначил сина си за цезар[310]. Победата на Теодорих в кървавата битка при река Ада го принудила за втори път да търси убежище в защитената с блата Равена. Римският сенат повече не искал да има отношения с един победен и укрил се в крепост бунтовник и изпратил своя председател Фест в Константинопол, за да измоли от Зинон регалии за водача на остготите Теодорих[311]. Последвалият ход на събитията показва, че Зинон не изпълнил тази молба. Под каква форма е отказал, не е известно.

Постоянните смутове против властта на Зинон от страна на неговите поданици, близките родственици и първите велможи на империята, подействали извънредно вредно на неговия характер, който и без това не блестял с особени качества. В края на управлението си той станал крайно подозрителен, навсякъде виждал заговори, вследствие на което се насочил към несправедливи убийства и конфискации на имуществата на екзекутираните в своя полза. Естествено това не можело да му донесе любовта на поданиците. Зинон умрял от апоплексия на 9 април 491 година. По-късно се разпространило мнението, че той само бил изпаднал в безсъзнание, но Ариадна, която отдавна вече ненавиждала мъжа си, побързала да го погребе. Служителите, които охранявали гроба му, уж чували как той ги умолявал да го изровят, като обещавал да се откаже от престола и да постъпи в манастир, но не посмели, защото така им било заповядано. Когато по-късно отворили гробницата му, видели, че от глад той бил изгризал обувките си и месото по китките на ръцете си[312].

Следва…(виж тук).

___________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[270]. Coll. Аvell., Ep. 95; ср. Ер. 60.

[271]. Ср. Coll. Аvell., Ep. 60, р. 136; Coll. Berol., Ep. 20, p. 64; 69; Ep. 21, p. 70; Ep. 33, p. 82; Ep. 34, p. 84.

[272]. Evagrius, op. cit. III, cap. 8; Zacharias Rhetor, op. cit. 218-219; Vita Petri Iberi, p. 81; Coll. Veron., Ep. 7, p. 16.

[273]. Evagrius, op. cit. III, cap. 9;

[274]. Evagrius, op. cit. III, cap. 11; Според Vita Petri Iberi, p. 80, декретът, с който той бил изпратен на заточение, пристигнал в Александрия непосредствено след смъртта му.

[275]. Coll. Аvell., Ep. 60, р. 137.

[276]. Ср. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 3.

[277]. Theophanes, op. cit., p. 194. Това е станало преди завръщането на Тимотей Салофакиола, ср. Coll. Veron., Ep. 11, p. 34, и то само от един епископ. Тайнствеността не освободила Петър от спазването на древната сложна церемония, на която трябвало да се подложи всеки Александрийски патриарх преди встъпване в длъжност, ср. Liberatus, Breviarium, cap. 20. Тенденциозно погрешното тълкуване на ритуала от страна на Акакий, ср. Coll. Veron., Ep. 4, p. 5, доказва, че Петър го е спазил.

[278]. Ср. Coll. Аvell., Ep. 99, р. 447; Coll. Veron., Ep. 4, p. 5; Coll. Berol., Ep. 33, p. 81; Theodorus Lector. – In: Exc. Vatoped. 67; Cedrenus, op. cit., 1, p. 618. Евагрий обаче твърди, че Петър Монг е бил избран и ръкоположен от много александрийски епископи: και Πετρον αυθεντεíα περιχειρíζονται σφων οí της Αλεξανδρεων επíσκοποι, като това е станало без знанието и предварителното волеизявление на императора, ср. Evagrius, op. cit. III, cap. 11. На друго място той казва, че египтяните донесли на папата за Петър Монг, като за „ръкоположен от двама подобни нему злочестиви епископи” – ibid., ІІІ, cap. 20. Предвид многочислеността на монофизитите в Александрия ние сме по-склонни да приемем тезата на Евагрий. Невероятно е, при съществуването на силна борба, в която всяка страна зорко следяла за законността на постъпките на противната, да е било нарушено основното каноническо правило за поставяне на епископ (1-во Апостолско правило), щом за прилагането му нямало ни най-малка трудност, докато неспазването му би породило много затруднения.

[279]. Evagrius, op. cit. III, cap. 11; Theophanes, op. cit., p. 194; Liberatus, Breviarium, cap. 16, р. 147.

[280]. Издадена е на 31 юли 477 година, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 162.

[281]. Liberatus, Breviarium, cap. 16. От един пасаж в Theophanes, op. cit., p. 202, следва да се заключи, че Монг, за да избегне наложеното му наказание, избягал от Александрия в Евхаита. Evagrius, op. cit. III, cap. 16, не споменава нищо конкретно по въпроса, но и според него Монг е избягал от Александрия. Той пише: „Антиохийският предстоятел Каландион… казвал, че той (Монг – ск. м.), докато бил в Александрия, предал на анатема Халкидонския събор”.

[282]. Coll. Berol., Ep. 20., p. 66.

[283]. Zacharias Rhetor, op. cit., р. 220; Coll. Berol., Ep. 20., p. 66.

[284]. Това поредно засилване наказателните мерки било все още далече от исканото от Рим, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 121. Акакий отговорил остро на тези претенции, ibid., S. 5.

[285]. Damascius. – In: Photius, op. cit., 242, col. 346b; Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 133.

[286]. Malchos. – In: Exc. de legat. Rom., p. 167.

[287]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132.

[288]. Candidus. – In: Photius, op. cit., 79.

[289]. Theophanes, op. cit., p. 125; според антиохийското летоброене І-ви индикт продължава до 30 септември 478 година. Датировката 480 година в Marcellinus, op. cit., p. 92, е погрешна, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 193.

[290]. Johannes Antiochenus. – In: Excerpta de ins., p. 133-138; Malchos. – In: Exc. de leg. Roman., p. 167-169; ср. Bury, History of the later Roman empire, I, p. 413.

[291]. Suidas, Παμπρεπιος. – In: Lexicon, pi, 137, 1-66; ср. Schwartz, Ed., PS, S. 194.

[292]. Ср. Vita Danielis, p. 186; той участвал в заговора на Василиск, но останал неразкрит.

[293]. Свалянето на исаврийското господство било желано от населението. В това Време Ил се бил оттеглил на зимна почивка в гр. Никея; ср. Suidas, Παμπρεπιος. – In: Lexicon, pi, 137, 1-66;

[294]. Основното известие за напрежението между Зинон и Ил и за бунта на Маркиан е на Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132; относно Маркиан ср. още Evagrius, op. cit., III, cap. 26; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 37; Theophanes, op. cit., p. 126; Malalas, op. cit., p. 385.

[295]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 135. Годината вж. у Marcellinus, op. cit., p. 92.

[296]. Candidus. – In: Photius, op. cit., 79. Най-доброто свидетелство за него е у Siudas, Παμπρεπιος. – In: Lexicon, pi, 137, 1-66; ср. Asmus, Pamprepios, p. 320.

[297]. Според разказа на Malalas, op. cit., p. 387, подбудителка на този акт била императрица Ариадна. Мотивите за това са доста различни и противоречиви. Вероятно неразумното поведение на Иоан Талая отново събудило недоверието на императора. Така поне го описва Evagrius, op. cit., III, cap. 27; Joshua Stylites, op. cit., cap. 13.

[298]. Под влияние на последвалите военни действия извън Антиохия се появила представата, че тези сановници били изпратени от императора, за да накарат Ил да се върне в столицата. Накрая дори била изпратена войска под ръководството на Леонтий, но, обграден от Ил, той преминал на негова страна, ср. Joshua Stylites, op. cit., cap. 12-14.

[299]. Ср. Damascius. – In: Photius, op. cit., 242, col. 346b.

[300]. Ср. Zacharias Rhetor, Vita Severi. – In: PO, 2, p. 40.

[301]. Ср. Malalas. – In: Exc. de insid., p. 165.

[302]. Brooks, E. W., The Emperor Zenon and the Isaurians, p. 224, смята, че първоначално Ил е възнамерявал да издигне Маркиан за император. В действителност Маркиан, когото Трокунд бил затворил в Исаврия, е бил освободен и изпратен при Одоакър, за да го убеди да подкрепи въстанието, но той отказал, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 136.

[303]. Theophanes, op. cit., p. 129.

[304]. Ср. Bury, History of the later Roman empire I, p. 398.

[305]. Ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137; Chron. Edess. 72 за 795 г. (sel.), Malalas. – In: Exc. de insid., p. 166.

[306]. Ср. Marcellinus, op. cit; Victor Tunnunensis, op. cit., за 488 г.

[307]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 137.

[308]. Anonymus Valesianus, Chronica (ed. Mommsen). – In: Chronica minora, t. 1, p. 316.

[309]. Ibid., p. 316

[310]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 140.

[311]. Anonymus Valesianus. – In: Chronica minora, t. 1, p. 316.

[312]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 622.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7u

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 6*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІІ. Задълбочаване на противоречията. Начало на схизмата

ІІ.1. Политически компромиси – причина за кризата

Император Зинон (474-491), според описанието на летописците, съвместявал в себе си всички пороци на развратен гуляйджия и твърде малко добродетели. Кедрин го причислява към ереста на „безглавите” (акефалии), които сливали двете естества на Иисус Христос[236]. Но той едва ли твърдо се е придържал към някакви определени убеждения. Силно мургав, космат и нестроен на външен вид, той бил отвратителен и по вътрешните си качества: гневлив, злопаметен и завистлив. На сладострастието се отдавал докрай и открито развратничел, като смятал, че ако тайно се отдаваш на порока, не си никакъв самодържец. Към това се прибавят и неговата слабохарактерност и страхливост[237]. В самото начало на управлението му страшни бедствия се стоварили върху империята: Месопотамия била нападната от сарацините, а Тракия – от хуните на Теодорих Стари[238], които опустошили страната. Това, което останало след нашествието на варварите, Зинон насила иззел и похарчил за своите удоволствия. С това той станал особено ненавистен на поданиците си.

ІІ.1.1. Превратът на Вaсилиск

След смъртта на малолетния император Лъв ІІ (ноември 474 година), Верина и част от синклита влезли във връзка с нейния брат Василиск, който се намирал в град Ираклия, диоцез Тракия. Той и неговите роднини[239], които в лицето на Зинон виждали само един амбициозен провинциалист, решили, че вече е настъпил техният час и въстанали против него. Василиск провъзгласил себе си за император, сина си Марк – за цезар, а жена си Зинонида – за августа. Летописците не говорят подробно за това, как точно е протекло въстанието, но последвалите действия на Василиск водят до извода, че главни действащи лица в бунта били противниците на Халкидонския събор – монофизитите. С предупреждения за заговори и заплахи от наемни убийци Верина успяла да внуши на зет си такъв страх, че, въпреки зимата, на 9 януари 475 година[240] Зинон заминал през нощта с жена си Ариадна и майка си за Халкидон, а оттам, без да спира, с пощенски коне продължил за Исаврия[241].

Василиск влязъл в Константинопол[242] без сражение и се провъзгласил за император в двореца в Евдомон, противно замислите на сестра си Верина, която възнамерявала да даде короната на своя любовник, магистъра на официите[243] Патрикий. След като Василиск го ликвидирал, тя започнала да интригантства против него в полза на зет си Зинон и дори ѝ се наложило да търси азил от гнева на брат си във Влахернската църква „Св. Богородица” [244]. В началото узурпацията на престола била популярна; в цирка народът се нахвърлил върху исаврийците и станало голямо кръвопролитие[245].

По своите нравствени качества Василиск не бил по-добър от Зинон. Подбуждан от жена си Зинонида и някои други изявени монофизити, които му били помогнали да узурпира трона[246], Василиск предприел мерки за преследване на православните.

Както след смъртта на император Маркиан през 457 година, така и сега, след смъртта на Лъв І, монофизитите в Александрия използвали смяната на върха за нова атака против Халкидонския събор и изпратили една делегация от монаси в Константинопол. Тя трябвало да връчи на Зинон петиция, с която се искало връщането на Тимотей Елур от заточението му в Херсон. Вместо Зинон обаче тази делегация заварила Василиск на трона. Към това се прибавила и случайността, че лекарят Теоктист, александриец по произход, когото Василиск направил магистър на официите, бил брат на един от тези монаси [247]. Освен това новата императрица Зинонида, една светска жена, която изневерявала на императора с неговия племенник Армат[248], също симпатизирала на еретическата опозиция[249]. Подложен на разностранен натиск, узурпаторът Василиск разрешил на непримиримия фанатик Тимотей Елур да дойде в Константинопол. Това предизвикало противоречиви реакции. Намиращите се в града александрийски моряци превели смятания за тях патриарх Тимотей през града, пеейки: „Осанна Сину Давидову! Благословен Идещият в име Господне! Осанна във висините!” (Матей 21:9). Вратите на църквите в града обаче останали затворени за тях и той можел да служи литургия само в затворен домашен кръг[250]. Пристигайки в Константинопол, Тимотей Елур започнал да убеждава Василиск да издаде грамота против определенията на Халкидонския събор[251]. Предчувствайки победата си, той решил да организира тържествена религиозна процесия, но неочаквано паднал от магарето, което яздел, счупил крака си и засрамен се прибрал в своята квартира. Императорът изпълнил молбата на Тимотей и демонстрирал своята благосклонност към монофизитите с това, че провъзгласил Тимотей Елур за легитимен патриарх на Александрия, а Петър Гнафей – на Антиохия[252]. При заминаването си за епархиите те били снабдени с грамоти с особени пълномощия (μετ τúπον).

Следвайки препоръките на Тимотей Елур, императорът обнародвал от свое име окръжно послание (Енциклика, εγκúκλιον)[253], предложено от един от египетските монаси, в което като единствена норма на вярата признавал Никео-Цариградския символ и проклинал Халкидонското вероопределение и Tomus Leonis. В заключение заповядал на всички епископи да го подпишат. Който занапред се осмелявал да изповядва „халкидонските нововъведения” или дори само да ги споменава, е в нарушение на едикта, издаден от император Теодосий ІІ непосредствено след Разбойническия събор (449 година) и приложен[254] към Енцикликата. Същността на съдържанието му се заключава в следното: заявявайки предварително, че приема напълно законите, издадени от предишните императори и ги признава като свои закони, че благочестието и ревността по Бога и Спасител наш Иисус Христос той предпочита пред всяка друга грижа за човешки дела, и че съгласието на Христовото паство представлява спасение както за него самото, така и за всеки поданик на държавата, по-нататък утвърждава и признава за основание на вярата Никео-Цариградския символ и определението на ІІІ Вселенски събор. „А това, което е нарушило единението и реда в светите Божии църкви и мира в целия свят – продължава той – като: книгата на Лъв и всичко, постановено в Халкидон за определяне на вярата, или изложено в символи – всичко, казано в смисъл на тълкувание, или учение, или разсъждение, и стореното, като нововъведение, против гореспоменатия символ на 318-те свети отци – всичко това, както тук, така и навсякъде, във всяка църква, където бъде намерено, заповядваме на намиращите се навсякъде светейши епископи да предават на анатема и на огъня”. „Нека с всички нововъведения, допуснати в Халкидон, въпреки божествения символ, да бъде анатемосана ереста на тези, които не изповядват, че Единородният Син Божи истинно Се е въплътил и въчовечил от Духа Светаго и Света Приснодева Богородица Мария, а говорят, че Той е имал тяло или небесно, или призрачно и мнимо. Въобще нека бъде анатемосана всяка ерес и всичко, което, когато и да е, както и да е и където и да е във вселената, мислено или словесно е въведено като новост в нарушение на този божествен символ. А тъй като за царската загриженост е свойствено с далновидност да утвърждава спокойствието на поданиците – не само за настоящето, но и за бъдещето, то ние нареждаме на намиращите се навсякъде светейши епископи да се подпишат под тази наша свещена окръжна грамота…, анатемосвайки всяко положено в Халкидон затруднение за православния народ и изгонвайки го напълно от светите църкви като действително препятствие за обществото и нашето благоденствие”. Императорът наричал това свое послание „съгласно с волята Божия” и издадено „по примера на предишните императори”. Затова непокорните, отхвърлящите това послание, той подвеждал под цялата строгост на законите, издадени от предшествениците му срещу еретиците[255].

Всеки читател, малко запознат с всички тънкости в богословските спорове, безспорно би намерил това послание на Василиск за напълно православно. И действително, ако си представим, че Халкидонският събор не е бил провеждан, то в посланието не би могло да се намери нищо, което би могло да бъде осъдено от православна гледна точка. Императорът приема определенията на първите три вселенски събора и изповядва, че Иисус Христос е истински Син Божи по Божество, истинно въплътил се от Дева Мария и по човечество. Всичко това не било осъдено и от Халкидонския събор. По-нататък, разглеждано от държавническа гледна точка, посланието на Василиск би могло да се оцени и като мъдър държавен акт. Правителството е загрижено за благото на поданиците си и за спокойствието в държавата. Енцикликата на Василиск преди всичко била приета от Тимотей Елур и Петър Гнафей, но така също и от приемника на Ювенал Иерусалимски – Анастасий (458-478). Броят на всички епископи, които отхвърлили посланието на папа Лъв и Халкидонския събор и приели Енцикликата, достига до 500 души. Когато впоследствие започнали да обвиняват източните епископи, че те от страх пред императора са я приели, те се събрали на събор в Ефес, от името на който изпратили до Василиск молба със заявлението, че неговото окръжно послание е подписано от тях „със съвършена радост и готовност”[256].Западните писатели, както католически, така и протестантски, при анализа на този факт обикновено упрекват източните епископи и въобще цялата Източна църква в раболепие пред императорите; това надали е справедливо. Част от епископите, както е видно от хода на събитията, са се подписали под Енцикликата затова, защото тя в известен смисъл е техен собствен продукт и била в услуга на покровителстваните от тях ереси; други, възможно е, от раболепие и страх пред императора; но мнозинството сторили това с убеждението, че Енцикликата не съдържа нищо неправославно. Каквато и да била истината, все пак звучи невероятно такъв голям брой епископи да са били ръководени само от робски помисли и чувства пред императорите[257].

Халкидонистите, от своя страна, разглеждали Енцикликата на Василиск от съвсем друга позиция. Авторитетът на Халкидонския събор бил важен именно поради това, че е дефинирал точната и определена истина, така че, който отхвърля събора, с това отхвърля и утвърдената от него истина. Тържественото заявление на императора, че признава в Христос както истинското Божество, така и истинското Му въплъщение от св. Дева Мария, по своята неопределеност съдържало и скритото намерение на еретиците да подменят на всички църковни постове православните с монофизити и вместо православното учение за неслитно, неразделно, неизменно и неразлъчно съединение на двете природи в Иисус Христос, на базата на Енцикликата да въведат навсякъде учението за сливане на двете природи в Богочовека след Въплъщението, тоест монофизитството. Православните отхвърлили Енцикликата като еретическа, безбожна и накърняваща правата вяра.

Столичният патриарх Акакий (472-489), който получил от узурпатора заповед да подпише документа по примера на останалите източни патриарси, вместо да се подчини, побързал да консолидира православните монаси и жителите на Константинопол срещу Василиск като еретик и враг на правата вяра[258]. Цялото столично население с жените и децата, клира и монасите се събрали в храма „Св. Софѝя” и с внушителното си множество възпрели Василиск да извърши каквото и да било насилие над осмелилия се да му противодейства патриарх. Виждайки тази подкрепа, Акакий решил да привлече народа още по-плътно до себе си. Той покрил олтара с траур и жертвеника и тържествено обявил от амвона Василиск за еретик, при което не пощадил и Зинон. Разбуненият народ заплашвал да опожари целия град, ако Василиск се осмели да продължи да преследва православната вяра и Халкидонския събор. Заплахата от унищожаване на града с огън направила много силно впечатление на узурпатора, още повече че едновременно с описваните събития в Константинопол действително избухнал страшен пожар, който изпепелил най-богатия квартал на столицата и прибавил още една към многото причини за всеобщата ненавист срещу него. Изплашен от народното възмущение, той избягал от града. Отдалечавайки се, за да запази реда и собственото си достойнство, Василиск издал заповед, с която забранил на всички членове на сената да влизат в общение с патриарха. В същото време срещу него се опълчил и знаменитият със светостта и чудесата си отшелник Даниил, който, подобно на св. Симеон, се подвизавал на стълп в Анаплус. Той събрал около себе си множество православни монаси, отправил се с тях в лагера на Василиск и с удивително безстрашие го изобличил. От придружаващите го монаси особена смелост проявил и Олимпий[259].

Императрица Верина и членовете на сената влезли във връзка със Зинон, който още се укривал в Исаврия. Когато той станал съимператор на малолетния Лъв ІІ, около него се навъртал ивериецът Ил, който от дълги години бил на служба при император Лъв І. Той командвал една военна част и се бил поставил в услуга на армията на краля на готите Теодорих Стари[260]. Посредством големи обещания Василиск успял да го спечели на своя страна. Ил и брат му Трокунд били натоварени с преследването на Зинон, тъй като изглеждало разумно войната против избягалия в родните си планини император да бъде водена от познаващите страната исаврийци. Те успели да заловят майката и брата на Зинон и ги затворили в едно разбойническо леговище[261]. Това обаче не заставило Зинон да капитулира, а и Василиск не удържал на обещанията си. Тогава двамата братя преминали на страната на императора-сънародник и го окуражили да нападне узурпатора, вместо да се крие от него в родината си. През лятото на 476 година Трокунд завладял Антиохия[262], а Ил и Зинон настъпили към столицата. Една голяма армия, командването на която Василиск поверил[263] на любовника на жена си Армат, ги пресрещнала около Никея. Зинон искал да избегне сражението, но му било обяснено, че не се нуждае от битка, а може да постигне целта си с подаръци и обещания за високи постове. Това средство се оказало ефикасно. Пълководците на Василиск преминали на страната на Зинон и той безпрепятствено наближавал Константинопол.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Заплашен от всички тези събития, Василиск отменил Енцикликата с издаването на един нов едикт, наречен Антиенциклика (αντεγκúκλιον; κατ των εγκυκλίων)[264], който в неясна форма отразявал неговото нежелание за този акт. С него той отменял всички свои предишни разпореждания против Халкидонския събор и осъждал както ереста на Несторий, така и Евтихий и останалите еретици. Заедно с това се възстановявали привилегиите на Константинополския патриаршески престол, дадени му в Халкидон и отнети с предишните разпореждания и действия на узурпатора. „Вярата на отците, която досега бе изповядвана, а също и по време на нашето господство се изповядва, трябва да остане”, се казва в началото. „Ето защо, издадените по време на нашето господство енциклики са невалидни”. Това е обяснено с нещо, което не се нуждаело от оттегляне, тъй като и двете страни били единодушни по въпроса за анатемата срещу Несторий и Евтихий. „По този въпрос не е необходимо свикването на никакъв събор”, с което пък се отхвърляло искането на Тимотей Елур. „На патриарх Акакий следва да бъдат възстановени правата да ръкополага (митрополитите на диоцези Понт, Асия и Тракия – скоби мои), но по такъв начин, че вече ръкоположените епископи да запазят катедрите си, без от това да възниква прецедент в ущърб на правата на ръкоположение на Константинополската катедра след смъртта им”. Текстът за отмяната на 28-мо правило, касаещо привилегиите на Константинопол, бил внесен от Тимотей Елур в полза на митрополит Павел Ефески. Трябвало само да бъде предотвратено свалянето на вече ръкоположените на това основание от Павел епископи, както и да се формулират ненакърнимите по принцип привилегии на Акакий. Халкидонското вероопределение, което в Енцикликата било категорично отхвърлено, в Антиенцикликата въобще не е споменато. Противно на „яснотата, с която със сакрата се възстановяват привилегиите на константинополската катедра”, на поданиците, „се предоставя да проверят защо онези, които си издействаха този документ (тоест Акакий, Даниил Стълпник и столичните архимандрити – скоби мои), са обрекли на забрава Никейския символ”. Това е една силна атака срещу Халкидонското вероопределение в контекста на тезата на Тимотей. Той, който заедно с Диоскор принудил Разбойническия събор да осъди Флавиан, винаги отстоявал мнението, както в изпратения през 457 година libellus до император Лъв, така и по-късно в две свои обширни произведения, че Никейският символ трябва да остане единственото вероопределение, към което (съобразно постановлението на ІІІ Вселенски събор) „нищо не може да бъде прибавяно”, и че Халкидонският символ, особено съдържащите се в него изрази от Tomus Leonis, представлява една недопустима прибавка от такъв вид. Именно за тези, влизащи в противоречие с Никейския символ, „нововъведения” Василиск снема от себе си отговорността в Антиенцикликата. Той вече се бил обявил единствено за Никейския символ в прочетения при помиряването му с Акакий mandatum[265], като заявил тържествено, че като неримлянин[266] и военен не е сведущ в „дълбините на вярата”, а в заключение добавил едно пророческо предупреждение: „За да не би някак това управление на беззаконника (ср. 2 Солуняни 2:6-7) да отстрани от пътя запазеното (Никейския символ – скоби мои)”. Като беззаконник (ανομος) най-вероятно е бил визиран Зинон. Действително се съобщава[267], че Василиск склонил да издаде Антиенцикликата едва при вестта, че Зинон настъпва с армията си към столицата. Но за покаяние било вече твърде късно.

В края на юли 476 година, след 20-месечно отсъствие, императорът влязъл в Константинопол [268] и бил радостно приет от сената и народа, а Василиск със семейството и децата си потърсил азил в храма „Св. Софѝя”. Зинон ги подмамил да излязат оттам с обещанието, че няма да ги обезглави. След като те се подчинили, той ги заточил в крепостта Лимне в Кападокия, където, заключени в една кула, били оставени да умрат от глад. Зинон сметнал, че така е спазил клетвата си[269]. Скоро и Армат бил застигнат от подобна участ.

Следва…(виж тук).

_________________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[236]. Cedrenus, op. cit., p. 615.

[237]. Ibid., Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 1; 3.

[238]. Malchos. – In: Exc. de leg. Rom., p. 165; Malchos. – In: Exc. de leg. gent., p. 572; Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132.

[239]. Ср. Vita Danielis, p. 286, където са споменати Армат, братовчед на Верина, зет ѝ Зус и Маркиан, син на западноримския император Антемий, който се оженил за Леонтия, обещаната на цезар Патрикий втора дъщеря на Лъв І. Според Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 28, комплотът бил организиран в Ираклия, където Василиск се оттеглил след катастрофалното поражение на флота в африканската кампания през 468 година.

[240]. Ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 132.

[241].  Vita Danielis, p. 286.

[242]. Theophanes, op. cit., p. 186; 194; Evagrius, op. cit., III, cap. 2; 3; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 28; 29; Cedrenus, op. cit., 1, 615-616.

[243]. Magister officiorum е висш сановник, който стоял начело на отделните ресори на управлението, ср. Ангелов, Д., Византия. Политическа история, с. 40.

[244]. Vita Danielis, 186-187; Candidus. – In: Photius, op. cit., 79.

[245]. Candidus, ibid; Marcelinus, op. cit., p. 90.

[246]. Cedrenus, op. cit., 1, р. 618; Theophanes, op. cit., p. 194;

[247]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5; Vita Danielis, p. 198.

[248]. Suidas, Αρματος. – In: Lexicon, alpha, 3970, 1-20; ср. Schwartz, PS, S. 185.

[249].Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 29; Zacharias, ibid.; Vita Danielis, p. 194.

[250]. Coll. Avell., p. 126; 131; 134.

[251]. Evagrius, op. cit., III, cap. 4.

[252]. Според Malalas, op. cit., p. 379, това е станало през 8-ия месец на узурпацията, тоест август 475 година.

[253]. Текстът вж. в Codex Vaticanus gr. 1431 (ed. Schwartz), S. 49 ff.

[254]. Ср. сбирката на Rusticus. – In: ACO II 3. Текстът е запазен в латински превод и присъединен към 3-тото заседание (против Диоскор) на Халкидонския събор.

[255]. Evagrius, op. cit., III, cap. 4.

[256]. Evagrius, op. cit., III, cap. 5.

[257]. Учудващо е, че Neander, Allgemeine geschichte…, IV, p. 261, който като цяло изпитва отвращение към точните догматически определения, в случая негодува срещу византийските епископи и вижда в постъпката им само робско следване на богословското направление в императорския двор.

[258]. Evagrius, op. cit., III, cap. 7. Евагрий пряко свидетелства, че монасите и народът на Константинопол били подбудени срещу Василиск от патриарх Акакий. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 32, твърди, че Василиск не бил в състояние да принуди Акакий да приеме и подпише Енцикликата затова, защото „целият град – мъжкият и женският пол, стичайки се в храма, въстана против Василиск”. В съгласие с това пишат и Theophanes, op. cit., p. 188; Cedrenus, op. cit., I, 617-618. Но от тези сходни помежду си свидетелства още не следва да заключим, че Евагрий говори неистина, като утвърждава, че Акакий е бил в основата на бунта. От тях става ясно единствено, че той е намерил поддръжка сред народа и монасите. Тук не трябва да се пропуска и следното негово съображение: отмяната на Халкидонския събор се свързвала и с принизяване на Константинополската патриаршеска катедра, въздигната именно там. Акакий, като умен и горд човек, дори само затова е щял да въстане против Енцикликата и да употреби всички средства, за да я омаловажи. От последвалите събития е известно, че в борбата си с римските папи, както столичните патриарси, така и народът на Константинопол, твърдо защитавали честта на Акакий и въобще не били съгласни да го признаят за еретик, което не би било възможно, ако той наистина е бил такъв. И накрая, по характер Акакий въобще не бил от хората, които имат страх от тълпата. Фактите сочат, че когато той е бил убеден в нещо, не се е страхувал от нея и непоколебимо преследвал целите си.

[259]. Theophanes, op. cit., 188-189; Evagrius, op. cit., III, cap. 7; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 32; 33; Cedrenus, op. cit., 1, p. 598; 616; 618.

[260]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de insid., p. 132.

[261]. Brooks, E. W., The Emperor Zenon and the Isaurians, p. 217.

[262]. Malalas, op. cit., p. 379.

[263]. Според Theophanes, op. cit., p. 121, в качеството на magister militum per Thraciam, а според Malalas, op. cit., p. 379 – в качеството на magister militum praesentalis.

[264]. Текста вж. в Codex Vaticanus gr. 1431 (ed. Schwartz), S. 52.

[265]. Ср. началото на този документ във Vita Danielis, p. 199.

[266]. Ibid. Тези автентични думи показват, че Василиск и всички роднини на Верина били с германски произход, но принадлежали  към Православната църква, което тогава е било по-важно от произхода. ср. Schwartz, PS, S. 189.

[267]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5.

[268]. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 21.

[269]. Theophanes, op. cit., 192-193; Evagrius, op. cit., III, cap. 8; Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 34; 35; 36; Cedrenus, op. cit., 1, p. 617; ср. Византийските василевси, с. 105.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7t

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 5*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

1.3.2. Ситуацията в Антиохия

Антиохийската църква била коренно противоположна на силно централизираната Египетска. Редица способни и умни иерарси, от Мелетий (360; 362-365; 378-381) нататък, отново издигнали на висота патриаршията на диоцез Ориент; последният от тях Иоан І (429-442) – се изявил като яростен противник на св. Кирил Александрийски, с което насърчил усилията на Ювенал Иерусалимски да се отдели от Антиохия и обособи една нова патриаршия в Светия град. Изкушен от примера на александрийците, Иоан Антиохийски мечтаел за иерархическа династия в Антиохия и с тази цел направил племенника си Домн ІІ (442-449) свой приемник на катедрата. Неговото управление не било на висота. На Разбойническия събор Ювенал Иерусалимски отнел от Антиохийската патриаршия не само трите Палестини, но и двете Финикии и Арабия. Ето защо на Халкидонския събор на Домн му било отказано възстановяване на катедрата, за която бил предпочетен Максим І (450-456). Той, подобно на Анатолий Константинополски и Ювенал Иерусалимски, дължал този пост на преминаването си от Диоскор към Православието. В Халкидон на Антиохия била направена отстъпка само дотолкова, че ѝ били върнати двете Финикии и Арабия.

Докато в Палестина и в самата столица на Източната империя опасността от противниците на Халкидон изглеждала премахната, монофизитството спечелило около 455 година нарастваща подкрепа в Антиохийската патрирашия. Особено в Сирия то намерило фанатични привърженици сред монасите и аскетите. Който си мисли за това, че съвсем доскоро Антиохия е била център на противоположното богословско направление – несторианството, може само да се чуди на този обрат. Във всеки случай не подлежи на съмнение, че епископите, които дотогава се придържали към Несторий и през 431 година осъдили св. Кирил Александрийски, вече не изразявали единодушното мнение на своите пасоми[202]. За този обрат особена вина имат монашеските тълпи около архимандрит Варсума, който, в качеството си ревностен монофизит, бил поканен от Диоскор Александрийски за участие в Разбойническия събор. Още преди Халкидонския събор той създавал проблеми в Сирия, събирайки около себе си хиляди свои единомишленици-монаси[203].

Скоро след възкачването си Максим, по лични причини, станал неспособен да управлява[204]. Следващите двама негови приемници – Василий І (456-458) и Акакий (458-459) – починали след краткотрайно управление. Мартирий (459-471) имал големи затруднения от страна на монофизитите.

След като пристигнал в Антиохия заедно със Зинон, честолюбивият Петър Гнафей си поставил за цел да овладее патриаршеския престол на диоцез Ориент. Той се постарал да спечели доверието на исавриеца. След това започнал да събира около себе си „аполинариански”, тоест антихалкидонски настроени монаси и ги фанатизирал в полза на литургическия текст „распныся за ны” в Трисветата песен и да буни клира и народа срещу законния патриарх Мартирий. Той предавал на анатема всеки, който отричал, че Бог е разпнат. От това произтекли смутове и безпорядък сред народа, насочени срещу патриарха. Мартирий бил принуден да замине за Константинопол и да докладва на императора. Милостиво приет и изслушан, вследствие ходатайството на столичия патриарх Генадий[205], той се завърнал в Антиохия с надеждата, че въоръжен с императорския авторитет, ще съумее да възстанови своя собствен, но там той заварил такива раздори и вълнения, че в храма публично се оттеглил от катедрата с думите: „отричам се от клира непокорен, от народа непослушен, от тази църква, изгубила чистотата си, а оставям за себе си само достойнството на свещенството”[206]. Гнафей решил, че вече е постигнал целта си. С подкрепата на Зинон той принудил един свикан в Селевкия събор да го ръкоположи за патриарх на Антиохия[207]. За да си възвърне обратно Сирия Втора, той провъзгласил Иоан, наречен Кодонат[208], един низвергнат константинополски презвитер, за митрополит на Апамея, но без успех, тъй като апамейците изгонили неканения владика. Действията му не се харесали в Константинопол. Информиран от патриарх Генадий за тази явна несправедливост, императорът осъдил узурпатора на антиохийската катедра на заточение в оазиса в Горен Египет и постановил, че легитимен приемник на Мартирий става Юлиан (471-475)[209]. Петър Гнафей успял да избяга в Константинопол. Там той бил скрит в намиращия се на източния бряг на Босфора и известен като халкидонистки настроен манастир на акимитите[210], където продължил еретическата си дейност. На Юлиан пък, когото енергичната намеса на патриарх Генадий поставила на мястото на най-после осъдения Петър, се случило по-лошо: той починал от гняв[211] заради преврата на Василиск, който върнал Гнафей обратно на Антиохийската катедра (475 година).

1.3.3. Бунтове в Египет

Преди всичко обаче Египет е бил мястото, където още през управлението на Маркиан се събирали злокобни буреносни облаци, които предвещавали катастрофа с непредвидими последици. Още по време на преговорите в Халкидон станало ясно, колко тежко и дори невъзможно ще бъде да спечели Египетската църква за каузата на Православието. Диоскор Александрийски, свален от събора като главен виновник за злото и ръководител на Разбойническия събор, бил изпратен от императора на заточение в град Гангра в Пафлагония. Тринадесет от дошлите с Диоскор на събора египетски епископи твърдо отказали да се подпишат под Tomus Leonis. Те не можели да направят това, докато не бъде избран нов Александрийски патриарх, с чиято воля, съгласно местната традиция, те във всичко трябвало да се съобразяват. В противен случай при завръщането им техният живот щял да бъде застрашен[212]. На овакантената Александрийска катедра, по искане на египетските епископи и по общо определение на целия събор, бил избран и ръкоположен от четирима от отпадналите от Диоскор епископи Протерий (451-457), човек кротък, снизходителен и със съвсем православен начин на мислене. Така спокойствието в Александрия могло да бъде запазено по-дълго, отколкото в Палестина, въпреки че при хиротонията на новия патриарх се стигнало до кръвопролития и убийства[213]. Една малочислена групировка, сформирана вследствие бруталната твърдост и остротата, с които режимът на Диоскор преследвал роднините и приятелите на св. Кирил Александрийски, застанала доброволно на страната на православните и допринесла за падането на Диоскор на Халкидонския събор. Начело на нея стоял бившият презвитер и иконом на Александрийската църква Несторий, който впоследствие станал епископ на Фрагония в провинция Втори Египет[214]. Тази именно малка група дала на императора възможността да запази в Египет поне рамките и статута на Православната църква дотолкова, че да стане възможно встъпването в длъжност на новия патриарх. Макар Протерий Александрийски да бил протопрезвитер и довереник на Диоскор, част от монасите и паството го смятали за натрапник, който трябва да бъде отбягван. Преди това той се славел като непоколебим противник на събора, но това сега не го ползвало с нищо[215]. Срещу него се образувала силна опозиция от презвитери, монаси и миряни, които не били в общение с него и в своите манастири служели отделно богослужение[216]. Скоро тази борба между спорещите страни прераснала във всенародно въстание.

Протерий Александрийски можел да изпълнява задълженията си единствено под закрилата на императорските войски, което още повече дразнело наранената национална гордост на неговите противници от александрийските гилдии и еснафи, които твърдо отстоявали иерархическия абсолютизъм на Александрия на Изток. Опитът му чрез внимателно формулиране на халкидонските определения да бъде усмирена монофизитската опозиция се разбил в нейния фанатизъм. Този опит само породил недоверието на Рим към него и папа Лъв го принудил да признае безусловно Tomus Leonis, което направило невъзможно каквото и да било сближаване на патриарха с клира и народа не само в Александрия, но и в цял Египет[217]. Протерий и малцината епископи и клирици, които го подкрепяли, дължали не само църковните си доcтойнства, но и живота си на военачалника на Египет Дионисий и неговите гарнизони, благодарение на които той успял да потуши избухналото въстание[218]. Народът се надигнал яростно срещу магистратите и войниците; много от последните изгубили живота си, след като преустроеният в църква храм на Серапис, в който те се били оттеглили, бил запален над главите им. Освен това те спрели и доставките на пшеница от Александрия за Константинопол. След доклада на префекта на града Флор за случилото се, Маркиан наредил пшеницата, транспортирана по река Нил, да се складира не в Александрия, а в град Пелусия, откъдето да бъде изпращана в столицата. Флор забранил безплатното раздаване на хляб на александрийците, затворил баните и театрите[219], а за възстановяване на реда императорът изпратил подкрепление от две хиляди редовни войници от Константинопол[220]. Притиснати по такъв начин и измъчвани от глад, жителите на града сами започнали да молят императора да върне Протерий и прекратили бунта. Последният встъпил в изпълнение на задълженията си и се заел с устройване на силно разстроената Александрийска църква[221].

В провинцията обаче халкидонската кауза била изгубена. В началото не по-малко от десет епископи, включително влиятелни личности като епископа на Оксиринх, се обявили срещу Диоскор[222], но не успели да убедят населението и монасите в справедливостта на акта на свалянето му от епископската катедра[223]. Самият Протерий щял да спечели жителите на Оксиринх, ако не била намесата на Петър Ивериеца, изпратен там в изгнание[224]. Той се застъпил за правата на своята епархия, доколкото можал, например в продължителния спор с папа Лъв по въпроса за датата на Пасхата през 455 година, който той спечелил за голямо разочарование на мнозина от Запад[225]. Още през 453 година в театъра се чували възгласите, инспирирани, както се твърдяло, от божествени сили: „Диоскор – обратно в града! Православните – обратно в града! Изповедникът – на неговата катедра! Изгорете костите на Протерий! Изпратете Юда в изгнание! Изгонете Юда!”[226]. Диоскор бил представян като велик изповедник, който се осмелил да се противопостави на императора и да отлъчи неблагочестивия папа Лъв, заради което сега плащал „данъка” за своята правота. Неговата смърт на 4.ІХ.454 година в Гангра предизвикала веднага спад на доверието към антихалкидонската кауза, но Протерий се оказал неспособен да се възползва от това. След като Диоскор вече не бил на сцената, императорът се надявал, че отношенията в Александрия ще могат да се уредят по мирен начин.

Протерий Александрийски не бил господар в собствения си дом. Обкръжението му се състояло предимно от аристократи и държавни чиновници[227]. Благодарение на тях най-твърдоглавите фанатици – Тимотей Елур и Петър Монг, вече отлъчени от Църквата, били принудени да напуснат Александрия. Някои от по-упоритите провинциални епископи, също били свалени от катедрите им. След смъртта на Диоскор монофизитите, за които той продължавал да бъде единственият законен Александрийски първопредстоятел, били в невъзможност да изберат негов приемник. Голямото мнозинство в Египетската църква се било отделило от Протерий с отвращение. Те го наричали мелхит[228] и не искали да го признават за свой патриарх. Възгласите на тълпата в Александрийския театър отразявали правдиво народните настроения и надежди за мъст. За съжаление, не им се наложило да чакат дълго.

Новината за смъртта на император Маркиан († 27 януари 457 година)[229] веднага насочила събитията в друга посока. Със смайваща бързина от укритията си изскочили свалените и осъдени епископи и клирици и заедно с множество монаси заплашили Александрия. Управителят на Египет, Дионисий, от отсъствието на когото се възползвали бунтовниците, след завръщането си в града не бил склонен безрезервно да поддържа Протерий и самоволно да се меси в политиката на новия император. Той се опитал да им въздейства по мирен път, като ги убеждавал временно да напуснат града. Тимотей Елур, когото преди години св. Кирил Александрийски взел от пустинята и направил презвитер[230], настройвал египетските монаси против патриарха. Според свидетелствата на летописците, за да бъде сигурен, че ще достигне патриаршеския престол, Тимотей се явявал през нощта пред килиите на анахоретите и викал всекиго поименно. Когато събуденият монах питал кой го вика, Тимотей отговарял: „Аз съм ангел и съм изпратен от небето да ви възвестя да прекъснете общението си с Протерий и Халкидонския събор и да изберете за епископ на Александрия Тимотей Елур”[231]. На него му се отдало да осигури мощна подкрепа в тези кръгове и най-вече сред монасите в Енатон, Октодекатон и Икостон. Това били манастири, отдалечени съответно на девет, осемнадесет и двадесет мили от Александрия[232]. Той бил подпомаган и от Петър Монг (Заекващия), който като дякон на Диоскор присъствал на свалянето на своя епископ в Халкидон и оттогава станал непримирим противник на събора[233].

Авторът д-р Александър Омарчевски

Вълненията прераснали в открит бунт. Недоволните завладели главната църква в града, а двама от свалените епископи поставили Тимотей Елур за патриарх[234]. След това, предвождани от него, нападнали Протерий в храма по време на службата в първия ден на Пасха (20.ІІІ.457 година). Протерий избягал от тях в кръщелната – място, почитано като най-свещено и недостъпно за извършване на злодеяние. Бунтовниците го последвали там и го убили заедно с придружаващите го шестима клирици. След като това им се сторило недостатъчно, те започнали по най-зверски начин да издевателстват над трупа на убития патриарх, „показвали го на всички и викали: Протерий е убит”. После влачили трупа му из градските улици, нанасяйки му всевъзможни удари, като в яростта си даже започнали да ръфат вътрешностите на свещеномъченика. Накрая изгорили останките му, а пепелта разпръснали по вятъра. Православните епископи и клирици избягали в Константинонол, където подали доклад-жалба[235] до император Лъв, в който подробно изложили всички насилия, извършени от еретиците над православните. Доклад до императора изпратили и самите еретици, в който молели за утвърждаването на Тимотей на патриаршеската катедра. Необезпокояван повече от държавните власти, узурпаторът се държал като легитимен патриарх, а управлението му в Александрия продължило малко повече от две години (457-460). Първостепенната задача, която той си поставил, била да очисти Египетската църква от халкидонските „нововъвъдения”. Той се справял отлично с нея до началото на 460 година, когато по заповед на император Лъв І бил заточен в Гангра.

Следва…(виж тук).

_______________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[202]. Ср. Bardy, G., – In: Fliche-Martin, op. cit., p. 287.

[203]. Ср. Лебедев, История…, т. ІІ, с. 7.

[204]. Nikephorus, Historia syntomos (ed. de Boor), p. 131: εξεβλήθη δι πταισμα; ср. Leo, Ep. 85 от 11 май 455 година до Юлиан от Кос.

[205]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 13, 15-16.

[206]. Ibid., cap. 20-22.

[207]. Johannes Diakrinomenos. – In: Miller, Melanges, 1, p. 66.

[208]. Theophanes, op. cit., p. 128.

[209]. Nikephorus, op. cit., 131; ср. Schwartz, Ed. PS, S. 182, 3.

[210]. Има две съобщения за този първи период в бурното битие на Петър Гнафей: в едно писмо до Акакий от Рим от 476 година, in: PS, S. 121, и у Theodorus Lector: I, cap. 20-22, които не съвпадат във всички подробности; ср. още: Cedrenus, op. cit., 1, 611-612; 617; Theophanes, op. cit., 175-176; 187: και Πέτρον Γναφέα κρυπτόμενον εν τη μονη των Ακοιμήτων, откъдето може да се заключи, че сред монасите-акимити се срещали и монофизити.

[211]. Theodorus Lector. – In: Cramer, Anecdota Parisiensia 2, p. 105; Theophanes, op. cit., p. 121.

[212]. АСО ІІ 1, 2, 112-123.

[213]. Liberatus, Breviarium, cap. 15. – In: ACO II 5, p. 123; Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[214]. Ср. АСО ІІ 1, р. 215. Той принадлежал към египетските епископи, които през 457 година избягали в Константинопол и там агитирали за задължителното въвеждане на Халкидонското вероопределение, ср. Leo, Ep. 100 и подписите в Cod. Encycl., L IIII 897; M VII 530. Още през 453-454 година дворът го използвал за една дипломатическа мисия в Рим, за да повлияе там в полза на Протерий, ср. АСО ІІ 4, 83-84.

[215]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2 и Liberatus, Breviarium, cap. 14, p. 99.

[216]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2 (ed. Brooks 1), p. 106, 22-25.

[217]. Vita Petri Iberi, p. 61.

[218]. Ср. Theophanes, p. 106; Theodoros Lector. – In: Excerpta Vatopediana, p. 31.

[219]. Лебедев, История…, т. ІІ, с. 5; ср. Курганов, пос. съч., с. 177.

[220]. Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[221]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 11.

[222]. През 458 година папа Лъв адресирал своето Ер. 160 до 15 епископи, които били дошли в Константинопол, за да представляват интересите на Протерий.

[223]. Ср. Chron. ad ann. 846 (ed. Brooks-Chabot), p. 163.

[224]. Vita Petri Iberi, 61-62.

[225]. Leo, Epp. 121; 129; 133; 137; Jalland, St. Leo the Great, 350-358.

[226]. Vita Petri Iberi, р. 59.

[227]. Liberatus, Breviarium, cap. 14, p. 98; Michael the Syrian, Chronica VIII, cap. 12, p. 91; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2. ; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2.

[228]. Muralt, op. cit., p. 65. Оттогава египетските монофизити започнали да наричат всички православни мелхити (тоест „царски”, лоялни към императора), а техните патриарси – мелхитски патрираси.

[229]. Ср. Theodorus Lector (ed. Cramer), p. 109.

[230].  Schwartz, Ed., PS, S. 172. Според хрониката на Иоан, епископ на Никиу (88, 14), Тимотей е бил преди това иеромонах в манастира Калмон; ср. Cronicle of John, Bishop of Nikiu (ed. R. H. Charles), p. 110.

[231]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 8, in: PG 86, cols. 169-172; ср. и бележката на Valesius, ibid., col. 170, 6. Посоченото там значение на прозвището „Елур” в смисъл на котка, невестулка, тъй като Тимотей подобно на тези животни през нощта обикалял нагоре-надолу, е несъстоятелно; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., IV, cap. 1. (ed. Brooks), p. 118.

[232]. Ср. Vita Petri Iberi, 64-65; Cauwenbergh, P. van, Etude sur les moines d’Egypte, p. 69. От едно писмо на Диоскор от мястото на заточението му до монасите в Енатон са запазени фрагменти, ср. Lebon, J., Monophysisme severien, 85-86.

[233]. Gesta de nomine Acacii. – In: Coll. Avell., p. 445.

[234]. Ср. Поснов, М., История…, т. 2, с. 277.

[235]. Codex Encyclios, cap. 7-8; ср. Coll. Avell., ep. 99. Докладът, който избягалите епископи и клирици връчили на император Лъв и на Константинополския патриарх Анатолий относно този бунт, е издържан фактологически. В пълно противоречие с тях са по-късните интерпретации на противниците им, ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5, р. 169, и за ръкоположението на Тимотей; Severus, Ep. 2, 3, p. 252. Малко по-различно са представени нещата от Johannes Rufus, Vita Petri Iberi, p. 64: фалшифицирани, тези източници се опитват да прехвърлят вината за отвратителното убийство на Протерий върху войниците, както и да представят ръкоположението на Тимотей Елур като неоспоримо от каноническа гледна точка. Evagrius, op. cit., II, cap. 8, е бил запознат с докладите и на двете страни, но предпочита да се придържа към православните източници.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7s