Отец Михаил Михайлов

The author holds a doctorate in Canon Law and is an Assistant Professor at the Faculty of Theology of Sofia University “St. Kliment Ohridski.” E-mail: m.mihailov@theo.uni-sofia.bg; https://orcid.org/0009-0008-0439-0057.

Abstract

Mihail Mihaylov

The Right to Information in the Church

The time in which we live presupposes easy and broad access to information. This circumstance also affects church life. The Bulgarian Orthodox Church makes active use of media channels to provide information related to its activities. This necessitates a proper understanding and prudent use of the available means for publicizing the decisions, initiatives, and work of our local Church. In this sense, it is necessary to review the requirements of the Statute of the Bulgarian Orthodox Church – Bulgarian Patriarchate (Statute of the BOC–BP) concerning the right to information. The article offers an analysis of the provisions that require the publicity of the acts of the individual organs of church authority. The emphasis is placed on the normatively established obligation to publish these acts. In this connection, several examples are examined that illustrate the realization of the right to information and the manner of its functioning, while certain deviations from the lawful exercise of this right are also noted, with a view to their prevention and timely correction. The effect that the right to information-and its neglect-produces on the organizational life of the BOC–BP is also underscored.

Keywords: Canon Law, Orthodox Church, Church and State Relationships, Religious Studies

***

Животът днес се характеризира с изключително лесния достъп до информация. Ние буквално сме „потопени“ в информация, която получаваме отвсякъде и по всяко време. До тази информация човек може да се добере с един „клик“ на електронното устройство, което носи в джоба си. Една част от нея търсим сами, а друга ни се предоставя без да сме положили никакви усилия, за да стигнем до нея. Съвременната информационна среда, както всяко друго явление в света, има своите положителни страни, но същевременно крие сериозни рискове. Човекът днес е изправен пред възможността да бъде осведомен за неща, които са му полезни и необходими, но не е предпазен от опасността чрез предоставената му информация да бъде въведен в заблуждение. Това налага получената информация да бъде проверявана и потвърждавана от достоверни източници. Това е и причината правото на информация да бъде нормативно регламентирано, което обезпечава неговото упражняване и правомерно функциониране в две направления – достъпът до информация и задължението за предоставяне на такава.

Съществуват източници на информация, които са надеждни, чиято задача е да публикуват официална информация, гарантирайки нейната достоверност и актуалност. Целта на тези източници, които се администрират от определени институции, зад които стоят съответните легитимни органи, е да предоставят на заинтересованите лица информация, която е не само важна, но често и задължителна с оглед осъществяването на тяхното правомерно и законосъобразно поведение.

Темата за информацията е необятна и може да бъде разглеждана в различни аспекти, но не това е целта на настоящото изложение, което насочва вниманието върху информационната среда в Българската православна църква. В тази връзка ще бъде направен опит за анализ на този важен и актуален проблем, защото и нашата поместна църква не е подмината от процесите и явленията, които протичат в обществото, в което тя самата се намира и осъществява своята мисия. Именно в изпълнение на това тя, използвайки и медийните механизми, търси начин да присъства в живота на своето паство, да го запознава със спасителните истини, да го държи информирано за дейността на своите органи, да му съобщава своите инициативи, да го уведомява за важните събития и да го призовава към активност и съпричастност както по отношение богослужебния, така и на организационния си живот. В осъществяването на тази своя функция Българската православна църква има установени традиции, които се радват на богата история. Повече от столетие поместната ни църква издава „Църковен вестник“, който не само разпространява християнска просвета, но дава информация за важни събития, а също така има характер на официално издание, в което се публикуват официални документи, предизвикващи промяна в правната сфера на нейните органи и персонален състав. Наред с тези традиции, които Българската православна църква се старае не само да съхранява, но и да актуализира и адаптира към съвременните изисквания на обществото, поместната ни църква активно присъства в медийната и информационната среда. Официалната интернет страница на Българската православна църква – Българска патриаршия скоро ще отбележи второто десетилетие от своето основаване. С такива официални страници, профили в социалните медии, радио и телевизионни канали разполагат и голяма част от отделните митрополии, в които са обособени и специални отдели, занимаващи се медийната политика на органите на Българската православна църква и отговарящи за техния пиар. Тук обаче акцентът ще бъде поставен не върху отразяването на новините и събитията, което е въпрос на преценка на съответните органи, поддържащи и администриращи църковните медии, а върху задължението – морално и юридическо да бъдат огласявани факти, решения и актове, отнасящи се до организацията на църковния живот, за да бъде поддържан реда и дисциплината в поместната ни църква. Несъмнено медийното отразяване на църковния живот е право на органите на църквата, нещо повече, използването на съвременните възможности за комуникация безспорно е необходимо за осъществяване на спасителната мисия на Църквата, за да се чуе нейния благовестнически глас „по цял свят“ и да достигне нейната проповед до „всички твари“ (Марк 16:15). Времената, в които църковното учение се възприемаше като disciplina arcani стоят далеч назад в историята. Днес Църквата е призвана без страх от силните на деня, но със съзнание за отговорност пред Бога и с грижа за човешкото спасение, да издига майчинския си глас и да свидетелства за истината. Да свидетелства авторитетно, достоверно и адекватно, за да бъде гласът ѝ чут и приет.

Бидейки убедени в правото на Църквата по подходящ начин да артикулира своето учение пред обществото, трябва да насочим своя поглед и към кореспондиращото с него задължение да бъде предоставяна информацията, отнасяща се не само до спасението на всичките ѝ членове, но и касаеща техния църковноправен статус. Тук става въпрос за правото на информация, осмислено през призмата на източниците на църковното право. При този анализ, наред с изследване на източниците, ще бъдат разгледани няколко конкретни случая, онагледяващи и потвърждаващи достигнатите изводи. Макар и тези конкретни проявления на правото на информация в Църквата да служат като повод за настоящото изложение, те ще бъдат отразени само като факти, които от една страна имат отражение – пряко или косвено върху организацията на църковния живот, а от друга страна показват тенденции, забелязани много преди тяхното фактическо реализиране. Идеята е не да бъде изобличавано тяхното осъществяване, а чрез маркирането им да бъде избегнато тяхното повтаряне и да бъдат коригирани отклоненията от правилното функциониране на правото на информация, за да функционира то законосъобразно, правомерно и целесъобразно.

Сам Господ Иисус Христос, отговаряйки на въпроса на първосвещеника, говори: „Аз открито говорих на света; Аз винаги съм поучавал в синагогите и в храма, дето отвред се събират иудеите, и скришом нищо не съм говорил“ (Иоан 18:20), указва публичността на Своята проповед, на която и органите на църковна власт са длъжни да подражават. Публичността, според духа и буквата на Свещеното Писание не е опит за задоволяване на човешкото любопитство (Марк 8:12) или реализиране на някакви граждански и политически права, а необходимата предпоставка за разпространение на Евангелието (Матей 18:20) и обезпечаване на възможността всеки, според свидетелството на Църквата да направи своя избор, но и да понесе своята отговорност за взетото информирано решение. Затова Спасителят казва: „Ако не бях дошъл и не бях им говорил, грях не щяха да имат; а сега нямат извинение за греха си“ (Иоан 15:22), а на църковната иерархия, следваща линията на апостолското приемство, завещава да припомня и да свидетелства за Него пред света (Иоан 15:27). Църквата, помнейки Христовите слова, според които „няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве“ (Лука 8:17), вече две хилядолетия явно, открито и без страх от последиците, с които светът се отплаща, свидетелства за истината и огласява събитията и решенията, които често имат за адресат не само нейните членове, но и лицата и институциите, намиращи се извън границите на нейния персонален обхват, но търпят промяна в своята правна сфера и статус вследствие на тези решения. В този смисъл съвсем логично е решенията на църковната иерархия да се взимат не тайно, а в условията на прозрачност и при спазване на нужната публичност да бъдат съобщавани, за да могат онези, към които са насочени да ги узнаят и да съобразят поведението си с техните изисквания.

Привеждайки горните библейски аргументи в полза на публичността на решенията (нормотворчески, административни и други) на църковната иерархия, трябва да бъде отбелязано, че един от най-добрите познавачи на църковното право Далматинският епископ Никодим Милаш, приемайки, че публикуването на решенията на църковните органи има своето основание в Свещеното Писание, признава необходимостта от такова публикуване като безспорно условие от външна страна за задължителността на решенията[1]. Имайки такова съзнание, авторите на Устава на Българската православна църква – Българска Патриаршия (УБПЦ-БП) нормативно са регламентирали и уставно са закрепили изискването за публикуване на една не малка част от актовете и решенията на органите на църковна власт в поместната ни православна църква.

Ефективността на всяка правна норма се свързва с нейното приложение и изпълнение, което предполага всички нейни адресати да бъдат запознати с нея. Предвид факта, че нормите, установени с нормативни актове, за разлика от тези, които се установяват с индивидуални административни актове, имат неограничен брой адресати в правния мир, е приета фигурата на обнародването (promulgatio), чрез което се обезпечава необходимата публичност, даваща възможност всеки един от адресатите в един законоустановен срок (vocatio legis) да се запознае с приетите правила, чието спазване законът изисква от него. Подобно изискване за публичност на решенията на Църковния събор е възприето и от Устава на БПЦ-БП с текста на чл. 34, който определя, че решенията за приемане на Устава на Българската православна църква – Българска Патриаршия и за измененията и допълненията му се подписват от бюрото на събора и се публикуват в „Църковен вестник“ в едномесечен срок от тяхното приемане. Уставът влиза в сила от публикуването му в „Църковен вестник“. Редакцията на текста, изискващ обнародването на решенията на Църковния събор, свързани с УБПЦ-БП, не предвижда срок между публикуването и влизането на нормите в законна сила, в който широката църковна общественост да се запознае с приетите промени. Действието на фигурата vocatio legis е изоставено и във втората алинея на разглеждания член, определяща влизането в сила на всички решения на събора да става в деня на тяхното публикуване в „Църковен вестник“. По-важното за нуждите на настоящото изложение обаче е да се отбележи, че УБПЦ-БП въвежда изискване за публикуване в „Църковен вестник“ на решенията на Църковния събор като влизането в сила на тези решения се поставя в пряка зависимост от това публикуване.

При наличието на такова изискване с основание може да се заключи, че непубликуваните решения не предизвикват правни последици, тоест публикуването в „Църковен вестник“ е юридическият факт, който извиква към битие и поражда действието на всяко решение на Църковния събор.

Говорейки за публичността на решенията на Църковния събор, трябва да бъде споменато, че подобно изискване е въведено в УБПЦ-БП и за Светия Синод като колективен ръководен орган на църквата ни. Съгласно чл. 69, ал. 1 Светия Синод е длъжен да води протокол за всяко свое заседание. Протоколът се вписва в протоколната книга и на следващото заседание се подписва от председателя и от всички участвали в заседанието членове, след което решенията влизат в сила. Протоколните решения, които, ако не противоречат на догматите и каноните на светата Православна църква, са окончателни и задължителни за всички членове на Българската православна църква – Българска Патриаршия клирици и миряни, се публикуват в „Църковен вестник“. Липсата на срок за публикуването на синодалните решения в конкретната разпоредба може да бъде попълнена с изискването на чл. 58, т. 38, чиято забележка определя двуседмичен срок за публикуване на постановените решения. От редакцията на текста на чл. 69 е видно, че публикуването на синодалните решения няма конститутивно действие, тоест не с публикуването на решенията те влизат в законна сила и пораждат предвидените правни последици. Публикуването на синодалните решения обаче безспорно има декларативно (оповестително) действие, чийто ефект с необходимост налага стриктното изпълнение на тази уставна разпоредба. От обстоятелството, че решенията на Светия Синод са окончателни и задължителни за всички членове на Българската православна църква – Българска Патриаршия, се обуславя задължителността на изискването за публичност на тези решения. Именно публичността на решенията „е свидетелство, че в църквата демократичните принципи са в основата на съществуването ѝ“[2], като същевременно обезпечава изпълнението на взетите решения. Отстъплението от принципа за публичност на синодалните решения предизвиква тъкмо обратния ефект. Едно непубликувано решение, макар и влязло в сила de jure, от една страна, е неспособно да предизвика осъществяването на целените с неговото приемане резултати, а от друга страна, създава усещането за прикритост, предизвиква съмнение в неговата достоверност, законосъобразност и целесъобразност, отчуждава православното изпълнение от съпричастността към действията на иерархията и отдалечава Светия Синод от възможността реално и ефективно да упражнява своите правомощия по ефикасното управление и ръководство на църковния живот. Непубликуването на синодалните решения опорочава прилагането на принципа на съборността.

В този смисъл може да се приеме, че УБПЦ-БП задължава Светия Синод да води протокол за всяко свое заседание. Протоколът се вписва в протоколната книга и на следващото заседание се подписва от председателя и от всички участвали в заседанието членове, след което решенията влизат в сила. Решенията се публикуват в „Църковен вестник“ (чл. 69). Важността на тази разпоредба се налага както от факта, че определя влизането в сила, тоест настъпването на юридическите последици от синодалното решение, така и от въвеждане на изискване за неговото публикуване. Макар и да няма конститутивно действие, публикуването на решенията на Светия Синод е от голяма важност, защото така те не просто стават известни на всички членове на Българската православна църква и на цялата общественост, но са действителен израз на съборността на поместната ни православна църква и свидетелстват за прозрачността, с която трябва да се управлява тя. Съгласно чл. 122 тази разпоредба е приложима и към решенията на Епархийския съвет [3].

Наред с горните разпоредби, касаещи общите изисквания към всички решения на Свeтия Синод, съществуват и такива, които се отнасят до точно определени синодални решения. Разпоредбата на чл. 187, съзнавайки тежестта на наказанията, предвидени в чл. 191, ал. 1, т. 10 и 11 – низвержение и отлъчване, кореспондирайки с изискването на чл. 182, ал. 1, т. 4, определя, че решенията, с които се налагат тези наказания, влизат в сила едва след утвърждаването им от Светия Синод в пълен състав. Тази разпоредба представлява установяване на особена съдебна компетенция на Светия Синод като Върховен църковен съд, съгласно която задължително всеки първоинстанционен църковен съд да предоставя за разглеждане постановените от него решения, с които се налагат наказания низвержение и отлъчване служебно, тоест без да се изисква подаване на жалба от лицето, имащо правен интерес. Налице е специално второ инстанционно производство, при което Светият Синод в двумесечен срок от постановяването на решенията на първоинстанционните съдилища – Свети Синод в намален състав и Епархийски църковен съд, разглежда решенията (ал. 3), които може да потвърди или да измени с налагане на по-леко наказание (ал. 4). С оглед правомощията на Светия Синод като Върховен църковен съд, предвидени в този текст, следва да се приеме, че в рамките на това производство той разглежда и решава делото по същество. При потвърждаване на решението за низвержение – лишаване на лице от духовен сан или отлъчване, то се публикува в „Църковен вестник“ и се уведомяват поместните православни църкви. Потвърденото решение за отлъчване на миряни също подлежи на публикуване в „Църковен вестник“. Това публикуване има декларативно (оповестително) действие и цели да предпази членовете на Църквата от евхаристийно общение с лицата, на които са наложени споменатите наказания. Предвид факта, че свещенослужителите са обществени личности, чийто статус трябва да бъде известен, следва да приемем, че с оповестяването на информацията, свързана с низвержението се цели не уронване на техния престиж и накърняване на доброто им име, а предпазване на църковното изпълнение и запазване на доброто име на църквата и свещенството като институт. Тъкмо доброто име и доверието към свещенството е причината чл. 134, ал. 1 от УБПЦ-БП да изисква имената на кандидатите за свещенослужители да бъдат публикувани в „Църковен вестник“ и едва след изтичане на един месец кандидатските преписки да бъдат разглеждани от Светия Синод по същество, ако няма постъпили основателни канонични обвинения или писмени доказателства срещу качествата на кандидатите.

Макар да има по-различен характер от коментираните дотук, изискване за публикуване в „Църковен вестник“ УБПЦ-БП предвижда и в чл. 210, но то се явява алтернатива на връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание. Съгласно уставните разпоредби органът, който е компетентен да наложи дисциплинарното наказание е епархийският митрополит. На дисциплинарно наказание подлежат клириците на Българската православна църква – Българска Патриаршия при виновно осъществяване на дисциплинарни простъпки, предвидени в Устава, в срок до два месеца от тяхното откриване, но не по-късно от една година от извършването им. Дисциплинарното наказание се налага с писмена заповед, в която се посочва нарушителят, нарушението и наложеното наказание. То се смята за наложено от момента на връчването на заповедта, което може да бъде заменено от публикуване в „Църковен вестник“, когато наказаният не може да бъде намерен на постоянния си адрес.

Подобен способ използва и Правилникът за съдопроизводството на църковните съдилища на Българската православна църква, приет на заседание на Светия Синод от 12.04.2011 година, протокол № 13 – пълен състав, но непубликуван, въпреки изискването, въведено с разпоредбата на чл. 69, ал. 1 от УБПЦ-БП, според която решенията на Светия Синод се публикуват в „Църковен вестник“. Съгласно чл. 25 от цитирания регламент, определящ процесуалните правила, свързани с църковния съд, „насрещната страна, на която местожителството не е показано от подателя или се намира извън страната, се призовава чрез обнародване в “Църковен вестник” в три броя под ред. Ако след изтичането на срока от последното обнародване в „Църковен вестник” ответната страна не се яви, църковният съд разглежда делото и без негово присъствие“.

Следва…(виж тук)

_______________________________________________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2025, кн. 2, с. 83-100. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Милаш, Далматински епископ Никодим. Православно църковно право. Български превод, София, 1904, фототипно издание на Софийска св. митрополия, 2020 , с. 64 [Milash, Dalmatinski ep. Nikodim. Pravoslavno tsarkovno pravo. Balg. prevod, Sofia, 1904, fototipno izdanie na Sofiyska sv. mitropolia, 2020 , s. 64] (Bulg.).

[2]. Кьосева, М. Гражданска правосубектност на Българската православна църква. Зографски манастир, 2024, с. 453 [Kyoseva, M. Grazhdanska pravosubektnost na Balgarskata pravoslavna tsarkva. Zografski manastir, 2024, s. 453] (Bulg.).

[3]. Михайлов, М. Уставът на Българската православна църква – Българска Патриаршия и неговото приложение. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2025, с. 137 [Mihaylov, M. Ustavat na Balgarskata pravoslavna tsarkva – Balgarska Patriarshia i negovoto prilozhenie. Sofia: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“, 2025, s. 137] (Bulg.).

Изображение: авторът отец Михаил Михайлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-grq