Цветомир Пенков

Процесите на „Народния съд“ 1944-1945

За да утвърдят властта си, комунистическите режими, винаги започват с отделни „малки“ престъпления и стигат до по-големи такива, издигайки като система на управление масовия терор такъв, каквато виждаме от информацията дадена по-горе. По този повод Игнацио Силоне пише: „На практика революциите, както дърветата, се познават по плодовете им.“ Можем да се съгласим донякъде със Силоне, защото ние видяхме какви плодове донесоха изгнилите дървета с двете „Велики“ революции (от 1789 година и 1917 година) и какви плодове, като резултат от „революцията“ в България, продължават да раждат изгнилите дървета и днес. Но също така знаем какво се случва с „дърветата, които не дават плод“ (Вж. Матей 7:19). Не е случаен и факта, че болшевиките в Съветска Русия решават през ноември 1917 година да се наричат комунисти. Още по-малко случайно е, че те издигат в подножието на Кремъл паметник за прослава на онези, които провъзгласяват за свои предвестници: Мор и Кампанела[43].

Тази религия, наречена комунизъм, също така може да бъде разгледана и в контекста на светоотеческото наследство, като паралел на отношенията между Църква-империя и гоненията на християните през 3-4 вeк, които резонират в историята, вече в отношение между Църква-държава[44], а защо не и като един друг вид иконоборческа ерес, тоест иконоборство над мисълта, над съвестта, над правото да изразяваш – отобразяваш свободно благодатта в света и в отношенията между човеците.

Първите духовници подложени на преследвания и саморазправи, са осъдени именно от „Народен съд“. Парадоксалният процес, измислен впрочем като терминология по повод кризата на България (1919) след края на Първата световна война, представлява именно революционен трибунал, който по подобие на процесите от Френската революция (1789) е трябвало да елиминират потенциалните участници в бъдещ реванш над революционерите. В Съветска Русия също съществуват подобни трибунали след болшевишката революция от 1917 година, където са погубени милиони човешки животи[45]. Единствената разлика между комунистическия „Народен съд“ и аналозите в историята е фактът, че българите, избивани като жертвени животни, са набелязвани по предварително изготвени списъци, много преди процесите да започнат[46]. Показателно е и това, че саморазправите и убийствата в България са в огромни размери.

В своя капитален труд професор Никола Алтънков се позовава на американския политолог Рудолф Ромел, професор в Хавайския университет. Той е посветил много свои изследвания по темата, публикувайки статистики за комунистическия режим в световен мащаб. По най-груби сметки през първите месеци на геноцида[47] – в България, са убити, репресирани или се водят за безследно изчезнали,  между 192,000 и 322,000 души. Професор Никола Алтънков ги изчислява на 222,000 хиляди[48].Така формулираната дефиниция за „геноцид“ ни позволява да дефинираме, че геноцидът не винаги е расов, както случая с евреите, а може да се отнася и до различни социални групи, като християните в България.

Саморазправата на „Народния съд“, цели единствено да подчини държавнотворческия елемент на новата власт, чрез страх и физическо насилие. Под ударите на новата отечественофронтова власт попада целия интелектуален елит на нацията: епископи, свещеници, монаси, депутати, министри, офицери от армията, прокурори, учители, писатели, общественици, виновни единствено в това, че изповядват убеждения и вяра, несъвместими с облика на марксиста, на прогресивния атеист и историческия материалист. Всички те бяха заменени от амбициозни опортюнисти. Затова критерият на „Народния съд“ по своята същност не е политически, а културен, религиозен и антидържавен[49].

Освен убитите и безследно изчезналите духовници, преди установяването на „Народния съд“, има и не малко духовници осъдени и след неговото учредяване: някои задържани – бити и малтретирани, (какъвто е случая с Пловдивския митрополит и бъдещ патриарх Кирил, както и с Паисий, митрополит Врачански)[50] – и освободени, а други получават различни години затвор, но с „петното“ в биографията – „осъдени от Народен съд“[51].

Такива са случаите с архимандритите Николай, Йосиф (Диков) и Стефан. На 19 февруари 1945 година в 8.40 часа Третият върховен състав на Народния съд с „народен“ обвинител Димитър Вапцаров започва разглеждане на дело № 3. Призвани са, архимандрит Йосиф Диков – началник на Културно просветния отдел при Светия Синод, архимандрит Стефан Николов (Скопски) – главен редактор на „Църковен вестник“ и архимандрит Николай Кожухаров – ректор на Духовната академия. Обвинението е, че са станали „оръдие на германския пропаганден монтаж“ за убийството на полски офицери в Катин и за масовите разстрели на цивилни граждани във Виница[52].

Архимандрит Николай е обявен за „поклонник на Хитлер“, осъден на пет години строг тъмничен затвор и 100,000 лв. глоба заедно с генерал Борис Коцев. В статията си „Две системи – два свята“, публикувана във вестник „Идеи и дела“ архимандрит Николай пише: „Оръжието на болшевизма е омразата“. Присъди по делото получават и архимандрит Стефан, осъден на три години строг тъмничен затвор; архимандрит Йосиф, осъден на една година строг тъмничен затвор, 50,000 лв. глоба и лишаване от права за две години[53].

Архимандритите Йосиф и Стефан са освободени (амнистирани) на 9 септември 1945 година, по случай честването на една година от „освобождението на България от фашистка власт[54]“.

Фактът, че процесът срещу архимандритите, състоял се на 05.02.1945 година, е бил от голямо обществено значение и важност за ОФ-то, се потвърждава и от запазените обвинителни актове на Народния съд в личния архив на Георги Димитров[55].

В други архиви са запазени още много имена на репресирани свещеници, за които няма да имаме време да изброим по-подробно тук. Това ще бъде направено в един следващ по-голям труд по темата, тъй като обема на настоящата публикация не позволява да се навлиза по-дълбоко в проблематиката.

„Втори народен съд“ от 1948 година

През 1948 година в България започва провеждането на така наречения „Втори народен съд“. Тоест, за всички онези клетници – останали човеци, въпреки различните  издевателствата при първата чистка от 9.IX.1944 година до 1.III.1945 година[56]. Човеците, които попадат под ударите на властта след 1948 година, не са един или двама, за да ги опишем – стотици са. Събитията се развиват с голяма бързина и мащабност.

Още в началото на 1947 година Георги Димитров изпраща писмо до Димитър Илиев, директор на вероизповеданията, с което протестира за връщане на работа на осъдени от „Народния съд“ свещеници Атанас Жечев Радушев и Т.Д.Попов, назначени на служба в Шуменско. По същото време в страната се провеждат акции, които имат за цел да компрометират по-деятелните и по-сърцати свещеници, та след надлежно следствие по бързата процедура да бъдат вкарани в затвора[57]. Именно такъв е и казуса със свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков (Влашки), следен в продължение на години и накрая осъден (1958) на смърт чрез разстрел.

Подобен е казусът с дядо Борис, Неврокопски, който на 08.11.1948 година, се намира в село Коларово, Петричко, по случай празника на Църквата. След службата в църквата, митрополитът, придружаван от няколко свещеници, излиза от църковния двор. Към него се приближава Илия Станев, низвергнат свещеник за криминални престъпления, битово разложение и пиянство, осъждан и лежал в затвора за кражба, известен под името „Хърсовския поп“, застрелва митрополит Борис – аванпостът срещу разпространението на македонизма сред българското население в Пиринския край[58].

Интересен е фактът, че в броя на Църковен вестник от 1948 година, в статията, посветена на дядо Борис „Св. Неврокопски митрополит Борис и Рилската обител“, виждаме, че дядо Борис е наречен “Свети“ още през 1948 година. Един вид, можем да кажем, че е канонизиран от църковната памет още тогава!

Друг подобен случай като този на дядо Борис е на архимандрит Калистрат –  поредният духовник, който попада под ударите на Държавна сигурност през 1947/48 година. След отслужване на Божествена Св. литургия архимандрит Калистрат, игумен на Рилската Св. Обител, е арестуван от коменданта на град София. Светият Синод протестира с писмо № 4218 от 06.08.1948 година, изпратено лично до Георги Димитров. Светия Синод изтъква в писмото съображенията си по отношение на задържането на архимандрит Калистрат, че Държавна сигурност нямат никакво законно основание за неговото задържане и настоява да бъде освободен поради влошеното му здравословно състояние. Както се досещаме, действия не Светия Синод не водят до никакви положителни резултати[59]. Архимандрит Калистрат е жестоко бит в Софийския затвор, а по-късно изпратен в Коларовския затвор (Коларовград – днес Шумен). След това е преместен в Бачковския манастир, където се и упокоява в Христа на 23.I.1959 година[60].

Фактът, че архимандрит Калистрат не позволява тленните останки на Цар Борис III да бъдат изнесени и поругани от комунистите Стефан Богданов и Лев Главинчев, свидетелства за дълбока преданост и причастност към националната и църковна идентичност на българите[61].Тези факти, дават категоричен отговор защо архимандрит Калистрат е репресиран в продължение на години и накрая отстранен от Рилския манастир. Все пак тленните останките на Цар Борис III са изровени и… отнесени в неизвестна посока[62].

Ще споменем накрая и за „скоропостижната кончина“ на архимандрит Анастасий, на 10.XI.1949, ректор на Свещеническото училище при Черепишкия манастир „Успение Богородично[63],  който се „упокоява“ в Христа, след като се „задушава от въглищен прах“.

По време на течащия тогава „Втори народен съд“, по официални данни в страната действат 23 лагера, където са изпращани невинни в морално и интелектуално отношение – духовници, излежаващи присъди наред с криминално проявени. В друга статистика, комунистическия режим в България създава над 45 лагери в цялата страна. Христо Христов твърди, че в този период лагерите в България надвишават бройката от 100. Първият, за когото имаме данни, е лагерът край Свети Врач, Сандански, където има около 800 души, които работят по железопътната линия Крупник-Кулата. Малко по-късно те са преместени на железопътната линия Дупница-Бобовдол. Лагерът там действа до септември, като броят на затворените надхвърля 1,800 души от Софийска, Пловдивска, Плевенска и Горно-Джумайска област. През октомври е създаден нов лагер при мина „Куциян“, Перник (един от първите лагери, създадени веднага след 09.IX.1944 година), който е бил дори и по-жесток от този в Белене, на остров Персин. Хората, които днес живеят в близост до въгледобивната мина, нямат ясна представа за мащаба на екзекуциите, провеждани в късни доби в кв. Куциян, Могиличе, Перник. Истината е, че там са пребивани и осакатявани стотици хора, според надписа на паметника, посветен на жертвите. Към края на 1945 година броят на затворените в лагери по официални данни, наброява 3,298 души[64].

През 1949 година Министерският съвет с поверително решение нарежда: на остров Персин, край Белене да бъде създадено ТВО – трудово възпитателно общежитие, което се превръща и в най-големия лагер за политически противници на режима[65].

В режимите на затвори и лагери, процедурата по помилвания според заповедта за помилвания от 1948 година, не се прилага. Осъдените по закона за „Народния съд“ и „Закона за защита на народната власт“, както и при други подобни наредби-закони, се лустрират и сегрегират от обществото като „бивши хора“, врагове и рушители на социализма и демокрацията в България[66].

Вместо да бъдат помилвани по закона от 1948 година, голяма част от свещениците се изпращат в различни лагери в страната. Най-често посещавания лагер за свещеници е този в лагера Белене, откъдето голяма част от тях не излизат живи[67]. През 50-те години в Белене вече съществува цяла бригада от свещеници лагеристи. За тях е създаден и специален уред за мъчения, наречен „Ямата“. „Ямата“ представлява изкоп с дълбочина 3-4 метра, с облицовани гладко дървени страни. Дъното е покрито с пясък, заради който в „ямата“  винаги е студено и влажно. „Провинилите“ се свещеници, са хвърляни там най-вече за назидание и сплашване пред другите затворници[68].

Но не само в ТВО Белене са изпращани хора за „превъзпитание“. Лагери са разположени в цялата страна. В доклад за концлагерите, се информира за създаването на два лагера. Първият е край Дупница, за който споменахме, и – втория лагер, край язовир „Росица”, Севлиевско, където е планирано да бъдат въдворени около 1,500 души от Старозагорска, Бургаска, Варненска, Русенска и Врачанска област. Документът е от април 1945 година и е адресиран до министъра на вътрешните работи, който по това време е комунистическият функционер Антон Югов.

Друг подобен концлагер е този на остров св. Анастасия, известен в миналото с името „Болшевик”, превърнат в такъв между 1945 и 1991 година. Там се намира средновековната манастирска църква „Св. Климент Охридски[69].”

Лагери има още и в Скравена, Ботевградско, с каменна кариера; мини Перник; до село Брежани, Горноджумайско; гара Белица, Неврокопско; с. Босна, Дуловско; с. Бошуля, Пазарджишко; Бобов дол, Дупнишко; „Ножарево“, Тутраканско; тухларните предприятия в гр. Лом и гр. Враца; лагера „Гонда вода[70]“, както и на още много други места, които са наистина едни срамни петна от нашата история. Или, както казва един наш историк „България става един огромен Концлагер“.

Безбожието на комунистите стига дотам, че те превръщат Петропавловския женски манастир край град Велико Търново, кацнал на една висока скала над гр. Лясковец, в трудово общежитие за жени, преместен през 1947 в село Босна[71].

Заключение

„Народния съд“, който всъщност се явява като законна чистка, завършва един непознат етап от новата ни история на масови престъпления. Но трагичното в случая е, че българи убиват българи „в името на народа“. Преследванията и репресиите не спират дотук обаче. Защото следващите години под нейните удари, ще попаднат опозиционните партии и техните лидери, носители на българските демократични традиции и ценности.

Както споменахме вече, процесите на „Народния съд“ са скалъпени, а самият съд е нелегитимен, противозаконен, противодържавен, вместо национален. Той узаконява единствено вече извършените политически убийства, но това е само една малка част от всичко извършеното от режима спрямо неговите противници и близките им, след 09.IX.1944 година в страната ни. Извършеното от „Народния съд“, се вписва от неговите критици в мащабната чистка след 09.IX.1944 година, която на глава от населението взима повече жертви от всяка друга страна в Европа, а и в света[72]. Жертвите на комунизма, са дори повече от жертвите на Двете световни войни взети заедно.

Това, че „Народният съд“ е незаконен, се потвърждава и от приетото решение на ХХХVIII Народно събрание от 26 април 2000 година, което обявява комунистическия режим за престъпен, а присъдите на „Народния съд“, които са част от престъпленията на режима, са осъдени със закон, в 4 члена, обнародван в „Държавен вестник“, бр. 37 от 5.III.2000[73]. Че „Народния съд“ е престъпен, в това не се съмнява никой, запазил здравия си разум човек. Защо обаче няма правни последици, произтичащи от този действащ закон – официално приет от Народно събрание и обнародван в Държавен вестник? Дали заради това, че няма кой да го приложи?! Или има и още нещо, което ни се изплъзва?

На 21.IV.1996 година ръководството на Българската социалистическа партия търси начин да се противопостави на искането на Съда за отмяна на Наредбата-закон и решенията на Върховния съд, като внася от името на Демократите декларация, с която се опитва да отклони от себе си вината за извършените престъпления по време на „Народния съд“. Обвиненията обаче срещу „Народните трибунали“ са изразени в най-категоричен тон: „Народния съд се подигра със законите“ или „Народния съд се подигра с историята“. Изобилстват и такива твърдения като: „За престъпленията на Народния съд няма давност“[74].

При по-щателно преглеждане на подготовката и провеждането на „Народния съд“ в България, се вижда ясно неговия характер, неговите цели, а същевременно ни дава и отговор за неговото учредяване, а имено – за убийства предимно на интелектуалния елит на страната, както и за саморазправа с духовниците на родната ни Църква.

Не може да бъде пренебрегната истината, че българската компартия не може, нито пък има капацитет да завземе сама властта[75].

Именно Червената армия помогна но Отечествения фронт да вземе властта в България. И подобно на богомилския нихилизъм, който се отрече напълно от християнската си идентичност, така и комунистическата върхушка чрез терор внуши на българина, че вековните му християнски домогвания не са нищо друго освен великобългарски шовинизъм. Така, след 80 години отрицателна селекция и преподаване на фалшива история в училище, писана под чужда диктовка, резултатите днес са налице. „Народният съд“ и последващият терор над българите, продължил през целия комунистически период, без изключения на години и дати, направи така, че българина да забрави кой е и към какво принадлежи всъщност. Отнето му бе всичко: оставено му беше само помненето какво той не е, и какво не може да бъде. И той повярва (и продължава да вярва) на това внушение.

Библиография

Знеполски, Ивайло. Българският комунизъм: Социокултурни особености и траектория на властта. София: Сиела, Институт за изследване на близкото минало, 2008 [Znepolski, Ivaylo. Balgarskiyat komunizam: Sotsiokulturni osobenosti i traektoria na vlastta. Sofia: Siela, Institut za izsledvane na blizkoto minalo, 2008 (Bulg.)].

Япов, Петър. Никола Гешев: „И 50 години аз ще управлявам България“. Из дневниците на митрополит Андрей Велички. София: Факел, 2003 [Yapov, Petar. Nikola Geshev: „I 50 godini az shte upravlyavam Bulgaria“. Iz dnevnitsite na mitropolit Andrey Velichki. Sofia: Fakel, 2003 (Bulg.)].

Филчев, Ангел. Смазването на пражката пролет 1968. София: Сиела, 2018 [Filchev, Angel. Smazvaneto na prazhkata prolet 1968. Sofia: Siela, 2018 (Bulg.)].

Шарланов, Диню, Поля Мешкова. Българската гилотина. София: Стрелец, 1997 [Sharlanov, Dinyu, Polya Meshkova. Balgarskata gilotina. Sofia: Strelets, 1997 (Bulg.)].

Алтънков, Никола. История на БКП 1919-1989 г. София: Факел, 2018 [Altankov, Nikola. Istoria na BKP 1919-1989 g. Sofia: Fakel, 2018 (Bulg.)].

Шарланов, Диню. Тиранията (жертви и палачи). София: Стрелец, 1997 [Sharlanov, Dinyu. Tiraniyata (zhertvi i palachi). Sofia: Strelets, 1997 (Bulg.)].

Семерджиев, Петър. Народният съд в България 1944-1945. Иерусалим: Македония прес, 1997 [Semerdzhiev, Petar. Narodniyat sad v Bulgaria 1944-1945. Yerusalim: Makedonia pres, 1997 (Bulg.)].

Даскалов, Васил. Лагер на смъртта. Предизвестие за Ловеч, ч. 1. София: О Books, 2019 [Daskalov, Vasil. Lager na smartta. Predizvestie za Lovech, ch. 1. Sofia: O Books, 2019 (Bulg.)].

Пауновски, Иван. Възмездието. Документално-художествена книга за царските съветници, министрите и регентите пред Народния съд 1944-1945. София: Партиздат, 1971 [Paunovski, Ivan. Vazmezdieto. Dokumentalno-hudozhestvena kniga za tsarskite savetnitsi, ministrite i regentite pred Narodnia sad 1944-1945. Sofia: Partizdat, 1971 (Bulg.)].

Чурешки, Стефан. Православието и комунизмът в България 1944-1960 г. София: Просвета, 2004 [Chureshki, Stefan. Pravoslavieto i komunizmat v Bulgaria 1944-1960 g. Sofia: Prosveta, 2004 (Bulg.)].

Шопов, Георги. Чичо ми се върна от неизвестното. София: Сиела, 2019 [Shopov, Georgi. Chicho mi se varna ot neizvestnoto. Sofia: Siela, 2019 (Bulg.)].

Янева, Анета. „Къщите на смъртта.“ В: Писахме да се знае. Без съд и присъда, София: Васил Станилов, 2013 [Yaneva, Aneta. „Kashtite na smartta.“ V: Pisahme da se znae. Bez sad i prisada. Sofia: Vasil Stanilov, 2013 (Bulg.)].

Куртоа, Стефан, Никола Верт, Жан-Луи Пане, Анджей Пачковски, Карел Барточек и Жан-Луи Марголен. Черната книга на комунизма. София: Прозорец, 1997 [Courtois, Stéphane, Nicolas Werth, Jean-Louis Panné, Andrzej Paczkowski, Karel

Bartosek, and Jean-Louis Margolin. Chernata kniga na komunizma. Sofia: Prozorets, 1997 (Bulg.)].

Стайков, С. Епископите на Рим – служение на предела между две епохи (III-IV в.). София: Университетска издателство, 2025 [Staykov, S. Episkopite na Rim – sluzhenie na predela mezhdu dve epohi (III-IV v.). Sofia: Universitetska izdatelstvo, 2025 (Bulg.)].

Заветът на Св. Иоан Рилски Чудотворец. София: Синод. изд., 2000 [Zavetat na Sv. Ioan Rilski Chudotvorets. Sofia: Sinod. izd., 2000 (Bulg.)].

Шарланов, Диню. История на комунизма в България. Комунизирането на България. София: Сиела, 2009 [Sharlanov, Dinyu. Istoria na komunizma v Bulgaria. Komuniziraneto na Bulgaria. Sofia: Siela, 2009 (Bulg.)].

Вълчев, Йордан. Куциян. София: Карина М, 1994 [Valchev, Yordan. Kutsiyan. Sofia: Karina M, 1994 (Bulg.)].

Крамптън, Ричард. Кратка история на България. София: Отворено общество, 1994 [Kramptan, Richard. Kratka istoria na Bulgaria. Sofia: Otvoreno obshtestvo, 1994 (Bulg.)].

Църковен вестник, бр.18 (1945) [Tsarkoven vestnik, br.18 (1945) (Bulg.)].„Народен съд“ от 14 септември 1945 г., бр. 3 [„Naroden sad“ ot 14 septemvri 1945 g., br. 3 (Bulg.)].

„Демокрация“, бр. 2 от 06.II.2013 [„Demokratsia“, br. 2 ot 06.II.2013 (Bulg.)].

„Държавен вестник“, бр. 62 от 17.III.1945 г.; брой 80 от 7.IV.1945 г.; бр.97 от 30.IV 1946 г.; бр.254 от 1 XI 1947 г. [„Darzhaven vestnik“, br. 62 ot 17.III.1945; broy 80 ot 7.IV.1945; br.97 ot 30.IV 1946; br. 254 ot 1 XI 1947 (Bulg.)].

Стайков, Стефан (Стойчо). „Патриарх Кирил Български като църковен историк.“ Forum Theologicum Sardicense, 1 (2023): 69-84 [Staykov, Stefan (Stoycho). „Patriarh Kiril Balgarski kato tsarkoven istorik.“ Forum Theologicum Sardicense, 1 (2023): 69-84 (Bulg)].

„Наредбата-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и злодеянията, свързани с нея.“В:https://web.archive.org/web/20070705192102/http://www.infotel.bg/juen/arh/26052010.htm. Публикувано на: 05.07.2017 (28.03.2025) [„Naredbata-zakon za sadene ot naroden sad vinoznitsite za vavlichane na Bulgaria v svetovnata voyna sreshtu sayuzenite narodi i zlodeyaniyata, svarzani s neya.“ V: https://web.archive.org/web/20070705192102/http://www.infotel.bg/juen/arh/26052010.htm. Publikuvano na: 05.07.2017 (28.03.2025)] (Bulg.).

„Наредба-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица.“ В: https://bg.wikipedia.org/wiki/ (03.03.2025) [„Naredba-zakon za trudovovazpitatelni obshtezhitia za politicheski opasnite litsa.“ V: https://bg.wikipedia.org/wiki/ (03.03.2025)] (Bulg.).

АКРДОПБГДСРСБНА – Евгени Босилков VI – Л, а.е. 478, т. 8, л. 97-100 [AKRDOPBGDSRSBNA – Evgeni Bosilkov VI – L, a.e. 478, vol. 8] (Bulg.).

АКРДОПБГДСРСБНА – Архимандрит Калистрат, ф. 1 о.1, а.е. 648 [AKRDOPBGDSRSBNA, f. 1, o. 1, a.e. 648] (Bulg.).

_________________________________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2025, кн. 2, с. 101-124. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[43]. Куртоа, Стефан, Никола Верт, Жан-Луи Панне, Анджей Пачковски, Карел Барточек, Жан-Луи Марголен, Черната книга на комунизма, т. 1. Sofia: Прозорец, 1997, 8 [Stefan Courtois, Nicolas Werth, Jean-Louis Panné, Andrzej Paczkowski, Karel Bartosek, Jean-Louis Margolin. Chernata kniga na komunizma, t. 1. Bulg. Transl. Sofia: Prozorets, 1997, 8].

[44]. Вж. по-подробно по темата за отношението между Църква и държава в контекста на светоотеческата литература в дисертацията на: Стайков, С. Епископите на Рим – служение на предела между две епохи (III-IV в.). София: Университетско изд., 2025, 15-93 [Staykov, S. Episkopite na Rim – sluzhenie na predela mezhdu dve epohi (III-IV v.). Sofia: Universitetsko izd., 2025, 15-93 (Bulg.)].

[45]. Чурешки, Стефан. Цит. съч. 78 [Chureshki, Stefan. Op. cit. 78].

[46]. Ibid. 78-79.

[47]. Определението за геноцид е следното: „действия, извършени с цел да бъде унищожена изцяло или частично една национална, етническа, расова или религиозна група, чрез: а) убийство на нейните представители, б) тежки посегателства върху физическата или умствената цялост на членовете на една група, в) насилствено налагане на условия на съществуване, които целят нейното физическо унищожение изцяло или частично, г) мерки, които имат за цел да ограничат раждаемостта в групата, д) насилствено отделяне на децата от групата и заселването им при друга група“

[48]. Алтънков, Никола. Цит. съч. 675-700 [Altankov, Nikola. Op. cit. 675-700].

[49]. Чурешки, Стефан. Цит. съч. 80 [Chureshki, Stefan. Op. cit. 80].

[50]. Вж. по подробно за отношенията между Патриарх Кирил и митрополит Паисий, Врачански в статията на Стайков, oтец Стефан (Стойчо). „Патриарх Кирил Български като църковен историк.“ Forum Theologicum Sardicense 1 (2023): 57-72 [Staykov, o. Stefan (Stoycho). „Patriarh Kiril Balgarski kato tsarkoven istorik.“ Forum Theologicum Sardicense 1 (2023): 57-72 (Bulg.)].

[51]. Чурешки, Стефан. Цит. съч. 79-80 [Chureshki, Stefan. Op. cit. 79-80].

[52]. Шарланов, Диню, Поля Мешкова. Цит. съч. 132 [Sharlanov, Dinyu, Polya Meshkova. Op. cit. 132].

[53]. Ibid. 137-139.

[54]. Църковен вестник, 1945, бр.3 [Tsarkoven vestnik, 1945, br. 3].

[55]. Чурешки, Стефан. Цит. съч., 81 [Chureshki, Stefan. Op. cit. 81].

[56]. „Свещеник Михаил Апостолов и архимандрит Калистрат.“ – Документална поредица на БНТ „Път към Голгота“ от 23.II.2020 гforkd, част 1. https./m.youtube.com/watch. Интервю със Стефан Чурешки [„Sveshtenik Mihail Apostolov i arhimandrit Kalistrat.“ – Dokumentalna poreditsa na BNT „Pat kam Golgota“ ot 23.  II. 2020 g., chast 1. https./m.youtube.com/watch. Intervyu sas Stefan Chureshki] (Bulg.).

[57]. Чурешки, Стефан. Цит. съч. 81-82 [Chureshki, Stefan. Op. cit. 81-82].

[58]. Църковен вестник, 1948, бр. 37-38, 13 [Tsarkoven vestnik, 1948, br. 37-38, 13] (Bulg.).

[59]. Заветът на Св. Иоан Рилски Чудотворец. София: Синод. изд., 2000, 79 [Zavetat na Sv. Ioan Rilski Chudotvorets. Sofia: Sinod. izd., 2000, 79 (Bulg.)].

[60]. АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 1 о.1, а.е. 648 [AKRDOPBGDSRSBNA, f. 1, o. 1, a.e. 648].

[61]. Чурешки, Стефан. Цит. съч., 84 [Chureshki, Stefan. Op. cit., 84] (Bulg.).

[62]. Вж по-подробно Япов, Петър, Никола Гешев. „И 50 години аз ще управлявам България.“ Из дневниците на митрополит Андрей Велички. София: Факел, 2003, 85-89 [Yapov, Petar, Nikola Geshev. „I 50 godini az shte upravlyavam Bulgaria.“ Iz dnevnitsite na mitropolit Andrey Velichki. Sofia: Fakel, 2003, 85-89 (Bulg.)].

[63]. Роден като Аврам Станев Лазаров в село Търнак, Белослатинско, на 04.II.1911 година. На една годинка остава сирак; баща му загива на бойното поле през 1913. Отгледан от баба си. След като завършва основното си образование, в 1925 година постъпва в Софийската духовна семинария. Завършва с отличие курса и през 1932 постъпва в Богословския факултет, който завършва през 1936 година. След това постъпва на служба във Врачанска митрополия. На 04.II.1937 година приема монашество с името Анастасий. Преминава последователно иерархическите степени – иеродякон, иеромонах, архимадрит, още проповедник, секретар и протосингел на същата епархия. През 1947 година Светият Синод го назначава за ректор на Пастирско- богословския институт при  Черепишкия манастир, на който пост го заварва и смъртта през 1949 година. Вж. Църковен вестник, бр. 43-44, 1949, 12-14 [Tsarkoven vestnik, br. 43-44, 1949, 12-14 (Bulg.)].

[64]. Шарланов, Диню. История на комунизма в България. Комунизирането на България, т. 1. София: Сиела 2009, 177-178, 387-388 [Sharlanov, Dinyu. Istoria na komunizma v Bulgaria. Komuniziraneto na Bulgaria, t.1. Sofia: Siela 2009, 177-178, 387-388 (Bulg.)].

[65]. „ТВО преди „Белене”: Лагерите край Дупница и яз. „Росица”. Христо Христов, публикувано на 15.06. 2015.“ В: https://desebg.com/2011-01-13-09-25-08/2336-2015-06-15-10-10-12 (03.05.2025) [„TVO predi „Belene”: Lagerite kray Dupnitsa i yaz. „Rositsa”. Hristo Hristov, publikuvano na 15.06. 2015.“ V: https://desebg.com/2011-01-13-09-25-08/2336-2015-06-15-10-10-12%5D (Bulg.).

[66]. Чурешки, Стефан. Цит. съч. 83 [Chureshki, Stefan. Op. cit. 83] (Bulg.).

[67]. АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 1, о. 1, а.е. 3072, л. 4-9 [AKRDOPBGDSRSBNA, f. 1, o. 1, a. e. 3072), 4–9] (Bul.g).

[68]. Чурешки, Стефан. Цит. съч. 109 [Chureshki, Stefan. Op. cit. 109].

[69]. „Остров Св. Анастасия посреща първите си гости, публикувано на 27.05.14 в 14:48“. В: https://bnr.bg/post/100413348/ostrov-sv-anastasia-posreshta-parvite-si-gosti (04.03.2025) [Ostrov Sv. „Anastasia posreshta parvite si gosti. publikuvano na 27.05.14 v 14:48“. V: https://bnr.bg/post/100413348/ostrov-sv-anastasia-posreshta-parvite-si-gosti (04.03.2025)] (Bulg.).

[70]. Чурешки, Стефан. Цит. съч. 107[Chureshki, Stefan. Op. cit. 107].

[71]. Ibid. 93.

[72]. Крамтън, Ричард. Кратка история на България. София: Отворено общество, 1994, 215-217 [Kramtan, Richard. Kratka istoria na Bulgaria. Sofia: Otvoreno obshtestvo, 1994, 215-217 (Bulg.)].

[73]. „Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен.“ В: https://lex.bg/laws/ldoc/ 2134920192 (03.03.2025) [„Zakon za obyavyavane komunisticheskia rezhim v Bulgaria za prestapen.“ V:https://lex.bg/laws/ldoc/2134920192 (03.03.2025)] (Bulg.).

[74]. Семерджиев, Петър. Цит. съч. 454 [Semerdzhiev, Petar. Op. cit.454].

[75]. Ibid. 461.

Изображение: авторът Цветомир Пенков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gqQ