Николай Никанорович Глубоковски

Abstract

Nikolay Nikanorovich Glubokovsky, God the Logos. Exegetical sketches on the Johannine prologue (1:1–18). The study explores the Orthodox Christian perspective on the Prologue of the Gospel of John.

Keywords: Biblical Exegesis, Gospel of John, Orthodox Christianity, Biblical Studies

***

Новото истинско богосиновство се създава обективно чрез въплъщението, но фактически то се случва във всеки едва тогава, когато хората признаят в човека Иисус Бога Слово, щом това им бъде показано осезателно. И действително, Логосът εσκήνωσεν εν ἡμῖn. Σκηνόω (срв. Битие 13:12; Съдии 5:17; 8:11; 3 Царства 8:12; Откровение 7:15; 12:12; 13:6) – от σκηνή (палатка, колиба, временно жилище – Матей 17:4; Марк 9:5; Лука 9:33) – говори преди всичко за въчовечаването, като исторически факт на съвършеното възприемане на плът, която станала „вместилище” за божествения Син. Същевременно този глагол у 70-те винаги предава еврейското schachen (Битие 13:12 по А; Съдии 5:17; 8:12; 3 Царства 8:12), а терминът schechina-h специално се употребява за видимите явявания на Яхве сред израилския народ – особено в скинията, която на свой ред била предобраз на Господа Спасителя (1 Царства глава 19). Следователно, в Христос „телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Колосяни 2:9) и тя била очевидна за всички през време на Неговия живот в плът. Изразът ἐν ἡμῖn, обединявайки говорещия с читателите, обхваща цялата Църква с нейните членове, чиито ръководители и представители били апостолите-очевидци. Защото обитаването на Сина с нас няма да се прекрати, докато съществува самата Христова Църква на земята (вж. Матей 28:20).

Тайната на нравствения преврат сред човечеството е разкрита, но тя, като тайна, изисквала особено удостоверяване. Апостол Иоан вече се позовал на свидетелството на всеки вярващ с думите „и живя между нас”, и затова по-нататък, за доказателство и развитие на тази мисъл, естествено преминава към своя опит, към този исторически момент, когато самият той съзерцавал Бога в плът. Оттук прибавеното, но логически важно изречение: καί εθεασάμεθα τήν δόξαν αύτου, δόξαν ώς μονογενούς παρά πατρός. Глаголът θεᾶσθai („съзерцавам”) – в сравнение с ὁρᾶn, е по-богат по съдържание и означава не само външно наблюдение, безразлично отнасящо се към своя предмет, или не само вътрешно съзерцание, а такова възприемане чрез съзерцание, когато погледът се приковава неволно към своя обект и не може да се откъсне от него поради едно или друго поразяващо свойство. Тоест, чрез този глагол се насочва вниманието към едно съсредоточено устремяване на нарочно наблюдение, с произтичащото от него опитно, нагледно убеждение. И ето евангелистът казва: „ние видяхме”, и величието на гледката, за всички достъпна, ни убеди. А какво и в какво? Τήν δόξαν αύτου. Δόξα е собствено Божията същност (Евреи 1:3) и като такава е непостижима за човека, както и Сам Бог в Своята слава (срв. 1 Тимотей 6:16). Именно нея има предвид тук, разбира се, и апостолът (Иоан 17:5), според външния израз, в съответствие с еврейското кavod, което се прилага към конкретните теофании в Стария Завет – в къпината, в огнения и облачния стълб, в образа на Ангела и други подобни на тях. В такъв случай получаваме, че макар и Словото да било в плът, при все това в Него ясно и неотразимо се разкрива самото Божество, защото Той бил Бог. Частицата ὡς, както и еврейското ke veritatis, означава „не уподобяване и не сравнение, а потвърждение и несъмнено определение” (св. Иоан Златоуст), удостоверявайки, например, че „достойно есть яко воистину (ὡς ἀληθῶς) блажити Тя, Богородицу”, че такова действие на облажаване на Божията Майка е похвално за нас, а обективно – напълно истинно. Следователно, славата била съзерцаема, като тя винаги е свойствена на „Единородния” от Отца. Тук евангелистът за пръв път дава на Логоса по-конкретното име „Син”, понеже сега развива въпроса във връзка с даруваното ни достойнство на „чеда Божии” – ние сме τέκνα θεοῦ, именно защото Словото е υἱός. Μονογενής, за разлика от πρωτοτόκος, се определя повече от юридическите преимущества, които имал у евреите всеки първенец (макар и сред много деца), и които могли да принадлежат на Логоса, в сравнение с всички благодатни „чеда Божии”. Точно обратното, това е единственото дете, което по необходимост получава правата на първородството и в същото време се явява сякаш пълно копие на своя баща, съсредоточавайки в себе си всичките творчески сили на последния. По аналогичен начин, но безгранично, трябва да се мисли и за Логоса, понеже към Него преимуществено евангелистът отнася този термин, характеризирайки с него Божия Син (Иоан 1:14, 18; 3:16, 18; 1 Иоан 4:9), „Който, бидейки сияние на славата и образ на Неговата ипостас…” (Евреи 1:3). Предлогът πaρά – при подразбирания глагол „е” – отбелязва отделното и постоянното пребиваване на Този, „Който, бидейки…” при Отец е сякаш еднакъв Негов двойник и Го познава във всички положения и действия.

По този начин апостол Иоан удостоверява несъмнения реален факт, че бидейки по вид „човек”, Христос ясно за всички показал в достъпна форма чрез Себе Си самата Божия същност, обитаваща в Него телесно. Разбира се, че Логосът и след въплъщението трябвало да притежава специалните Отчески качества в самото Свое човешко битие. И ето, по обективните Си свойства, Той бил πλήρης χάριτος καὶ ἀλήθειας. Χάρις е доброта, благост, главно по отношение на смирените, бедните и страдащите – любовно снизхождение, предизвикващо в тях радост (χαρά), и, като добродетел, спечелващо за себе си върховното благоволение на Бога (Лука 1:30: εὗρες χάριν παρά τῷ θεῷ). На новозаветен език χάρις обозначава специално Божията любов към света, явена за изкуплението от греховете чрез изпращането на Единородния Син (1 Иоан 4:9, 10; Тит 3:4-5: „А когато се яви благостта и човеколюбието на нашия Спасител Бога, Той ни спаси не поради делата на праведност…, а по Своята милост чрез банята на възраждането”), а след това и самото изкупление, в което действала „Божията благодат, спасителна за всички човеци” (Тит 2:11). Оказва се, че Логосът се е въплътил, поради безкрайното Си милосърдие за избавлението на хората, и именно тогава се открила в Него за нас пълнотата на истината. Ἀλήθεia е истинността на нещо в самата негова същност, благодарение на абсолютното съответствие с идеалната му норма. Такъв, в собствен смисъл, е само Бог, като единствена истинска реалност. Но същото е безспорно и за Христос, тъй като ὁ λόγος станал плът, самото това Слово, Което от вечност винаги било есенциален Божи образ. Естествено, че сега намерило абсолютен израз онова, което разпръснато и неотчетливо вещаели небесата, което настойчиво, скрито внушавала съвестта, което смътно се предвъзвестявало в Стария Завет относно „Господ Бог човеколюбивий и милосърдний, дълготърпеливий, многомилостивий и истинний, Който пази (правдата и показва) милост в хиляди поколения, Който прощава вина, престъпление и грях” (Изход 34:6-7).

Потвърдил с личния си опит великата истина на Синовното изкупление на хората чрез въплъщението, когато „Самото Божие Слово” дошло при Своя образ и се съединило с разумна душа, очиствайки подобното с подобно (св. Григорий Назиански), евангелистът отново се обръща към гръмките призиви (κέκραγεν) на Предтечата, чието потресаващо и неизгладимо впечатление им придало характер на постоянно свидетелство (praesens μαρτυρεῖ). „Иоан свидетелстваше за Него и викаше, думайки: Тоя беше (ἦν), за Когото казах (εἴπον). Идещият след мене ме изпревари, защото съществуваше по-напред от мене” (1:15). Тук апостолът съчетава думите на Кръстителя, казани от него на пратениците на синедриона (Иоан 1:27) и на другия ден повторени с някои допълнителни разяснения пред неговите ученици (1:30), променяйки само praesens ἐστί („Този е”) с imperfect ἦν („Тоя беше”), тъй като вече става дума за Дошлия. Това досега удостоверява най-важните моменти на спасителната логология. За нея ὁ ὀπίσω μου ἐρχόμενος напомня историческия факт на по-сетнешното Христово излизане на обществено служение, в сравнение с Господния Предтеча, който тук предварил, дошъл преди Него. Обаче и тогава Спасителят ἔμπροσθέν μου γέγονεν. И тъй като последният глагол има значение на не по-малко несъмнен исторически момент, то ясно е, че историческият Избавител бил по-рано (ἔμπροσθέν) от Своето явяване на света. И паралелът се отнася не само до общественото благовестие, а до самото битие на Предтечата, преди когото (ἔμπροσθέν μου) Той бил в същата област на просветително действие във вселената, защото, като вечносъществуваща светлина, Логосът светел и в мрака (1:5), когато Иоан само свидетелствал за тази светлина (1:6-7), бидейки индивидуално нейно разкриване. Но у Предтечата историческата проповед предполага и утвърждава най-ранното фактическо битие. Поради самия паралелизъм ние сме принудени да приемем, че изначалната и непрестанна вселенска просветителност на Логоса задължително изисква извънвселенската Му реална наличност. В това била цялата причина на външната историческа антиномия и за самия Предтеча – ὅτι πρῶτος μου ἦν. Според характера на κοινή, редното числително πρῶτος често се равнявало и на сравнителното πρότερος; и няма основание да се отрича тази особеност на новозаветния език (вж. Деяния на светите апостоли 7:12). Затова от двете сравнявани лица, Логосът, по самото битие, предшествал Кръстителя. И именно затова Той излизал от вселенския порядък в безвремевата сфера, където няма нито сравнителност, нито приемство, а се съдържа само безусловната и единствена основа на всичко съществуващо. В такъв случай това е „първоначалото”, както ὁ πρῶτος καί ὁ ἔσχατος, ἡ ἀρχὴ καί τὸ τέλος (Откровение 22:13) е абсолютният извор на всяко битие и всеки исторически промислителен акт. Той винаги е бил ἐν ἀρχὴ, πρὸς τὸν θeὸν θeός и, естествено, предсъществувал Своя исторически предвъзвестител. Затова и последният, с историческото си лице и тържествено свидетелство, нагледно убеждавал, че Следващият по Своето явяване в света (ὁ ὀπίσω μou ἐρχόμενος) – историческият Христос (1) винаги действал като просвещаваща вселенския мрак светлина, (έμπροσθέν μou γέγoνεν), защото (2) Той е истинската първопричина на всичко съществуващо (ὅτι πρῶτός μου ἦν), вечен образ на невидимия Бог, идващ сега от небесата и по-висш от всичко (вж. Иоан 3:31).

Следователно, Иоан Предтеча, бидейки невестоводител за Църквата на божествения Жених (вж. Иоан 3:29-30) и напълно познаващ Го, авторитетно потвърждава личното показание на евангелиста, че в Христос пребивавала и се съзерцавала славата на Единородния от Отца. Разбира се, че благодатното общение с Него ни дарява богоосиновление, тъй като „от Неговата пълнота всички ние приехме…” (1:16). Връзката на този стих с предишния понякога се изразява с причинното ὅτι. Според хода на речта и по самия процес на възраждане това е възможно, но тук няма никаква обуславяща причина, освен историческия факт на Божието благоволение във въплътилия се Син. Затова по-удобно е фактическото съпоставяне чрез καὶ τὸ πλήρωμα ще бъде разяснителен елемент, като нещо препълнено, изливащо се и достатъчно за всички и за всичко. В такъв случай това е достъпната за хората пълнота на Въплътилия се в цялото Негово божествено съдържание, явено в света и за света. Затова ἡμεῖς πάντες – всички, подобни на евангелиста според единството на вярата в Христос – ἐλάβομεν, приехме, разбира се, според своята готовност и напрегнати усилия, но само защото приеманото било в наличност и се предлагало на всички неизчерпаемо. Обаче преобладаването на пасивност говори, че в тази област целият процес трябва да съответства на своето възникване и не може да се изменя от индивидуалната активност, когато, например, човек, задължен за началото на своята кариера на известен началник, продължава да се издига без него и дори въпреки него. Тук всичко това е немислимо, понеже законно и позволено е само активното приемане на действащата чрез послушание вяра. Всичко се извършва изключително според Божията благодат, която се дава на всеки от нас „по мярката на дара Христов (Ефесяни 4:7; срв. Римляни 12:3, 6: Λέγω γὰρ διὰ τῆς χάριτος τῆς δοθείσης μοι παντὶ τῷ ὄντι ἐν ὑμῖν, μὴ ὑπερφρονεῖν παρ᾿ ὃ δεῖ φρονεῖν, ἀλλὰ φρονεῖν εἰς τὸ σωφρονεῖν, ἑκάστῳ ὡς ὁ Θεὸς ἐμέρισε μέτρον πίστεως). Естествено, че възприемащият трябва и може само да усвои и да приложи получения дар, като добър домостроител на „многоразличната Божия благодат” (1 Петр. 4:10). Той действа обаче чрез благодатта и само в сферата на тази благодат, която е съобщена свише от Единия Дух (вж. 1 Коринтяни 12:4 и сл.). Недопустимо е външно участие, а цялото лично усърдие се заключава в това, че в душата на човека се създава благодатна почва за по-нататъшното насаждане на благоуханни цветове от необятната градина на Господнята благодат. Всяко разширяване и възрастване става само чрез благодатта, която, бидейки напълно усвоена, открива простор за нови свои проявления, в съответствие на вече закрепените и функциониращи. Така „срещу” едната благодат със строга пропорционалност (ἀντὶ) се въвежда друга, обезпечена от предшестващата. Втората не заменя и не измества първата, вместо и в отрицание, на която се установява, защото тогава би се наложило всичко да се разруши и всичко да започне отново, а благодатта е съзиждаща и прогресираща сила до „пълната възраст на Христовото съвършенство” (Ефесяни 4:13). Господства „антитетичния паралелизъм” на органичната взаимност, когато на основата и „срещу” наличното се въвежда нещо ново от същия вид. Друг порядък не е възможен, щом всяко странично, извънблагодатно участие неизбежно се съпровожда с отпадане от благодатта (вж. Галатяни 5:4) и прекратява нейното действие. Последното се създава само чрез благодатта и се умножава единствено при благодатна подготовка в плодотворно развитие, без което дори по-рано дареното замира и изчезва. Христос ни е доставил преизобилие от благодат и всеки винаги и безпрепятствено получава толкова, колкото той може – способен и достоен е – да вмести в себе си. По този начин, чрез постепенното духовно усъвършенстване на човека, едната благодат пропорционално нараства над другата, постепенно приближавайки го към Христовата „пълнота”, към това, че заедно с Него можем да станем подобни на Бог Отец (вж. Матей 5:48), като Негови благодатни чеда. В новозаветното царство „който има нему ще се даде и ще му се преумножи; а който няма, и това що има, ще му се отнеме (Матей 13:12; 25:29; Марк 4:25; Лука 8:18; 19:26).

Сега пред нас е налице безгранична възможност и реална достъпност. Но с какво всичко това се гарантира в сравнение с предходното, също богооткровено и еднакво исторически недостатъчно? Следващото (1:17) ὅτι разяснява причинно защо сега – с пришествието на Логоса в плът – се оказва в наличност пълнота на благодат, достатъчна за всички, доколкото има потребност от нея. По свойствен за евангелиста начин, в съответствие с достойнството на самите предмети, това разкриване се представя под формата на противопоставяне между закона и – благодатта (Римляни 5:20; 6:14, 15) и истината, между Моисей и Христос. В Стария Завет нямало такава божествена пълнота в цялата благодат, защото (1) там действал ὁ νόμος – закон в конкретния специфичен смисъл на legis talionis или равномерно възмездие, награда за коректността и наказание за престъплението (Изход 21:24: „око за око, зъб за зъб”; Матей 5:38). И тъй като падналият човек бил и оставал σκοτίᾳ – и никога не бил в състояние да удовлетвори всички законови изисквания, то νόμος давал само познание за греха (Римляни 3:20; 7:7). Така той разпалвал похотта (Римляни 7:8 и сл.) и усилвал (1 Коринтяни 15:56) и го правел вменим (Римляни 5:13). В резултат всичко подзаконно фактически и юридически се оказало под клетва (Галатяни 3:10), без всякакви реални начини за избавление. В Новия Завет безгранично доминира χάρις – всецялото Божие благоволение и снизхождение във всички преизобилия на блага на Небесния Отец. Но благостта е съществено свойство на Бога и именно в това си качество тя се проявила в света чрез Единородния Син в пълно съвършенство по съдържание и по обем. Затова χάρις тук е неразлъчна от ἡ ἀλήθεια, която удостоверява напълно адекватното откровение на Бога, точно отобразяващо самата Му природа, докато законът е само сянка, показваща единствено „обратната страна”. (2) О νόμος ἐδόθη, а благодатта и истината „произлезе” (ἐγένετο). Те са еднакви според източника, и двете имат божествен произход и характер, но законът „бе даден”, като нещо външно, макар и свято, праведно и благо. Той не могъл да достигне човека пряко, а се нуждаел от Моисеевото посредничество, което разкрива и приспособява и двете страни (Галатяни 3:19-20). В резултат се получава не изключително служение на Божията воля, а като че ли някакъв компромис – относителен и временен, условен до такава степен, че още пророк Иезекиил говорил за своите предци от името на Яхве (20:25): „И допуснах им закони не добри и наредби, от които те не можаха да бъдат живи”, както и Спасителят Господ свидетелствал пред юдеите (Матей 19:8), че „поради вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате жените си; но отначало не беше тъй”. И обратно, „благодатта и истината произлезе” (ἐγένετο) – станали сами реален факт и действат не принудително и обременително, като нещо наложено отстрани, а привличайки чрез своята наличност според присъщите им качества, и следователно предразполагайки всеки към свободно решение. (3) Наистина, и тук имало посредник, обаче съвсем особен. Моисей, оставайки далечно от Бога същество, открил не цялата пълнота на божеството, а само своето посредническо разбиране. Последното и за него, и за Израил било външно, дадена заповед, която била само предписана норма, недостъпна за конкретно, индивидуално въплъщение. От друга страна, във втория случай, съобщител бил Иисус Христос, тоест Бог Спасител (Jehoschua), специално помазан за Своето спасително служение (Χριστός – Maschiach, Месия) и притежаващ съответните божествени дарове. Тук Бог Сам идва при човека и в пълнота принася цялото божествено съдържание, което веднага става и реално, и достъпно за възприемане. По този начин всеки, вътрешно съединяващ се с въплътилия се Логос, придобива от Него „благодат и истина” и сам става Божие чедо.

С това започнала нашата история и (след грехопадението) към това се насочвала в цялото свое протежение. Но досега нищо подобно не се случило, защото „Бога никой никога не е видял” (1:18). Такъв е тъжният обективен факт. „Никой” – дори и най-великите от Божите пратеници, например Моисей и Иоан Предтеча. „Никога”, дори и тогава, когато Логосът светил в мрака повече или по-малко интензивно, защото източникът на светлина все пак оставал в Него, в божественото Слово. „Не е видял” – οὐδεὶς ἑώρακεν при най-съсредоточено вглеждане, тъй като предметът на наблюдение бил за човека външен, отдалечен и затова неуловим за нашия помрачен, греховен поглед, който не могъл нито да достигне, нито да го вмести, и – в най-добрия случай – било длъжно да умре, като малък крехък съд от преизобилното съдържание. „Не може човек да Ме види и да остане жив” – казал Яхве на Моисей (Изход 33:20; срв. Съдии 13:22; Даниил 10:8; 1 Тимотей 6:16). „Ти ще ме видиш изотзад, а лицето Ми няма да бъде видимо (за тебе)” – отговорил Господ на молбата на законодателя да му покаже Своята слава (Изход 33:18, 23). Но дори и този слаб отблясък на вечносъществуващата светлина върху зрението на човека бил нетърпим за Аарон и израилтяните – и Моисей бил принуден да носи покривало (Изход 34:29-30, 34-35; 2 Коринтяни 3:7).

Следователно, безспорно е, че в дохристиянската история никой и никога не е видял Бога дори при условията на правилното разбиране на гласа на съвестта, предсказанията на природата и докетическите образи на старозаветните теофании. Бил нужен контактът на прякото съзерцание чрез приближаването на самия субект, но за ограничения не било възможно „да вмести невместимия”. Била необходима взаимна близост, а нея притежавал само ὁ μονογενὴς uἱός. Според казаното по-горе, този термин удостоверява единосъщието на Сина с Отец. И ето сега трябва да се определи доколко това свойство обезпечава яснотата на виждането и истинността на познанието. За това именно служат и думите: ὁ ὢν εἰς τὸν κόλπον τοῦ πατρὸς, които трябва да убеждават, че предишната отдалеченост се сменила с желана близост. Тази мисъл се изразява не пряко, а нагледно и картинно. Пред погледа на евангелиста, като че ли възкръснал образа – как той някога се бил облегнал на гърдите на божествения Учител (Иоан 13:23; 21:20), имайки възможност бързо и интимно да обменя с Него своите впечатления (13:25). Същото се случва и във взаимоотношенията между πατήρ и υἱός, когато синът седи на коленете на бащата, облегнал се на гърдите му. В този случай κόλπος съвпада с латинското sinus, gremium, пряко и единствено обозначавайки „лоно, недра, пазва, гърди”. Разбираемо е, че в такова положение синът, може да се каже, прониква до самите тайници на бащиното битие, чува самото слабо дишане, улавя и най-малкото движение на сърцето, доколкото той е εἰς τὸν κόλπον. Според характера на тогавашния κoiνή, εἰς с винителен падеж се равнява на ἐν с дателен и изразява всъщност състояние на спокойно пребиваване, обаче не сънно и безразлично, а бодро и активно, при което се изключва поглъщането на единия от другия и се гарантира непосредственост, дълбочина и пълнота на познание. И последното е несъмнено винаги и във всичко, доколкото разбираната взаимност била постоянна и непрекъсната (ὁ ὤν), съвършено естествена, защото Този, Който бил μονογενὴς uἱός се явявал вечен двойник на Своя Небесен Отец. Безспорното следствие по отношение на обсъждания въпрос се формулира от само себе си: ἐκεῖνος ἐξηγήσατο. Тук ἐκεῖνος е много по-енергично от показателното oὗτoς. Второто гласи: този, а не друг, макар и той да би могъл да бъде в дадената роля. И обратно, ἐκεῖνος запазва за известен субект неговите типично индивидуални свойства и категорично констатира: именно този и само той, с изключение на всички останали, еднакво непригодни. Естествено Единородният Син – и никой повече, ἐξηγήσατο Своя Отец. Употребеният глагол понякога почти се равнява на ἀπoκαλύptω, в смисъл „откривам това, което е било скрито”. Но там се съдържали най-великите Божи тайни, и би било напразно откриването им в цялата непосредственост, тъй като те – всички еднакво – биха оставали непостижими и недостъпни за усвояване. Затова „откровението” се свързва тук с „тълкуването”, също толкова нагледно и осезателно. Това е въплътеното явяване на Отца в Сина, когато на земята бил целият „образ на невидимия Бог” (Колосяни 1:15), Когото ние сега пряко съзерцаваме в тъждествено възпроизвеждане. Така говорел и Христос: „който е видял Мене, видял е Отца” (Иоан 14:9). „Отсега Го познавате, и видели сте Го” (Иоан 14:7) фактически, защото „Син Божий дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан 5:20). Следователно, новото откровение чрез Логоса се състои в това, че „който изповядва Сина, има и Отца” (1 Иоан 2:23), достигайки благодатно-реално богоосиновление. Чрез такъв Синовен „екзегесис” цялата история на света се възвръща към своето първоначално единение с Бога и се обезпечава в достигането на крайната цел. Сега вечният живот, възпламенявайки сърцата на хората, отново озарява с ярка светлина техния път към фактическо уподобяване и обезпечава това до такава степен, че заповедта „бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Матей 5:48) се разрешава вече чрез непоколебимата увереност: „ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” (1 Иоан 3:2). А тогава и целият космос ще премине в своя последен завършек, където Бог бъде „всичко у всички” (1 Коринтяни 15:28).

* * *

Целият „предговор” на Иоановото евангелие е свързано цяло, разкриващо и разясняващо съдбата на света и човека. Коренът и източникът на всичко е в Бога, откриващ се в равния Нему Син и чрез Сина, защото всяко битие се държи единствено на това, че така или иначе, в голяма или малка степен, но винаги и неизменно божественият Логос активно и живоносно се проявява в течение на вековете, блещукайки дори и в дълбокия, греховен мрак. Оттук следва, че и цялото космическо развитие получава своето осъществяване само при пълното откровение на Бога, когато отражението на вечносъществуващата светлина в тварта стане непосредствено излъчване на самия богосиновен живот. Това ни е дадено в „екзегесиса” на Единородния, доставящ на всеки благодатно богосиновство и обезпечаващ реално приобщаване към божеството. И тогава началото и краят на историята ще се съединят и източникът ще се свърже с ключ. Бог – според словото на тайновидеца (Откровение 1:8, 10; 22:13) – е алфа и омега, и Логосът чрез Своето въплъщение свързва първата и последната буква на всемирната азбука – повествователната: „В начало Бог сътвори небето и земята” (Битие 1:1) с апокалиптично-пророческата: „и ще видят лицето Му, а името Му ще бъде на челата им. И нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява; и ще царуват вовеки веков” (Откровение 22:4-5).

„Амин, да, дойди, Господи Иисусе!” (Откровение 22:20)

София (България).

Университет 1927, ХІІ, 8 (ХІ, 25), четвъртък, Св. Климент Охридски

Превод: Емил Трайчев

_____________________________________________________

*Публикуван целия текст в Богословска мисъл, 2014, кн. 2, с. 203-237. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Николай Никанорович Глубоковски (1863-1937) и св. апостол и евангелист Иоан Богослов и неговият орел. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gnR