Николинка Климукова                                                                                  

Национална професионална гимназия по полиграфия и фотография

Резюме

Христос е Въплътеното Божие Слово и това е основният аргумент за почитането на иконите. Според богословската мисъл въплътеното Божие Слово е Иисус Христос, Синът на Бог Отец и Второто Лице на Светата Троица, чрез Когото можем да съзерцаваме Бога, без това да означава, че достигаме до Неговата същност. В някои изследвания обаче Логосът – Слово се разбира като писаното слово, текстовете, които са изобразени.

Ключови думи: понятие за Бог Слово; теология; литература; изкуство

***

Увод

Христос е Въплътеното Слово Божие и това е основен аргумент на иконопочитанието. Според богословската мисъл въплътеното Слово Божие е именно Иисус Христос, Синът на Бог Отец и Второто Лице на Светата Троица, чрез Когото ние можем да съзерцаваме Бога, без това да означава, че достигаме до Неговата същност. Това дава основание Иисус Христос да бъде изобразяван. Обаче в част от научната литература Логосът – Словото се разбира като писаното слово, което не е задължително да е Иисус Христос, както и текстове, които могат и да бъдат изобразявани. В подобна насоченост на мисленето отива и връзката Образ – Слово (Логос), разбиране не в православната традиция, а в по-широко виждане на словото – думи, написани от някой човек – автор литератор, и впоследствие илюстрирани от друг автор художник. За да се направи сигурно разграничаване на библейските и литературните понятия, има значение изписването им с главна или малка буква. Но в научната и особено в научнопопулярната литература има достатъчно случаи на смесване, объркване и неразбиране.

Богословското разбиране за Бог Слово

Християнските мислители още през IV век формулират понятието за Слово като Христос, който е Въплътеното Слово Божие. Според Иоан 1:18 всичко дължи битието си на Бог, който е едновременно неописуем и описуем. Чрез явяването на Неговия Единороден Син Иисус Христос в света става възможно Бог да може да се опише и да се изобрази. Това дава догматическо основание на иконопочитанието да се пребори в дългите иконоборчески спорове, водени от VII до X век.

Теодор Студит (758-826), представител на раннохристиянската богословска мисъл, казва, че образът винаги се отличава от първообраза по същност (κατ’ οὐσίαν), но е сходен с него по ипостас (καθ’ ὑπόστασιν) и по име (κατ’ ὄνομα). Общението с Личността на Христос е причастност към взаимопроникващите се енергии на Неговите две природи – тварната и нетварната. Подобно е мнението и на преподобни св. Максим Изповедник (починал 662). Той съветва не да подчиняваме Словото на разсъдителността на нашите умове, а чрез вярата да възприемаме проявленията на Словото във видимия свят, и съзерцавайки творението, да придобием Божествената истина по благодат. Бог се открива като достъпен за хората, доколкото те могат да го осмислят чрез многообразието на Неговите форми в природата. Словото низхожда към нашата сетивна и умствена природа като само по Себе Си, Словото е неописуемо (ἀπερίγραπτος) (Лосски 1962, с. 52). Според св. Иоан Дамаскин, доколкото Словото разкрива в Себе Си това, поради ограничеността на нашия ум, възприемането на Божественото е възможно чрез притчи и иносказателни истории. Обаче човешкият ум никога не може да вникне докрай в същината на великите тайни на Божия промисъл, в необяснимия акт на боговъплъщението, който става обозрим частично чрез съзерцаване на творението. Св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на православната вяра“ (Дамаскин 2019) говори за разбирането за Логоса – Бог Слово, като ключ за обяснение на връзката между доктриналните понятия „теология“ (θεολογία) и „икономѝя“ (οἰκονομία), които още през IV век са свързани с учението за Светата Троица и с въплъщението на Словото (Дамаскин 2019, 49). Триипостасното единство на Бога в Лицата на Отеца, Сина и Светия Дух е начинът на Неговото съществуване. Бог е един, но съществува в три ипостаси. Боговъплъщението се изразява в снизхождането на Неописуемото Слово в Лицето на Христос като Единороден Син Божий (Дамаскин 2019, с. 63).

По мнението на св. Атанасий Велики (Атанасий Велики 2002) според Евреи 2:10 единствено Бог-Слово, Който ги и бе сътворил в началото трябваше да изведе човеците от постигналото ги тление. Самото Слово прие тяло, подобно на телата, за които щеше да го принесе в жертва. Защото каква полза има да сме сътворени и да не познаваме нашия Творец? Или как хората могат да бъдат словесни и да не познават Словото на Бога, от Когото са сътворени? Те не биха се различавали с нищо от безсловесните. За да не остават хората без познание на Бога, Той като благ ги направи причастни на Неговия собствен Образ – нашия Господ Иисус Христос. Той ги сътворява по Свой образ и подобие, за да могат те при такава благодат, възприемайки Образа, тоест Словото на Отца, да получат идея и за самия Отец, а като познават Твореца да живеят благополучен и истински блажен живот. Пак според думите на св. Атанасий безумните човеци, като пренебрегнаха дадената им благодат, се отклониха от Бога и помрачиха душата си. Не само предадоха на забрава идеята за Бога, но започнаха да си въобразяват едно нещо вместо друго. Пред Вечносъществуващия Бог предпочетоха онова, което не съществуваше по-рано, и служеха на творението вместо на Твореца.

Словото Божие дойде като човек, приемайки тяло, подобно на човешките тела, та чрез земните Си дела, извършени в тяло, да помогне от телесните Му дела да познаят въплътилото се Божие Слово, а чрез Него и Отца. И след като Го видят като човек, да се убедят накрая от делата, които Той върши, че не е само човек, а и Бог, Слово и Премъдрост на истинния Бог. Това иска да изрази и св. апостол Павел, когато казва: Та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия (Ефесяни 3:18-19). Като яви в нетленното Си тяло начатъка на общото възкресение, да докаже, че Той е над смъртта (Атанасий Велики 2002), както пише в Марк 13:31: Небе и земя ще преминат, но словата Ми няма да преминат. И още едно пояснение в Иоан 14:23: Ако някой ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим.

Познанието за Бог получаваме от Библията – Свещеното Писание, където още в първите страници се вижда силата на Божието слово. Още в Битие 1:3 се разкрива първата истина за Бога, че Той твори чрез Своето слово, казва да бъде и в същия миг изреченото от Него става реалност – и стана така. Словото не се явява само посредник на Бога при Неговото творчество, но и самото То твори като неразделна част от Света Троица. Стария Завет е написан, за да възвести за второто Лице на Света Троица, Бог Слово – Иоан 5:39: Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живота вечен. И те са, които свидетелстват за Мене. Смисъл, цел и изпълнение на Стария Завет е Христос. Той е Възвестяваният, Очакваният, Този, за Когото се благовести и свидетелства, а в същото време Той е Този, Който възвестява, Който разкрива истинския смисъл на Свещеното Писание и го изяснява като изпълнило се в Него (Лука 24:44) (Маринова 2013). Христос ни изяснява и явява Бог Отец (Иоан 1:18), защото е истинският Образ на невидимия Отец (Колосяни 1:15). Христос е и първият тълкувател на Свещеното Писание на Стария Завет, а след Него смисъла на Писанията разкриват най-напред апостолите, след тях – апостолските мъже, като преки техни ученици, а в по-късно време – светите Отци и учители на Църквата (Маринова 2013). В беседите Си Христос изяснява на хората силата на Божието слово. Например в беседата със самарянката (Иоан 4:5-26) Той сравнява Божиите слова и откровения с жива вода (Иоан 4:14) – точното и разбираемо за жителите на сухата и безводна Палестина. Жива вода за тези хора e била изворната вода от кладенец. В Матей 4:4, когато дяволът изкушава Иисус Христос в пустинята, Той му казва: Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божията уста, поставяйки насищането с Бога по-високо от телесните нужди. В молитвата Отче наш с думите: насъщния ни хляб дай ни днес (Матей 6:11) Той учи да се молим за удовлетворяване на висшите потребности на нашия дух – глада по Бога. В беседата на Христос с Лука и Клеопа по пътя за Емаус Спасителят разяснява на учениците дълбокия смисъл на Писанията и бидейки подготвени в разбирането им, те станали способни да Го видят и познаят в преломяването на хляба, тоест в Евхаристията (Причащението). Божието слово прави способни хората да приемат мислено и духовно Бога, затова и в реда на Божествената света Литургия е отредено четенето на Евангелието да предшества приемането на светите Тайни. Четенето на Свещеното Писание и проповедта върху него просвещава и некръстените и ги подготвя за тайнствата Кръщение и Миропомазание, а след това и в Евхаристията (Маринова 2013). Ако се обърнем към православното богослужение, в Света Божествена Литургия от св. Иоан Златоуст, в малката ектения на II антифон се казва: Единородни Сине и Слово Божие, Който си безсмъртен и благоволи заради нашето спасение да се въплътиш от света Богородица и Приснодева Мария, неизменно стана човек, а като се разпна, Христе Боже, със смъртта потъпка смъртта. Ти, Който си един от СветатаТроица и си прославян заедно с Отца и Светия Дух, спаси нас.

Иконографски паралели

Православната вяра е изградена именно върху изначалната симбиоза между Слово и Образ, предвечно съществуващи, безначални и неизменни, ипостасно изразени в Бог Син, според думите на св. Иоан Богослов: Иоан 1:1-14, и тълкуванията на св. Иоан Дамаскин. Между словото и образа не съществува субординация, образът не е подчинен на словото, а притежава равно достойнство с него – допълва го, обяснява го, тълкува го и го обогатява. Затова и визуалният език на православното изкуство трябва да бъде изследван от изходната позиция на словото, вложено в основата му, и от гледна точка на богослужебния живот, в който той участва (Тодорова-Енчева 2021). Иконографската програма е оня разбираем език за християните, помагащ им да онагледят своята вяра с помощта на ключови образи. Тя се гради от векове на стабилни богословски основи. От разнообразните тълкувания на църковната зография от иконологическа, културоведска и богословска гледна точка изходното отправно начало е догматическото, показващо в какво вярва Църквата (Стоядинов 2008, с. 46). Точни указания в това отношение дава Вероопределението на Седмия вселенски събор от 787 година: Пазим без нововъведения […] всички установени за нас църковни предания, едно за които е за иконописта. То е съгласно с проповедта на евангелската история и служи за уверение на истинското, а не въображаемото въплъщение на Бога Слово […]. Защото когато едни неща се показват чрез други, те несъмнено едно чрез друго се уясняват. […]. Честнѝте и свети икони нарисувани с бои […] в светите Божии църкви […] на стени и на дъски както иконите на […] Господа, Бога и Спасителя нашего Иисуса Христа и на непорочната Владичица наша света Богородица, така също и на всички светии. Защото, […] колкото по-често те биват гледани изобразени, толкова повече онези, които ги гледат […], биват подтиквани да си спомнят и да почитат първообраза (Дюлгеров, Цоневски 1947, с. 24; Тенекеджиев 2016, с. 90). Както изтъква богословът Любомир Тенекеджиев, по този начин отците дали окончателно определение за ролята на изкуството в богословието (Тенекеджиев 2026, с. 92). Православието доразвива идеята на св. Иоан Дамаскин от неговото произведение „Против отхвърлящите почитанието на светите икони“ със съждението, че изображението е равностойно на словесния акт. Всички литургийни думи и действия, както и изображенията са „сетивни символи“. Иконите и стенописите могат да се разглеждат като „живописно тълкувание“ (Тенекеджиев 2026, с. 92) на Евангелието, не по-малко значимо от словесното. Основен аргумент за изобразяването на Христос, Богородица и светците остава убеждението, че иконите Му служат за доказателство за истинността на Боговъплъщението (Тенекеджиев 2026, с. 96-97). Правилното изписване на храма и коректното му разчитане са истинно преподаване на Божието Откровение, на църковното учение за Христос като въплътено Слово Божие, за троичната същина на Бога, за изкуплението и спасението на света. Православната иконография е езикът на живото преподаване на църковната история, агиология и светата Литургия (Тенекеджиев 2026, с. 46-47). Зографията потвърждава реалността на Въплъщението и описуемостта на Ипостаса на Словото и едновременно е свидетелство за спасителния характер на Въплъщението и обожаемостта на човешката природа (Стоядинов 2008, с. 52).

Можем да намерим множество иконографски паралели на богословската концепция за Логоса – Неописуемото Слово, но ще посочим само няколко примера в нартекса на църквата „Никола Орфанос“ от XIV век в Солун, Гърция. Надписът към композицията гласи: ΌΛΟς ΕΊΝΕ Η ΤΟΙς ΚΆΤΩ. ΚΑῚ ΤΩΝ ΆΝΟ ΕΝΔΌΛΩς ΑΠΤῸ ΑΠΕΡΙΓΡΑΠΤΟς ΛΌΓΟς, и в превод: От най-висшето до най-низшето – всичко води съществуването си от Неописуемия Логос. От горе надолу композицията на въплътеното Божие Слово доразвива текста от евангелист Иоан (Иоан 1:14): И Словото стана плът, и пребивава между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина. В храма „Св. Никола“, Бояна, България, във фреска от 1259 г., в композицията „Христос в храма сред Книжниците“ (Стефанова 2023). Можем да обобщим, както неколкократно бе посочено в настоящата статия: въплъщението на Бог Слово – Иисус Христос, дава основание на православната зография, която да визуализира цялата библейска старозаветна и новозаветна история, православното богослужение и песнопение, както и църковната история и агиография.

Прочетете още „Разбирането за Бог Слово в научната литература*“ →