Свещеник Иван Латковски

На 26.01.2003 година се навършиха 10 години от смъртта на доцент д-р архимандрит Серафим Алексиев. Думите на св. апостол. Павел: “Помнете вашите наставници, които са ви преподавали словото Божие и като имате пред очи свършека на техния живот подражавайте на вярата им” (Евреи 13:7), ни карат да си спомним с обич за отец Серафим. Със своя живот, посветен на Христа и неговата Църква, този Божи служител заема заслужено място в паметта на православните християни в България.

Повод за тези редове е и осемдесетата годишнина от основаването на Богословския факултет към Софийския университет “Св. Климент Охридски” (1923-2003 година)**. Обикновено юбилеите се използват за равносметка или за поглед назад към историята и предшествениците, а архимандрит Серафим е именно част от историята на Факултета и заслужава уважението на своите наследници – преподаватели и студенти, които, макар и десетилетие след неговата кончина, го помнят и ценят като забележителен богослов и духовен наставник.

Наистина, много е трудно да се пише за един човек, когото “познавам” само чрез книгите му и спомените на негови съвременници. В известен смисъл, и за моето поколение той бе съвременник, но за съжаление ние знаехме твърде малко или почти нищо за него. Сега, 10 години след неговата кончина, като негов “наследник” в катедрата по Систематическо и Практическо богословие в Богословския факултет съм длъжен да обърна поглед към човека, комуто православните християни в България дължат много.

В наши дни с особена тежест стои въпросът за връзката със светоотеческото предание, изразена и въплътена от богомъдри духовни наставници. Това важи, може би в най-голяма степен, за нас – православните християни в България, които не можем с лека ръка да отминем все по-настоятелното усещане за слабост и безпомощност в различаването на явленията от духовен порядък.

Един от основните критерии за състоянието на една поместна църква е “количеството и качеството” на нейното монашество. Именно от средата на монашеството се явяват тези истински духовни наставници – “старци”, които са в състояние да ръководят човешките души в благодатния живот на Христовото Тяло – Църквата. Истинското старчество е израз на изобилната благодат на Светия Дух, Който издига във всяка епоха достойни личности – съсъди на тази благодат, служещи за ориентир на православния Божи народ. За съжаление, безспорен факт е, че православното монашество (особено мъжкото) в България се намира в изключително нерадостно състояние, с почти пресъхнали личностни извори на светоотеческия духовен опит. Причините за това са много и разнообразни, но тяхното посочване и анализиране би било предмет на друго изследване.

Насъщната необходимост от духовно ръководство ни подтиква да търсим “нашите наставници”, да желаем ясно да чуем техния глас, който да бъде призив към покаяние и приемане на светоотеческата мъдрост. Утешително е, че не толкова отдавна Православната църква в България и българското богословие имат за свой верен служител личност, като отец Серафим Алексиев. Той е ярко доказателство, че дори в трудните времена на църковен упадък и духовна безизходност е възможно проявяването на такива дарби на Светия Дух като истинско православно пастирство и задълбочена богословска мисъл.

Биографични бележки

(Сведенията за живота на отец Серафим са взети главно от кратката му биография, написана от неговия духовен събрат отец архимандрит Сергий (Язаджиев) в края на книгата Беседи за живота след живота, т. ІІ, София, 1994, както и от запазените архивни материали от личното дело на отец Серафим в архива на Богословския факултет.)

В почти всяка издадена книга на отец Серафим, обикновено на последната страница или на задната корица, са отпечатани кратки биографични данни за него. Тук, в редовете посветени на живота му, ще се акцентира върху годините прекарани в Духовната академия, където той отдава своите сили на богословската наука и преподавателската работа.

Стоян Георгиев Алексиев е роден на 25 февруари/9 март 1912 година в село Горно Броди (Серско). Семейството му е бедно и благочестиво, с многобройна челяд. Историческите катаклизми през второто десетилетие на ХХ-ти век – Балканската и Междусъюзническата войни, принуждават семейството на бъдещия отец Серафим да сподели трагичната съдба на прокудените от родните места бежанци и да се пресели в София. Откърмен с чиста православна вяра малкият Стоян от ранно детство обиква Църквата и богослужението. Тази любов го отвежда в Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски”, където той се проявява като отличен ученик. Завършва Семинарията през 1932 година, след което веднага постъпва в Богословския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. След две години – през 1934 година е прехвърлен в Старокатолическия богословски факултет в Берн, Швейцария. Там Стоян Алексиев завършва богословското си образование и през 1937 година защитава научен труд на тема “Смисълът на изискванията на Иисус Христос в проповедта на планината”, който му носи присъждането на научната степен доктор на богословието.

Връщайки се в Родината младият богослов слага началото на дългогодишен труд в областта на образователната мисия на Църквата. Първоначално в Пловдивската, а впоследствие и в Софийската духовни семинарии Стоян Алексиев преподава немски и френски езици. Младият преподавател има своите духовни търсения и стремежи, които особено се засилват след като основен ориентир в личния му живот на православен християнин става личността на великия руски духовник архиепископ Серафим (Соболев). Руският владика безспорно е едно “светоотеческо явление” за православна България. (Позволявам си да употребя това определение по отношение на владика Серафим, с което преподобни Юстин Попович охарактеризира друг виден руски архиерей и богослов – първоиерархът на Руската Православна Църква зад граница Митрополит Антоний Храповицки (1863-1936) (Попович, архимандрит Иустин. Тайна личности Митрополита Антония и его значение для православного славянства). В живота на Православната църква винаги има личности, които са истински пастири, духовни наставници и богослови. Архиепископ Серафим (починал 1950) е с изключителен принос за възраждането на духовния живот в България, както и за развитието на православното богословие. Такъв именно истински пастир, проникнат от светоотеческия дух, става духовен отец на бъдещия отец архимандрит Серафим Алексиев. Посвещавайки последните 30 години от живота си на служение на Църквата далеч от Родината, архиепископ Серафим има основна заслуга за формирането православно църковно съзнание в широк кръг български духовници и миряни.

На 3 февруари 1940 година Стоян Алексиев тръгва по тесния път на монашеството – път на самоотречение и пълно посвещаване на Бога и Църквата. Негов небесен покровител в това поприще става св. Серафим Саровски, чието име приема младият монах. На Благовещение 1943 година той е ръкоположен за иеромонах, а в периода 1945-47 година е на длъжност протосингел в Сливенската митрополия. От 1947 година, вече в сан архимандрит, отец Серафим става началник на Културно-просветния отдел при Светия Синод в София.

Когато се описва жизненият път на дадена личност, необходимо е да се обърне внимание и на съответната историческа епоха, в която протича живота ѝ. И тъй като по-голямата част от живота на отец Серафим протича в периода на тоталитарния комунистически режим е нужно да се кажат няколко думи и за положението на Църквата през този период.

След 1944 година за всеки, който иска да служи вярно на Христа и Неговата Църква настават много тежки времена. С болка трябва да признаем, че ние – днешните християни – все още не сме направили почти нищо за разкриване, запазване и предаване на поколенията подвига на нашите предци, които в онези времена на гонения с цената на всичко, дори на живота си, отстояват православната вяра. За съжаление, всичко в България тогава става по съветски модел – Комунистическата партия в СССР има вече десетилетен опит в разрушаването на църковната структура чрез нечувани жестокости спрямо истинските православни християни и чрез подмяна на “ръководните кадри”, които са готови да служат на властта. Политическа сила със същата идеология и същото отношение спрямо Църквата взима властта и в България. Тя се опитва да унищожи Църквата, употребявайки всевъзможни средства, като на мястото на откровените физически репресии – смъртни наказания, лагери, затвори, изселвания – идва методът на “кадифените ръкавици”, тоест на привидно полезното за Църквата сътрудничество с атеистичната власт. Цели се постепенното изместване на Църквата от обществото, прекъсване възможностите ѝ за влияние върху хората и изграждането у тях на православно църковно съзнание. Започва постепенен процес на духовен разпад, макар външната, институционална страна на Църквата да изглежда все по-добре – вдигане на схизмата през 1945 година, възстановяване на Патриаршията през 1953 година. Все още предстои да се даде истинската църковна оценка на тези събития и изобщо на социалистическия период, защото безспорен факт е, че именно през тези тежки години на ХХ-тото столетие се извършва пълното подчинение на църковната власт на безбожниците.

Когато се говори за колаборационизма на църковните лидери с представителите на атеистичната власт, това положение нерядко се оправдава с аналогии дори от византийската история или от времената на Османската империя, когато Църквата също се е съобразявала със светската власт. Но тези аналогии са крайно неточни и неприемливи, тъй като тези власти от миналото не са безбожни и основната им цел не е да унищожат вярата и Църквата. Грехът на църковните водачи от времето на комунизма се състои в превратното разбиране на отношението между Църквата и света – Църквата се счита за служеща на света не в качеството си на укор и съвест, бидейки “сол на земята” (Матей 5:13), а в качеството си на придатък, чрез приспособяването си към света и в случая – чрез приемането на антихристиянски възгледи. Това е опит да се устрои Църквата в разрез с Божиите заповеди, да се направи Църквата (и по-скоро нейната външна, институционална страна) самоценност, без Духа и без Христа; опит да се замени Богочовека с човека.

В такова време на велики изкушения и съблазни за всички истински православни християни живее и работи отец Серафим Алексиев. Въпреки огромните трудности, като началник на Културно-просветния отдел на Светия Синод, той организира пастирски курсове, на които изнася своите вдъхновени богословски беседи. Същевременно все повече изпъква неговият писателски и поетичен талант. Той е един от видните сътрудници на църковното издание “Православен мисионер”, в което се публикуват повечето от неговите трудове. Активната му просветна дейност дава основание на Светия Синод да го назначи от 1.01.1961 година за старши преподавател в Духовната академия “Св. Климент Охридски”. Поверяват му лекциите по Догматическо богословие и История и анализ на най-дейните у нас изповедания и секти. Още през 40-те години младият иеромонах Серафим желае да работи целенасочено и усърдно в областта на богословието и участва в конкурс за доцент по Християнска апологетика с труда си “Пътят на човека към Бога у Паскал” (София, 1941 година), но тогава този негов опит е безуспешен. Трябва да изминат две десетилетия, за да бъде оценен богословският талант на отец Серафим и да бъде допуснат той до преподавателско място в Духовната академия.

Така започва един изключително важен период от живота на отец Серафим, когато той става част от колегията на висшата духовна школа на Българската православна църква и получава възможността да израсне в учителското призвание. Видният духовник поема тежестта и на това отговорно служение, помнейки добре предупреждението на св. апостол Иаков: “…недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим, защото ние всинца много грешим” (Иаков 3:1). През осемте години преподавателска и научна работа в Духовната академия архимандрит Серафим свидетелства своята най-сърдечна привързаност към църковното богословие и стремеж към подражаване на светите отци и учители на Православната църква, като преподава на своите възпитаници опитно усвоеното светоотеческото богословие.

През есента на 1961 година Светият Синод обявява няколко конкурса за доценти в Духовната академия. Архимандрит Серафим кандидатства за мястото в катедра „Догматическо и Нравствено богословие“, чийто ръководител през този период е професор д-р Илия Цоневски. Ето какво пише самият отец Серафим за отношението към него от страна на колегията: “Благодаря на господа професорите, доцентите и преподавателите в Духовната академия, които при назначаването ми за старши преподавател ме приеха в средата си с радушие и благоразположение, с което не малко косвено ме насърчиха да взема участие в обявения конкурс за доцент…” (Серафим, архимандрит. Отговор на рецензията на професор д-р Иван Панчовски върху моя хабилитационен труд “Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария”, 1/14.10.1962, с. 17. В: Архивно дело-преписка за конкурса за доцент при катедрата по Догматическо и Нравствено богословие, 1962). Архимандрит Серафим представя хабилитационен труд със заглавие “Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария” с обем 390 машинописни страници***. Академичният съвет определя за рецензенти професорите Илия Цоневски и Иван Панчовски. Процедурата продължава близо година и през септември 1962 година двамата рецензенти представят своите отзиви. Професор Илия Цоневски дава положителна рецензия на хабилитационното съчинение на отец Серафим, докато професор Панчовски – отрицателна.

Прочетете още „Богословското наследство на доцент д-р архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993)*“ →