Тотю Пенчев Коев

Покръстването на българския народ в 865 година съвпада с един особено важен период от историята на християнството, именно с периода на бързото развитие на църковната иконопис. Продължителната и упорита борба между противниците и защитниците на иконопочитанието завършила едва в 842 година. Съборът, свикан в Константинопол през месец февруари същата година, потвърдил решенията на седемте вселенски събори и възстановил иконопочитанието. За развитието на църковната иконография настъпил благодатен период.

Като възприела християнството от своята южна съседка Византия, заедно с него България възприела и иконопочитанието, което е неделима част от православното вероучение и култ; възприела го в такава форма и с такова съдържание, с каквито то вече се било утвърдило в Православния изток. Естествено било с течение на вековете да се внесат и някои нови елементи в българската иконопис. Един бегъл поглед върху историята на българската икона би хвърлил светлина върху нейното развитие и специфика и едновременно с това би разкрил отчасти нейното богословско съдържание.

С възприемане на християнството в летописа на българския народ се занизали нови страници, изпълнени с богато и разностранно съдържание. В тях е отразен както културно-историческият и национален възход, така и политико-икономическият упадък, довел страната ни на два пъти до загубване свободата и независимостта ѝ. В тези страници е отразено и развитието в едни периоди, и упадъкът в други на българската иконопис.

Още в първите десетилетия след покръстването в пределите на тогавашна България били построени множество храмове, в които намерили своето естествено място и не малко икони. В столицата Преслав дори се оформила специална иконографска школа. Завладяването на България от Византия в началото на XI-ти век сложило край на дейността на тази школа, а унищожителната стихия на времето заличила почти напълно създаденото от нея. Оцелялата преславска керамична икона „Св. Теодор Стратилат“ от края IX-ти или началото на X-ти век свидетелства, че наред с византийския иконографски стил от тази епоха, налице е и самобитен български елемент. Последният се долавя преди, всичко в подчертания реализъм и изразителност на образа.

Сведенията относно българската иконография през периода на византийското владичество в България (1018-1185 година) са твърде оскъдни и все още противоречиви; Предполага се, че през този сравнително непродължителен период българското иконографско изкуство не ще да е било сведено до нула. Доколкото то е съществувало, ще е било под силното влияние на класическия Комниновски византийски стил с присъщия му спиритуализъм[1].

Възстановил загубената си свобода, укрепнал сравнително бързо политически и икономически, българският народ през ХIII-ти и първата половина на XIV-ти век обогатил значително националната си култура. Този период бил твърде плодоносен и в иконографско отношение. В различни географски области на България се оформили три иконографски школи: 1) Търновска с център град Търново, столицата на Втората българска държава, 2) Югозападна и 3) Охридска. За творческите възможности и плодовитост на тези школи се съди по запазените стенописи и икони, които са не малко на брой и с твърде богата тематика. Характерно за първите две и до голяма степен за третата школа е, че в ранния период на тяхното творчество преобладава самобитният български елемент: изразителност, топлота, хуманност и емоционалност на образите. В иконите, дело на тези школи от по-късния период на тяхното съществуване, се долавят следи от Палеологовския стил на тогавашна Византия, както и влиянието на Ренесанса от Запад. Макар и проникнали в българската иконография, тези влияния не са изместили в нея типично българското[2].

В края на XIV-ти век (1396 година) България загубила отново политическата си свобода. Занизали се столетия на тежкото османско иго. Голяма част от културното ни наследство било унищожено. Въпреки опитите на поробителя да пресуши извора на културна, национална и религиозна изява на българина, тук-там се запазили животворни ручеи, които утолявали духовната жажда на изстрадалия народ.

Условията на живот в периода от първата половина на османското иго не благоприятствали за развитието на църковното изкуство. Последното, макар и запазило до голяма степен връзката си със старата ни живопис, постепенно отивало към упадък. За това допринесло и влиянието на атонското монашеско изкуство, което през този период било също в упадък. Под негово влияние живописта в някои места у нас взела „доста графичен, стилизуван и схематичен вид, стигащ понякога дори до плоско третиране[3]“, макар изразителността на образите да не изчезнала. От тази епоха са запазени доста икони. Голяма част от тях са от Югоизточна България и по-точно от селища по Черноморския бряг, особено от град Несебър. В този край властта на поробителя била твърде слабо проявена, поради което се запазили много храмове и икони. Последните са работени в духа на иконографската традиция от времето на Втората българска държава. Запазени са също серия икони от XVI-XVII век от Присовския манастир, Великотърновско и някои от самия град Велико Търново. Във всички тях личи силното влияние на старата Търновска иконографска школа. От същата епоха има други три групи икони, които са датирани: 1) Белчински (по името на село Белчин, Самоковско), 2) Врачански и 3) Тетевенски. Всяка от тези три групи икони, като запазва общото за иконописта от това време, изявява и своя специфика: редуциране строгостта на образите – при Белчинските, засилена натуралност  при Тетевенските и подчертана стилизация при Врачанските.

Епохата на Българското възраждане (краят на XVIII-ти и първата половина на XIX-ти век) е преломна в развитието на националното ни съзнание. В тази епоха се оформили трите големи иконографски школи: 1) Тревненска, 2) Самоковска и 3) Банска или Разложка. Всяка от тях постепенно се развивала и усъвършенствала.

Характерно за иконописта на Тревненската школа в началото на нейното съществуване е връзката ѝ с традицията на древността, съчетана с жизненост на образите.

Самоковската школа е дала талантливи майстори. Измежду тях се открояват особено ярко Димитър Зограф (1796-1860 година), брат му Захари Зограф (1810-1853 година) и синът на Димитър Зограф – Станислав Доспевски (1823-1878 година). Макар Самоковската школа да имала за свой център Югозападна България, ценни стенописи и икони от нея се намират в различни краища на страната ни. Отделни икони се пазят в Македония, Сърбия, Атон, а някои дори в Иерусалим. Образите на светците са представени живи, реалистични, осъвременени.

С подобен реализъм и осъвремененост на образите се характеризира и Банската иконописна школа.

Освен споменатите три школи, от възрожденския период има запазени икони и от други български иконографски школи, именно: Атонска, Дебърска и Одринска. И в тези икони сполучливо е съчетано традиционното с новото: и от тях лъха жизненост, топлота и реалистичност

Заслужава по-особено внимание една съборна икона от Ивайловград от 1876 година, която се пази в иконохранилището на Митрополията в град Пловдив.

Тя е дело на иконограф от Одринската школа. Твърде ценно в тази икона е оригиналният замисъл на нейния автор. Запленен от богословското съдържание на Никео-цариградския символ, авторът се опитал да изрази образно това съдържание в 12 картини, всяка от които съответства на отделен член от Символа. Поне засега друга икона у нас с такава тематика не е известна.

Макар и „възприела някои стилни и технически особености на западно-европейското и отчасти руското иконописно изкуство, българската църковна живопис от края на XVIII-то и началото на XIX-то столетие все пак остава в голяма степен самобитна, проникната с духа и настроенията на своето време[4]“. Под благотворното влияние на „История славянобългарска“ от преподобни Паисий Хилендарски българските иконографи от това време разнообразяват тематиката си, като дават образи и на български светци, особено на светите братя Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Иоан Рилски, св. Прохор Пшински и други. С това те не само изразяват творческите си заложби и обогатяват християнската иконография, но съдействат и за пробуждане националното съзнание на българския народ в края на XVIII-ти и началото на XIX-ти век.

Друг характерен белег, особено за иконографите от Самоковската и Банската школи, е изобразяването на руски светци, например князете Борис и Глеб, княз Владимир Киевски, Антоний и Теодосий Печерски, Димитрий Ростовски и други. „Чрез изобразяването им българският зограф е засвидетелствал чувството за култова общност и племенно родство с най-големия славянски народ, дълбоко внедрено в душата на българина и подкрепяно цели столетия от вярата в освобождение, което той очаквал от славянския Север. Чрез този синтез на родното българско и славянското в творбите на българските живописци се пречупили и реализирали чувствата и настроенията на целия български народ в зората на неговото национално и културно пробуждане[5]“.

*

Съвсем беглият поглед върху историята на българската икона показва, че и в България православното християнство е следвало и следва неотклонно установените от древност верови и култови традиции. Изменящото се в българската иконография, обусловено от духа и нуждите на епохата, се отнася до формата, без да засяга съдържанието. Богословското съдържание, което православният българин влага в своите икони, се покрива с общоправославното. Това личи както от тематиката, така и от наименованието на иконите.

Тематиката на българската иконография е твърде богата и разнообразна. Както в другите православни страни, така и у нас преобладават иконите нa Иисус Христос и на св. Богородица. Наред с тях има икони на библейски личности от Стария и особено от Новия Завет, на небесни служители-ангели, на християнски мъченици и изповедници на вярата от различни националности. В това число естествено влизат образите и на лица от български произход, които по пътя на религиозния и нравствен подвиг са се издигнали до степен на святост и съвършенство и в личния си живот са отобразили Христа. Цялата тази богата иконографска тематика има за основа вероопределението на Седмия вселенски събор. Централната идея пък в това вероопределение е идеята за истинското, а не призрачно въплъщение на Сина Божи. Върху тази идея на свой ред се гради евангелското учение за личността и изкупителното дело на Иисус Христос, изгражда се християнството като религиозно учение. Следователно иконата е едно от сигурните средства за по-дълбоко вникване и по-вярно разкриване духа и същността на Божественото Откровение.

Изобразяването в човешки образ на въплътения Син Божи е, от една страна, естествена последица от самия факт на боговъплъщението; от друга страна, то е доказателство, че чрез боговъплъщението е възстановена първонаналната чистота на образа Божи в човека. Затова иконите с образа на Иисус Христос имат първостепенно място и значение в православния свят.

В православната иконография общо и в българската в частност се срещат, макар и не много често, икони на триединия Бог, на Св. Троица. У нас тези икони са два типа: 1) Старозаветна и 2) Новозаветна Св. Троица. Сюжетът на първата се изгражда върху книга Битие 18:1-3. Божието явяване на Авраам при Мамрийския дъб под образа на трима мъже; втората има за основа боговъплъщението. На първата са изобразени трима ангели; на втората – Отец и Син са представени в човешки образи, а Дух Свети – под вид на гълъб. Съществуването на втория тип икони поставя въпроса изобразим ли е Бог Отец в човешки образ, какъвто Той не е приемал, понеже не се е въплътил? – Преди всичко трябва да се отбележи, че икони само с образа на Бог Отец не съществуват. На стенописите в много храмове Бог Отец е представен като всемогъщ и благ Старец, Който носи в недрата Си въплътения Син. Този антропоморфизъм на Бога е доказателство за човешкия теоморфизъм, доказателство за вложения в човека още при сътворяването му образ Божи. Иконите на Св. Троица пък, на които Бог Отец е Представен в човешки образ, свидетелстват косвено, че човекът наистина е отображение на Бога, че като най-висше творение той е Негова жива, неръкотворна икона. Поради това Син Божи при въплъщението Си приел именно човешки образ. Чрез образа на Сина се открива и изявява образът на Отца (срв. Иоан 1:18; 14:8-10). – Изобразяването на Дух Свети във вид на гълъб има основанието си в евангелския разказ за кръщаването на Иисус Христос в река Йордан (срв. Матей 3:16). Гълъбът е символ на мир и правда. Пребъдващият в Църквата Дух Свети ѝ дава благодатни сили и води нейните членове към правда, мир и радост (срв. Римляни 14:27). Затова в духа на Евангелието българската иконография разкрива образа на Дух Свети символично във вид на гълъб.

Иконата на Старозаветната Св. Троица, на която трите божествени Лица са представени символично чрез трима ангели в човешки образи, поставя за разрешение въпроса за изобразимостта на ангелите въобще. – Ангелите са безплътни сили. При все това Православната църква допуска тяхното изобразяване в човешки образи. Предпоставка за това е имплицитно съдържащата се в Божественото Откровение идея, че и ангелите, и човекът са сътворени по образ Божи (срв. Битие 1:1; Иоан 1:1-3; Колосяни 1:16-17). Човекът като духоносна плът е връзката между духовния и телесния свят. Затова той облича духовния свят в телесна форма, облича го в човешки образи. Последните са само символи на духовната природа на ангелския свят. Тези символи обаче имат реално покритие. Те са отражение на дадена реалност, отражение на действително съществуващи безплътни духовни сили.

Иконите, на които се изобразява триипостасният Бог или духовно- ангелският свят, разкриват по свой начин съществени страни от Божественото Откровение. Те са своеобразна конкретизация на трансцендентното битие и доказателство, че човекът е в непрестанна, жива и дейна връзка с този свръхемпиричен, трансцендентен свят. Чрез тази жива връзка той възраства духовно, усъвършенства се и по този начин се богоуподобява.

Наред с иконите, които символизират троичността на Бога и безплътните сили, съществуват и икони, които изобразяват хора, живяли на земята и чрез живота си прославили Бога. Между тези икони на първо място по тематично разнообразие и по степен на почитание е иконата на Божията Майка. Това за православния българин е самопонятно. Св. Богородица заема изключително място между хората, родени и живяли на тази земя. Като Майка на родения по плът от нея Син Божи тя е Майка на цялото изкупено и обновено човечество. Нейната нравствена чистота, съучастието ѝ в делото на изкуплението, застъпничеството и ходатайството ѝ пред Бога, майчинската ѝ любов са отразени в редица църковни песнопения, повечето от които имат древен произход. Православната църква я възпява като по-достопочтена от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите; нарича я Богородица, благодатна и благословена между жените (срв. Лука 1:28), вместилище на Невместимия, храм на Бога, небесна царица, врата небесна, упование на страдащите, усърдна застъпница и молителка пред нейния Син и наш Бог. При тази изключителна възхвала и почит, която Православната църква заслужено отдава на св. Дева Мария, естествено е иконите с нейния пречист образ да имат, след тези на Иисус Христос, най-широко разпространение и да се ползват с най-висока почит. Като Майка по плът на Сина Божи, св. Богородица е неделимо свързана с Него още от рождението Му. Затова на повечето икони тя е изобразена заедно с Младенеца Иисус. Тези икони акцентират върху нейното богомайчинство и разкриват съдържанието на името Богородица. Едва ли богословските разсъждения върху това име биха дали на човешкия ум повече, отколкото една такава икона дава на човешкото сърце. Взре ли се човек в този образ, излъчващ нежна майчинска топлота и безгранична обич, не може да не съпреживее чувствата на руския мислител Иван Киреевски: „Аз стоях веднъж в параклис, пише той, гледах чудотворната икона на св. Богородица и мислех за детската вяра на народа, който ѝ се моли; няколко жени, болни и старци стояха на колене и, кръстейки се, правеха ниски поклони. С гореща надежда се вглеждах в светите черти, и малко по малко тайната на чудесната сила започна да ми става ясна. Да, това не е обикновена дъска с изображение. Векове тя е поглъщала потоци от усърдни молитви, изтръгнати от скръбни сърца, от нещастни сърца. Тя е станала жив орган, място за среща между Твореца и живите хора. Като мислех така, аз още веднъж погледнах старците, жените с децата, коленичили в праха, погледнах светата икона, и сам видях одухотворени чертите на св. Богородица: тя с милосърдие и любов гледаше тези добри хора… И аз застанах на колене и ѝ се молих смирено[6].“ Одухотворените черти на образа наистина разкриват друг свят, света на мистичното, на единението с Абсолютното, на богообщението.Чрез богомайчинството на св. Дева Мария Син Божи стана Син Човешки, за да могат синовете човешки да станат синове Божии.

Богатото разнообразие на икони с образа на св. Богородица не е случайно явление, а закономерен факт. Както в светската поезия и живопис най-ценните творби са посветени на жената-майка, така и в църковната химнография и иконография на предно място е Божията Майка. Иконите с нейния образ, създадени в различни епохи, носят белега и спецификата на своето време. Винаги обаче, в периоди на творчески възход или упадък на църковната ни иконография, се долавя един и същ стремеж: с помощта на четки и бои да се разкрие топлотата, чистотата, нежността и любовта на Девицата от Назарет, родила Бога. Чрез нейния образ светът се стреми да изрази своята красота и духовно богатство. Доколкото в този образ се разкриват духовните черти и вътрешното богатство, дотолкова светът изявява себе си и реализира поставената си цел. Плод на този стремеж е тематичното разнообразие в иконите на Божията Майка, Каквито и нови икони да се създават, тяхната стойност ще се определя от това доколко те са плод на църковно изкуство, на духовно прозрение и художествено съзерцание.

Във връзка с изобразяването на Иисус Христос и на св. Богородица православната иконография разрешава и въпроса за изобразяването на светиите. Основната предпоставка за това изобразяване е боговъплъщението, което има значимост за всички времена и хора. Затова освен новозаветни светии, в иконографската традиция се изобразяват и старозаветни. След като чрез боговъплъщението е вдигнато покривалото на греха, образите, на старозаветните праведници възсияли в светлината на Христовото възкресение. Като приел човешки образ, Бог Слово разкрил божествения образ в човека. Доколкото пък човекът в своя личен живот отобразява Бога, той е достоен за изобразяване и почитане. Светиите са достигнали до степен на съвършенство и богоуподобяване; в тях се е изобразил Христос (срв. Галатяни 4:19); те са приятели Божии. Техните икони са до голяма степен многолика икона на Иисус Христос. И след като почитаме образа на Христа и му се покланяме, следва да почитаме и се покланяме и на образите, на иконите на Неговите приятели. Иконите са изображения на светците в техните прославени духоносни тела. Ореолът, който съпътства образа на светеца в иконата, е външен белег на тази прославена духоносна плът. Чрез иконата не се цели да се постигне фотографическа вярност на образа с първообраза. Тъй като първообразът е отдалечен от нас по време и поради това е незрим, то неговата икона има до голяма степен типологически и символически характер, макар да са запазени някои характерни черти на сходство. Например, ако даден мъченик е завършил земния си път в ранна възраст като войник, неговото изображение носи белега на ранната възраст и на служебното му положение. Нагледен пример в това отношение са иконите на св. великомъченик Георги Победоносец, на св. Теодор Тирон и други. На иконите се изобразява не тялото само като материя, а одушевеното и одухотворено тяло, изобразява се личността, която е носител и на тялото, и на духа. Духът сам по себе си е неизобразим, но чрез тялото става изобразим, защото тялото е негов образ, негова жива, неръкотворна икона.

Иконата в собствен смисъл на думата е икона тогава, когато носи името на изобразения на нея светец и е осветена от Църквата. Името свързва образа с първообраза. Чрез освещаването на иконата се установява особено благодатно присъствие на светеца в нея. Специалните молитви, които се четат при освещаването на иконите, разкриват догматическата основа на иконопочитанието, богословското съдържание на иконите.

Между Свещеното Писание като записано слово Божие и иконата като незаписано с думи Свещено Предание има вътрешна връзка. Свещеното Писание е дело на боговдъхновени мъже; иконопочитанието е установено на вселенски събор, чрез който е действал Дух Свети. Иконопочитанието е част от Свещеното Предание. Свещеното Писание и Свещеното Предание заедно съставляват Божественото Откровение, което съдържа истините на вярата. Свещеното Писание е богословие, изразено с думи, а иконата е богословие, изразено чрез образи. Както Евангелието, така и иконата проповядват истинското, а не въображаемо въплъщение на Бог Слово. И двете разкриват тази основна истина със свои средства и на свой език. Както иконата, така и Свещеното Писание имат за основа определен исторически факт. Чрез иконата на Иисус Христос Църквата образно напомня за характера на въплъщението на Сина Божи; Евангелието пък сочи времето и мястото на раждането на въплътеното Слово. Ние получаваме познание за едно и също нещо по два начина: чрез четене и чрез изобразяване. Иконата проповядва тази истина, която проповядва и Евангелието, затова тя не е изкуство, което илюстрира Свещеното Писание, а език, който по значение е близък до езика на Писанието. Иконата предава смисъла и съдържанието на Свещеното Писание не теоретически, а литургически, тоест жизнено. Тя не е пасивно-консервативна, а жизнено-динамична, и заедно с богослужебните песнопения активизира религиозното чувство. Чрез богослужението и чрез иконите Божественото Откровение се възприема от вярващите. Възприето от тях, то осмисля и освещава живота им, от една страна, и разкрива същността на Църквата като богочовешки организъм, от друга страна.

Като богочовешко единство Църквата Христова е царство не от този свят (срв. Иоан 18:36). Но тя живее в него и за него. По своята структура и по благодатния си живот тя се отличава от всички останали човешки общности. Следователно и средствата, с които тя си служи при постигане своите възвишени цели, са различни от тези на другите чисто човешки общества. Църковното изкуство във всичките му форми и прояви служи като средство за разкриване благодатния живот в Църквата. Иконата като църковно изкуство и благодатно средство се отличава от всякакви други изображения, както Евангелието се отличава от всички други литературни произведения. Иконата и Евангелието по предназначение са общочовешки.

Православната иконопис надхвърля националните и географските граници. Тя разкрива образите на прославени светци, независимо от тяхната национална принадлежност. Изявена в рамките на един народ, тя, наред с общохристиянското, придобива и национален оттенък. Изобразяването на национални светци в отделни страни е доказателство, че Православието зачита националния елемент и равноправието между отделните народи и свидетелства, че всички хора като деца на един и същ небесен Баща са призвани към святост и съвършенство. И в българската иконография, наред с всехристиянски светци, са изобразени и ликовете на светци от български и друг славянски произход. Съчетала сполучливо древнохристиянските с националните елементи в иконографията, Българската православна църква едновременно с това вярно пази и разкрива църковния дух и богословското съдържание на иконата, чийто език е твърде близък до езика на Свещеното Писание.

_________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1975, кн. 1, с. 19-26. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. По-подробно вж. у професор д-р Васил Иванов Пандурски, Иконата през Втората българска държава, ГДА, т. XII, София 1962-1963, и Иконата в България, ГДА, т. XVII, София 1967-1968.

[2]. Срв. Виктор Никитич Лазарев, История Византийской живописи, т. 1, Москва 1947, стр. 174, 240 сл. сл.

[3]. Професор д-р Васил Иванов Пандурски, Иконата в България, стр. 11.

[4]. Професор Николай Михайлович Дилевски, Материали из историята на иконографията от епохата на Българското възраждане (краят на XVIII-ти, началото и първата половина на XIX-ти век), Известия на Института за изобразителни изкуства, книга трета, София 1960, стр. 177.

[5]. Пак там, стр. 178.

[6]. Димитър Витанов Дюлгеров и Илия Кирилов Цоневски, Православно догматическо богословие, второ издание, София 1947, стр. 223 сл.

Изображения: авторът Тотю Пенчев Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fbT