Иеромонах Павел (Стефанов)

Хората от края на двадесетия век са несравнимо по-образовани и по-информирани в сравнение с далеч­ните си прадеди. Начинът им за мислене от десетилетия насам се формира под все по-засилващото се въздействие на техниката, телеви­зията и компютърното програми­ране. Обучени да изразяват идеите си под формата на последователно, структурирано и методично изложе­ние, нашите съвременници нерядко се смущават от факта, че библейски­те писатели не дефинират богооткровеното учение по подробен, из­черпателен и систематичен начин. Тази особеност съвсем не е случайна, а се дължи преди всичко на специ­фичната психологична нагласа на библейските (особено старозаветните) автори. Същевременно те не са чужди на абстрактния начин на разсъждаване, на способността за концептуализация, но ги изра­зяват чрез отношението си към опис­ваните събития и личности.

Поне до известна степен представа за идейния свят на хората от Биб­лията се получава, когато се изслед­ват литературните мотиви (парадиг­ми, топоси, ключови понятия) в Свещеното Писание. Мотивът може да се формулира като типична сложна те­ма, срещана в Библията в различ­ни форми и в различен контекст. Библейските писатели използват мотиви с цел да предизвикат в своите читатели или слушатели съпреживяване на мислите и ре­акциите, чрез които се разкриват обрисуваните от тях личности или групи. Мотивите изразяват основния смисъл на дадена ситуация или съ­битие, а не самите факти. Те проя­вяват склонност към смесване (кон­таминация) и понякога трудно се постига определянето на първичния им вид. Затова се налага преценя­ването на мотивите да се извършва във връзка със синонимни или антиномни теми. От тази гледна точка особен интерес представляват антитезните мотиви на „пустинята“ и „планината“ в Библията. Анализът показва, че те са литературно-исто­рически въплъщения на основни въз­гледи и идеи относно историческото развитие и обществено-религиозния живот на избрания народ (съответно Църквата). От друга страна, те от­разяват старозаветни и новозаветни есхатологични представи. Пустиня­та и планината не са напълно уравно­весена двойка от контрастни мотиви в Библията. Главната им характери­стика е пространствена, тоест географ­ска, топографска или екологическа. Но при половината от случаите, в които се употребява в Стария Завет, пустинята притежава недвусмислен и специфичен временен смисъл. Той се отнася до 40-годишния период на пътуване на Израил из пусти­нята между напускането на Египет и заселването в Ханаан. Донякъде временно измерение има и плани­ната, отъждествявана със земята на Израил, когато терминът засяга периода между началното заселване в Палестина (ХIII-ти век преди Христа) и вавилонския плен след разрушава­нето на Иерусалим (587 година преди Христа).

В Стария Завет водещият аспект на пустинята (еврейски midbar) е често отрицателен[1]. То представлява об­ширно пространство от земя (не пясък), обгорена от силното слънце, без ручеи или реки, без условия за развитие на растения или животни, освен може би „привикналата на пустиня дива ослица“ (Иеремия 2:24). Пустинята е място, неподходящо за обитаване на човека (Иеремия 9:11; 50:40; 51:43; Иов 38:26). В нея могат да се срещнат само керваните на скитащите номади (Иеремия 3:2; 9:26). Поради своята отдалеченост от селищата пустинята нерядко пред­лага убежище на бегълци и несретници, които предпочитат слабата въз­можност да живеят при изключи­телно неблагоприятни обстоятелст­ва, отколкото да попаднат в ръцете на преследвачите си. Агар бя­га в пустинята, за да се избави от гнева на Сара (Битие 16:6-14). Там израства и става стрелец с лък нейния син Измаил (Битие 21:20). Давид се оттегля в Юдейската пусти­ня, гонен от Саул: „Събраха се при него всички притеснени, всички длъжници и всички душевно огорче­ни, и той им стана началник“ (1 Царства 22:2). Пророк Илия отива в пустинята, когато царицата Иезавел решава да го умъртви (3 Царства 19:3-4). „Бягайте, спасявайте живота си и бъдете като оголено дърво в пу­стиня“ е съветът на пророк Иеремия към моавитяните (48:6). А псалмопевецът, обкръжен от завистници и неприятели, възкликва: „Аз бих отлетял и бих се успокоил, далеч бих се отстранил и бих останал в пустинята“ (54:7-8).

Използването на пустинята като убежище ѝ придава отчасти положи­телно значение. Когато мъките на пророк Иеремия достигат своя връх, той е готов да напусне богоизбрания до Христа иудейски народ: „О, кой би ми дал в пустинята пътнишко пристанище! Бих оставил моя на­род и бих забягнал от тях“ (9:1). Тази тема не е развита по-нататък в Стария Завет. Дори в този пасаж от св. пророк Иеремия положителният аспект е второстепенен, защото про­рокът не отива в пустинята, за да получи поредното откровение, а за да се разграничи от падението на своите съвременници.

В Библията се долавят отгласи от някои древноханаански представи за пустинята, които получават особе­но развитие в еврейската следбиблейска литература. В арабския и акадския фолклор пустинята е есте­ствена среда за обитаване на зли демони и духове. Според угаритските сказания Мот, божеството на смърт­та и тлението, витае в пустинята или в подземното царствос[2]. Отглас на това отъждествяване на пустинята и тъмнината със смъртта познато на древните юдеи, вероятно е налице във въпроса на Яхве: „Бях ли аз пустиня за Израиля? Бях ли земя на мрак?“ (Иеремия 2:31). Св. пророк Исаия предрича за пустинята, че „камилоптици ще се заселят там, и песоглавци (еврейски seirim – козлообразни демони, сатири) ще под­скачат“ (13:21). Присъствието на та­кива демонични същества показва, че пустинята се схваща като несакрално пространство, споделящо характеристиките на първичния „безвиден и пуст“ хаос. Такава ще бъде съдбата на Едом: „И ще я завладеят пеликани и ежове; бухали и гарва­ни ще се заселят в нея; и ще про­тегнат по нея връв за разорение (еврейски tohu) и отвес за унищожение (еврейски bohu) (Исаия 34:11). „И зверо­ве пустинни ще се срещнат с диви котки, и песоглавци (сатири – бележка моя) ще си подвикват един другиму; там веди ще отдъхват и ще си намират покой“ (Исаия 34:14). Пустинята играе роля в псалом 28, чиято образност напомня за изразните средства на угаритската и древноегипетската пое­зия: „Гласът Господен секне огнен пламък. Гласът Господен разтърсва пустиня, разтърсва Господ пусти­нята Кадес… Господ е седял над потопа, и ще седи Господ като цар навеки“ (стихове 8, 10). Демоничният ас­пект се запазва в обреда за изгонва­нето на козела в пустинята като символ за изкуплението на грехо­вете на хората (Левит 16:7-10, 22).

Изнесеното дотук свидетелства, че в Стария Завет пустинята носи смислови белези, които сочат незапознатост и дори неприязън към нея в древните израилтяни. Това е отношение на градски жители, зе­меделци, полуоседнали скотовъдци, тоест на хора от по-напреднал ста­дий в развитието на цивилизация­та, отколкото скитниците-пастири.

Пустинята притежава не само про­странствено, но и временно-истори­ческо измерение във времето. В Стария Завет с нея се определя периодът от свещената история меж­ду изхода от Египет и завладяването на Ханаан. Той се разделя на две неравни части. Първата е от две години и обхваща събитията от пре­минаването на Червено море до да­ването на Божиите заповеди на Си­най. Втората част от 38 години се простира между разполагането на стан във Фаранската пустиня и вой­ната с мадиамците, след което израилтяните навлизат в Палестина. Скитането в пустинята е наложено от Бога като наказание за греховете на народа и изразеното съмнение в Божието водителство (Второзаконие 2:11-16). Епизодите от този период са описани в Числа 11:1-31:20 с из­ключение на откъса 26:1-30:17, който по всяка вероятност е вторич­на добавка. Двете доминанти в раз­каза за скитането из пустинята („пре­стъпление – наказание“) много по-силно влияят върху по-нататъшното формулиране на пустинния мотив в Библията, отколкото концепцията за пустинята като място на Божието откровение и милост към Израиля. Явяването на Бога в пустинята на пророк Илия е случайност, наложе­на от обстоятелствата, а не законо­мерност.

Темата за пустинята изобилства в библейската литература от периода на първия храм. След края на израилската монархия употребата на този мотив рязко намалява за смет­ка на нови теми поради наличието на действително опустошение, напо­добяващо безжизнеността на пусти­нята (срв. Малахия 1:3). В следмонархическата епоха идеята за пусти­нята отстъпва на заден план под натиска на нови теми.След 40-годишното пътуване из пустинята израилтянската предста­ва за Яхве се изпълва с ново съдър­жание. По време на завладяването на централната планинска верига Бог започва да се свързва с планин­ските висоти, в което може да се съзре вариант на почитанието към Синай и Хорив. Дори аморейците схващат Яхве като „Бог на плани­ните“ (3 Царства 20:23)[3]. На какво се дължи тази промяна? Когато нахлу­ва в Ханаан, богоизбраният народ е по-слаб във военно отношение от коренното население. Израилтяните са пехотинци и не разполагат с обковани колесници като ханаанците (Съдии 1:27-34; 3:1-3; 4:3; срв. Навин 11:1-5). Те нямат и обсадни машини от рода на катапултите и стеноломите, без които обсадата на укрепените градове в равнините е обречена на провал[4]. Но след завладяването на планин­ските и хълмистите области на обе­тованата земя израилтяните възприе­мат планините като положителни стойности. От една страна, за тях височините са фокусни точки на зао­бикалящите ги низини, а от друга, планините служат за периметър на специфична етническа, политическа или култова територия. Тези разби­рания намират израз в описанията на Иерусалим и светата планина Сион като заобиколени от концентрични ридове (Псалом 124:2), които се редуват чак до краищата на земята (Псалом 42:7), схващана като кръг (Исаия 40:22; Иов 22:14; 26:10; Притчи Соломонови 8:27) или правоъгълник (Исаия 11:12; Иезекиил 7:2; Иов 37:3; 38:13).

Прочетете още „Пустинята и планината като библейски понятия*“ →