Професор протопрезвитер Радко Поптодоров

Вселенски събори са били свик­вани обикновено по повод лъжеучения, които изопачавали основни ис­тини на вярата. Задачата им се със­тояла в това: да изяснят основните теоретически положения на хрис­тиянската доктрина въз основа на Свещеното Писание и Свещеното Предание и да ги изложат в ясни точни форму­лировки. На второ място в дейно­стта на вселенските събори стояло изработването на норми за църков­ната дисциплина, естествено също въз основа на Свещеното Писание и Свещеното Предание, и църковната практика, приспособително към изискванията на времето, на нуждите на живота[1].

Петият и Шестият вселенски съ­бори не издали никакви правила, никакви норми в областта на църков­ната дисциплина. При това от пос­ледния събор – Халкидонския, съ­стоял се в 451 година, който издал такива, били изминали два века и три десетилетия. За тези 230 години в Църк­вата настъпили много промени, съз­дали се нови условия, появили се нови нужди. Някои от предишните канони започнали да се считат не­приложими. Частни лица направили на други канони, според техните разбирания, поправки, граничещи често пъти с фалшификция. Поя­вили се сборници на каноните, съ­ставени от не съвсем компетентни хора, които си позволявали, както гласи текста на второто Трулско правило, „да кормчествуват исти­ната[2]“. Всичко това наложило да се свика, след Шестия вселенски съ­бор, нов голям събор, който да на­прави преглед на действащите цър­ковни канони, да създаде, съответно изискванията на времето, нови и въобще да придаде сила на църков­ната дисциплина. Такъв събор бил свикан 10 години след приключване на Шестия, през царуването на император Юстиниан II Ринотмет (685-711) в Константинопол. Заседанията му за­почнали от 1.IX.691 и продължили до 31.VIII.692 година [3]. Поради близостта му по време с Шестия, в Източната църква е прието правилата, които той постановил, да се считат за пра­вила на Шестия вселенски събор. „Шести“ той е наречен и в първото правило на следващия вселенски събор – Седмия[4]. С това название и с такова значение правилата на този събор са поместени и във всички следващи сборници на каноните. И понеже заседанията му се състояли в залата с кръглите сводове – „Трула“, затова го наричат и „Трулски“. Може да се приеме още, че той е втора продължителна сесия на Ше­стия или Трулския събор. Впрочем този събор допълнил работата на предишните два събора – Петия и Шестия[5], които не издали правила, поради което средновековният канонист Теодор Валсамон (живял през втората половина на XII-ти и може би първата четвърт на ХIII-ти век[6]) го нарекъл „Пето-Шести“ (Пандекти, Квинти-Секста)[7].

От правно гледище твърде ва­жен е въпросът за състава на този събор. Под протокола с него­вите канонически определения личат подписите на 227 епископи, тоест с 57 повече от онези, които намираме в протокола на Шестия вселенски съ­бор[8]. Между тях намираме и под­писи на някои епископи на гра­дове от нашите земи, например подписът на „Мамал, недостойният епископ на града Месемврия…“. Четири­десет и трима от тези 227 епископи били членове на събора отпреди 10 години. Много важен е подписът на шестото поред място, именно: „Васи­лий, епископ на Гортина, митро­полия на христолюбивия остров Крит и застъпващ мястото на целия събор на Римската църква…^„. Папа Сергий (първият римски епископ с та­кова име), който бил съвременник на събора, не подписал протокола с правилата му[9], въпреки че Константинополският патриарх Павел, Алек­сандрийският Петър, Антиохийският Георги и Иерусалимският Анастасий го подписали. За разлика от миналото Римокатолическата църква днес не признава като задължителни за себе си нито едно от тези правила[10]. Предлогът да се отхвърля събора е, че в неговата работа не взели уча­стие повече упълномощени от па­пата представители на Римската църква[11]. Всъщност истинската при­чина за това отношение се заключава в това, че някои правила, израбо­тени от събора, са насочени срещу важни обичаи, нововъведения и тен­денции в по-нататъшното развитие на римската устройствено-управителна практика[12].

Каноническата дейност на Трулския Пето-Шести вселенски, събор, в сравнение с това на другите вселен­ски събори, е най-голямо. Той из­работил 102 правила. Те засягат най-различни страни на Църковното право, което действало до това време. Една част от тези правила представлява възстановяване на пре­дишни канони, които били занема­рени в практиката; друга част от тях е приспособена към изисква­нията на времето; трета част са нови правила, предназначени да регули­рат новопоявили се отношения в църковното общество. По-основните въпроси, до които се докосват някои от правилата на Трулския Пето-Шести вселенски събор, са например за устройството и управ­лението на Църквата, за клира и за брака на клириците, за брака изобщо и по-специално за смесените бракове, за формата на клириците, тоест за техния външен вид и облекло, за борбата с някои езически обичаи и суеверия и други. От извън­редно важно значение за Църков­ното право е второто пра­вило на този събор, което посочва по число каноните, постановени от всеки събор – вселенски или по­местен, както и онези на светите отци, утвърдени от вселенските съ­бори, и установява по този начин твърдо и непоклатно състава на все­ленския канонически кодекс.

Най-важните от правилата, отна­сящи се към първата група въпроси, тоест въпросите, засягащи църков­ното устройство и управление, са 8-то и 36-то правило. И двата посо­чени канони се отнасят до съборното устройство и уп­равление на Църквата. Осмото правило задължава митрополитите да свикват епископите на съответ­ните диоцези на редовни събори веднъж през годината. Това правило всъщност е възстановяване на 37-то апостолско и 19-то Халкидонско, задължаващи митрополитите да свик­ват два пъти през годината еписко­пите от съответната област, за да разглеждат въпроса от вероучителен и устройствено-управителен харак­тер, но е приспособено към условията на живота на Църквата през втората половина на VII-ми век, когато поради „варварски нашествия в империята и други случайни пречки[13]“ нямало възможност епископите на дадена митрополитска провинция да се съ­бират два пъти през годината. Ето защо правилото разпорежда: „…веднъж в годината, поне между светия празник на Пасхата и края на месец октомври… да става събор“, при което при неизпълнение на това раз­пореждане без уважителни при­чини нарушителите му – епископи­те, се санкционирали с „мъмрене“.

Тридесет и шестото правило на Пето-Шестия събор е от особена важ­ност за Църковното право. То въз­становява 28-мо правило на Халкидонския и третото на Втория вселенски събор, отнасящи се за равноправие­то на Цариградската патриаршеска катедра с Римската[14]. На второ място, като установява иерархичес­кия ред на патриаршеските ка­тедри на Източната църква: най-напред Константинополската, пос­ле – Александрийската, на трето мя­сто – Антиохийската и на четвър­то – Иерусалимската, това правило промулгира официално и автори­тетно така наречената „пентархия“, тоест петоначалие. Канонът за „петоначалието“ е развит и аргумен­тиран за времето си достатъчно на­учно в така наречената „теория на пентархията“.

Теорията за петархията, тоест за това, че както в човешкото тяло има 5 сетива, чрез които ние въз­приемаме впечатленията от заоби­калящата ни действителност, съоб­разяваме се с нея, живеем и дей­стваме творчески за нейното преобразяване, така и мистичното Тяло Христово – Църквата, може да има само 5 патриарси (нито повече, нито по-малко!), чрез които тя се ориен­тира в света и действа в него[15], ще е ангажирала продължително време покръстителя на нашия народ св. княз Борис да пита папата, колко истински патриарси има на света и могат ли и българите да имат свой патриарх (това се разбира от 92-ри отговор на папа Николай I на за­питванията на българите), защото ще му е било казвано, че българите не могат да имат патриарх, тъй като на света, съгласно 36-то Трулско пра­вило, може да има само 5 патриарси. Този канон бил голяма спънка за организиране на нови автокефални църкви, а организирането на такива било за новопокръстените народи една необходимост, особено след като отбелязвали напредък в усвояването на християнското учение, каквито били българите. За пръв път през Средновековието това правило било отчасти обезсилено от тях, тъй като само около 50 години след покръстването си, въпреки всичко, те успели да организират своя автокефална Църк­ва с напълно независим неин предстоятел – патриарх. Те били по­следвани по-късно от сърбите, още по-късно – от русите и така нататък, докато достигнем до наше време, когато цялата Православна църква представлява едно свободно съборно единство от самостоятелни, неза­висими, автокефални православни Поместни църкви. И тъй, въп­росният канон е обезсилен в онази своя част или откъм онази, своя страна, която е плод на временни, случайни, преходни обстоятелства, тоест в частта, която разпорежда, че на света може да има само 5 патриарси и която стои в неразривна връзка с политиката на византий­ското правителство за сфера на културно и политическо влияние. Що се отнася до другата своя част – за иерархическия ред на патриаршес­ките катедри, правилото продължава да е валидно и днес така, както в миналото, тъй като иерархизмът е едно начало, за което Църквата ви­наги е държала неотстъпно.

На първо място в правилата, зася­гащи втория важен въпрос – за клира и за брака на клириците, би могло да се постави 33-ти Трулски канон. Той осъж­да арменската практика да се прие­мат в клира само онези, които произ­лизат от свещенически род[16]. Тази практика била в пълен разрез с установения в Евангелието принцип за равенство на хората пред Бога, за еднаквата ценност и достойнство на всяка човешка личност пред Бо­жието лице и за възможността на всеки човек, при съответно усърдие и подготовка, да влезе в сонма на служителите на олтара. Той бил против професионалната и съсловна затвореност на свещенослужителите по подобие на жреците в Египет, Иран, Китай, Индия и други. Тази практика у арменците се осъжда, като се провъзгласява диаметрално противоположната – в производ­ството на клирици да не се гледа нито на произхода на произвеждания, ни­то на общественото му положение или на родителите му, нито на поли­тическата, национална, класова или расова принадлежност. Правилото издига като единствен критерий за производството на клирици-свещенослужители нравствените качества на кандидатите, усърдието и подготов­ката им.

Въпросът за брака на кли­риците се трактува от 12-то,13-то и 48-мо правила на събора. По това време в Римската църква все по­вече и повече се утвърждавал целибата и някои от папите били взели вече сроги мерки, щото всички кли­рици – епископи, презвитери и дякони да живеят безбрачно[17].

В Източната църква мисълта епи­скопът да бъде неженен, да е безбрачен и девственик отдавна била присъща на църковното съзнание. Той трябвало да бъде пример и образец на висока духовност, носител на най-възвишени добродетели, оли­цетворение на евангелско съвършенство. Поради това 12-тото правило на Трулския събор постановява жене­ният по това време епископ, за да не става съблазън за християните, за­напред да се раздели с жена си по взаимно съгласие, и последната да пребивава далеч от него като монахи­ня в манастир[18]. Колкото до презви­терите, дяконите и другите служи­тели на Църквата, отците на Трул­ския събор постановили в съгласие с „древното правило на апостолското благоустройство и ред…: съжи­телството на свещенослужителите, щом е законно, и занапред да оста­не ненарушавано…[19].“ Този канон бил изрично насочен срещу римс­кото нововъведение  „…да се за­дължават ония, които предстояло да бъдат ръкополагани за дякони и презвитери“ да се разделят с жените си[20]. Отците по този начин осъдили римската практика на безбрачие и за презвитерите, и за дяконите и даже и за иподяконите, като се мотивирали с това, че ако приемат такъв канон, може би ще станат причина „…да се порицае от Бога установения и от Неговото присъствие благословен брак, защото гласът на Евангелието казва: „Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“; и апостолът учи: „бракът е честен и леглото чисто[21]“ и така нататък. Римската църква с кардиналната забрана на брака за всички клирици като че ли пори­цава – както справедливо забеля­зали трулските отци – божествено­то му установяване. За Източната църква „бракът е честен и леглото чисто“; той е първотворческа Божия институция, благословена от Гос­под Иисус Христос чрез присъст­вието му на сватбата в Кана Гали­лейска, но тя отстъпва от този прин­цип само по отношение на епископ­ската степен.

Според едно тълкувание[22], трул­ските отци направили въпросната отстъпка от споменатия принцип по­ради временни, случайни и преходни обстоятелства, именно да се избегне разколебаване във вярата от страна на ония, които се намирали под влияние на популярни за епохата схващания, според които наличието на брак и брачен живот не говори за висока духовност и нравствено съвършенство. В случая трулските отци са се ръководили от грижата за доброто, за благото, за ползата на Църквата и на членовете ѝ[23]. Те не отменят със своя канон заповедта на св. апостол Павел[24], нито разпорежда­нето на съответните апостолски и съборни правила[25], тъй като това би надхвърлило техните пълномощия: „…и това ние изказваме не за да се изоставя или извръщава апостол­ското законоположение, а защото имаме грижа за спасението и пре­успяването на народа в по-добро[26]“. Следователно, щом въпросните вре­менни, случайни, преходни обстоя­телства (на съблазън за вярата на народа от страна на епископ, който е женен и живее брачен живот) пре­минат, действието на апостолската разпоредба може да бъде възстано­вено[27], естествено, от съответната най-висша инстанция на църковната власт, която е постановила прави­лото.

Според друго тълкуване на раз­глежданото правило, основаващо се на думите на св. апостол Павел: не­жененият се грижи за Господни ра­боти, а жененият се грижи за све­товни работи – как да угоди на же­ната“ (1 Коринтяни 7:32-33), по-добре и по-полезно за Църквата и за вярва­щите е, епископът да бъде безбрачен, тъй като по този начин той може изцяло да се посвети на служение на Бога, на Църквата и на вярващите. Тези съображения, както и мотивите за чистотата, възвишеността и све­тостта на девството са станали при­чина още в първите дни от същест­вуването на Църквата да се предпо­читат за епископи лица из средата на безбрачните и особено – на монашестващите. Твърде изразителен в това отношение е следният цитат от речта на св. Григорий Нисийски, казана по случай смъртта на баща му, и отнасящо се за неговия брат св. Василий Велики: „…И кой може­ше със здрав разум да те остави (обръща се към св. Василий), боже­ствена и света главо, и към друг да се обърне, – тебе, повтарям, който си цял в Божиите ръце, който брач­на тегота не знаеш, който почти си безтелесен и едва ли не без кръв, който си толкова вещ в свещените книги?[28]“. Така за общоцърковното съзнание започнало да става по-приемливо и дори задължително епис­копите да бъдат безбрачни. Ето защо в 528 година император Юстиниан издал закон, който предписвал за еписко­пи да бъдат избирани само ония, които нямат жени, деца и внуци, та грижите за последните да не им от­вличат вниманието от църковното служение и да не харчат за тях цър­ковни пари. Малко по-после Юсти­ниан издал друг закон по същия въпрос, а още по-късно издал специална новела на името на цариградския патриарх Епифаний, в която опре­деля качествата на избираемия за епископ, като разпорежда: „…за­повядваме… 3) епископът не може да бъде женен; той трябва да се из­бира измежду ония, които всякога са били безбрачни…; 4) Не може да има ни законни, ни незаконни деца, а също и внуци…; 7) канди­датът за епископ трябва да е мо­нах… [29]“. Трулският събор узаконил и цър­ковно с 12-тото си правило както все по-силно налагащата се практика епископът да бъде безбрачен, така и споменатите разпоредби на император Юстиниан[30].

Във връзка с правилата за брака на клириците трябва да се приведе и 3-тото правило на Трулския събор. То постановява наказателни санк­ции срещу търпяната тогава по някои места практика да се допускат све­щеници и дякони да встъпват във втори брак. За да стане нужда един вселенски събор да излезе със закон срещу това явление, значи че то е било твърде разпространено. Трудно е с положителност да се каже, кои са били причините да се наложи такава практика по някои места, откога точно тя се е била поя­вила, колко е продължавала, в име­то на какво и каква икономѝя е била прилагана във връзка с това явление и така нататък. Факт е обаче, че такава прак­тика съществувала и била, макар и временно, търпяна. Но от думите на Зонара в тълкуването му към това правило, а именно: „онова, за което се говори в туй трето правило, е изгубило сила, като временно и опре­делено по снизхождение за тогаваш­ното време, а не такова, което трябва да запази сила и за бъдно време[31]“, е явно, че нарушението на 17-то и 18-то апостолски правила[32] било не­нормално състояние в Църквата, по­ради което с отпадане на причините на тази аномалия отците на Трулския събор възстановили действието на споменатите две апостолски пра­вила.

По-важните правила във връзка с посочения по-горе трети въпрос, който бил предмет на занимание на трулските отци, тоест въпросът изобщо за брака и, по-спе­циално, за смесените бра­кове, са 53-то, 54-то и 72-ро[33].

В 54-то правило е дадена нормата относно степента на кръвното родство по съребърна линия, след която може да се встъпи в брак. Абсолютно се забранява брак между роднини по съребърна линия до IV-та степен вклю­чително по духовно родство, тоест родство, произлизащо от кръстничество, съгласно 53-то правило – I-ва сте­пен и така нататък. Нашата Църква винаги е спазвала разпореждането на тези правила, като е увеличавала поня­кога числото на степените на род­ствата в зависимост от обстоятел­ствата на времето, но никога не е раз­решавала брак между роднини в по-близко родство, отколкото указа­ните в тях. Днес тя не разрешава сключване на църковен брак между роднини по съребърна линия до V-та степен включително.

В 72-ри канон на Трулския събор пък ни е дадена разпоредба за сме­сените бракове, тоест бра­кове между православни с неправославни християни или с еретици. Съгласно текста на това правило в миналото не се позволяваше на пра­вославен – мъж или жена, да встъпи в брак с инославен – католик, про­тестант или с лице от друго християн­ско изповедание (не става дума за встъпване в брак с партньор от друга вяра, за това въобще не може и да се говори[34]). Настъпилите след Втората световна война нови условия на живот, активното взаимообщение между народите, високото ниво на кому­никациите и така нататък създават благо­приятна атмосфера за зачестяване на случаите на смесени бракове, за силно увеличение числото на последните. Животът властно на­лага едно по-либерално тълкуване съдържанието на 72-ро Трулско пра­вило. По взаимно съгласие, постиг­нато преди около 10 години между Православните църкви и Ватикана, брак между православен и католик и обратно днес е разрешен, като се вземе предварително съгласието на съответните епископи; при това ус­ловие и венчавките, извършени от православен или римокатолически клирик в православен или римокато­лически храм, се считат законни и действителни. Все пак разпоредбите на това правило са били и в миналото и продължават още повече днес да са предмет на дискусии между хри­стиянските изповедания. Те бяха предмет на обсъждане и на послед­ния международен конгрес на канонистите, състоял се в град Солун – Гърция, от 22 до 28.IX.1981 година[35].

Един канон, който от най-древни времена и до днес действа в Църк­вата, е този за приемането на еретиците в нейното ло­но[36]. Деветдесет и петото правило на Трулския събор представлява по­следната по време и най-пълна фор­мулировка на този канон[37]. Съ­гласно текста на това правило, когато неправославни се обръщат към Православието, те трябва да се прие­мат с оглед на това, доколко са по­вредили в същественото или във второстепенното православното уче­ние, в каква степен са отстъпили от истините на вярата. Съответно на степента на повредата на православ­ните догмати, правилото установява три чина (или процедури) на прие­мането им в лоното на Православието: чрез кръщение; без кръщение, но с помазание със св. Миро; без кръ­щение и помазание, а само с отри­чане от своите заблуди. Тези три начина за приемане в Православната църква на инославни се практи­куват и днес във всички православни църкви. „По първия чин Църквата приема еретици, които не вярват в Света Троица, не признават кръщение­то или не го извършват според за­поведта на Господа; по втория чин, тоест чрез миропомазване се приемат (освен споменатите в правилото ере­тици) всички ония, които са кръстени в името на Отца и Сина и Светия Дух, но нямат законно свещенство и не приз­нават тайнството миропомазване, а такива днес са всички протестанти; чрез миропомазване се приемат така също и римокатолиците и арменците, ако не са били миропомазани в църквата си преди обръщането си в Православието; по третия чин, тоест без кръщение и без миропомазание, само чрез отричане от предишното вярване и чрез изповядване на право­славното учение се приемат (освен споменатите в правилото еретици) всички римокатолици и арменци, които са били миропомазани в Църк­вите си[38]“.

Съдържанието на 95-то Трулско пра­вило е особено актуално днес във връзка с икуменическото движение. Действа ли този канон и днес, когато православни, римокатолици, англикани, протестанти, дохалкидонци (тоест монофизити) и така нататък полагат усилия и правят всичко въз­можно за сближение и обединение на Църквите? Не е ли той едно голямо препятствие по пътя към единството на Църквите? Може ли при дейст­вието на този канон да се говори за взаимно снизхождение между право­славни, римокатолици, протестан­ти[39] и прочее, и докъде може да се отиде в това снизхождение, какви са гра­ниците на взаимните отстъпки, на икономѝята, която може да се окаже от страна на православните по от­ношение на инославните? – И този въпрос, тоест въпросът за икономѝята бе поставен на обсъждане на споме­натия международен конгрес на канонистите[40].

По-горе бе отбелязано, че от из­вънредно голямо значение за Цър­ковното право е второто правило на Трулския събор[41]. То е важно, защото установява и промулгира Вселенския канонически кодекс. То обаче предизвика, особено в Руската църковноправна наука, цяла буря от спорове относно това, какво значе­ние и сила имат каноните. Във връзка с неговия смисъл в руската богослов­ска наука се оформи схващането за „абсолютната неизменност на кано­ните и за окончателната завърше­ност на Вселенския канонически ко­декс[42]“. В противовес на тази тео­рия се оформи теорията за „пълната изменяемост на каноните“ или за „абсолютната власт на Църквата в областта на дисциплината[43]“. Като едно средно положение между двете схващания се формира една трета и по-реалистична теория – теорията за „относителната неизменност“ или „ус­ловната изменяемост“ („относител­ният стабилитет“) на каноните[44].

Изложеното показва, че честването на 1300-годишнината на Шестия вселенски събор във втората му се­сия (от 691-692) повдига интересни и актуални въпроси в каноническото съзнание на съвременните православ­ни християни. Те са от голяма важ­ност за настоящето на Църковното право.

___________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1982, кн. 2, с. 25-33. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните млу права.

[1]. Илья Степанович Бердников. Краткий курс Церковнаго права Православной церкви, Випуск первый, изд., второе, Казань, 1903, с. 2; Михаил Андреевич Остроумов, Введение в Православное Церковное право, том первый, Харьков, 1893, с. 211.

[2]. Трулско второ правило, – в: Правилата на св. Православна църква с тълкува­нията им, под редакцията на свещeник д-р Стефан Цанков, протодякон Иван Стефанов и Пенчо Цанев, т. II, София, 1913, с. 30.

[3]. Епископ д-р Никодим Ми­лаш, Православно църковно право, треке изданье на српском jезику, Београд, 1926, с. 94.

[4]. Вж. Правилата на св. Православна църква… , т. II, с. 415.

[5]. „Приветствено слово“ на отците на събора до император Юстиниан, – в: Прави­лата на св. Православна църква, т. II, с. 13; 3онара, коментар към „Привет­ствено слово“, пак там, с. 14.

[6]. Михаил Андреевич Остроумов, пос. съч. с. 625 и заб. 3.

[7]. Теодор Валсамон, коментар към „Приветствено слово“, пак там, с. 15.

[8]. Деяния вселенских соборов, изданныя в русском переводе при Казанской Духовной академии, том шестый, издание третье, Казань, 1906, с. 287-298.

[9]. Деяния вселенских соборов…, с. 267, 298.

[10]. На Седмия вселенски събор, когато по повод 82-рото Трулско правило били споменати правилата на Шестия вселенски събор, рим­ските легати дори и не мислили да въз­разяват срещу тях. Папа Адриан I в едно свое писмо до Цариградския патриарх Тарасий тържествено обявява признаването на тези правила. Същото той сторил и в едно свое писмо до франкските епископи, в което защитава Седмия вселенски събор. Папа Йоан VIII като говори за тези правила, нищо не възразява срещу тях. Папа Инокентий III привежда 82-рото Трулско правило, като го нарича правило на Шестия вселенски събор. Грациан в своя „Декретум“ привел много от тези правила като правила на Шестия вселенски събор. (Вж. Правилата на св. Православна църк­ва, т. I, 1912, с. СС; д-р Стефан Цанков, Устройството на Българската православна църква (на немски език, Цюрих, 1918, с. 54, бел. 2).

[11]. Деяния вселенских соборов…, с. 227; Бердников, пос. съч., с. 26.

[12]. Особено ярко проличава това в 12-то Трулско правило. Вж. Правилата на св. Православна църква, т. II, с. 91-93 и тълкуването на епископ Никодим Милаш, с. 96-105.

[13]. Вж. Трулско 8-мо правило, – в: Правилата на св. Православна църква, т. II, с. 66-67; вж. и тълкуванията на 3онара, Аристин, Валсамон и Никодим Милаш, пак там, с 67-69; Вж. също и Димитър Ангелов, История на Византия, първа част, София, 1965, с. 247-261, особено 259-260.

[14]. Вж. Халкидонско 28-мо правило, – в; Правилата на св. Православна църква, т. I, с. 633-634, и тълкуванията към него от Зонара, Аристин, Валса­мон и Никодим Милаш, пак там, с. 634-671; срв. и Сергjе Троицки, Спорстарог Рима са Новим на странама славянске Kopмчje, Српска академjа наука, посебно изданье СССХХХII, Београд, 1960, с. 1-68.

[15]. Павел Дмитриевич Лапин, Собор как высший орган Церковной власти (Историко-канонический очерк), Казань. 1909, с. 152-166. Най-нов и изчерпателен двутомов труд по този въпрос написа през 1969 година атинският проф. Власис Фидас под заглавие: „Предпоставки за оформяване на закона на пентархията на патриарсите“.

[16]. „Понеже ни стана известно, че в армен­ската страна в клира се приемат само ония, които произлизат от свещенически род…, постановяваме: отсега занапред да се не позволява да става възвеждане в клира с оглед на рода на произвеждания, а като се изпита, достоен ли е за приемане в клира… и така нататък; вж. Правилата на св. Православна църква, т. II, с. 178-179 и тълкуванията на Зонара, Аристин, Валсамон и Никодим Милаш, пак там, с. 179-182.

[17]. Вж. Никодим Милаш, Пра­вилата на св. Православна църква, т. II, с. 97-105.

[18]. Трулско 48-мо правило, – в: Правилата на св. Православна църква, пак там, с. 228, и тълкуването на 3онара, Аристин, Валсамон и Никоди Милаш, пак там, с. 228-234.

[19]. Правилата на св. Православна църква, т. II, с. 91-92.

[20]. Пак там, с. 91.

[21]. Пак там, с. 92.

[22]. Професор протопрезвитер д-р Сте­фан Цанков, Църковната дисцип­лина и по-специално с оглед към християн­ския брак, ГДА, т. I, 1950-1951, с. 31, под черта, срв. Никодим Милаш, тъл­куване към 12-то правило, пак там, с. 84-85.

[23]. Доцент свещеник к. б. Радко Поптодоров, Църковните канони. (Към въпроса за ревизията и кодифика­цията на църковните канони), – в: списание Духовна култура, кн. 2, 1964.

[24]. 1 Тимотей 3:2: „Но епископът трябва да е непорочен, мъж на една жена, трезвен, целомъдрен…;3:4: „да управлява добре къщата си и да има деца послушни със съвършена почтителност… срв. Тит 1:6.

[25]. Апостолско I-во правило: „Епископ, презвитер или дякон да не изпъжда жена си под предлог на благоговение…“; срв. и апостолско 17-то и 18-то правила, – в: Прави­лата на св. Православна църква, т. I, с. 5, 57 и 60.

[26].Трулско 12-то правило, – в: Правилата на св. Православна църква, т. II, с. 75.

[27]. Протопрезвитер Стефан Цанков, пос. съч., с. 31; Никодим Милаш, Тълкуването на 12-то Трулско правило, – в: Правилата на св. Православна църква, т. II, с. 85.

[28]. Цит. по Никодим Милаш, Правилата на св. Православна църква, пак там, с. 81.

[29]. Пак там, с 83.

[30]. Пак там, с. 81

[31]. Зонара, в тълкуването на 3-то Трулско правило, – в: Правилата на св. Православна църква, т. II, с. 44.

[32]. Апостолско 17-то правило гласи: „Който подир светото кръщение е бил обвързан с два брака или е имал наложница, не може да бъде ни епископ, ни презвитер, ни дя­кон, ни изобщо да се брои в свещения клир“; а 18-то апостолско правило разпорежда: „Кой­то е взел за съпруга вдовица, разведена, или блудница, робиня или опорочена, не може да бъде ни епископ, ни презвитер, ни дя­кон, ни пък въобще да се брои в свещения клир“ (Правилата на св. Православна църква…, т. I, с. 57-62).

[33]. Вж. Правилата на св. Православна църква, т. II, с. 242, 246-248; с. 302-303 и тълкуванията им от Зонара, Аристин, Валсамон и Никодим Милаш.

[34]. Вж. Свящ. Александр Алексеевич Се­рафимов, Правила и практика Церкви относительно присоединения к православию неправославных християн (историко-каноническое изследование), издание второе, Кострома, 1882, с. 1-216.

[35]. Представителят на Българската църк­ва проф. иконом к. б. Радко Поптодоров изнесе на този конгрес, по предварително задание, доклад на тема: „Православната традиция и практика от­носно смесените бракове в славянските църкви“.

[36]. Апостолски 46-то и 47-мо правила, Първи вселенски събор, 8-мо правило; Втори вселенски събор 7-мо правило; св. Василий Велики, I правило и други.

[37]. Обширно тълкувание вж. у Свящ. Александр Алексеевич Се­рафимов, пос. съч., с. 88 и с. 89.

[38]. Никодим Милаш, тълкувание на 95-то Трулско правило, – в: Правилата на св. Православна църква, т. II, с. 383.

[39]. Вж. подробно по този въпрос у проф. ставрофорен протоиерей Радко Поптодоров, Еклезиологията, икуменизмът и иринизмът на протопрезвитер д-р Стефан Цанков, ГДА, т. XXVI, 2, 1976-1977, София, 1981, с. 18-60.

[40]. Между докладите, които бяха изнесени на конгреса, българският представител професор иконом к. б. Радко Поптодоров изнесе, пак по предвари­телно поръчение, доклад на тема: „Право­славната традиция и практика относно икономѝята в славянските църкви“.

[41]. Правилата на св. Православна църква, т. II, с. 27-30.

[42]. Доцент свещеник Радко Поптодоров. Църковните канони. Б. Тео­рии за силата и значението на каноните. I. Теория за „абсолютната неизменност на каноните и окончателната завършеност на Вселенския канонически кодекс“, – в: списание Духовна култура, 1964, кн. 8.

[43]. Същият, и под същото общо загла­вие, II. Теория за „пълната изменяемост на каноните“ или за „абсолютната власт на Църквата в областта на дисциплината“, – в: списание Духовна култура, 1964, кн. 10-11.

[44]. Същият, и под същото общо за­главие, т. III. Теория за „относителната изменяемост“ или за „условната неизмен­ност“ на каноните, – в: списание Духовна кул­тура, 1966, кн. 7-8.

Изображение: авторът професор протопрезвитер Радко Поптодоров (1924-2021). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-f4b