Професор протопрезвитер Радко Поптодоров

Вселенски събори са били свик­вани обикновено по повод лъжеучения, които изопачавали основни ис­тини на вярата. Задачата им се със­тояла в това: да изяснят основните теоретически положения на хрис­тиянската доктрина въз основа на Свещеното Писание и Свещеното Предание и да ги изложат в ясни точни форму­лировки. На второ място в дейно­стта на вселенските събори стояло изработването на норми за църков­ната дисциплина, естествено също въз основа на Свещеното Писание и Свещеното Предание, и църковната практика, приспособително към изискванията на времето, на нуждите на живота[1].

Петият и Шестият вселенски съ­бори не издали никакви правила, никакви норми в областта на църков­ната дисциплина. При това от пос­ледния събор – Халкидонския, съ­стоял се в 451 година, който издал такива, били изминали два века и три десетилетия. За тези 230 години в Църк­вата настъпили много промени, съз­дали се нови условия, появили се нови нужди. Някои от предишните канони започнали да се считат не­приложими. Частни лица направили на други канони, според техните разбирания, поправки, граничещи често пъти с фалшификция. Поя­вили се сборници на каноните, съ­ставени от не съвсем компетентни хора, които си позволявали, както гласи текста на второто Трулско правило, „да кормчествуват исти­ната[2]“. Всичко това наложило да се свика, след Шестия вселенски съ­бор, нов голям събор, който да на­прави преглед на действащите цър­ковни канони, да създаде, съответно изискванията на времето, нови и въобще да придаде сила на църков­ната дисциплина. Такъв събор бил свикан 10 години след приключване на Шестия, през царуването на император Юстиниан II Ринотмет (685-711) в Константинопол. Заседанията му за­почнали от 1.IX.691 и продължили до 31.VIII.692 година [3]. Поради близостта му по време с Шестия, в Източната църква е прието правилата, които той постановил, да се считат за пра­вила на Шестия вселенски събор. „Шести“ той е наречен и в първото правило на следващия вселенски събор – Седмия[4]. С това название и с такова значение правилата на този събор са поместени и във всички следващи сборници на каноните. И понеже заседанията му се състояли в залата с кръглите сводове – „Трула“, затова го наричат и „Трулски“. Може да се приеме още, че той е втора продължителна сесия на Ше­стия или Трулския събор. Впрочем този събор допълнил работата на предишните два събора – Петия и Шестия[5], които не издали правила, поради което средновековният канонист Теодор Валсамон (живял през втората половина на XII-ти и може би първата четвърт на ХIII-ти век[6]) го нарекъл „Пето-Шести“ (Пандекти, Квинти-Секста)[7].

От правно гледище твърде ва­жен е въпросът за състава на този събор. Под протокола с него­вите канонически определения личат подписите на 227 епископи, тоест с 57 повече от онези, които намираме в протокола на Шестия вселенски съ­бор[8]. Между тях намираме и под­писи на някои епископи на гра­дове от нашите земи, например подписът на „Мамал, недостойният епископ на града Месемврия…“. Четири­десет и трима от тези 227 епископи били членове на събора отпреди 10 години. Много важен е подписът на шестото поред място, именно: „Васи­лий, епископ на Гортина, митро­полия на христолюбивия остров Крит и застъпващ мястото на целия събор на Римската църква…^„. Папа Сергий (първият римски епископ с та­кова име), който бил съвременник на събора, не подписал протокола с правилата му[9], въпреки че Константинополският патриарх Павел, Алек­сандрийският Петър, Антиохийският Георги и Иерусалимският Анастасий го подписали. За разлика от миналото Римокатолическата църква днес не признава като задължителни за себе си нито едно от тези правила[10]. Предлогът да се отхвърля събора е, че в неговата работа не взели уча­стие повече упълномощени от па­пата представители на Римската църква[11]. Всъщност истинската при­чина за това отношение се заключава в това, че някои правила, израбо­тени от събора, са насочени срещу важни обичаи, нововъведения и тен­денции в по-нататъшното развитие на римската устройствено-управителна практика[12].

Каноническата дейност на Трулския Пето-Шести вселенски, събор, в сравнение с това на другите вселен­ски събори, е най-голямо. Той из­работил 102 правила. Те засягат най-различни страни на Църковното право, което действало до това време. Една част от тези правила представлява възстановяване на пре­дишни канони, които били занема­рени в практиката; друга част от тях е приспособена към изисква­нията на времето; трета част са нови правила, предназначени да регули­рат новопоявили се отношения в църковното общество. По-основните въпроси, до които се докосват някои от правилата на Трулския Пето-Шести вселенски събор, са например за устройството и управ­лението на Църквата, за клира и за брака на клириците, за брака изобщо и по-специално за смесените бракове, за формата на клириците, тоест за техния външен вид и облекло, за борбата с някои езически обичаи и суеверия и други. От извън­редно важно значение за Църков­ното право е второто пра­вило на този събор, което посочва по число каноните, постановени от всеки събор – вселенски или по­местен, както и онези на светите отци, утвърдени от вселенските съ­бори, и установява по този начин твърдо и непоклатно състава на все­ленския канонически кодекс.

Най-важните от правилата, отна­сящи се към първата група въпроси, тоест въпросите, засягащи църков­ното устройство и управление, са 8-то и 36-то правило. И двата посо­чени канони се отнасят до съборното устройство и уп­равление на Църквата. Осмото правило задължава митрополитите да свикват епископите на съответ­ните диоцези на редовни събори веднъж през годината. Това правило всъщност е възстановяване на 37-то апостолско и 19-то Халкидонско, задължаващи митрополитите да свик­ват два пъти през годината еписко­пите от съответната област, за да разглеждат въпроса от вероучителен и устройствено-управителен харак­тер, но е приспособено към условията на живота на Църквата през втората половина на VII-ми век, когато поради „варварски нашествия в империята и други случайни пречки[13]“ нямало възможност епископите на дадена митрополитска провинция да се съ­бират два пъти през годината. Ето защо правилото разпорежда: „…веднъж в годината, поне между светия празник на Пасхата и края на месец октомври… да става събор“, при което при неизпълнение на това раз­пореждане без уважителни при­чини нарушителите му – епископи­те, се санкционирали с „мъмрене“.

Тридесет и шестото правило на Пето-Шестия събор е от особена важ­ност за Църковното право. То въз­становява 28-мо правило на Халкидонския и третото на Втория вселенски събор, отнасящи се за равноправие­то на Цариградската патриаршеска катедра с Римската[14]. На второ място, като установява иерархичес­кия ред на патриаршеските ка­тедри на Източната църква: най-напред Константинополската, пос­ле – Александрийската, на трето мя­сто – Антиохийската и на четвър­то – Иерусалимската, това правило промулгира официално и автори­тетно така наречената „пентархия“, тоест петоначалие. Канонът за „петоначалието“ е развит и аргумен­тиран за времето си достатъчно на­учно в така наречената „теория на пентархията“.

Теорията за петархията, тоест за това, че както в човешкото тяло има 5 сетива, чрез които ние въз­приемаме впечатленията от заоби­калящата ни действителност, съоб­разяваме се с нея, живеем и дей­стваме творчески за нейното преобразяване, така и мистичното Тяло Христово – Църквата, може да има само 5 патриарси (нито повече, нито по-малко!), чрез които тя се ориен­тира в света и действа в него[15], ще е ангажирала продължително време покръстителя на нашия народ св. княз Борис да пита папата, колко истински патриарси има на света и могат ли и българите да имат свой патриарх (това се разбира от 92-ри отговор на папа Николай I на за­питванията на българите), защото ще му е било казвано, че българите не могат да имат патриарх, тъй като на света, съгласно 36-то Трулско пра­вило, може да има само 5 патриарси. Този канон бил голяма спънка за организиране на нови автокефални църкви, а организирането на такива било за новопокръстените народи една необходимост, особено след като отбелязвали напредък в усвояването на християнското учение, каквито били българите. За пръв път през Средновековието това правило било отчасти обезсилено от тях, тъй като само около 50 години след покръстването си, въпреки всичко, те успели да организират своя автокефална Църк­ва с напълно независим неин предстоятел – патриарх. Те били по­следвани по-късно от сърбите, още по-късно – от русите и така нататък, докато достигнем до наше време, когато цялата Православна църква представлява едно свободно съборно единство от самостоятелни, неза­висими, автокефални православни Поместни църкви. И тъй, въп­росният канон е обезсилен в онази своя част или откъм онази, своя страна, която е плод на временни, случайни, преходни обстоятелства, тоест в частта, която разпорежда, че на света може да има само 5 патриарси и която стои в неразривна връзка с политиката на византий­ското правителство за сфера на културно и политическо влияние. Що се отнася до другата своя част – за иерархическия ред на патриаршес­ките катедри, правилото продължава да е валидно и днес така, както в миналото, тъй като иерархизмът е едно начало, за което Църквата ви­наги е държала неотстъпно.

На първо място в правилата, зася­гащи втория важен въпрос – за клира и за брака на клириците, би могло да се постави 33-ти Трулски канон. Той осъж­да арменската практика да се прие­мат в клира само онези, които произ­лизат от свещенически род[16]. Тази практика била в пълен разрез с установения в Евангелието принцип за равенство на хората пред Бога, за еднаквата ценност и достойнство на всяка човешка личност пред Бо­жието лице и за възможността на всеки човек, при съответно усърдие и подготовка, да влезе в сонма на служителите на олтара. Той бил против професионалната и съсловна затвореност на свещенослужителите по подобие на жреците в Египет, Иран, Китай, Индия и други. Тази практика у арменците се осъжда, като се провъзгласява диаметрално противоположната – в производ­ството на клирици да не се гледа нито на произхода на произвеждания, ни­то на общественото му положение или на родителите му, нито на поли­тическата, национална, класова или расова принадлежност. Правилото издига като единствен критерий за производството на клирици-свещенослужители нравствените качества на кандидатите, усърдието и подготов­ката им.

Въпросът за брака на кли­риците се трактува от 12-то,13-то и 48-мо правила на събора. По това време в Римската църква все по­вече и повече се утвърждавал целибата и някои от папите били взели вече сроги мерки, щото всички кли­рици – епископи, презвитери и дякони да живеят безбрачно[17].

Прочетете още „Основни положения в каноническата дейност на Шестия вселенски събор*“ →