Архимандрит Горазд

Религията на траките принадлежи към естествените религии, в които много религиозни понятия са силно изопачени. При сегашния стадий на научно изследване ние знаем твърде малко за бита, религията и културата на траките, които са вставени като компонент в антропологическия и психологически образ и строй на нас българите. D-r Friedrich Müller[1] изказва мнение, че «трако-илирийците първи са се отделили от общия индоевропейски (индогермански) корен и като напуснали арменските планински области, завладели Балканския полуостров». Следователно, според Мюлер, трако-илирийците са вторите по древност заселници, след баските, в Европа. Тракийците се поселили на изток от река Дрин по средното течение на българска Морава и до горното течение на река Струма, като се прострели до Егейско море. На север те достигнали до река Дунав, а на изток – до Черно море. Херодот, бащата на историята, пише, че тракийското племе гети населявало областта на север от Хемус (Стара планина) близо до морето и през IV-ти век преди Рождество Христово преминало Дунав и основало могъща гетска държава. На запад от гетите живяло тракийското племе кробизи (покрай реките Вит и Осъм), а малкото племе миси – по течението на река Цибър (Киамбра Джибра) и още по на запад – трибалите, от Горни Искър до река Дрин, тимахи – по река Тимок и прочее.

В Родопа са живели така наречените  от Херодот траки сатри (от албанската дума сатр – меч[2]. Това племе Тукидит нарича диами[3]. На едни от високите родопски върхове сатрите имали светилище на бога Дионис, чиито жреци, наречени беси (на гръцки висси) пророчествали (предричали бъдещите събития и съдбата на хората). Това светилище посетил Александър Велики при похода си към река Дунав през 335 година. И във времето на Октавиан  Август се говори за това светилище на бесите, както вече започнали да се наричат траките в Родопа. Бесите-траки отстоявали правата на своята народностна общност много векове и след завладяването им от Рим. От времето на римския император Траян (началото на II-ри век след Рождество Христово) е открит един надпис на латински и гръцки език, „западно от Пазарджик на около 5 км, в който бесите са назовани по латински «Vessi» и по гръцки – «Висси». Един от големите християнски мисионери сред траките бил епископ Никита Ремесиански, а през V-ти век, когато много траки били романизовани, бесите извършвали християнското богослужение на своя роден език.

Първият световен конгрес по тракология вече сочи големия интерес, който се проявява в научния свят към този огромен народ, влязъл в историческите повествувания на много древни писатели и историци, в монументалните паметници и писмени документации столетия преди новата ера и след нея.

Религията на траките споделя всички характерности на религиозното съзнание и преживяване, както и на външните им изрази. Тя е и знание, и воля, и чувство знание, придобивано чрез устно или писмено предаваната теогония и космогония, разкази за чудеса, поговорки и други, воля за действие чрез жертвоприношенията, молитвите, обетите-обричания и тяхното изпълнение, постенето, подвизите в името на вярата и чувство, което одухотворява действията на вярващия човек, импулсира религиозното му мислене и въображение, мотивира религиозната му възторженост и мистика, както и творбите на химни, просби и благодарения, които формират религиозния култ.

Религията на траките е не само основен, но и крупен фактор в бита, в духовната и материална култура, в държавното и социалното им устройство, та дори и във военната им настроеност и бойното им изкуство. Като всяка религия и религията на траките има своя история, защото има своя растеж и своите промени. Религиозното развитие на траките движи развитието на езика им, на устните им предания, на изкуството им, на строителството им, на песенното им творчество. И съвсем естествено, самият им културен напредък оказва своето влияние и довежда до нови, по-съвършени религиозни представи, по-възвишени понятия за божеството и нормите на взаимоотношенията между божеството и човека, като едновременно с това се облагородява култът. Трудно би било да си обясним бита на траките, моралните им и правови норми, родовия им морал, племенното им и държавно устройство, без да познаваме тяхната религия поне в най-общите ѝ черти. При траките явленията в природата и събитията в живота на човека и на обществото се разбират и приемат като воля за божеството. Религията на трака му дава понятията за добро и зло, за семейни и обществени задължения, за личен дълг и чест. Почти всички археологически находки от тракийски произход, като свидетелстват за материалната и духовна култура на траките, са такива именно, като въплъщение на религиозната им мисъл, на творческото им религиозно въображение и битност. И трябва да кажем, че от времето на първите сведения на траките, които Омир дава в IX-ти век преди Рождество Христово, а именно: «Новодошлите тракийци стануват… заедно с тях е и царят им Резос. Аз му видях и конете, прекрасни и твърде големи. Те са по-бели от сняг, а с ветровете на тичане равни. Злато и сребро му красяха дори колесницата нова. Има и златни огромни доспехи. За гледане чудо! А не прилича на смъртни да носят такива доспехи, ала напълно подхождат на боговете безсмъртни… храбри тракийци[4]. Вятър от Троя ме тласна при Исмар, града на кикони (тракийско племе), аз разруших им града. Ала спасени кикони отишли при други кикони… по-храбри и по-многобройни… опитни в битки с мъжете с колесници. Колко листа и цветя са на пролет, те толкова бяха… Паднаха (от нас)… по шестима от кораб: всичките други избягахме с мъка от смъртната участ… загубили много другари… убити в полето от тези кикони (траки»)[5] (Одисея, IX, 39-66), до времето, когато те строят гробници по горното течение на река Тунджа, в околността на град Казанлък, през IV-ти и III-ти век преди Рождество Христово в този близо шествековен период и култови въплъщения има огромна разлика. Тази разлика се вижда от изследванията на гробниците, открити в района на град Казанлък и околността, а именно: гробницата в древния град Севтополис, основан от тракийския цар Севт в края на IV-ти век преди  Рождество Христово и на гробницата, западно от град Мъглиж, от втората половина на III-ти век преди Рождество Христово, които са импозантни построени със сложна вътрешна архитектура, изградени с тухли, с много и изящни куполни форми.Тези построения са диктувани от изменените религиозни представи, от едно по-богато религиозно повествувание за задгробния живот от повишените и изменени култови изисквания и вероучителни тези. Тези, колкото оригинални паметници на архитектурата, толкова и ценни свидетели на изящен художествен вкус, разкриват достигнатата висока степен на строителна техника у траките и на вече много напредналата им тракийска култура, стимулирана от религиозното им чувство.

Писмеността е изключително важен фактор както за създаването, така и за развитието на еднакви представи за божеството (божествата); писмеността улеснява и уеднаквяването на религиозния култ в даден народ.При траките липсата на собствена писменост попречила за създаването на единно тракийско вероучение. Това подпомагало поддържането на местните религиозни тракийски обичаи и култове. Необходимостта от писменост и възприемането ѝ от гърците съдействали на гръцкото религиозно и културно влияние върху траките. Много религиозни паметници, създадени във връзка с празници, при погребения (могили с вътрешни постройки за покойниците, надгробни плочи стълбове, саркофази, плочи, на които се записвали обети-обещания към дадено божество за извършване някакъв подвиг или правене материална жертва) били писани на гръцки език. Най-вече такива паметници има по българското черноморско крайбрежие, където гръцкото културно влияние върху траките било улеснено от търговско икономическите контакти между гърци и траки.

Гръцкото религиозно влияние върху траките първоначално се проявява по черноморските градове Истрос до делтата на река Дунав, Катис, Одесос, Месемврия, Анхиало, а по-късно и във вътрешността на днешна България, когато Филип II Македонски основава град Филипополис, град Кабиле на река Тунджа (при днешния град Ямбол) и старотракийското поселище Берое (днес Стара Загора).

Религиозното влияние на гърците извън тези градове и техните околности било или много слабо, или никакво. Професор Янко Тодоров, траколог, обосновано твърди, че траките са имали своя самобитна култура и са я запазили, опазвайки ревниво вярата в своите божества; с тази вяра, с нейния култ и със своята култура те повлияват и на други народи. А от изследванията на световноизвестния академик Владимир Георгиев върху тракийския говор узнаваме как тракийският език навлиза в говора на гърците и то чрез възприетите от траките тракийски религиозни повествувания и религиозни култове на различни божества. Бележитият историк професор Димитър Ангелов в най-новия си труд пише: Обстоятелството, че през доримския период тракийският език не могъл да се наложи като писмен, а вместо него тази роля изпълнявал гръцкият, се отразило твърде неблагоприятно върху съдбата на тракийския етнос… Доколкото съществувала образована прослойка (главно сред богатите и знатни среди в градовете), тя се възпитавала в елински традиции поради силното влияние на гръцката писменост и култура и не била в състояние да оказва някакво особено въздействие върху голямото мнозинство, което нито знаело гръцки, нито се интересувало от гръцката култура[6]. Като липсвала тракийската писменост, единственото средство, чрез което се освежавала историческата памет на траките, е било религиозното устно повествувание и практикуването на религиозния култ на различните божества. Това е поддържало духовната връзка между минали, настоящи и бъдещи поколения: това е осъществявало моралната опора на тракийското етническо съзнание. И професор Димитър Ангелов продължава: «Очертал се постепенно своего рода «разрив» между един слой образовани хора и масата от населението, който разрив се чувствал през епохата на елинизма и който станал още по-подчертан след завладяването на Балканския полуостров от римляните»[7]

Данни от произведенията на римския поет Овидий, който бил заточеник в град Томи, на черноморския бряг, в началото на I-ви век преди Рождество Христово, подкрепят становището на професор Янко Тодоров и на професор Димитър Ангелов, а именно: Овидий съобщава, че тракийското племе гети не знаело гръцки език и че «тук-там в езика им се срещат следи от гръцки, но вече са добили варварски облик»[8] 

Главно тракийско божество е Залмоксис. Сократ разказва: «Научих това припяване – баене (Еподи) там в похода (в Потидея в 432 година преди Рождество Христово) от едного от тракийските лекари на Залмоксис, за които се говори, че вярват в безсмъртието на душата.Този тракиец думаше, че елинските лекари добре говорели това, което аз ви казах сега. Но Залмоксис, нашият цар, който е бог – рече той, казва, че както не бива да се почва да се лекуват очите без главата и главата без тялото, така и тялото – без душата[9]»

Проучванията на румънския учен Иоан Коман[10] довеждат до извода, че траките (гети) първоначално почитали един висш бог, комуто не давали определено собствено име. Произходът на Залмоксис е земен: той бил цар, велик пророк и прорицател. По-късно Залмоксис се отдава само на прорицания в планината Когайна и напътствал царя на гетите. Постепенно, при дълга еволюция на религиозната мисъл, Залмоксис се влял в понятието за великия бог; от V-ти век се говори за него като за единствен велик бог, одухотворен, небесен добил идейно възвишен характер, а не като хтонически бог на мрачното подземие. Тази еволюция в концепцията за Залмоксис и вярата в него като небесен, възвишен не изисквала вече кръвни жертви и те били заменени с плодове. Така еволюиралата вяра задължавала почитателите на този бог да бъдат вегетарианци, за да получат и вечно блаженство при него. Според Коман тази възвишена концепция била плод на гения на гетите-траки, за които Херодот пише: «Преди да достигне Истър (река Дунав), Дарий покорява най-напред гетите които вярват в безсмъртието си… Те са най-храбри и най-справедливи от траките. За безсмъртието си те така мислят: не вярват, че умират, но мислят, че починалият отива при бог Залмоксис. Едни от тях го наричат също Гебелеизис»)[11]  

Мнения за божеството Залмоксис изказват и други учени: П. Кречмер, Бейе, Брие, които не споделят изцяло становището на Коман относно високата духовност на гетите-траки. Те считат, че Коман се поддава на идеализация на гетите, както това правили някои гръцки писатели през V-ти век преди Рождество Христово, възхвалявайки и идеализирайки старите народи. Тези учени взимат под внимание писаното от римския писател Овидий, който много по-късно от Херодот, е имал впечатления от гетите. Овидий бил изгнаник в град Томи, днешна Добруджа и съобщава, че гетите са «груби и войнствени… на пояса им виси винаги меч… въоръжени са с лък и отровни стрели, не им са чужди и човешки жертвоприношения»[12]    

П. Кречмер счита, че гетите са смесица от траки и скити (иранци) и поради това наследили както вярата в безсмъртието, така и дълбоката си религиозност от иранците. Той обяснява името Залмоксис като трако-скитска композиция и го превежда «Господар на човеците», тоест владетел на подземния свят, където отиват човеците след смъртта си. А учените Бейе (Вeyet) и Врие (Vries), като не споделят изцяло становището на Коман, приемат, че представата за Залмоксис и първоначалният му култ претърпяват постепенно развитие и неговите почитатели, ако са във време на война, го почитат като бог на войната и се обръщат за помощ към него, ако се занимават със земеделие – те му се молят да покровителства посевите и да дава плодородие, а ако са занаятчии – да дава добри успехи в занаятията.

Някои учени извеждат името Залмоксис от «меча кожа», защото при раждането на Залмоксис роднините му хвърлили върху него меча кожа, която траките наричат залмос. Унгарският учен А. Алфйолди (A. Alföldi) приема това като достоверно, защото североазиатските племена имали култово отношение към мечата кожа и техните шамани и прорицатели се обличали в животински кожи, изпълнявайки функциите си, съпроводени, както вярвали те, с проява на магически сили.

Докато се принасяли кръвни жертви, у траките съществувало поверието, както и у някои други народи, че божеството благоволява към този трак жертвоприносител, който е пробол с хвърленото копие жертвата си и че не е приятен на божеството този, който не е успял да стори това, поради което е трябвало да пренесе друга успешно прободена жертва.

Не били редки случаите, когато траките имали за свой княз главния жрец на племето. И изобщо княжеската власт у тях произлизала от тази на жреците и магесниците.

В племето беси главният жрец на Дионис предвождал борбата срещу римляните, които постепенно завладявали Балканския полуостров. А у мизийските кебрени и скебои главният жрец на Хера бивал винаги племенен главатар.

Колко дълбока е била религиозността на траките, се вижда от това, което съобщава в книгата си Полиен[13], когато едно от споменатите племена, почитащи богиня Хера, не пожелало да послуша главния жрец Косинга, тоест владетел-главатар, то той заплашил траките, че ще се качи по стълба на небето при Хера и ще ѝ се оплаче. Траките се изплашили и обещали да са послушни към него.

При даките главният жрец на Залмоксис бил пръв помощник на царя. Авторитетът на религиозните водачи на траките бил на най-високо равнище. Главният жрец на Залмоксис при даките убедил народа да изкорени лозята cи, за да не произвежда вино, чрез което се достигало до пиянство и разпътство[14].

Както съобщават Ксенофонт и Плутарх, имало траки без царе, например родопските.

Траките почитали безименното, но много популярно божество конник. То добило известност като тракийски конник и от него са останали много релефи и надписи от римско време: то имало много тракийски и римски наименования. Наименованията му означават качествата на божеството или мястото, където се почита този Xерос. Траките били наречени от Омир «коневъдци» (иппополи) и пише за прочутите тракийски коне, както и Тукидит описва гетската конница. Конят бил свещено животно за тях. В борбата си с М. Краса мизите преди сражението пренесли в жертва кон и се заклели всичко ще пожертват в името на победата и че ще изядат ­вътрешностите на уловените римски военачалници[15].

Войната и ловът били главни занаятия на траките; последните вярвали,че след смъртта си, възседнали на кон, ще придружават бог Дионис и Херос, като представяли последния в релефите с куче, което гони глиган, заек или друго някакво животно. Рударството и металургията на траките били свързани с тяхното военолюбие, а военното изкуство те научили от скитите.

Траките вярвали, че божествена сила е въплътена в съществото и образа на коня (така пише Омир). Тракийският конник-бог е велик Херос, благосклонен към молитвите и нуждите на почитателите си (такъв релеф благосклонния Херос има запазен в Габрово); той е закрилник на рудничарите (Херос-Авлариохос) в оброчните плочки в Малко Търново; той е дарител на полско плодородие (Херос-Агриос); крепител на плодородието и благоденствието и получава името Дерзалес в някои тракийски племена; светъл бог, който се вслушва в молбите на хората и лекува болките им, дарява им здраве (Херос Епекоос); Херос е и бог на войната и е непобедим (Херос – Инвиктус).

Религиозните преживявания се осмислят и обективизират различно в зависимост от вероучнтелните и нравствени норми, в зависимост и от културното ниво на вярващите. Тракийският цар Резос се явил пред Троя с коне, по-бели от сняг и бързи като вихър. Очевидно при такава войнствена настроеност, с която се отличавали траките и с любимото им занятие – лова, божеството им приема образ на конник-боец или конник-ловец. Това божество олицетворява за траките и плодородието, изобилието, растителността, лова, победата, като плод на божествената сила, като благоволение на добрия и велик Херос, който не оставя, без милост починалите и който радва живите с различни благодеяния. Херос е многолика божествена сила за тракийското религиозно съзнание. От I-ви до III-ти век при повишената под влияние на елино-римската култура и техника, култура на траките, последните изобразяват със средствата на тази техника в изкуството Хероса – тракийски конник на плочки, които имат религиозен характер. Тези плочки създават при някакъв оброк към божеството и се наричат оброчни плочки. Леят се и монети с образа на тракийския конник. Гръцкото население в градовете Истрос, Калатис, Одесос по черноморското крайбрежие под тракийско влияние отъждествило своя велик бог с многоликото тракийско божество Дерзалес.

Този много разпространен религиозен култ на тракийския конник е оставил следи и у нас. Само в Софийския археологически музей има 350 релефа на тракийския конник.

Когато Рим сразил своите съперници в западната част на Средиземно море, той насочил вниманието си към установяване световно господство и на Изток. Траките между Дунав, Хемус, Родопите и Егейско море, на север от река Дунав по Южна Русия, по крайбрежието на Азовско море и в Мала-Азия били подложени на силен военен натиск, който завършвал с война между римските легиони и свободолюбивите, войнствени и дълбоко привързани към своя бит траки. В края на краищата Рим се наложил със силата на оръжието, но и това не било тъй лесно и тъй бързо. Съпротивата на траките била повсеместна. Главният жрец на племето беси от култа на Дионис, тракът Вологез, в 1313 година преди Рождество Христово обявил война на одрисите, друго тракийско племе защото се подчинили на Рим и сключили мир с него. В кратко време Вологез обърнал силните одриси в бяг. Синът на одриският цар Раскупорис бил убит, а царят-баща избягал в Херсонес Тракийски, в който римляните установили своята власт. Едва през 11 година преди Рождество Христово римляните завладели Тракия, след съкрушителните победи които нанесъл на траките римският управител на Мизия Луций Калпурний Пизон.

Римската политическа власт и културно влияние засегнали само висшите слоеве на траките, главно в градовете и римските крепости. Иначе този «най-многочислен народ в света след индийския», както пише Херодот, в широките си маси живял с традициите на своята религия, винаги много чувствителен към разпоредбите на своите покорители римляните. Така например в 25 година след Рождество Христово траките живущи по планините, отказали да плащат данък на римляните и да пращат в римската армия младежите си, избирани измежду най-храбрите, защото преди това узнали, че повиканите да изпълнят военната си повинност ще бъдат пратени сред други племена в далечни страни с религия различна на тяхната, където могли и да изгубят своето народностно съзнание. Стигнало се борба на живот и смърт. Главатарите Тарса и Туресис едва когато видели, че организираната римска военна мощ не им дава никакъв изход и че хората и добитъкът умирал от жажда и глад, решили: Тарса се пробол с меча си в сърцето, а Туресис продължил въоръжената борба до пълното му поражение.

Връхната точка на римските усилия за културно влияние и установяване на трайна и силна власт над траките достигнали през I-ви и II-ри век след Рождество Христово сред населението на градовете по Черноморието. Градовете били федерирани, получили самоуправление, всички заедно били подчинени на императора в Рим и на сената, а императорите Траян и Адриан (в началото на II-ри век) сторили твърде много за урбанизацията на тракийските земи и население. Траян дал градско право на Сердика (сегашната наша столица), на Пауталия (сегашния Кюстендил) и на други градове; преустроил двете римски колонии: Рациария (Арцар) и Ескус (Гиген); създал нови градове: Августа Траяна (днeс Стара Загора) при тракийското селище Берое, Никопол на река Янтра при село Никюп, Марционополис (при Девня) и други, като във всички тези нови или преустроени тракийски селища римляните построили красиви храмове, където приканвали траките на богослужение и на обща молитва.

Тези приканвания се свързвали обикновено с честването на императора който бил и върховен жрец, на държавни празници и при победи, с което се засилвал култът към първия римски гражданин. Целило се още да се постигне относително културно и морално единство в обширната римска империя и нейната цивилизация да обхване, доколкото е възможно, всички покорени народи.

Проучванията на археологическите паметници, останали от траките, ще дадат представа за разликата в културата на римляните и техните предшественици – елините, от една страна, и тази на траките от друга страна. Но и тази на гърците и тази на римляните е била различна от културата и религията на траките – един народ, обичащ свободата, бранещ религията си и нейния култ, народ от овчари, земеделци и ловци, който избягвал живеенето в градовете, за да запази своя народностен бит, оцветен изцяло от неговата религиозна вяра. В един документ – молба на траки от селото Скаптопара (при град Благоевград и близо до река Струма), отправена до император Гордиан (238-244), се казва, че при организирането и провеждането на панаира, който траял 15 дни, римляните унижили и ограбили траките и «осмелиха се, пише в молбата да се качат на врата на мнозина, като презират нашата простота». Очевидно е, че дълбока морална пропаст в съзнанието на траките селяни ги е делила от римляните и римските власти.

В религията на траките има още много неяснота. Тя се дължи на смесицата на прединдоевропейски представи на населението за божествата с представи от индоевропейската родина на народите. Но и при тази неяснота относно подробностите тяхната религия е съхранителна сила на племенното им или народностно съзнание. Затова елинското и римско културни влияния, които разширили религиозния и духовен поглед на траките, не успели да подрият самобитната тракийска култура и религия с нейния специфичен култ. Професор Димитър Ангелов, за да изтъкне съпротивата, която тракийското население оказвало на гръцкото и римско културно и религиозно проникване, сочи на разделението между траките от висшите слоеве и широките народни маси на религиозна и културна основа, което нарича «разрив»[16] и счита, че именно тази съпротива и произлезлия разрив са опазили и битовата и религиозна чистота на траките, подложени на постоянна военна и културно-религиозна експанзия. Елинистичната експанзия била особено силна в края на IV-ти век преди Рождество Христово. Откритите археологически останки от тракийския град Севтополис (близо до град Казанлък) през 1946 година и на тракийската гробница в 1944 година в Казанлък (наречена Тюрбето) сочат на проникването на живопистта от елинистичен образец сред висшите слоеве на траките. Изобщо създаденият контакт е способствал за възприемане известни елински и римски културни постижения от страна на траките, а именно: да си служат с елинската или римката писменост, да почитат и техни божества, чиито храмове изисквали въвеждане по-съвършено строителство, архитектура, живопис, гробници, амулети и други погребални принадлежности. Но в същото време религията на траките с култа, вероучителните и нравствени си норми силно повлияли на гърци и римляни в религиозно отношение: те започнали да почитат тракийски божества и именно едно от най-главните – Дионис.

Следва…(виж тук).

____________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 3, с. 1-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права и представлява доклад, изнесен на Първия световен конгрес на траколозите в София на 7 юли 1971 година.

[1]. D-r Friedrich Müller, «Algemeine Ethnographie», Wien, 1873  

[2]. Herodot, VII, III.  

[3]. Thucid., II, 96 

[4]. Илиада, X, 423-507, превод на Александър Милев 

[5]. Одисея, IX, 39-66.

[6]. Димитър Ангелов, «Образуване на българската народност», София, 1971, стр. 66.

[7]. Пос. съч., същата страница.  

[8]. Р. Гандева, «Овидий и населението на антична Добруджа», ГСУ, ФЗФ, I, 1968, стр. 1-104.  

[9]. Plathon., «Charm.», 156 D.  

[10]. J. Comane, rev. «Zalmoxis», I, I, 1939, p. 3-4.  

[11]. Herodoti, «Historiae», IV, 92; IV, 93; IV, 94.  

[12]. K. Mülenhof, «Altertums», III, 159.  

[13]. Polyaen, VII, 22.  

[14]. Strabo, VII, 3, 2; Yordan «Get»., V, 69.  

[15]. Florus, II, 26.  

[16]. Димитър Ангелов, «Образ на българската народност» стр. 66.

Кратка връзка за тази публикация –  https://wp.me/p18wxv-eC9