(За воинската служба и непротивене на злото)

Фьодор Николаевич Козирев

„И като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури.“ (Иоан 2:15)

Въпросът за съвместимостта на воинската служба с християн­ското звание не е нов. Той е бил повдигнат още на църковния събор в Арл през 314 година. Тук за първи път Църквата писмено е засвидетелствала сво­ето отношение към проблема. Постанов­лението на събора е следното: „Отлъчват се от Причастие тези християни, които ос­тавят оръжие в мирно време“ (в някои ре­дакции – „по време на война“).

Християнското отношение към вóинската служба, естествено, произтича от от­говорите на Църквата на фундаментални­те въпроси на вярата – за произхода на зло­то и насилието, възможността за използ­ване на сила в борбата със злото. Църква­та не споделя възгледите, според които из­точник на всички злини в обществения жи­вот са частната собственост, държавата или цивилизацията. Още по-чужди са ѝ те­ориите, представящи насилието за движе­ща сила на прогреса и обявяващи война на всички норми на обществото. Обяснявай­ки произхода на злото и насилието в света, Църквата изхожда от двете най-съществе­ни положения на християнското вероуче­ние: за грехопадението на човека и него­вото изкупление от Сина Божи.

Библията и Църквата учат, че злото не е сътворено от Бога, но е получило достъп в нашия свят чрез падението на първите хора. Заедно със злото в света влязло наси­лието. Отношенията на любов и взаимно доверие, свързващи човека и Бога в Рая, се сменили с отношения на власт и подчине­ние. Но такива отношения могат да се гра­дят само върху основата на силата. И ето, веднага след прогонването на човека, пред входа на Рая се появява фигурата на Херувим с „пламенен меч“ (Битие 3:24) – първи­ят въоръжен страж на реда, поставен от Самия Бог.

Напуснатата от Божествената благо­дат паднала човешка душа вече не била спо­собна доброволно да се въздържа от зло­то, и още в първото поколение на Адам избухва вражда, завършваща със страшния грях – братоубийство. За да бъде ограни­чено насилието на земята, Бог учредява гражданската власт и ѝ дава правото да овъзмездява престъпниците, дори стигай­ки до смъртно наказание. „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се про­лее от човешка ръка…“ (Битие 9:6) – такъв е един от пунктовете на Завета, даден от Бо­га на родоначалника на човечеството след потопа – Ной.

Така още в първите библейски глави се дава откровение на хората, че основни­ят източник на всички социални неправди, войни и конфликти се оказва не някаква историческа грешка на човечеството, а първородният грях – вътрешната развала на човешката природа. И затова Църквата отхвърля утопичните представи за настъп­ването на светла ера на земята (комуниз­мът и други подобни), в която ще изчезнат враж­дите и престъпленията, и войските и зат­ворите ще станат ненужни. Това не значи, че злото е непобедимо. Напротив, христи­яните вярват, че победата над злото в све­товен план вече е осъществена. Със Своя­та кръстна смърт и Възкресение Христос победи смъртта и ада. Но тази победа не освобождава автоматически човека от робството на греха. Злото така дълбоко се е вкоренило в човешката природа, че ос­вобождаването от него се постига само чрез преобразяването на тази природа, за­почващо с Кръщението и завършващо с те­лесната смърт. И затова, вярвайки в нас­тъпването на „Царството на правдата“, Църквата в същото време държи на това, че то няма да настъпи в пълнота тук и не­гови граждани ще могат да станат само вкусилите смърт. А дотогава, докато съ­ществува нашата земя и ние сме на нея, трябва да ги има и властта, и войнството, които са призвани да се противопоставят на разрушителната сила на злото.

Интересно, че в историята на христи­янските народи масовото отпадане от Бо­га и Църквата винаги се е предшествало и съпровождало от широко разпростране­ние на утопичните идеи, надеждата за изг­раждане на земния рай. И това е законо­мерно: нали да се повярва в „прекрасния човек“ и „идеалното общество“ може са­мо като се отхвърли църковното учение за първородния грях. Идеите на Русо за част­ната собственост като източник на наси­лието в обществото са подготвяли френс­ката революция. Идеите на ученика на Ру­со граф Лев Николаевич Толстой за непротивене на злото, подготвяли революцията в Русия. Ереста на Толстой за „непротивенето“, изиграла вече съществена роля в история­та на Русия през ХХ-ти век и възродена сега от многобройните секти („петдесетници“, „свидетели на Иехова“ и други), не просто де­зориентира човека по въпросите на вяра­та. Призовавайки към отказ от въоръжена съпротива на злото, тя духовно го обезо­ръжава, лишава го от правото да отстоява своята свобода, достойнство и светини от откритото посегателство на силите на мрака, води го към упадък и смърт. Затова не трябва да отминаваме с равнодушие та­зи лъжа. Тя изисква най-сериозно разглеж­дане.

Учението на Толстой и неговите пос­ледователи за непротивенето на злото ка­то че ли се опира на очевидни за християнина истини, казани от Самия наш Господ Иисус Христос: „Да се не противите на зло­то“ (Матей 5:39); „Обичайте враговете си“ (Матей 5:44); „Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Матей 26:52). Ако тези думи се погледнат отделно, извадени от контекста, без връзката им с общия дух на Писанието, то може наистина да се пред­стави, че служещите в армията нарушават Христовите заповеди. Но нека вникнем по- дълбоко и видим дали това е така.

Четейки внимателно Евангелието, ние ще намерим немалко изрази на Спасите­ля, които на пръв поглед си противоречат. Ето само някои от тях: „Почитай баща си и майка си“ (Матей 19:19) и който „не нам­рази баща си и майка си… той не може да бъде Мой ученик“ (Лука 14:26). „За съд дой­дох Аз на тоя свят“ (Иоан 9:39) и „не дой­дох да съдя света, а да спася света“ (Иоан 12:47). „Моя мир ви давам“ (Иоан 14:27) и „не мир дойдох да донеса, а меч“ (Матей 10:34). Този, Който казва „не съм дошъл да наруша закона“, го нарушава, изцелявайки в събота. Този, Който казва „да се не противите на злото“, изгонва с бич тър­говците от храма.

Какво е това – непоследователност? Съвсем не! Просто ние се стремим да нап­равим Христовото учение по-обикновено, отколкото е. Търсим в него еднозначност, но то не би могло да е еднозначно, защото е насочено към човека, а човекът е сло­жен. Човекът има тяло, душа и дух. В него се борят природното и личностното нача­ло, в него според думите на св. апостол Павел съществуват „ветхия“ и „новия“ човек (Ефесяни 4:22-24). В съответствие с това, и в Христо­вото учение има старозаветни и новозаветни елементи. Върхът на християнското учение са, разбира се, новозаветните запо­веди, проникнати от духа на всепобеждаващата Христова любов. Но тези заповеди са „изпълнение“, а не отрицание на стария закон (Матей 5:17), тоест развитие, разкритие и изпълването му с нов смисъл. Новият За­вет прораства от Стария, той е брилянт, сияещ в Старозаветния обков. Да се про­тивопоставят тези две части на единното цяло е все едно да се отдели тялото от чо­века.

На неразбирането на органическата връзка между Стария и Новия Завет са се градили множество заблуди на сектанти и еретици, древни и съвременни. Този дух, който заставил еретика Маркион във II-ри век да противопоставя на „злия Бог“ от Ста­рия Завет новозаветния „добър Бог“, кара съвременните протестанти да отхвърлят старозаветните елементи на вярата: свещенството, храмовете и богослужението, почитането на светините, спазването на об­щите пости и празници. Заповедите в Но­вия Завет, взети сами по себе си и тълкува­ни без съотнасяне към църковното преда­ние, се превръщат в нелепости, подобно на пацифисткото учение за непротивене на злото със сила или осъждане на патрио­тичните чувства в духа на космополитиз­ма. Те стават сила, която може да доведе само до анархия и разрушение, а не до съ­зидание в живота, могат да послужат даже за оправдаването на престъпления. Доста­тъчно е да си припомним опита за изпъл­нение на дело заповедите за ненавист към родителите, демонстрирани от известно­то „Бяло братство“ или „Богородичен цен­тър“ [1].

Опитите да се тълкува Евангелието със собствения ум, вън от Църквата, води до изопачаване смисъла на евангелските за­поведи, понеже човешкият ум, натъквай­ки се навсякъде на противоречия, е прину­ден да приеме една част от учението в ущърб на друга. Действително, както еди­нодушно са смятали светите отци-тълку­ватели, противоречията се съдържат не в Писанието, а в падналия и повреден от гре­ха човешки разум. Да възприеме в пълно­та благовестието, човек може само „от­вътре“, бидейки част от тялото Христово, в единение със съборния разум на Църква­та. Когато сърцето и умът на човека са до­коснати от Божествената благодат, про­тиворечията изчезват, евангелските запо­веди стават не външни призиви, а вътреш­на истина, и той ги изпълнява точно, при­лагайки ги в живота.

Като ключ за разбиране на връзката между старозаветните заповеди и евангел­ските може да послужи известният разго­вор на Иисус Христос с богатия юноша, приведен от трима от евангелистите (Матей 19; Марк 10; Лука 18).

Благочестив и състоятелен младеж, възпитан в Моисеевия закон, се среща с Христос и Го моли да му посочи пътя за спасение: „Какво добро да сторя, за да имам живот вечен?“ Христос отговаря: „Опазѝ заповедите!“ Момъкът пита: „Кои?“ Отговорът е: „Не убивай, не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетел­ствай; почитай баща си и майка си; обичай ближния си като себе си.“

На пръв поглед изглежда странно, че този млад човек, който по-нататък казва, че всичко това е „опазил от младини“, не знае за какви точно заповеди става дума. Но въпросът му става ясен, ако се предпо­ложи, че той не е очаквал именно такъв отговор. Той вероятно е очаквал да полу­чи от новия велик и добър Учител някакви нови и нечувани до този момент заповеди, като тези, които били дадени в Проповед­та на планината, а Христос му говори за това, че той е длъжен да изпълни вече из­пълненото. Естествено този отговор не удовлетворява юношата: „Всичко това съм опазил от младини; какво още не ми дос­тига?“ И точно тогава юдеите чуват нечу­ваното досега, новото слово: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкрови­ще на небето; па дойди и върви след Мене“ (Матей 19:21). Христос не порицава богат­ството, не казва, че е необходимо да се от­кажеш от него за живот вечен. Напротив, от първия отговор става ясно, че за младия човек е достатъчно да изпълни предписа­ното от Стария Завет, за да придобие ве­чен живот. Но за достигане на съвършенс­тво това е малко.

Заповеди за нестяжание, безбрачие, непротивене е нямало в Стария Завет. Но в него не е бил даден и пътят към съвър­шенство. За старозаветния човек е било ко­щунство дори да помисли за съвършенст­во, защото то би го направило равен на Бо­га. Новият Завет не само че позволява на човека да бъде съвършен: „Бъдете съвър­шени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Матей 5:48), но и дава практическо ръководство за достигане на това съвър­шенство. От момента, в който се дава Но­вият Завет, човек може не само да си въз­върне загубеното при грехопадението Бо­жие подобие, но и да надхвърли това пър­воначално дадено подобие, а именно – да стане „преподобен“, както величае Църк­вата тези светии, които са достигнали осо­бено благодатно състояние на близост с Бога, в резултат на изпълнението на мона­шеските обети за нестяжание, послушание и целомъдрие. Отсега нататък човек мо­же да бъде не само праведник, но и да пое­ме пътя на равноангелския живот. Заради своите вяра и праведност човек очаква спа­сение, за стремежа си към съвършенство чрез делата си – венец от неувяхваща сла­ва, награда на небесата. На двата вида еван­гелски заповеди: заповедите за спасение и заповедите за съвършенство, съответстват два пътя за спасение на християнина: в све­та и в монашеството. Неслучайно основа­телят на монашеството св. Антоний Вели­ки оставил света и отишъл в пустинята, след като чул в храма евангелския разказ за богатия юноша.

Монашеският път е само за избрани („не всички възприемат тая дума, но ония, на които е дадено“ (Матей 19:11). Християн­ските заповеди са за всички. Трагичното недоразумение на Толстой се заключава не в това, че той провъзгласил следването на заповедите за съвършенство за идеал на всеки човек, а в това, че обявил тяхното съблюдаване за абсолютно задължително. Това, което се дава като дар за подвига чо­век да се възкачва по степените на христи­янското съвършенство, той наложил като норма. Толстой не забелязал разликата между заповедите на закона и Христовите заповеди, не разбрал, че до евангелските заповеди човек трябва да възрасне, защото те се дават не за непосредствено изпълне­ние, а за постепенно, осъзнато и свободно усвояване. И когато съвременните пропо­ведници на пацифизма противопоставят личния подвиг на отделните светци – таки­ва като преподобни Сергий Радонежки и Сера­фим Саровски – на общата позиция на Цър­квата по военния въпрос, да се разобличи тяхната заблуда е много лесно. Достатъч­но е да се припомни, че у нито един от све­тите отци няма да намерите проповеди за пацифизъм. Преподобният Серафим, оста­вяйки се в ръцете на злодеите, нито вед­нъж не е осъдил въоръжената защита на ближния. Игумен Сергий е бил въплъще­ние на кротостта и смирението. Напускай­ки манастира, за да не бъде въвлечен в бор­ба за власт, благословил руската войска за Куликовската битка. Нещо повече, той до­вел във войската на Дмитрий Донски два­ма монаси, за да осветят непосредственото участие на верните синове на Църквата във воинския подвиг за освобождаването на руската земя от завоевателите, засвидетел­ствайки с това за първи път и завинаги, че Православната църква почита воинското дело като наистина свещено – дело, от кое­то не бива да се срамуват дори и тези, които са оставили света заради изпълнението в пълна степен на Христовите заповеди.

И наистина това е така. Да погледнем църковния живот. Той изцяло е проник­нат от воинска символика, започвайки с Кръщението. Кръщаваният се отрича от сатаната и поема задължението да се бори с него. От този момент нататък той ще се нарича Христов воин. И наистина, земни­ят живот на християнина по същество е ед­на непрекъсната борба със злото. Затова и Църквата, включваща в себе си всички вярващи, както живите, така и тези, които вече са си отишли от този свят, се дели на вóинстваща – тези, които все още воюват със злото на земята, и тържествуваща -тези, които вече са удържали своята голя­ма или малка победа над злото. А ето как­во пише за християнските добродетели св. апостол Павел: „И тъй, стойте, като си препа­шете кръста с истина и се облечете в бро­нята на правдата… вземете щита на вяра­та… и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово“ (Ефесяни 6:14-17). От­ново сравнение с вóини! Но какво да гово­рим за земните дела, когато самите небес­ни жители се изобразяват от Църквата във войнски образи. На самото небе след па­дението на някои от ангелите започва вой­на. Ненапразно св. апостол Павел пише за Хрис­тос, че Отец Го е пратил „да примири със Себе Си всичко… било земно, било небес­но“ (Колосяни 1:20). И за да помним, че войната още не е приключила, на иконостаса във всеки православен храм е изобразен пред­водителят на ангелските вóйнства – Архистратигът (гръцки – военачалник) Михаил с огнен меч в ръка.

Един от известните православни мис­лители на ХХ-ти век Иван Александрович Илин в своя труд „За противопоставянето на злото със сила“ справедливо отбелязва, че за непротивенето на злото в буквалния смисъл, в крайна сметка не си помисля нито един честен чо­век. Такова „непротивене“ би означавало приемане на злото, допускането му в себе си. Несъпротивляващият се човек трябва рано или късно да увери себе си, че злото все пак не е толкова лошо, защото докато е живо в душата неодобрение или макар и смътно отвращение от злото, той все още се съпротивлява. И едва когато отвраще­нието изчезне, душата започва да вярва, че черното е бяло, и сама става черна. Изпъл­ва се духовният закон: непротивопоставящият се на злото човек бива погълнат и победен от него.

Неправилно би било да се мисли, от­белязва Илин, че Толстой и съмишлени­ците му са призовавали към такова непротивопоставяне. Тяхната грешка е в друго. Когато те призовават към вътрешна побе­да над злото, към любов, държат на необ­ходимостта да се различават „човекът“ и „злото в него“, държат на духовното преи­мущество на убежденията, така те следват свещената традиция в християнството; и те са прави. Противопоставянето на злото трябва да е от любов и посредством лю­бовта. Но те категорично не са прави, ко­гато, изхождайки от тези очевидни хрис­тиянски принципи, достигат до принцип­ното отхвърляне на външната принуда ка­то такава.

Към външно, даже физическо принуждение е прибягнал Сам Господ, изгонвай­ки търговците от храма. Към него е при­зовавал да се обръщат в особени случаи апостол Павел: „Който е извършил това нещо… да го предадете на сатаната, за омаломощаване на плътта, та духът да бъде спа­сен в деня на Господа нашего Иисуса Хрис­та“ (1 Коринтяни 5:3-5).

Разбира се, сама по себе си външната принуда не гарантира преодоляване на зло­то в човека (това е във властта само на лю­бовта), но тя понякога създава необходи­мите условияза въздействието на любов­та върху човека. За да заздравее раната, трябва първо да се обгори. В евангелския образ на виното и елея, излети от самарянина върху раната на страдалеца (Лука 10:30-37), Църквата вижда откровение за съчетаването на строгостта и милостта в делото за спасение на падналата душа. Християнинът на воинска служба е длъ­жен да усвои тези образи, длъжен е да раз­бере, че поради спецификата на неговата служба, насочена към физическа принуда, той не може да бъде творчески подбуди­тел на доброто, но може и е длъжен да бъ­де негов верен слуга.

Заблудата, която не бива да се прости на последователите на Толстой и други адепти на „непротивенето“, се заключава в то­ва, че те отъждествяват всяко принуждава­не с насилие. Освен това, насилието и крот­ката принуда имат противоположни цели. Насилникът се стреми да унизи своята жер­тва, да я лиши от нейното „аз“, да сломи волята ѝ. Но този, който прибягва към при­нуда заради доброто, освобождава човеш­ката душа от плена на злото, дава ѝ сили да възстанови своето достойнство в случаите, когато парализираната от злото душа не е способна да се съпротивлява сама. За да усе­ти душата животворния повей на Светия Дух, от нея трябва да се отстранят нечисти­те духове, а за това трябва да се използва сила: „Как може някой да влезе в къщата на силния и да ограби покъщнината му, ако първом не върже силния?“ (Матей 12:29).

Безнравствено и лицемерно е да се на­рече насилник този, който затваря вкъщи непослушното дете, намислило да пътува при буря в морето. И ако приятелите на човек, обзет от гняв и канещ се да извърши убийство, го вържат, то те не вършат наси­лие, а велико духовно благодеяние.

Кървавата история на ХХ-ти век убедител­но разобличава пацифистката лъжа за то­ва, че злото, на което не се съпротивлява­ме, пресеква като че ли от само себе си. „Мюнхенският сговор“, безсилието на ев­ропейските държави не спират Хитлер. Победилото зло усмирил само мечът. И тогава станало ясно колко различни духов­ни плодове носи мечът на завоевателя и мечът на освободителя. Красноречиви са свидетелствата на немски военнопленни­ци как веднага след капитулацията „като че пелена паднала от очите им“ и те се ужа­сили от собственото си безумие.

Ето защо, осъждайки войните, разпа­лени от самолюбие и гордост, заради мир­ски изгоди и придобивки, Църквата се мо­ли за воюващите, когато те встъпват във война, подчинявайки се на необходимост­та да защитят или целостта на Христовата вяра, тоест собственото си духовно битие, или човешките права от гнета на грубото насилие. „Бог обича добродушния мир – казва св. Филарет, – но Бог благославя и праведната война.“ И така ще бъде, докато съществуват и господстват на земята са­молюбието и човешките страсти.

За пръв път християнството провъзгла­сява абсолютната ценност на човешката личност. Никой няма право да лишава чо­века от живот, освен Бог. Но има старо златно правило, прието и в християнската аскетика: от две злини да се избере по-мал­ката. Разрешавайки на злодея да убие не­винен, сами ставаме съучастници в убийст­вото. Имаме заповед за любов, но също та­ка са ни дадени задължения и право да за­щитаваме тези, които обичаме, „без да жа­лим своя живот“: „Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от невер­ник“ (1 Тимотей 5:8).

Превод от руски Румяна Христова

______________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2005, кн. 3,  с. 4-9. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Велико бяло братство“ и „Богородичен център“ – религиозни секти, крайно враждебни на Православната църква. Върхът в тяхната дейност е през 1991-93 година. Призовавали своите последователи към „освобождаване“ от връзките със семейството и пълно отричане от света. Въвличайки масово в своята дейност и деца, провокирали бягството им от дома, криели ги от родителите им и често съвсем ги изолирали от външния свят.

Изображение: авторът Фьодор Николаевич Козирев (1961-2022). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ez6